Работна група: Образование

Тео,

Супер си!
И аз се канех днес да пусна предложенията ни тук. 
Подкрепям, всеки родител, който среща трудности и пречки по пътя на интеграцията на специалното си дете, да ни пише и на:
na_usmihnisesmen@abv.bg

Заключихме, че на практика малкото деца с увреждания, които попадат в масово училище, за да се интегрират, не получават образователна степен. А интеграцията на децата ни е немислима, без образованието им.

Чета ви ,чета и не мога да се стърпя. Не мисля, залагам си главата, че интеграцията на децата с увреждания е "немислима без образованието им".Значи ли че, дете което е с тежка форма на ДЦП и не може да говори, не може да се движи НЯМА да се интегрира ако не е образовано?Пак нищо не се говори в МОМН за тези деца. Пропускате една голяма група деца, които никога няма да тръгнат на училище а според мен не им е и нужно. Дайте предложение какво да правим с тях така, че и те да бъдат обект и на МОНМ. Защото нали и те са деца на България?

Да, точно така е. Интерграцията на децата не трябва да се свързва само и единствено със степента на образованост, която е достигнало това дете. Нека се опитаме да обясним и дефинираме самото понятие "образованост", защото има чисто практически параметри, които едно дете може да овладее и то да е много по-адаптивно и интегрирано в общността, отколкото едно образовало се дете с увреждане, но неовладяло чисто житейски ежедневни сръчности.

Към днешна дата, когато интеграцията на децата с увреждане, е регламентирана нормативно, съществуват не малко представители на ЕКПО ( Екипи за комплексно педагогическо оценяване), както и директори на училища и детски градини, според които интерграцията е за деца, които не са разбрали всичко в клас, та да им се обясни допълнително.
Звучи парадоксално, но според именно тези, от които се очаква да задвижват интеграцията в България, тя е само за разсеяните и влюбени ученици.
Интеграцията на деца с хиперактивност към момента се осъществява с усилията на родители, същите като тези, които са полагали техните деди и прадеди, по време на войните.
Как ли биха реагирали председателите на ЕКПО и директорите на училища, ако им заведем "дете което е с тежка форма на ДЦП и не може да говори, не може да се движи"??

Така или иначе, процесът е започнал и е необратим, нещата са в начален процес на случване и със сигурност, ще дойде време, когато и в България, ще бъдат интегрирани абсолютно всички деца с усреждане, независимо от степента.

Така е в Италия например- детето може да е на легло, със системи, не приема, не предава, лигите му текат, но до него стои асистент, който ги бърше и то е  В КЛАСНАТА СТАЯ С ДЕЦАТА.
Същите тези деца, стават големи и тогава, когато родителите на детето с течащите лиги, са малки звездички, порасналите деца, са възрастни със самосъзнание, градено в училището, където са научили, че светът не е стерилен и където са възпитани да се грижат за тези, които имат нужда от тях.
Същото ще се случи и у нас...може би и ние ще сме звезички тогава, но така или иначе, светът е тръгнал към по- добро, най- младото поколение са по- добри и те ще са тези, които ще завършат процеса на интеграция, в който нашите деца са продукт на трудния и изглеждащ на моменти обречен преход..но процесът е необратим.

А има и друго, от известно време, родители сме се обединили в борбата по пътя на трудната интеграция. Но до сега, нито един родител на "дете което е с тежка форма на ДЦП и не може да говори, не може да се движи", не е казал "Смятам, че мястото на моето дете е в масовото училище и ще се боря, за да е там, където според мене, е мястото му." Напротив, родителите на такива деца казват "Аз знам, че моето дете не е за масово училище...", ами, дори родители на деца, невербални деца, някои родители, се предават предварително, преди да е започнала битката и казват "С риск да ме упрекнете, аз не мисля, че детето ми е за масово училище."
И ако помислим и върху това, ясно е, че Господ дава, но насила в кошара не вкарва.
Но така или иначе, процесът е необратим и мисля, че ще бъде завършен, в посока пълната интеграция на всички деца с увреждане, когато се сменят поне 2 поколения- нашето- закостеняло, на родените по време на социализма и на тези, родени в прехода.

Kezaja , моето дете е с тежка церебрална парализа, не говори, не се движи и да, аз казавам, че тя не е за масово училище.
Хич не ми и дреме дали някой ще прецени, че не съм права, права съм и още как.
Не искам дете с образование, дете , което може да сметне две плюс две, искам дете, което да може да си поиска вода, хапче за главоболие и т.н.
Не разбирам защо нежеланието на родителите да вкарат децата си масово училище се счита за закостенялост.
Ако моето дете днес е 5 часа в училище и учи редом с другите деца/здрави/, как след обяд ще понесе един час рехабилитация, вертикализация, работа с Логопед, Психолог?
Няма начин, бих пуснала детето си в масово училище ако то предлага нужните за нея терапии, ако разбира се ми позволиш да дам воля на мечтите си и да тълкувам по мой начин думата училище.
Всеки родител сам за себе си решава на какво иска да научи детето си.
Жаланията и стремежите свързани с дъщеря ми са насочени към оцеляването и , не към ограмотяването.
Другото, което не разбирам е защо всеки свързва интеграцията с вкарването на детето в общоприетите норми.
С голямо удоволствие бих водила детето си на училище ако то отговаряше на индивидуалните и потребности.

Май не всички разбират понятието интеграция по един и същи начин.Не е интеграция да вкараме едно дете с тежки увреждания в масово училище,където нещата които се изучават първо то няма въобще да научи и второ,но още по-важно-няма да му вършат никаква работа в бъдеще,защото няма никакво значение,че синът ми чете и пише,след като сам не може да се нахрани.Да,той е щастлив с децата на своята възраст в класа(учи в масово училище),но за съжаление вместо да гледа 'умно" в часовете по математика или просто да блее в часовете по физкултура(освободен е,но ги посещаваме както той казва за да ги погледал какво и как играят)щеше да му е в пъти по-полезно,ако с него се провеждаха например ерготерапия или рехабилитация.

Ами децата трябва да са в масовото училище, за да свикнат другите с тях и да намерят деца, които ще имат търпимост  когато станат възрастни. Детето с тежки увреждания винаги ще има нужда от обществото, дали за да му помогне да изкачи стълбите или за да имат другите търпение да го изчакат.
Но на този етап сме много далече училището да учи децата да бъдат човеци. А да се подготвят 10-15 деца да разбират детето с увреждане е едно от най-важните неща, които родителят може да направи. И програмата ще трябва да се облекчи за всички, в момента 4 клас в Германия има знания като 2-ри в Б-я.
Нали за това има комисии и те ще преценяват кое дете е за масово училище. Има индивидуални програми, а и ученето заедно не е само математика, а преди всичко хората да живеят заедно.
Едно 7 годишно дете е в състояние да понесе първо училище, после терапия.
И последно да ви кажа, че има деца с квадрипареза, които само лежат на земята, но са с нормален интерелект, говорята, задават въпроси, могат да поискат нещо. Виждала съм в болницата по ДЦП. За такова дете ще е много полезно да е в училище или поне да има място където да му дава знания и създава интерес към света.

Мда,много му е полезно в училище,само дето от около 12 човека преподаватели,само  двама или трима вдяват,че той разбира,и то много неща,за да го попитат както другите деца нещо и той да покаже какво и колко знае или най-малкото да му обяснят когато попита за нещо,което не е разбрал,останалите учители го имат за невидим(пример-той вече месец и половина не е в клас,и едва преди няколко дни някои от учителите са забелязали,че го няма ) и тъй като не пречи в клас го търпят,ама дали е разбрал,дали е научил нещо,хич не ги интересува-не ги разбирам и  не спирам всеки път да им повтарям,че той разбира,знае ,може и е хубаво и него да го изпитват чат пат,а не просто да присъства само като слушател,ама не би.Всичко,което си посочила Таничка е хубаво,ама само на хартия(индивидуални програми,ресурсни учители,лигопед,психолог и прочие),на практика децата са изолирани.
Има и друго-вярно,че света не е само математика,но за да има ефект от обучението,накрая трябва да се вземе и диплома,и то такава,която ще е годна,а не просто лист хартия,аз не храня илюзии и знам възможностите му,давам за пример математиката,защото там сме най-зле все едно да искам от него да покрие норматива по физкултура-е,нЕма как да стане.Както казах-той е щастлив там,а дали ще научи нещо ми е все тая,защото при тези условия и това,което е успял да научи е много,защото децата ни дават много,не ,а всичко от себе си в училище,а за съжаление получават почти нищо.

pogar, не знам как е в училище, но от беглите ми наблюдения съм сигурна, че е както си го описала. Моето си беше също мечта как трябва да изглеждат нещата.
И сега се правят първи стъпки, след време сегашните деца, като станат учители да имат по-различно отношение. За съжаление от написаното от теб това може би ще стане след 2 поколения.

Ама защо не го изпитват сина ти, да го включат в някакви рецитали, да му дават проекти да проучи нещо. Е така с по-малки стъпки трябва да се преборим и срещу изолацията на сегашните деца. Може би конкретно в образованието да се измисли наръчник със задачи за децата с увреждания и учителите по всеки предмет да са задължени да направят няколко неща с детето и да ги представят пред класа и да ги публикуват в интернет.

Таня,учителите,лекарите,социалните работници-всички те имат задължения,пита се колко ги изпълняват
Относно обучението нека не забравяме,че децата с тежки увреждания се уморяват много бързо и често е практически невъзможно да ги напъваме повече отколкото могат да понесат,пак ще дам за пример моя зайко-от както е тръгнал на училище(от първи клас) поне два пъти седмично му се случва от преумора като го сложа след обяд да спи например към 15.00 часа, да се събуди чак на другия ден сутринта.Също така в зависимост от дефицита има неща,които както и да им ги обясним,колкото и да ги мъчим те не могат да разберат-ей го сега последните седмици тъпчем на едно място с последните уроци по география-мащаб на картата и ядро на земята,е вярвайте нищо не е научил,ама съвсем нищичко,мащаба е свързан с математиката и грам не схваща за какво иде реч,а понятията ядро на земята,мантия и прочие са толкова абстрактни,че той въобще не вижда логика в тях и след третия прочит на урока горкия се разрева,че не го разбира и се отказахме,а аз съжалих за изгубеното време,през което можехме например да играем заедно,или да се занимаваме с нещо за развитие на фината моторика.
Колкото и да е тъжно,факт е,че  малка част от децата с увреждания могат да издържат на натоварването училище+процедури,защото освен тези неща те са и деца искат и да си поиграят,искат просто ей така да не се занимават с нищо,искат да излязат на разходка,все неща за които често не остава време.

Кезая,не си права за родителите на дете с тежко ДЦП,които смятат,че детето им не е за там,явно не разбираш какво означава тежко ДЦП,много голяма част от децата с тежка форма на ДЦП са и с тежки интелектуални затруднения,за тях наистина е много по-важно както казват някои родители първо да се научат да говорят ,да се самообслужват и след това всичко останало,защото,ако за училище винаги имам време,за напредък в моториката времето работи против детето,всеки миг,всеки ден е важен,и рехабилитацията стои на първо място дори пред храненето и игрите,защото моториката и интелекта са свързани,казвам го от личен опит-до 7годишен синът ми е правил рехабилитация по 4-5 пъти на ден по един час,често е заспивал от умора преди да е обядвал,често е пропускал разходка за да прави нещо,което му е полезно,защото той е с лека форма на интелектуален дефицит вследствие на недобър контакт с околната среда поради тежката физическа увреда-той няма да стане напълно самостоятелен-няма да се възстанови достатъчно физически за да работи физ.работа,нито е достатъчно интелектуално съхранен за да си изкарва прехраната с инт.труд
Сега учи в масово училище не  защото мястото му е там,а защото в специалното положението е още по-зле(там хептен нищо няма да научи),защото в тези училища вече масово голяма част от децата не са с дефицит,а от малцинствените групи и  домовете,деца,които са умни,но никой никога не им е обърнал внимание и това продължава с години,в резултат,на което и специалистите в тези училища(с малки изключения)си я карат на принципа на Масларова-ами те толкова си могат,за какво да се напъваме да ги учим на нещо.Пред невидим в масово или специално училище,предпочитам сина ми да е невидим в масовото,защото там поне децата общуват с него.

Ами защото това означава и се залага в този термин, аз за това не го харесвам, знаеш, че навсякъде по документите ни упорито го заменям с приобщаване.

Аз не съм съгласна как се поставя въпроса, и се обобщава за всички деца с увреждания, по-нагоре от doverimise. Точно тук е голямата грешка според мен, че макар всички постоянно да говорим за „индивидуален подход”, непрекъснато подсъзнателно обобщаваме. Това е темата за образованието на децата с увреждания и естествено, че ПРАВО на образование имат всички деца, независимо дали имат специални или не потребности. И да, образованието е в основата, дава възможност и шанс за максимално равнопоставено приобщаване и по време на развитието на детето, и особено след това като възрастен човек. И тук вече идва индивидуалния подход. Едно е всеки да има право, което означава, да му е осигурена възможността да се възползва от това си право, а друго, да се подходи индивидуално към всяко дете, според това, което е най-доброто за него. Според мен интеграция и индивидуален подход нямат много допирни точки. Никога не съм харесвала термина интеграция и най-вече това, което е заложено в него. Интеграцията е някаква масовка от страна на силната страна, преобладаващата част от обществото, която се опитва да интегрира в общия калъп  и различните, приемайки по подразбиране, че различните имат същите необходимости като масата. Приобщаването го разбирам като двустранен, доброволен, равнопоставен процес между двете страни, на базата на индивидуалните необходимости. Например, аз съм убедена, че две деца със съвсем еднакви диагнози и обстоятелства около тях, е напълно възможно за едното дете, включването в масово у-ще да е изключително добро за развитието му, а за другото, направо да го върне назад. Диагнозата не е всичко, всеки човек е първо индивидуалност. Затова е много добре, че сега вече включват в комисиите и психолог, педагог, и лекар. Още по-добре ще е, ако наблегнат изключително много и на родителското мнение, защото специалитът си е специалист, но никой по-добре от родителя не познава възможностите, реакциите и особеностите на детето.  Просто трябва да се предоставят възможностите и правата, а вече според индивидуалните случаи да се приобщават и децата и хората. Това всичкото може да звучи много сложно и трудно, а всъщност е много просто и лесно. Ние всички хора, и масата и различните от масата, трябва да сме заедно във всекидневието си. И тогава ще спрем да използваме този термин интеграция, а по естествен начин, всеки ще намери пътя да се приобщи според своята си индивидуалност и потребност. Проблемът тук е, че за да сме заедно във всекидневието си, естествено и нормално (това включва абсолютно всеки аспект от това всекидневие), трябва да се случи всичко това дето го искаме във всяка една сфера, достъпна социална и архитектурна среда, образование и здравеопазване.

И в сега действащата нормативна уредба, в Наредба 1, е посочено, че интеграцията на децата със СОП, включва "включваща" и "подкрепяща" среда, не просто записване в масовото училище.
Назначава се на детето по един ресусрен учител, който в най- добрия случай, до сега, го вземаше в кабинет 2 учебни часа, седмично. Така че, към момета, интеграцията е основно на хартия. Процесът тепърва се опитва да стартира. Борим се за адекватна индивидуална оценка на детето, с адкватни препоръки за работата с детето, след като се направи пълна оценка по всички показатели, посочени в Наредбата- езиково- говорно развитие, самообслужане, знания, умения, дефицити и още 2 страници в Наредбата, показатели. След което изготвяне на адекватна индивидуалан програма за конкретното дете, с назаначено адекватно ресусрно подпомагане, според нуждите на детето, което може да достигне до- всеки час, с детето да присъства ресусрен чуител в клас, за да го подпомага и насочва, когато е необходимо.
Ако това се случи, според мене, би било напълно възможно, всяко българско дете със СОП, да бъде интегрирано. Неминуемо ще отнеме много време обаче.

И никой не може да обвинява родител, в какво училище иска да запише детето си..със сега същесвтуващия ресурс и отношение към различните, наистина, напълно обяснимо е, че родители на деца с по- тежки увреждания, предпочитат да не записват децата си в масово училище, но с времето, след като тръгнат нещата в правилната посока, дано да се промени и българското масово училище, стане майка за всички български деца, без значение дали са с увреждане или не..и с какво увреждане са.

Като, чета и си мисля, защо тогава децата със СОП освен една година отлагане, друго не се предлага, като например да се започва училище по-късно, когато наистина говора и социалните му умения в самообслужване и др. да са налице или до някакъв етап, все пак позволяващ посещение на училище, за да може детето да е в "час" за това, което се случва около него.

Ха познай защо,преди 5г,когато моя син трябваше да тръгне в предучилищна,в града в който живеех нямаха училище ,нито група,която да го приеме и най-спокойно ми изтърсиха-ааа,то за такива като него училището не е задължително