Децата от смесени бракове и проговарянето им

Агентке, моите наблюдения са много повърхностни, защото съм с много малко бебе. Но установих, че там, където го извеждам, се събират компания от детегледачки, те не са ми нито на възрастта, нито на интересите... Просто съм свикнала, че тук, където живея, хората с голяма лекота влизат в контакт (не винаги желан дори), а вече няколко месеца това не ми се случва така често и го приписвам на езика...  (водим детето на плуване и там, понеже е и таткото, ме чуват да говоря и на техния език и реакциите са други  )

Тандури, не е фикс-идея, но човек трябва да е мотивиран за нещо такова, си мисля аз 

И на мен идеята ми е осъществяване на комуникация с моето семейство, макар че виждам какви други допълнителни ползи има владеенето на език (напр. на мен 7 годишното академично лутане не ми помогна да си намеря работа така, както езика )

Тандури, а вкъщи какъв език говорите? Тоест бащата чужденец ли е?
Интересни са ми подобни случаи, защото нормално ми се струва едно дете да не се противи на езика,който слуша от раждането си. То е даденост, то е нещо над което не би трябвало да се замисля говори ли му се или не.Просто го прави.  Напр. вие мислили ли сте си, хей не ми се говори на български, искам на друг език, това не ми харесва.

Верно децата ни са в двуезична среда, но дете което от бебе слуша даден език,
особено и от двамата родители, че и роднини, така да го отхвърля и да се противи да го говори,
е интересен казус.

Аз много държа децата ми да знаят български, това е  езика, на който се изразявам най-добре, това е езика на който могат да общуват с всичките си роднини. Не мога да кажа, че винаги ще сме в чужбина. Понякога нещата в живота ни така се объркват, че може и да се върнем и те трябва да могат да се оправят.

Противене не е точната дума, просто не могат да го говрят, труден им е българският. На дъщеря ми определено и е трудно да произнася български думи. Не че имат нещо против езика или че умишлено отказват до го говорят, просто им е по лесно на английски и при положение че всеки ги разбира на английски не им се ще да се мъчат с българския.

Milla Elaine, българи сме и двамата и говорим на български в къщи ( с изключение на период от няколко месеца, когато трябваше да говорим на Калин на английски САМО покрай упражненията, които правихме заради говорните проблеми).
При нас децата чуват български само от нас, няма роднини, няма други българи наоколо, както обясних виждаме се с едно семейство веднъж в годината. Всяка друга комуникация става на английски.

Да, абсолютно. Както спомена Биз, при нас нещата са по-особени, но ми се струва, че до голяма степен "отказването" да се говори на български идва именно от притеснението, че не могат да говорят достатъчно добре. Порочен кръг за съжаление, за който от роднините ни нямаше никаква подкрепа, напротив, дори влошиха нещата, защото при всеки разговор имаше коментари как децата не могат да говорят на български. Не ме разбирайте погрешно, не го казвам като оправдание, а като констатация. Просто виждам как нещата бяха, когато синът ми не можеше да говори на никакъв език- той просто спря да говори и не искаше с никого да контактува, защото не го разбираха,беще му писнало да повтаря едно и също, изолира се и не желаеше с никого да комуникира. Това и на английски. Отне ни много време и много работа с логопеди и специалисти, докато успеем да оправим нещата на английски, за съжаление такава подкрепа на български не срещнах от никъде, нито от роднини, нито от приятели. В един момент ми беше по-важно да проговори изобщо, какво остава за говорене на български.
В момента е едно много по-уверено и социално дете, дори наскоро го декласифицираха от програмата за специално обучение на деца с увреждания. Говори чисто, чете и пише по-добре от връстниците си на английски.
Да, убедена съм, че ще го науча и на български, но просто не беше момента, когато аз бях решила. Затова и ми се искаше да кажа нещо по-различно, защото паниката, която се насажда, че ако детето не се научи като проговаря да говори български няма да се научи изобщо не помага на никого, а и както споменах имам пресни доказателства пред себе си, че не е така.
Няма нищо невъзможно, стига желание да има, а както казах, желанието не идва насила.  Радвам се за децата, при които нещата са се развили както трябва и говорят двата езика свободно. Да, познавам такива деца! Моите лични впечатления обаче са, че когато комуникацията на български е разширена ( например в български общества тук) има много по-добър шанс за запазване на езика, отколкото, когато си изолиран както сме ние в случая. Определено приятелите ми, които живеят в такива затворени общности имат деца, които говорят степени по-добър български от моите деца, но това далече не се дължи на работата с децата им. Предвид колко време аз прекарвам наистина да работя по езиково и цялостно обучение на моите деца, просто няма база за сравнение. "Комуналността" не е фактор, над който аз имам влияние, а и да си призная има доста отрицателни страни, които не ми харесват.
Пак казвам- не казвам че това е единствения начин, да се научи български и адмирации на всички, които са успели да преодолеят какви ли не трудности, за да запазят езика като богатство, но соченето с пръст е неконструктивно, особено когато не си бил в обувките на някого.

Според мен най лесният начин да се научи български е дълги ваканции в България. Иначе това което съм забелязала от децата на български емигранти тук е че макар и да говорят български помежду си предпочитат да говорят на английски и си имат акцент. И то става въпрос за деца в изцяло български семейства.

Ваканциите биха били перфектни, но не са панацеа.
Аз засегнах един проблем, който не видях дали е обсъждан преди това, но в моя случай изигра много важна роля.  Когато Калин беше по-малък ( Ели още не беше родена) коментарите, които получавахме от роднини и приятели бяха само отрицателни- ето детето говори с акцент, ето детето не говори български, вие не му говорите на български ( което не е вярно) и прочее хубавини, които ДЕТЕТО ги чува и РАЗБИРА, защото той може да не говори добре, но има голям пасивен речник ( от четене и говорене от наша страна) и разбира абсолютно всичко, което му говорим.
В един момент той просто спря да се опитва и се чувсташе неудобно да говори, защото всеки път го критикуваха или поправяха. ( вярвайте ми имаше момент,в  който ние не разбирахме какво говори на 90% също, но не съм си позволявала да го критикувам)
Моята грешка беше, че не взех мерки навреме с роднините ни, а просто смятах, че аз не правя достатъчно. Когато открихме, че Калин има говорни и проблеми с обработването на информация придобита слухово, когато получих подкрепата на тукашните специалисти и много неща видях под съвсем различен ъгъл, тогава вече имахме много сериозни разговори с всички от БГ , с които контактуваме, но беше вече късно.

Та, след като приех "провала си като майка", установих, че много неща започват да си идват на мястото по много по-безболенен и дълготрайно положителен начин.

Тандури, коментарите на роднините определено са изиграли роля.
Да казваш на едно дете, че не може да говори на български, и само да критикуваш,
очевидно ще доведе до още по-голямо затваряне.
Това го изпитах пък аз с оцветяването на дъщеря ми. Не можеше и не знам защо това ме дразнеше,
та взех да и давам все пример, виж еди-кой-си колко добре  е оцветил, хайде и ти. Лелее, ами тя просто отказа дори да се пробва, направо хвърляше моливите и картинките. Та...се осъзнах де, добре че не беше прекалено късно.

Надявам се, моя въпрос не си го възприела като сочене с пръст. Далеч съм от това.
Просто ми стана интересно.  

Не, Milla, не съм възприела въпроса ти така, просто споделих моята ситуация заради коментари, които прочетох, че видиш ли децата не говорят български, защото родителите не сме искали да ги научим или не сме положили достатъчно усилия за това, което е на светлинни години от истината.
Когато сме се срещали с българи в компания в редки случаи знам, че това се обсъжда и се дават оценки и се правят констатации, защото отстрани се вижда само крайния резултат- детето не говори на български.
Защо и какво е направено по въпроса никой не го интересува. Искрено се радвам, че спрях да обръщам внимание на това. Поне след доста реакции от моя страна тези разговори са само зад гърба ни, така че не влияят на децата.
Аз нямам желание да споделям личната си история с всеки срещнат и да се оправдавам защо детето ми говори или не говори езика.
Затова и казах, че докато не си бил в обувките на някого, не знаеш нито каква му е ситуацията, нито през какво е минал, нито какви са му приоритетите е много грозно да го съдиш.

Малката копира от батко си- тя говори много по-добре ( и с по-малко акцент) от него, но отказва да говори с над ( с бабите и дядовците си говори), защото вижда, че понякога брат и когато се затруднява да обясни нещо обръща на английски ( макар, че аз вече по навик повтарям и на български). При нея е от инат разбира се, но поне знам, че тя говори много добре, въпрос е просто да поиска.

Тандури, ние знаем, че ти много правиш и ето дори с проблемите, децата ти имат успех, така че бих казала, че си доказателство, за това как усилията помагат. Въпросът е всички да имаме реални очаквания от децата си от самото начало - няма да е перфектно и ще е с акцент. И бих казала, че положително отношение, към България и езика са много важни също. Аз за майката родина не говоря естествено  , но и не критикувам изобщо българщината и страната, макар и често да имам поводи. Проблемите ги приемаме, като чудатости на националния характер. 

Бих добавила към това - и ситуацията си. Иначе съм съгласна с теб.

Биз, там е работата, че ако се видя в парка с някоя друга БГ майка на челото ми няма да пише каква ми е историята и колко правя за децата си, а ще бъда заклеймена като мързелива, родоотстъпничка и ще ми се цъка с език. Просто е въпрос на манталитет.

тандури, вие сте намерили на4ин, детето изобщо да говори както трябва поне един език, понякога и това е  голямо постижение! може би аз съм инато  и търпеливо като водата дето гради сталакмитите, хаха! споделям моите премеждия, защото някой може да е  е на моя бивш етап и за да не  се откаже го прави! зна4и аз имах няколко сблъсъка с това,4е съм обърквала детето ,като беше на  2-3 г! тогава вси4ките  3 езика бяха  в ужасно състояние, разбира, но не иска да ги раздели, меши и се дразнеше като исках да повтори как са на дргите езици , думите или малките изре4ения! поправях окон4анията или рода! това беше направо смешно, но тъй като аз говоря местния още по зле си давах сметка,4е това е етап, по-лесен за нея да го преодолея, отколкото за мене и си дълбаех с постоянство и спокойствие,доколкото можеше да е в този период ,когато запо4ва да се самоопределя! на 4 запо4на да  игнорира вси4ко бг, мразеше езика, у4енето, писането , нищо не й беше угодно на пубертетката! на моменти и мене не ме оби4аше, просто ми удряше голям игнор! тогава спокойно й заявих, 4е ако не иска няма проблем ,спираме да говорим и у4им бг, ще говорим само на останалите два, ако тя не ме разбира или аз не я разбирам, няма да можем да комуникираме както досега , нито приказките ще са всяка ве4ер разкрасени , нито ще си правим малките рими и зака4ки! нито гушканията ще са си както преди! отделно, пове4е няма да си ходим в бг, защото няма да ги рабираме другите там и няма смисъл да ходим да седим неми! тя изживя о4но на 4 г лятото голям терор от бг деца по площадките от квартала! игнорираха я, не можела да говори бг ,смешно акцентувала или нам си какво! ето това по-тежко го преживях, тази нетолерантност от такива малки 4ове4ета! тя много страдаше ,но беше свикнала да играе сама, ние затова и ходим в бг за да се наиграе  с деца! не се намесих, оставих я да се бори сама за място в игрите и накрая си го намери , децата по4наха да се  заиграват с нея, по-малките!останахме малко пове4е от обикновено 2 м и като тръгвахме, тя ве4е нямаше акцент , забрави оба4е бащиния си! голямо шоу, обаждат й се роднините ,тя ми дава на мене да говоря,  да направи сносна фраза не може! отиваме си ,ония ве4е в паника детето как е забравило езика! ами не е -просто го е отделило ! та така тотално отделихме бг ,от останалите ! ве4е след завръщането по4на преду4илищна тук и писане ,у4ене, 4етене ,аз направо се у4удих, 4е пове4е нямаше проблеми и напредна както местните! просто улу4их момента! веднага по4нахме с бг букви, сри4куване и смятане! сега го караме успоредно и поддържам езика!
посвикнах с репликите на местните ,4е ако й говоря на моя ,нямало да нау4и техния! отделно, сме им много странни, имат винаги съмнения дали говорим техния език! на мене от това какво мислят хората не ми става нито по-топло ,нито пък имам полза, просто наблюдавам си детето и следя какво може да мине като номер, защото тя е много креативна да кръшка от занимания! опредлено игрите най-ми помогнаха по улицата, вървим,говорим и играем с думи!

Тандури, вярно е, че ситуациите са различни, съжалявам за проблемите, които си имала със сина си, при такива случаи и при едноезичните деца трудно ги хващат, но рано или късно се разбира и със специализирана помощ се оправят нещата. При вас двата езика допълнително са усложнили всичко, но е нямало как да го знаете. Все пак твоят случай е единичен, рядкост.
"Заклеймяването", за което говориш, аз лично бих го направила при случаи, в които просто родителите не се и опитват да говорят на децата си на родния си език. От споделените до тук примери няма такива, всеки се е опитвал някакси, някои са успели, други въпреки полаганите усилия - не чак дотам, при трети е било много лесно, и така, няма еднакви ситуации. Но определено когато видя, а съм виждала, майки - български да си говорят помежду си на български, а да се обръщат към играещите си деца на друг език, пред други българи, в България , е това ме дразни ужасно и го заклеймявам. Защото е въпрос на манталитет, техен, да покажат, че видите ли, ние не живеем в България, децата ни са "европейчета".
Лесно на никого не е. Шапка свалям на потребителката, отказала се от работа за да научи детето си на майчиния си език. И на мъжа й също, явно я е подкрепил в решението. Не казвам, че всички трябва да следват примера й, но е показателно за приоритетите ни като родители.
При мен се получи така, че с големия ми син родителите ми ни гостуваха сравнително често, и понякога майка ми му говореше с прости италиански думички, уж и тя да учи езика. Най-категорично й забраних да му говори на друго, освен на български, защото винаги ми е било приоритет детето ми са научи майчиния си език, а не баба му и дядо му да учат чужд език, че да се разбират. И когато беше малък и заучаваше думички, в някои случаи му беше по-лесно да произнесе думата на италиански, например ми искаше "акуа" - е, не се уморих да повтарям - моля, какво искаш? Понякога не се сещаше сам, и му помагах - вода ли искаш? Така се сещаше веднага. Имала съм късмета да не им е било трудно на децата ми да свикнат да се обръщат към мен на български, а към баща си на италиански.

Десита, а ти как точно разбираш, че тази майка в случката, която си описала го прави с тази цел на " поевропейчване"?  Аз не казвам, че такива случаи няма, но ако децата по една или друга причина не разбират друг език какво точно трябва да направят родителите, за да не бъдат заклеймени? Въобще кому е нужно да заклеймява когото и да било заради начина, по който си отглежда децата?!

Тандури, говоря за 2-3 годишни деца, които при всички положения тепърва проговарят, т.е. ако са изложени на два езика, майчин и бащин, в нормална ситуация, няма начин да НЕ разбират, ако им говориш на майчиния език. Не казвам, да го говорят, а поне да разбират. И става въпрос за чакане на самолет на летището в Рим, за България, 90 процента от чакащите  - българи, въпросните майки - сами с децата, без бащите, и помежду си говорят на български, но се обръщат към децата на италиански. Ей, убий ме, не го разбирам. Или за майки-българки, по заведения в тоалетната, които със силен български акцент говорят на пак 2 годишните си деца на италиански, в България. Не говоря за по-големи деца, които може по една или друга причина да имат проблем с езика и майката да е принудена да се обръща на друг език към децата си, не знам, но някакси се разбира.
Помня, че при първия си полет с големия ми син, тогава на 3 месеца, на летището се приближих до друга майка с малко бебе на ръце, попитах я на колко е, тя отговори, на български. После я питах как се казва - отговори ми, Гая, и попита моят син как се казва. Като чу българско име, реакцията й беше - да, ама нашия татко е италианец!!! Е, от тази майка съм сигурна, че няма да научи детето си на български, от манталитет. Ей такива заклеймявам, да ма извиняваш.
Да поясня, аз съм го писала преди, големият ми син е почти на 7, и от около 3 години и половина към него се обръщам в присъствието на италианци на италиански, по собствено желание и убеждение, че е по-коректно. Това не му пречи да не забрави българския, в къщи настоявам като сме сами да ми говори на български, с баба си говори на български, както и с брат си, по собствено желание. Но да му говоря на италиански пред българи хич не ми и минава през ума.

Десита, ще ти отговоря на лични, защото навлизаме в частни случа, а аз и без това разводних темата ( извинявам се за което), надявам се някому да е било полезно това, което споделих .