Децата от смесени бракове и проговарянето им

да, Венус, прекарваме по месец, два и дори три в България, но от първите ни посещения там всички са оставали учудени колко добре и много говори детето ми. ПАк повтарям, момичета, аз съм у домаааа по цял ден с детето, до есента, когато тръгва на градина. Освен тя е доста словоохотлива по натура. Прекарва почти изцяло дните си с мен, на българска телевизия, приказки, филми. Но, защото сме у дома сами. Просто така се стекоха нещата и се възползвах от случая.
Венус, ама нямам намерение да правя сама от щерка си филолог, айде сега. просто говорим и се занимаваме, така е от 4 години насам, но е трудно, вече издъхвам, затова вече отрастнала и понаучила езика ни наесен с бодра песен на школо.

Уфф, феям, аз за Домакините говоря, бе жена, чувам коментарите и разказите на хората тук как е било, как е сега, не забравяй,ч е в сицилианско е друго. Тук няма работа. женбите сид ават децата дори от 1,5 годинки на ясла, млади момичета се забиват или по балконите да изтърсват и мият, или мятат крачоли. А които работят после се чудят защо няма свободни места по градините, ей заради такива.

Естествено. Просто сравняването между работещи и неработещи майки, тръгна от работеща такава.

И аз имах големи планове как ще науча децата си на български.
Само на български съм им говорила през тези повече от 10 години. Разбират ме, но не ми отговарят на български, освен ако не са едносрични отговорите. Само с моето говорене в къщи не можаха да научат езика, когато общия език в къщи е друг. Занимаване си трябва. Мъчно ми е, но времето не стигаше, а може би и извинения си намирах...
Но ги научих да обичат българския език. Децата ни растат във време, когато един език не е достатъчен. В Дания се учат 2 чужди езика в училище. Мисля си, че когато си "изложен" на толкова много езици, стига да имаш желание и амбиция, не би било трудно да "добавиш" още един език и то език, на който си бил изложен от раждането. Дори и в по-късна възраст.
Сигурно си търся успокоение  за гузната съвест...
Важното за мене е, не самоцелното учене на езика. В моя случай мотивацията контакт с роднините е на изчезване. За мене това е езика, на който се изразявам най-красиво.

Ехааа, колко поучителна станала тази тема. Само за последните 5 страници разбрах, че децата ми отказват да говорят на български ( разбират, но не искат да говорят) защото съм мързелива и не ми се занимава с тях.
Колкото хора, толкова и ситуации, какво има да се мерят ...да не казвам какво с това кой е по-по-най.

Да, моите деца отказват да говорят на български.
Да, не ходя на работа и им говоря всеки ден на български.
От 7 години имаме контакти с българи по 1-2 пъти в годината за по един ден ( не сме си ходили в БГ пак от толкова). Децата ми общуват с приятелите си само на английски, оттам започнаха и помежду си да си говорят така. Като прибавим, че и ние трябваше да започнем да говорим на сина ми на английски, за да работим по оправянето на говорните проблеми, това предполагам допълнително е помогнало. Само като спомян колко изнервено, изолирано и нещастно беше детето ми, когато се опитвах да го принуждавам да учи нещо, за което първо не беше готово, второ не можеше дори и да иска да научи, защото трябваше да се справим с по-големите проблеми преди това, просто не искам да се връщам там.
 Могат да говорят на български, определено с акцент, определено не на нивото на връстниците си в БГ, но не желаят. Аз се пънех и биех в гърдите как моите деца ще говорят перфектен български, но на практика не се получи така.   
Записах сина си на българско училище онлайн ( нямаме друг вариант) и открихме, че има говорно увреждане, което аз умело съм успявала да прикрия до момента с безбройните часове работа( практически се занимавах само с това) с него в къщи ( защото аз смятах, че грешката е у мен, че аз не мога да го науча). Когато стигнахме до положение първо да реве той, след това и аз...просто реших, че няма да го бъде това.

Любов към езика не се възпитава с принуда, поне според мен.
След като виждам, че децата всячески се бунтуват с/у това да говорят на български, не мисля, е в моя ползва да ги насилвам в този момент. Дори и насила да ги науча тях, те никога няма да научат децата си, тогава защо е била цялата драма?! Идеята е да се продължи българската връзка, а не да се прекъсне с рев с едно поколение, нали?

Нещата се променят, децата се интересуват от България и традициите, аз организирам неща за тях и връстниците им за запознаване с културата, говоря им на български, но не ги насилвам. Вярвам, че ще пожелаят сами да научат езика, макар и в по-късен период, когато те са готови и ТЕ виждат смисъла от това. Имат основата, остава желанието, а то насила не става.
Предпочитам да обичат България на английски, отколкото да я псуват на български.

Е, Тандури, не е толкова едностранчиво - майките на децата, които говорят български също получиха доста снизходително отношение 

На мен ми е много интересен и твоят споделен опит. Аз неотдавна писах (в една др. тема, но няма значение) за тези си опасения - че на детската площадка детето ще бъде изолирано и то не защото не знае местния език (чува го от баща си), а защото забелязах, че като излизам с него и му говоря на български, другите възрастни на площадката ме възприемат като незнаеща езика и странят... И наистина се чудех дали това няма да рефлектира и като отношение към детето  Защото така се заражда и  неприязънта към майчиния език...

Напоследък клоня към идеята, че проблемът е в детската площадка и просто трябва да я сменя. Както и да е, искам да кажа, че точно от ранния ми сблъсък с трудностите в процеса на предаване на родния език (да превключиш от един език на друг, грижите за социалните контакти и пр.) оценявам усилията и постиженията на други родители.

Мента, аз на детската площадка й говоря на български ако сме сами или далече от другите.
Ако има други деца, с които търсим контакт говоря на френски. 

Мента- никога до сега не сме имали проблем по площадките че говорим на друг език.Напротив,това като че ли е по-интересно за останалите деца и се събират около нея.
Когато има и други деца към моята се обръщам на бг,а към останалите на местният език.

Да, и през това съм минала.
Като си водех децата на детска градина им шепнех на български, за да не предизвикваме излишно любопитство, докато майките, които не знаеха датски говореха на висок глас на децата си на родния си език. И не им пукаше. Колкото по-малко познаваш едно общество и предразсъдъците му, по-малко се и съобразяваш с него.

Аз нямам намерение да се обръщам към сина си на иврит.  Държа на това, че от мен трябва да чува само български, иначе рискът от объркване на какъв език говори с мен е твърде голям.  Най-вероятно ще се обръщам към другите дечица на техния език и ще им обеснявам, че Йойо и аз говорим по между си на друг език, който аз знам по-добре. Нещо от сорта, не съм решила още 

За сега интуитивната ми реакция е да съм по-сдържана, напр. ако сме със семейството на мъжа ми и усещам от тяхна страна очакване да им преведа, което малко ме смущава (защото нали знаете, че с бебе не се провеждат много смислени разговори  ), просто говоря по-малко 
Сега виждам, че и Силке е споделила нещо подобно

Между другото, аз наистина си мисля, че площадката, на която го извеждах, е малко проблемна, но още нямам достатъчно опит на други  места  А и като неработеща засичам по-рядко други майки, най-вече детегледачки, на това приписвам тази изолация. Но децата като-че-ли не обръщат внимание и  се закачат с малкия...

Иве, вие все пак вкъщи говорите само на български, това ви дава някакво предимство (в смисъл, че Мони ще бъде изложена на български и във времето, в което е с баща си или сте тримата), докато при мен е друга ситуацията и наистина чувствам, че не мога да си позволя да минавам на езика на баща му...

Аз засега само разбиране съм срещала, когато говорим на български пред други хора. Винаги се извинявам и обяснявам защо го правим и превеждам непрекъснато и всички хора са били много учтиви и много одобряващи. Ако на някой не му харесва си е негов проблем.

Дано не се приема, като обвинение всичко, което писах до сега. Май се почетвървам вече - най-добре е всеки да споделя, без да обвинява. Естествено, че има различни ситуации, и се радвам, че silke и тандури се включиха, нали вече 1000 пъти се повтори, че има различни приоритети за всеки и няма правилен и неправилен избор. Тандури, вашата ситуация е особена с говорните проблеми, а silke, аз очаквам и у нас това да се случи, но се надявам пасивния език да стои и за това ще продължавам систематично да се опитвам да поддържам българския. Както много пъти съм казвала, когато имаш цел е много по-лесно. Надявам се, когато стане на 25+ да се усети, че знае още 2 езика и да ги проговори отново. Моята цел е да знае български, както аз знам английски, т.е. с акцент и не-перфектно, но достатъчно добре, за да може да общува с роднините и с достатъчно добра основа, за да може да го развие, ако е нужно. Изобщо и не мечтая да го говори на децата си.

Аз също не мечтая внуците ми да говорят български. Амбициите ми в тази насока свършват с дъщеря ми. Освен това аз лично не влагам никакви патриотични чувства в целия този процес. Нямам представа дали детето ми ще обича и познава България като страна, народ, история и прочие. Не знам дали ще има време за всичко това, извън домашните традиции и празници. Фокусът ми е много тесен и специфичен: искам да може да общува с дядо, баба, леля, чичо и братовчедите си, които не говорят английски свободно. Евентуално и да поддържа връзка с останалата част от големия ми род, но това вече е бонус. Обичта към страна е сложна работа и ще зависи много от пътувания и преживявания, до голяма степен извън моя контрол. Там претенции нямам. 

На площадката сме откровено изолирани, но това е заради нашата площадка. И на английски да й говорех, пак щеше да е така. Иначе на другите места, на които я водя, се възприема нормално това, че й говоря на чужд език, даже с леко любопитство. Не се извинявам и не обяснявам. Смятам за нормално да се обръщам към детето си на собствения си език. Не съм единствената, вероятно затова не ми пука. 

П.П. На мен ми е много окуражаващо да чета положителен опит в тази тема. Много е лесно да се отчая човек иначе.

Аз просто споделих, че откакто спрях да се тормозя и себе си( слушайки подмятанията на много "компетентни" никога не минали през това хора), и децата ( с това да ги насилвам да говорят, когато не искат) виждам много положителен напредък в много отношения. Първо, че децата започнаха да проявяват сами интерес, нещо което преди беше тотално противоположно.
Калин например, макар да познава българската азбука не може да пише, но отскоро започна да се опитва да пише с латински букви на баба си, без изобщо аз да знам ( разбрах в послдествие) и се беше справил много добре дори. Чете Бг история ( на английски), както и организираме с него непрекъснато някакви представяния на БГ в училището му- запознаване с обичаи и т.н, и той много се гордее с факта, че е от България. Откакто спрях да ги насилвам да говорят, Калин се успокои и сега когато не може да каже нещо на български с бабите си казва- трудно ми е да го кажа това, чакай да питам мама- не съдя и не му се карам. Помагам, обяснявам и виждам, че той много повече се старае.

Друго нещо, което правя понякога е да си оставяме бележки ( или да си пишем в чат с баща му докато е на работа на български). Калин любопитства какво пише и аз го окуражавам да се опитва да си преведе. Помагам, обяснявам, но не насилвам.

При всяко дете работят различни неща- едни проговарят рано, други късно, при едни става с " не те разбирам като ми говори на Х език", при други не. Според мен излишното фиксиране над идеята " детето ТРЯБВА" да говори български " на всяка цена" не е полезно за никого.  Ами не е вярно, че ако не се научат децата докато са малки, няма да го говорят. Имам няколко примера на приятели, чиито деца проговориха,  прочетоха и прописаха като бяха тинейджъри и сега говорят правилен литературен български с акцент.  На мен ми е по-важно да обичат страната и културата, да се интересуват от нея, другото ще си дойде на мястото когато му е време. 

... шокирана съм от споделеното от вас за остракация по детските площадки поради ползване на чужд език 

(единствената реакция, която съм получавала е любопитство и използване на чуждия език като повод за завързване на разговор и абсолютно одобрение, когато съм споделяла, че държа да владее майчиния си език. става дума за Бостън)

напоследък доста се е разгорещила тази тема.аз мислех ,че този форум е за споделяане на личен опит и изказване на мнение(ако е искано такова),а не за НАЛАГАНЕ на собствените си идеи и начини, и критикуване кой как си отглежда децата.всяко семейство е различно и индетично,всеки си има собствени представи и идеали и НИКОЙ няма ораво да се меси в това.изненадана съм колко много майки се изразяват грубо,и спорят разгорещено по нечие конкретно мнение!на никой не му е приятно да бъде съден и нападан за начина по който е решил да си отгледа децата.
 няма нужда от грозни коментари и тънки намеци мили майки,нека споделим мисли, но без тия ненужни нападки.
мен лично,много ме вълнува тази тема, тъй като детето ми е от смесен брак и тепърва се сблъскваме с проговарянето му на 2та езика.нека всеки разкаже своя случай,всеки има уникален опит с детето си.ако на някой му е допаднало нечие поведение или начин на възпитание и т.н. нека приложи това в неговото си семейство,нали така се учи човек.но от друга страна -ако нещо не му е допаднало нека си запази това за себе си,или да изрази мнение по въпроса но БЕЗ да критикува и обижда другия родител.всяка от нас е  майка по нейният собствен начин,но в крайна сметка имаме едно общо- всичко което правим е в името на децата ни.нека запазим добрия тон,и да се учим една от друга и да се подкрепяме,вместо да се цитираме с ирония и да създаваме ненужни за форума спорове