Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем-2

"Който иска да улови орел не обръща внимание на врабчето."
"Тримата мускетари"-Александър Дюма

В тази връзка още едно, този път разговорно... цитирам приятелка:
"Силните не се борят срещу слабите. Слабите сами си го нахакват."

"Имаш ли своето 'защо' в живота, ще можеш да понесеш почти всяко 'как' ".
Фридрих Ницше

"Любимият човек трябва да бъде не стена, в която се блъскаш, а врата, която води за другаде"
Антоан дьо Сент Екзюпери

"Любовта и лакомията оправдават всичко"
Оскар Уайлд
 

 „Мисли бяло и ще те стига бяло, мисли черно и ще те стига черно”
Джон Кехоу

,,Никога не чертай бъдещето си предварително,живей за мига,а ако мига се превърне във вечност-тихо и тайно празнувай

А,  мими - твоят пост ми напомни за друга хубва мисъл:

"Погледни в бъдещето си, защото там ще прекараш остатъка от живота си" от Компасът

Мими, Калеа, страхотни мисли 

"Не си спомням баща ми
някога да е казвал на мама:
- Обичам те!
Но щом болест я връхлетеше
той переше и готвеше
и я поглеждаше толкова ласкаво,
че тя се изчервяваше,
като момиче.
А когато мама умря -
татко се смали,
залиня
и набързо пое
към небето.
На гърба
на тяхната сватбена снимка
прочетох:"Василке,чакай ме.
Скоро ще дойда при тебе."
След тези простички думи
колко ли струват
всичките
любовни антологии?"

"Обричане", Н. Гюлев

Има мъка, която не стихва...
Има сълзи които не пресъхват...
Има болка, която времето не лекува...
Има рани, които не заздравяват...
Има хора, които не се забравят!...
------------------------------

Един човек ми липсва и всичко е безразлично.

Един човек а всъщност всичко!!!
--------------------------------

Аз падам,падам,но винаги ставам и винаги напред продължавам! Животът ме блъска и мачка, но аз правя напред още по-голяма крачка Каквато и врата на живота да отворя, аз никога няма да спра да се боря!
---------------------------

Много е истинско,благодаря за споделеното   

Devi4ca 

"Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам вечно сам като врабче под дъжда. Уморен съм да нямам приятел, който да ми каже накъде отиваме и откъде сме тръгнали.Но най-вече съм уморен от грозните постъпки на хората. Уморен съм от огромната болка, която чувствам и чувам всеки божи ден.
Тя е прекалено много. Усещам я като натрошено стъкло в главата си през цялото време.
Разбираш ли ме?"

Стивън Кинг, "Зеленият път"

МАЙКА

Падна здрач и в стаичката стана мрачно.
Стана и тури още едно дърво в огнището, но  то бе мокро, засвистя само и тънка струйка дим се източи нагоре.
Вятърът навън се бе усилил и начесто се втурваше през комина , та стаичката се изпълваше с остра миризма на чамово дърво, която след като залютеше на очите се слегваше по миндера, попиваше в излинелите черги и оставаше да стои там като единствен гост в беднотията , или ...почти единствен.
Старата жена взе вретеното, което бе оставила до огнището и като погледна през прозорчето навън, реши, че има още време до газеника, още можеше да види.
Мислите и се заточиха наедно с тънката нишка между пръстите .
" Видиш ли я, Стояне - днес друга е дошла. Завчера пак бе тука, ама грозна, черна ...зад гърба ми бе застанала и чака, душата да ми вземе. Аз , синко, веднага я познах, нали ми е ред вече.
   Като влезна и седна , до старата ракла, и гледа - право в мене гледа.
Аз първом ...студено ми стана, пръстите ми на камък , ама се сетих, че и на теб не ти топло, не топлят там, в зандана...и спря да ме е страх, ами все едно я няма - така, с гръб към нея.
И тя си отиде, черната - сама си тръгна! Види се, и с нея човек може се разбра, и то без думи - сигур е чела в главата ми що си мисля...
А аз си мислех, майка, че трябва първом да свърша е с тая прежда, да я дам на стрина ти Слава , фанела да ти оплете, че аз не вида вече.
Пък тогаз ...тогаз да идва.
  И ей я, дошла е чедо, макар че имам още вълна в чувала...
И по - друга е дошла, ама пак за същото - да си ходя вече. Тази е красива, синко - виж и косите - злато, и как благо гледа....ще кажеш не Смъртта , а самодива е влязла в къщи...
 Божа работа, чедо! Не знаех аз , че и Смъртта може да е толкоз кротка, хубава..."
             Сепна се от мислите си , взе ръжена и зарови в огнището, дано се разпали мокрото дърво. Гледаше да не поглежда назад, към гостенката зад гърба си.
" Осемнайсет години , Стояне - не една, не две, цели осемнайсет ...не знам ти вече лицето, косата ти още ли е черна, снагата ти още ли е налята...
А как минава толкоз време, чедо - само аз и ти си знаем . Ти затворен, броиш дните, аз в сърцето си - часовете смятам, щото съм майка и всеки час без чедото ми е цяла година. Умножи ги сега, самин ги смятай....това ми е на мене присъдата, на толкоз години ме осъдиха"
Навън изпряща съчка и старата жена се сепна. Погледна през малкото прозорче , все така с гръб към раклата, но вън бе тъмно вече, нищо се не видеше.
" Куче ще да е, на Нонка Джелебка песът е" - продума тихо тя, сякаш сама да се чуе и придърпа газената ламба до себе си.
Дигна пламъка, нагласи фитила да не е много навънка и го запали.
Изпървом светлинката затрептя, полюшна се, аха да угасне, но миг след туй се успокои и плъзна по варосаните стени на стаичката.
" Думах ти тогава " Не се оставя чедо, млада булка, , не се оставя сама, не е хубаво - лъже се младото, тегли го ласката" а ти  - " За година само, майко, колкото да посъбера парици, да се позамогнем, нали сама видиш - тежина е " и се смееш насреща ми...радваш се ...
  Да съм знаела що ще стане, на прага да бях легнала, през мене да минеш, ама за добро го мислехме, а то лошо стана.
Гледах си Невенка, нали знаеш колко я обичах, Стояне - мое да беше, нямаше толкоз да я грижа, а и то , добро ни бе момичето. Ала младо, Стояне , телото му младо...
Като замина, ей тука - все двете, вечер все за тебе си говорим, тука при мене , в моято постеля спеше.
Ама не може младо все до мене, старицата да стои. Викам й " Излез, Невенке, иди, виж си хората, дружките си виж, не мой така, майка - все затворена!
Огън да ме гори мене, за тия ми думи, аз я карах, чедо ... аз я тикнах при Дявола."
... През комина отново нахлу вятърът, завъртя се в огнището и един облак дим се втурна в полумрачната собичка. Старата жена стана от столчето, и като все гледаше да е с гръб към раклата, където бе седнала кротко златокосата гостенка, открехна леко входната врата. От вън , сякаш чакал да го поканят, се втурна студен въздух и малкото топлинка, дето се бе загнездила в стаичката посърна и отлетя.
Като потръпна от нахлулата студенина, старицата се загърна в елечето си и затвори вратата. Нагласи отново фитила на газената ламба и ръцете и посегнаха за сетен път към вретеното.
" Зачувах от хората, ама не вярвах...не съм мислела , че тъй ще стори. Когато дойде сама при мене, трепереше и не смее да ме гледа в очите. Като ми рече, че е трудна - причерня ми, езика ми на восък стана. А тя - очите и сухи, уплашени, тресе се цялата и току ми сграби ръката, прошка да ми иска.
Излъгал я, чедо, подмамил я - не бе виновна Невенка, млада беше, и хубава.
Него го допиляли тука, лесничей да бъде - виждала го бях - напет един, горделивец - почерни ни къщата ...
Срещали се у Марини, огън да я гори, тя ги е събирала. Станала беше белята, мислех вече, как да ти я кажа...И майка й, и тя - косите си скубе, що клетви изреди - викам й " Станало е вече, сватинке, ми дай да му мислим колая."
Щяхме да го скрием, Бог да ми прости, щяхме да излъжем, ама Невенка не чува , срамът я изгори, чедо.
Отде е намерила това биле, кой дявол и го бе тикнал в ръцете - не се разбра - ама за седмица време се стопи, на кокали цалата стана.
И после - знаеш, Стояне - дойде си да я изпратиш.
Още те помня сине, как влезе в стаята, как я дигна на ръце, понесе я мъртва на двора...
Поп Дончо застана напреде ти, вика ти , че е грях тъй , като жива да я носиш - а ти , как го погледна, като с нож го прониза...
После не помня , чедо - паднала съм безпаметна.
Когато я изпращахме Невенка, селото се бе сбрало, помниш ли, Стояне...
Ти , като пиян - не видиш, сълзи немаше.
Два дена после те чаках, нощите не мигнах...като си дойде, нищо не рече, само ме прегърна, притисна ме до тебе си, и аз си викам , че те е отпуснало, чедо, че ти е преминало.
Да съм знаела, що ще сториш, да съм мислила!!!
На сутринта не съм те усетила кога си тръгнал. Не си се крил, Стояне, пред всички си го сторил, ала що го стори, чедо - що си съсипа живота?!!!
 
Влязъл си, така ми разправят хората, застанал си до него , и там.... пред другите , пред всичките , там си го погубил. И така си стоял, дорде са дошли да те приберат...
...Осемнайсет години вече, не съм те виждала...
Светлинката примигна, потули се.
В малката стаичка, някой въздъхна - но не бе сигурно кой е - старицата до огнището или русокосата гостенка на миндера...
" Носиш ли си шала, Стояне, дето ти го пратих миналата зима?
Сама изпредох вълната, а после я дадох на стринка ти Слава, да я боядиса в зелено.
Ти много обичаш зелено, от малък все на зелено се радваше...
Изпратих ти го по Симо, да ти го донесе.
Що не ми даде майка, толкоз време  не ми даде да дойда, да те видя?
По Симо си ми рекъл , да не те мисля, да ти простя...
   Че коя майка не е простила на чедото си, Стояне...кое сърце майчино ще търси гарез на чедото си!"
Ръката , дето държеше нишката се дигна към очите и избърса насъбралата се влага.
Сълзи нямаше, само лека, лютива влага се бе сбрала в старческите очи.
" Онази неделя дойде кмета , тука у нас дойде, самин  дойде - не съм го викала.
Доктора му бил казал, че съм болнава, нали Слава ме води при него.
Та ми вика кмета " Бабо Донке, не мой така - виж, болна си - да пишем писмо до Затвора, до началника да пишем, да пуснат Стоян за ден - два, да се видите.
Той , демек , ми вика, чедо , че си отивам, та да те пуснат да се простим.
Ама на глас не ми го рече, то и не требваше.
Аз си мълча, Стояне - а той пак ми вика " Ще пиша, бабо Донке, тъй да знаеш, ще пиша" , и току протегна ръка, та ме погали по главата.
Тогаз чак , чедо , заплаках - все едно ти ме помилва, Стояне.
И туй, чернилото, дето бе сбрано в мене всичкото го изплаках, сине - пред чуждия човек.
А той - уж мъж - върлина, и той по мене , и той си поплака.
После му викам " Пиши им, чедо , напиши ....може пък да пуснат Стояна...."
Незнам дали е написал - добра душа носи , сигур го е написал...
...Студено е , Стояне - и вън е студено ала и в мене ...хладно ми става.
Нема да довърша преждата , синко - Слава ще я свърши...по мене...
Ей тук ще я сложа , до миндера , дето е твоята снимка, с Невенка..."
 
 И чак сега старата жена се обърна и погледна гостенката си.
Онази й се усмихна леко, погали я със синият си поглед и взе протегнатата ръка в своята...
 
Утрото донесе първия сняг, та малко се посмекчи студа, не бе тъй резлив. Наедно с него, в още спящото селце влезе пощенската кола, от която слезе слабоват мъж, с излиняло палто. Той пристъпи, поогледа се наоколо и като се загърна в зеления вълнен шал дето бе на врата му, отправи се с тихи стъпки към една от къщурките в долния край на селото.

Автор: reffina

Беше ми хубаво да го прочета, особено в денят в който Майкъл Кларк Дънкан си отиде от този свят. Мир на праха му.

Тези думи той пресъздаде във филма по романа. И живя ненапразно.

Благодаря ти k_kiara3  

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.


Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Не знам автора,записани са в тефтера ми отдавна.



И стихът на картичката от любимия,която получих днес за празника ми....

Жена до съмване
 и майка до смъртта,
 приятелка при хрумване,
 когато се наложи и сестра.
 
Жена за делници,
 за истини и за лъжи,
 жена за празници,
 за това което ни боли.
 

Жена послушница
 и мъдра и добра,
 жена размирница -
 фатална, но Жена!
 
Бъди по силна от смъртта,
 Красива като пролетта
 И се гордей че носиш името Жена!

много любими мои, първото е на Веселин Ханчев, казва се Пръстен    а на второто автор е Камелия Кондова, казва се Богомилско   ето го цялото   много е силно  

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

БОГОМИЛСКО

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

 Пътят, по който не тръгнах

Пътят се разделяше надве насред пожълтялата гора,
и, изпълнен със съжаление, че не мога да тръгна и по двата
и пак да бъда само един пътник, аз дълго се взирах,
докъдето погледът ми стигаше,
до мястото, където пътят правеше завой.
А после тръгнах по другия;
той изглеждаше също толкова добър,
тревист и неутъпкан,
също като първия.
И двата пътя тази сутрин
бяха застлани с окапали листа.
0, аз вървях по избрания от мен път цял ден!
Съмнявах се, че някога щях да се върна обратно.
Един ден след години много
щях да разказвам за този случай -
как пътят се бе разделил на две в гората,
как бях поел по по-малко утъпкания,
и как това бе променило всичко.

Робърт Фрост

" За любовта бих жертвал живота си... но за свободата... бих жертвал и любовта "

----------------------------
Аз поисках и дъжд заваля.
Не ме гледай със укор в очите!
 Запомни! Аз обичам дъжда,
той единствен измива следите.

-------------------------------
Факта, че лъжа толкова често ми дава невероятната свобода да казвам цялата истина когато изпитам нужда. Защото не се страхувам, че някой ще ми повярва.

---------------------
На нов шеф и на малко прасе не се радвай, защото не знаеш каква свиня ще излезе от тях

------------------------------
Можеш да затвориш очите си за неща, които не искаш да видиш, но не можеш да затвориш сърцето си за чувства, които не искаш да изпиташ!

------------------------------
Тръгни една минута преди да станеш излишен

----------------------------------
Човек, който желае настойчиво нещо ще принуди и съдбата да отстъпи

---------------------------------
Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство

-------------
Да обичаш - това значи да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато станеш купчина пепел.

--------------------------
Времето е твърде бавно за тези, които чакат.
Твъред бързо за тези, които се страхуват.
Прекалено дълго за тези, които скърбят.
Твърде кратко за тези, които се радват.
Но за тези, които обичат - Времето е цяла вечност

---------------------------