Когато другите деца командват вашето

Понякога се намесвам, но друг път не, зависи от ситуацията. Последен пример е, когато преди няколко дни дъщеря ми се люлееше на една люлка и дойде едно момиченце, което му каза да слезне, Мартина слезна, след което седна на една пейка и започна да плаче, а плаче защото й се люлее. При такива случаи й обясних, че не трябва да остстъпва люлката, при условие че на нея й се люлее и се е качила преди 2мин. Може и егоистично да е от моя страна, но много често ние чакаме дълго докато се освободи люлка и не гоня децата от нея, а и с това мълчание от нея страна, за което аз имам вина, за да не спори и да се кара с децата, все тя отстъпва.

Не бих се намесила, бих го оставила сам да си води битките.   Но в къщи ще му обясня никога да не позволява да бъде командван и да не се оставя да бъде доминиран.  Естествено с думи които биха подхождали за възрастта на детето.

Дъщеря ми има такива периоди и то с определени деца (обикновено по-големи от нея, с които иска да играе). Много се дразня на послушанието й и това, че се оставя да я командват и разиграват, а оттам и разстройват. Обяснявам й, че тя е по-важна и като не й харесва да я третират така да играе с нейни връстници. Лошото е, че тя копира поведението на по-големите и командва братчето си после, та да си избие негативните емоции. Не знам как да се справя с тази ситуация.

Когато беше по-мъничка, дъщеря ми се беше оставила на две пикли в детската градина да я командерят и да й определят с кого да играе и с кого - не. Дръпнах й едно конско, обясних й смисъла на приятелството и с голямо облекчение видях, че тя се отдръпна отдръпна от двете диктаторки. Намери си други приятелки и всичко се размина. Но, докато беше под тяхно влияние, беше много самотно и тъжно момиченце. В схемата беше намесено и четвърто момиченце - поговорих си с майка му и тя също застана на моята позиция и обработи детето си така, че накрая двете псевдоприятелки останаха сами, а нашите две деца се сдружиха и сприятелиха с всички останали в групата.
Та, във връзка с въпроса - да, намесвам се със съвети и обяснения. Все пак аз съм майката-вълчица, която трябва да научи малките си вълчета как да ловуват и как да се пазят. Не мога да разчитам само на вродени инстинкти.

По темата : Гледам отстрани , оставям го сам да се оправя в игрите с другите деца , но ако забележа нещо нередно вкъщи говоря , обсъждаме и така . Но се замислих друго . А ако вашето командва другите ? Вие какво правите ? Правите ли му забележка или си траете с презумпцията : Който може да се изявява като лидер , пък който не може да си седи балама .

Определено ми става супер криво, но си замълчавам. Но приберем ли се в къщи започваме с разговорите. Най-вече се опитвам да и втълпя, че освен възрастните и то определени, никой друг няма право да и казва какво да прави. Решението трябва да е единствено и само нейно. Повтарям го непрекъснато, защото виждам че поне засега показва голяма доза наивитет у себе си, което със сигурност няма да и помогне в живота. Нямам амбиция да става лидер на всяка цена, но просто да отстоява позициите си, особено, когато е убедена в правотата и желанията си.

Страхувам се, че това, че се оставя да я командват, показва, че е с ниско самочувствие. Не мога да си обясня защо. Непрекъснато и повтарям, че е красива и умна и много я обичам.
Изглежда тя смята, че моето мнение не е обективно. Което всъщност е така сигурно...Чувам я как пита децата - харесваш ли играчката ми, харесваш ли стаята ми, харесваш ли роклята ми... Ако чуе - не, страда.
И изпълнява всякакви инструкции от дечурлигата - "не бъркаш правилно супата, бъркай по посока на часовниковата стрелка ", не се рисува така, ами онака, не играеш правилно балет, /не че "инструкторката" е балерина/, "аз ще съм първа на скачането на дама", и бута детето ми назад...
Това ме побърква, обяснявам, говоря, но е много сложно, не знам вече какво точно да и кажа. И тя отговаря - не знам как да се държа, мамо....

И друго - казвам на мъжът ми - трябва да я провокираме да командва нас, и да я оставяме да "побеждава", за да се научи да се брани и да добие увереност. Той смята, че това не е правилно и ще "му се качи на главата"...
Какво мислите за това

Болна тема, много е отстъпчива (не и спрямо мен обаче).
Записвам се да ви чета.

Точно това седнах да напиша.

Има едно момиче в групата на дъщеря ми, което всеки ден я дере, щипе и тормози.
Всеки ден говоря, казах и да не играе и да не говори с това дете (познават се от бебета),
казвам и, когато я тормози да и отвърне със същото, съгласява се...и до там.
Направо съм бясна вече. Започвам да си мисля, че правя грешка, като я уча да бъде добра, възпитана и неагресивна. Явно в днешно време е по- добре да си невъзпитан агресор...

Ще следя темата, знам, че ще има добри идеи от ваша страна. 

И моят син е такъв.
Извиквам го настрани и му обяснявам дадената ситуация...

Реагирам като теб, но ако моя е "диктатора" го дръпвам настрани и чета конско тихо.

Била съм и от двете страни, за мен и двете не са комфортни, ако детето ми загуби мярка  .

Зависи в какво се изразява командването. Засега не съм се сблъсквала с нещо по-фрапиращо. В смисъл - налагане на терор от страна на друго дете върху моето.
Обикновено племенникът ми, който е с 1,5 год. по-голям от сина ми, го командва, като го кара да му носи вода, нещо за ядене и нещо от този род. А синът ми се чувства много добре в това си амплоа и с охота му носи разни неща, даже и отсервира. Обаче от известно време забелязвам, че пламенникът ми плаши сина ми, че ще го изкаже на баща му, ако не направи еди какво си. Когато го чуя да го заплашва, веднага му "прекършвам" мераците и силно заявявам, че мъжът ми не е плашило и казвам на сина ми, че не трябва да го е страх от баща му.
Като цяло с мъжа ми се стараем да научим сина ни да отстоява позицията си, мнението си и да не позволява да го манипулират. За сведение - синът ми знае какво е "манипулирам".

общо взето досега съм го оставяла сам да се оправя, но пък не е изпадал в някакви фрапиращи ситуации на командорене. Ако попадне в такава, най-вероятно ще му говоря, и говоря, и говоря. Няма какво да се намесвам, защото мога да се намеся на площадката, където съм с него, но в градината, след това в училище и пр. няма да съм до него, че да го спасявам.

знаете ли, аз винаги като дете съм имала деликатност и покорство в повече по отношение на другите деца. елате ме вижте сега обаче . нашите не са се намесвали пряко в отношенията ми с приятелчетата ми, но някакси съм влязла в релси.  спомням си обаче, че са ми давали съвети. майка ми ми говореше да съм по-бойна и настъпателна, а баща ми ми говореше да съм кротка и сдържана. аз си избирах как да действам според конкретната ситуация. имам много ярки спомени от яркото детство и затова си позволявам да изложа мнението си тук.

Когато дъщеря ми беше по- малка командваше другите и аз много и се карах за това. Сега съжалявам, защото нещата се обърнаха и приятелките и започнаха да я командват и тя страда от това, но техните родители не им правят забележки. Даже започвам да се чувствам виновна, че така  и се карах преди, и сега тя се оставя да я командват.... Опитвам се да и обяснявам да не го прави, но тя се обърква вече, преди и казвах едно сега обратното....    Наистина ми е интересно как процедират другите при такива случаи

Виждам, че повечето се опитвате с разговори да контролирате ситуацията, обаче синът ми е твърде малък за разговори и обяснения. Имаме едно съседче, което е като терористче, щипе, хапе всички деца наред. Просто като го няма него, все едно няма деца, всеки си се занимава с нещо и никой никого не разплаква. Въпросното дете е с половин година по-голямо от моето. Вече едва си сдържам нервите, полудявам и от мисълта, че може да са в една група в ДГ. Просто знаме, че ще тормоза върху детето ми ще продължи. Какво ще ме посъветвате да направя?

Майката непрекъснато му се кара и го шамари, обаче оправия няма, то си тероризира децата и това си е.

деликатна тема-гледам да не се намесвам,когато сме навън.
вкъщи говорим,обяснявам кое е добро,кое лошо,как трябва да постъпва в дадена ситуация.
освен до възпитание ,нещата опират и до характер и темперамент на детето.

С разговори я контролираме, защото не става въпрос за насилие с деца, а и децата ни са по-големи.
Има теми и то от скоро за твоя проблем:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=391529.0
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=385250.0
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=387405.0

Моята дъщеря много много не търпи да я командват. Виждам, че в някои ситуации тя казва каква да е играта, в други изпълнява каквото и кажат. Това, което и казвам е да си избира деца, с които може да се разбира и и харесва да играе. А ако с някое дете не потръгне играта просто да не се занимава, да си намери друго дете с което да играе.

В случая с момиченцата рядко става въпрос за терор, а по-скоро за "няма да съм ти приятелка, ако..."
Детето много държи на приятелството си с други момиченца и е готово на какво ли не.
Големите го привличат, защото са му интересни, малките - защото може да бъде кака/майка, въобще...
В групата й в предучилищната момиченцата имаха клуб - така и го наричаха - и приемаха и отхвърляха според угодата си.
Например ако играеш с момчета, няма да те вземат в клуба. Известно време тя не беше приета - беше по-малка ли, не им играеше по свирката ли - и го преживя тежко. После я приеха, май след рождения й ден, когато я пуснах на детска с принцеска рокля.

Докато сме навън не се намесват в играта на децата,но приберем ли се и разговарям с детето.Обяснявам му с примери,за да ме разбере по-добре.
Докато беше по-малък го държах настрани от по-нахални деца.

Не се намесвам, въпреки, че ми се иска

Според мен трябва още да се обяснява на децата, че ако деца, които се държат лошо с него, т.е. се подиграват, удрят и т.н., трябва най-вече да игнорира, това е още по-добре от това да отвърнеш на удара или обидата, пълен игнор. Аз още обяснявам, че истинските приятели са тези, които те харесват такава, каквато си и не ти казват какво да правиш, просто си играят с теб. Била съм свидетел как обиждат и се подиграват на детето ми. Ако съм наблизо, просто деликатно дръпвам детето ми и в прав текст и казвам, че това поведение на другото дете е лошо и просто да не обръща внимание, че тя е най-сладкото и хубаво детенце и колко много я обичам. В други случаи, като съм я взимала от градина ми е споделяла как дете от нейната група се е държало лошо с нея и виждам как истински страда от това, тя иска всички дечица да са и приятели, кани много от тях без да подбира в къщи и като си тръгваме тя се обръща с висок глас към всички останали на двора с" Приятели, довиждане".  Казвам и още, че не всички може да са ти истински приятели и най-често и казвам, че аз съм най-добрата и приятелка и, че ми е много хубаво да си говорим и споделяме. Предполагам, че не всичко , което се опитвам да и обясня, го разбира за момента, но съм убедена, че ако системно си говорим за това, все нещичко ще и остане в малката главичка.

Дъщеря ми е от тихите диктатори. Наблюдавала съм я отстрани как неусетно си нарежда играта и дори от разказите и за игрите в градината, разбирам какво е ставало там. Разбира се, обяснявала съм и какво е игра и, че за да е приятно за всички, трябва да има равнопоставеност.
Мисля, че в подобна ситуация е добре да се намеси по-голям и да реорганизира играта.
Аз самата се дразня от такова поведение и в общуването си с нея, внимавам да съм твърда. Не знам до колко го постигам обаче.

Дъщеря ми често е в пасивна позиция в игрите си с други деца, но тя сякаш обича да бъде командвана. Обича строгото отношение и твърдата ръка и от страна на учителки, треньорки. Затова и много и харесват тренировките по художествена гимнастика, където хич не галят децата с перце. Напротив треньорката често им крещи, кара им се, наказва ги с допълнителни упражнения, ако се провинят нещо.
А по отношение на игрите с деца, тя не само се оставя да бъде командвана, но и копира това, което правят другите. Обяснявам си го с липсата на въображение и креативност, която за жалост е наследила от баща си Още от бебе не може сама да се заиграва и да си измисля игри.
Преди ми беше болно да видя, че детето ми е използвано или командвано в играта от по-отворени дечица и се намесвах често да я защитя. Но вече го правя само, ако забележа, че тя страда. А това вече се случва много рядко.

 Ако сте в София, по-добре се намесвайте,зада не стане свито детето.Така правят всички и ако го остави човек да се оправя само, ще страда.То си зависи и от характера на детето,де.Така правя аз.

След като усетя нещо подобно, започвам да бъда с по-изострено внимание. Наблюдавам я как се чувства, предразполагам я да споделя повече.
Обяснявам, това което считам за нередно. Не я съветвам да отстъпва, напротив, казвам и че при едно приятелство постоянното доминиране на една от страните и незачитането на другата не е редно.

Досега веднъж ми се е налагало да се намеся, но имаше един период, в който дъщеря ми определено страдаше, загуби желанието си да ходи на училище, а дотогава никога не беше имала подобен проблем.

Все пак тя е дете. Има нужда и от помощ, и от подкрепа, и от насока в определени ситуации.
Ние, възрастните, изпадаме в подобни и модерно търсим "специалисти" за помощ, а какво остава за децата, които много лесно могат да бъдат манипулирани.
В тази връзка не съм против намесата и заемането на позиция, тогава когато стане належаща.

 На момента не се меся, но след това много му говоря и обяснявам как не трябва да отстъпва на всички.За сега ефект няма.

и при моя няма ефект,казва:"добре,разбрах" и на другия ден като го изкомандори някое дете пак изпълнява.е,не говорим за гадни неща,а примерно:"иди там","кажи еди какво си","качи се","слез" и т.н. не е кой знае какво,проблемът за мен е,че той никога не казва на друго дете да направи нещо,само изпълнява това,което другите му кажат.
при нас няма проблем с въображението,даже му е леко в повече.ама навън не го проявява така както вкъщи.
и май командването е проблем само за мен,не съм забелязала той да страда от това.ама все пак не ми се вижда добре само да изпълнява чужди команди...
позволява си да дава предложения("искаш ли да правим...","хайде да играем на...") само на деца,които много харесва и познава отдавна.
при по-далечни или непознати деца само изпълнява.
при нас обсъждането няма голям ефект,както вече казах,а не ми идва наум какво друго бих могла да направя...не искам да им се меся в играта,нямам намерение да възпитавам и поправям чуждите деца...не знам.
бих се намесила само ако става нещо изключително грубо и гадно,засега няма такъв случай.

Моето дете е от командващите. Доста говорим по този въпрос, засега няма голям ефект. Дори купихме книжката "Франклин иска да командва в игрите", докато я четем, Симона казва: "Вече няма да командвам, за да искат всички да си играят с мен", а след това отново продължава със заповедите - все тя иска да определя игрите, да е водещата. Надявам се, че е период, ще го израсте и впоследствие ще се съобразява повече с другите.

Мислите ли, че ниското самочувствие е причина детето да се оставя да бъде командвано?

Мислите ли, че трябва да оставим детето да командва нас, родителите, за да се "упражнява"?

Не само ниското самочувствие е причина детето да бъде командвано от другите. Поне при моето не е, а по-скоро прекомерната й толерантност и неконфликтност. По-скоро се изживява като арбитър в споровете и се опитва да угоди на останалите за това и често е в ролята на командвания.

А за втория въпрос съм твърдо против.

Не, не мисля. В крайна сметка, не може всички да бъдем лидери. И колкото и да ни се иска децата ни да са, това важи за малка част от тях. В една компания обикновено има един, рядко двама. А и децата сами си определят кой да слушат, обикновено това са тези, които могат да измисля интересни и забавни игри, то и да даваш заповеди не е лесно  , трябва да имаш цялостна представа за играта, не е лесна работа.
Аз имам две деца и малкия е командващ, големия командван (в къщи е обратното), малкия е много напред в материала, защото от баткото е научил много игри, успешно влиза в роли, изпреварва връстниците си и те сами го търсят.

Не мисля и че трябва да позволя децата ми да ме правят на маймуна, за да ги науча да правят на маймуни другите деца   . А и ние ги възпитаваме еднакво, но както казах по-горе те са различни. До дете си е.

Не се намесвам в игрите му, докато не видя, че той се държи зле. Ако нещо го е впечатлило, натъжило и т.н. обикновено сам идва и ми казва, а аз давам съвет. Има хора и хора. Някои се чувстват по-добре, когато не са на ръководна позиция и не командват.

Много е неприятно да видиш как детето ти е командвано или отблъснато по някакъв начин от така наречените командашии.но както при възрастните,така и при децата си има командващи и команвани.Има деца-лидери,които всички слушат.Има обаче и друг тип деца,които искайки да се харесат на някое приятелче,започват да отблъскват дадено дете.Дъщеря ми е общителна и леко свенлива.Не е в нито една от крайностите,а е по средата.Не се дава лесно,но и не налага своето,добричка е.Сега като тръгне в първи клас много се притеснявам дали ще намери бързо приятелчета.

Не, не мисля. Дъщеря ми, например не е конфликтна, по скоро е от типа "ако може да помогне на всеки и във всичко", да разбере, да изслуша, изключително толерантна и спокойна. Но пък и може да е много упорита, когато реши.
По скоро е въпрос на характер.


Не. Първо, че нещата са несравними. Аз мога винаги да й отстъпвам  във всичко, но това е стерилна среда, няма нищо общо със света навън.
Второ, мисля че е проблем, само тогава когато нещата станат груби.
Хората са различни, едни палят от раз и държат винаги да са отгоре, други са по-спокойни и лидерството не ги вълнува изобщо. Това да си в сянка си има и предимства 

И не винаги командващото дете става лидер после в живота.В нашата коопераця има момче,което като малко буквално беше шефът на децата.каквото кажеше,искаше това да става.Сега е на 17 години,остана си на нивото от 5 клас и майка му онзи ден ми се оплаква,че от нейния син нищо не ставало и бил много "загубен".

Същата е и моята

Днес имахме подобен случай на една площадка. Искаше да си поиграе с една играчка, но друго детет беше я окупирало (за него тя също беше чужда) и тя се въртеше около него като просяче и му се молеше най-културно. Но онова пищеше и се зъбеше срещу нея. Толкова тъжно ми стана. Викнах я и й обясних, че вместо да се моли, може да изчака на детето да му омръзне играчката. Така и стана, мисля, че ме разбра. Но горчилката остана, знаете как е Освен това в градината учителката й ми обясни следното: че не контактува с всички деца, избирала си ги. И тези, които не били сред "избраните" ги отбягвала всячески, като празно пространство. Учителката ми обясни това така, сякаш е ужасна грешка и едва ли не някакво отклонение ... Не знам какво да си мисля. Имали ли сте подобни коментари.

Иначе с нас, с познати деца е много мила. Пази по-малките деца да не ги удари или бутне. Изчаква ги на пързалките и люлките, не се запъва да се инати, ако не е първа на опашката за люлка, пързалка и пр.

Объркана бях, но се надявам да сте ме разбрали 

Ами... зависи. Главно от намерението. Когато по- големи деца го командват "добронамерено" - примерно даже ми се е случвало да назначим дъщерята на моя приятелка за "куче - пазач" - бяхме в автокъща, а той е в състояние да изчезне за части от секундата... ами, тя се вкопчи в него и не му пускаше ръката - пази го да не се изгуби, ясно, а той като понечи да хукне на някъде и плаче от обида. Ами казах му, че тя го пази, затова не го пуска. Или когато братовчед му - също с година по- голям - го повлече на някъде, за да му покаже някаква играчка или нещо подобно - приемам го като форма на... обучение. Но когато 4 годишно дете предложи на друго, по- голямо и от него, да бутнат моето от върха на пързалката, за да не се пързаля, че играчките им са горе, просто свалих и двете по- големи деца, барабар с играчките им. Пързалката е за всички. Така че... подхождам диференцирано. Според това каква е причината за "командоренето" и отношението, скрито в постъпката.

И при нас е така дори лесно прощава 

simba21 , моето първолаче е абсолютно същото.
Всяка сутрин на път за училище срещаме едно момиченце от нейния клас. Детето я поздравява, тя го подминава все едно не го е видяла и чула. Не я харесвала и не намирала за нужно да я поздравява. Обясняваме, но май няма резлутат. Хора , които не харесва ги игнорира напълно, все едно не съществуват. 

Принципно, ако се замислиш, това не е чак толкова лош подход. Аз например колко пъти съм искала да върна времето назад и да направя така, че да повярвам на първоначалната си преценка за човека и да не си позволя да имам НИКАКВИ контакти с него. Колко нерви и неприятни емоции бих си спестила. Дали обаче при децата е същото 
Криси и тя така ми казва - не го обичам еди-кой си и не искам да играя с него. Точка!

И аз процедирам така.

На дъщеря ми й е още по-трудно, защото не разбира добре езика и се свива още повече.
Надявам се да е временно.

Има всякакви случаи. Аз бях такова дете. Комплексирано /висок ръст, дете на разведени родители, баща чужденец от крайно непопулярна за тежките времена държава, липса на хубави дрехи и играчки и пр./ и затворено. Но предпочитах да стоя сама, пред това да се водя по нечий акъл. Но според мен определено ниското самочувствие може да накара някое по-чувствително или ако щеш лабилно дете да се остави да го командорят. Не са малко примерите за деца, тръгнали с лоши компании, само за да се харесат, но без да им идва отвътре.

Що се отнася до командорене на родителите, според мен истината е по средата. Ако говорим за лигавото командорене - купуване на играчки, боклуци и налагане за глупости, то категорично - не. Има случаи обаче, когато детето държи на своето и е право и родителят отстъпва, защото осъзнава това, а не защото му е по-лесно. Важно е за самочувствието на децата, родителя да уважава неговото мнение и позиция.

Благодаря на всички. За жалост нещата са сложни и деликатни, поне за мен. Не че искам детето ми да е лидер, обаче искам да харесва и уважава себе си, защото съм сигурна, че това е абсолютно необходимо на всеки човек. И като я гледам как слуша другите и изпълнява командите им, ей тук отвътре нещо ме стяга за гърлото...
Отглеждането на дете не е лесна работа. Май да го храниш и обличаш е най-лесната част от родителските задължения...

За съжаление и аз започвам да си мисля същото 
Имахме случка,бях още бременна,стоя на пейката докато тя се пързаля,имаше и едно по голямо момиченце,което нарочно си хвърли куклата от пързалката долу и каза "Дай ми куклата,малката."При което моята щерка без да се замисля,послушно отива и тръгва да и я занася,аз обаче за разлика от вас не се стърпях и и казах да остави куклата и ако иска момичето да дойде да си я вземе,не и е работа нейна да донася играчките на децата.


Същата и моята,ако не харесва някого,просто го подминава и въобще няма да даде да я заговорят или пък да я пипнат 

Все повече си мисля,че грешката е моя,много ми тежи,че аз я направих такава,да не се бие,да не удря,да отстъпва  и то заради едно комшийско дете,което ако тя вземеше играчка,започваше неистово да пищи,защото е решило вече ,че и то я иска  /на същата възраст е детето като моята дъщеря/ и аз все я молех да отстъпва и така вече на всички отстъпва и всички я командват  ,но вината си е само моя   

За мен е важно децата да разберат, че е важно да си пазиш собствената индивидуалност и да уважаваш тази на другите. Пътят към съхраняването й обаче преминава през опити да ги научим на толерантност към другия, непрестанни усилия да се пресече агресията от всякакъв тип, ако има такава, и  създаване на ориентири в някакви общочовешки ценности.
Как си го представям- говорене още в най-ранна възраст, че ако ти обичаш, харесваш да правиш еди какво си..., той, тя имат предпочитания за друго. Какво ви харесва на двамата, коя игра бихте могли заедно да играят? Децата обикновено сами си се намират пресечните точки, но когато са по-малки е важно да разберат, че колкото други деца, толкова други светове. Така и за възрастните. Всичките едновременно си и приличат, но и се различават.
Най-често конфликтни /ако въобще може да се нарекат по този начин/ ситуации с моето дете се получават, заради времетраенето на интересите му. Той е доста съсредоточен за двегодишно дете, ако си намери любимо занимание може от 15 минути до половин час, час да се занимава без проблем /да се рови в пясъчник, да се люля, да слуша как му чета, да си драска с тебешири, с пастели, да се пуска по пързалка, да бута определена кола, да рита топка и т.н./ Някои от връстниците му, повечето, сменят непрекъснато една игра с друга. Скучно им е обаче да са сами в заниманията си и започват да го дърпат, той пък упорито повтаря, че не иска. Засега в тези опити за налагане обикновено няма победител, най-често има двама или повече сърдити. Това, което правя е да се опитам да му обясня, че еди кой си смята за по-интересно например да се гонят и затова го вика, но ако той много иска да продължи да се занимава с това, което прави в момента, може вкъщи да продължи или да обясни, че много му харесва и би искал още да играе. Най-хубаво би било да си измислят нещо, което харесват двамата, тримата и т.н . Предлагаме им алтернативи, обикновено все се намира такава, която се одобрява от всички, поне за кратко.

Не не се намесвам ако всичко си е спокойно, но ако играта загрубее се намесвам. Добре е да отбележа, че на дъщеря ми рядко и се случва да я командват, но се случва и тя не се оставя определено.

И при нас е така  Ще следя темата 

И аз така бих постъпила, въпреки, че моята дъщеря е командорката. Нея досега никой не я командвал... Обаче като казвам командорка нямам предвид, че е грубиянка. Не знам как, но успява да си постига своето с мирни и негрубиянски методи. Поне когато аз съм била с нея, това съм видяла

Случвало се е да ми се оплаче, че дете й е казало, че примерно гащите, потника, суичъра и т.н. й били грозни. Тя не се впряга много, но щом го споделя аз съм длъжна да отреагирам. Питам я дали харесва въпросната дреха. Тя казва "Да" и аз отговарям, че значи всичко е наред. Никога, обаче не казвам, че другото дете не е право, а обяснявам, че всеки има право да харесва или да не харесва нещо. Така, че няма за какво да има драма  

Изобщо като цяло мисля, че ако детето има самочувствие няма да допусне да бъде командвано. Може някой да реагира остро на тази реплика, но аз опредлено го мисля.  Когато човек има реална представя за възможностите си ще знае кога да отстъпи и кога да настъпи. А точно това за мен означава човек да има самочувствие.

На колко годинки е дъщеричката ти?Защото аз си мисля,че примерно на 3 г.едно дете не знае какво е самочувствие,а и по големият проблем мисля,че не е от самочувствието,а от това,че са прекалено добрички и сме се опитвали да ги възпитаваме към добро и към отзивчивост,но те приемат нещата буквално,поне при нас така стоят нещата.

Ето пример,в детската градина ,в групата на дъщеря ми има момче,което е доста по "набито" от нея и доста по  силно,от известно време ми се оплаква,че или я бута,дърпа за дрешката или пък я дърпа за косата,след като аз говорих с учителките,явно нещата продължават и то ги прави когато никой не гледа,казах на дъщеря си да се защитава и да не го оставя да я бута,блъска или скубе,а тя отговори "Не мога,още съм малка,а и не трябва така,той е лош,но Мими ще бяга"   Е ,това според мен е от добрина...

На 6 е сега.. но и на 3 и на 6 все една и съща си е.. е, с тази разлика, че напоследък е нахитряла яко   Между другото тя е много добричка. Една майка от детската градина се учуди, че хуква да помага, когато някое дете се удари. Отива, интересува се как е, какво е станало, помага. Тя каза, че малко деца биха го направили. Това, обаче не й пречи да се изявява като лидер в група и изобщо не могат да я командорят. Така си е от малка. Тя тръгна на ясла на 1 г. и 3 м. и винаги са ми казвали едно и също и в яслата и в градината - Александра е лидер. Но когато я засегнат, ударят или нещо подобно наказва. Дори един ден, наскоро беше, момчетата, с които е голяма приятелка ми се оплакваха, че ги е набила. На мен ми стана много смешно.. 3 момчетии изтъпанени ми казват 'Ама, тя Саша ни бииии". Как ги е била е ясно... след 5 минути пак са били приятели   Аз я питах защо го е направила и ми обясни, че я дразнели нещо там, не помня какво беше. Разбира се че й обясних, че човек удря когато е изчерпал запаса от думи, а това не би трябвало да става толкова лесно   Е сега ми е смешно като го пиша, защото аз тия неща ги приемам за нормални, бият се, карат се, после се целуват. Няма нищо извън нормалното поведение на децата. Но пък в тяхната група няма деца побойници. Забелязала съм, че Александра никога не удря първа и е много справедлива. Винаги се бори за някаква кауза, вярно детска, ама кауза   И всички са й приятели от раз, още като ги види. Почва веднага да ги комадори, но ги смята веднага за приятели  
Когато беше на 3 г. не са се били,  и тя не се е оплаквала, и от нея не са се оплаквали в тази насока. Та всъщност понеже говорех за самочувствието, имала си го е и на 3 г., разбира се такова като за възрастта й.

Дея, в случай като вашия аз съм казвала винаги "Защитавай се! Няма да позволяваш да те блъскат и дърпат!", защото колкото и да е разтропана със сигурност и нея са блъскали. Никога, обаче не казвам удряй и бий. Казвам защитавай се с идеята да я оставя тя да избира как да се защитава. Ето при твоята Мими и бягането е решение, и то е защита. Учи я да е комбинативна, а не да се предава и да се самосъжалява "мен ме бият", има и такива деца. Всяка ситуация е различна. Нека в главицата й да светка лапмата "Защитавай се! Не позволявай да те тормозят!", а как ще го постигне, нека тя да реши. Твоето дете си реагира според мен напълно адекватно  
Не твърдя, че дъщеря ми е такава от моето възпитание, може би е повече до характер, защото тя е премного буйна и в същото време добронамерена към децата.

Искрено ти благодаря,нямаш си представа колко ми бе полезно това твое мнение,за да изясня сама за себе си грешката и си как да постъпвам    Още веднъж благодаря

Ааа, ма чакай.. не е задължително да допускаш грешка   Това, че аз реагирам така и според мен дава резултат, не значи, че при теб ще върви.. и освен това може да се окаже в един момент, че аз греша. Абе всичко е толкова индивидуално... отношенията майка-дете са цяла вселена необятна. Аз на моменти мечтая да има кротко дете, ама на! - нямам  

Свекърва ми така като малка едно момче й е дърпало плитките. Майка й казала един ден, ако още един път ми се върнеш ревяща и с разплетена плитка ще те спукам от бой  И свекървата при следващото дръпване на плитка ошамарила младежа. И голям респект имали после от нея. Ама тя е била дива като моята.. Разбира се, не съм привърженик на тоя начин на действие, обаче пък всичко си има граници. Що той да я малтретира пък тя да не може да му зашие шамар. Били са 1-2 клас 

Разбира се,не е задължително да е грешка,може би аз гледам от друга камбанария нещата,искам да умее да се защитава,да не е толкова свита и претенциозна откъм отношенията  си с децата,но явно всички е индивидуално,ще се продължавам да говоря с нея и да и обяснявам 

Гледам, наблюдавам отстрани, но не се меся......Само ако по някакъв начин сметна,че ситуацията плаче за намеса - тогава се намесвам и то главно като викна моето дете уж да ми помогне с нещо.....В къщи обеснявам и казвам къде какво е могло да се направи. Гледам,че на едно дете, което много обича да се налага, в последно време синът не обръща никакво внимание.......И това ме радва, защото е резултат от приказките в къщи......Радвам се,че той не влиза в конфликт, просто другото, когато се опита да се наложи - моето отговаря твърдо и сериозно,че не иска да ходи с него някъде напр. Без да се карат, без да има скандали........

Аз нямам много такива проблеми. Моята дъщеря се очертава като лидер в някой групички с деца, в други не е. Но аз не се меся. Много си говорим в нас за това.

Не го виждам като голям проблем, но ще дам примери с малко нюанси.

Ако "командването" се изразява в това, кой ще измисли игра или става въпрос за играчки- не се меся; децата могат сами да се нагодят и да си играят.

Но едно приятелско дете беше започнало да "наказва" моето, заповядвайки му да излезне от стаята и да стои на стълбите (моето изпълнило и висяло на стълбите, ревейки). Обяснявах надълго и нашироко, че никой друг освен аз и баща й няма право да й налага наказания, и че ако някое дете се отнася така с нея, тя трябва да му каже на (доста) висок глас "Нямаш право да се държиш така с мен!" и после да ми докладва за такива случки.

Ей, това е ужасно! 

Vache и аз ти благодаря.Не знам дали ще подейства,но ще го приложа и аз.Ще я уча да се защитава.Не искам да започва бой,но искам да го довършва,щом трябва.

И аз така започнах да го уча да реагира.Да не ползва насилието като решение,но да има алтернативата да го ползва,ако се налага.Уча го да се справя вербално,да не обижда ,когато е гневен,а да игнорира с думи негативизма.Важно е да обясним,че имам различни ситуации,в които има множество начини за реакция.Знае,че не харесвам насилието,но също така знае,че ще го подкрепя,ако е използвал насилие,за да се защити.И най-важното;никога не съм казвала на детето Оправяй се сам с децата.Винаги съм му давала да разбере,че съм насреща,ако има нужда от помощ,съвет,утеха.Той е дете,сега се учи как да живее живота,има нужда от подкрепа.

голямата ми щерка беше като че ли по-скоро от командващите деца. което хич не ми харесва.
играя й на фината струна. тъй като има силно развито чувство за справедливост, винаги когато я видя, че командва повече, й казвам, че не е честно само едно дете да води в игрите. честно е да се редуват децата. при нея това помага.

мисля, че напоследък доста се попромени и стана по-отстъпчива.
трябва да се разговаря много с децата, те се учат как да общуват и им е много важно ние как ще ги водим.

Моят го раздава генерал. Ако не му се вържат на акъла започва да се сърди и ги реди едни....
Ей затова никога не го оставям сам на площадката. Осъществявам контрол на мига 
Много грешки направих с неговото възпитание. Дано да имам време и сили  за да ги поправя.

Вики понякога е и от двете страни на барикадата. Понякога се оставя да я командват, лесно се сконфузва и отстъпва. Друг път строява всички, но това не е често. Чудя се дали има достатъчно самочувствие. Бъркам ли като я карам да се съобразява с другите повече, отколкото с нейните желания

и аз почвам да мисля,че това е грешка.аз карах детето си да се съобразява много с другите.вече-не чак толкова.
а други родители умишлено карат децата си да не се съобразяват с никой,освен със себе си.
и така-едните стават прекалено отстъпчиви,а другите-непоносимо нахални и брутални...

Има един момент, в който и възрастните започват да спекулират с отстъпчивостта. Когато виждат, че едно дете е по-склонно на компромиси и по-разбира от обяснения, само и само, за да не стане някаква разправия между децата, винаги го молят то да отстъпи. И аз започнах да се дразня, а рядко ми се случва.

Ох това е доста неприятно наистина. Не трябва да се допуска.

Наскоро наблюдавах една такава ситуация на детската площадка. Дочух по едно време как едно гласче се извисява и дава инструкции с рязък и назидателен тон. Огледах се и видях една група деца (около 4-5 годишни), които следваха по петите една руса госпойца, а тя им раздавше команди, все едно са на военно обучение. Първо си помислих - ами нормално е - едни деца имат по-изявени лидерски способности, други са по-свити и се оставят да ги водят. После обаче си помислих - ами ако дъщеря ми беше сред командваните деца, как щях да се почувствам. Зле... Защо? Държа да е изявен лидер? Не, и всъщност командоренето изобщо не е лидерство. Просто тези деца според мен копират поведението на възрастните около себе си (е-вероятно трябва да имат и някаква естествена даденост за това). Дъщеря ми още е мъничка, но в подобна ситуация бих се намесила и бих говорила с нея. Друг е въпросът, че с това нейно характерче по-вероятно ми се струва тя да командори, а аз да се налага да я вразумявам... Но ще видим де...

И аз съм си задавала този въпрос - дали бъркам. Но си давам сметка, че рядко съм я принуждавала да се съобрази с някой. Имам усещането, че тя сама го прави, когато реши.

По мои лични наблюдения обаче лидерите като деца рядко остават такива в по-късна възраст.

Това най-често се случва при по-големите деца - каки, батковци и не само вътре в семейството.
На родителите се пада ролята на ограничители и регулировчици. Ние трябва да зададем граници на "търпимост" на чуждите команди и в кои моменти детето да отстъпи и в кои - да се наложи. Едно дете ще толкова отстъпчиво или налагащо се, докъдето му позволят. И с големите е така.

VG , синът ми е по-малък от повечето деца, с които общува.  По една или друга причина разбира повече, когато му говорят и е по-склонен да отстъпи за играчка, да я размени, да се откаже от неговото си забавление за сметка на друго. Това донякъде ме радва, но виждам, че някои от родителите само и само, за да успокоят своите деца, по-склонни към тръшкане и истерии, започват да молят моето да се откаже. Добре, наистина разправията стихва, но все повече откривам някакъв озадачен поглед у него, защо така. Все повече заставам зад позицията, че по-добре да ги оставяме сами, защото понякога наистина спекулираме с по-мекия характер и е възможно да го направим още по-мек, а дали това е за добро?

Валери, разбирам позицията ти. Точно заради това казах, че в подобни ситуации - твоето дете отстъпва, другите деца печелят с тръшкане и истерии - е важно да се намеси родител, като регулира отношенията т.е. да направи така че и двете страни да са доволни или поне на равно поставени на изхода от случая.
Пример - когато две деца искат еднакво някоя играчка, тя се взима и вниманието им се отвлича с друго или правилата се налагат от родител /но като независим авторитет/, така че никое дете да не се почувства командващо/командвано.
В описаният от теб случай родителите са действали по най-малкото съпротивление, а не като авторитети.

Опитвам се да правя така, да измислям алтернативни игри. Само, че не знам заради нас или е природа, децата много бързо започват война на "мое", "твое", като всичко е "моЙто е".Иво също взе много често да употребява този израз, дори  и за предмети, които очевидно не са негови . Може би, защото трудно се привързвам към вещи на мен тази собственическа борба ми е безкрайно неприятна.

Дъщеря ми е от тези, които се опитват да се налагат с плач и истерии. Вече имам опит в ролята на регулировчик и я карам да отстъпва. Има една кола-играчка в един магазин наблизо - като пуснеш монета започва да се друса, все едно че се движи. Тя седи и върти волана и е на 7-мото небе. Може и да не пускаме монети - само си седи и върти волана и пак е щастлива. Може да седи там 2 часа сигурно. Обаче ето че идва друго дете и се налага да освободим колата и да му дадем да се "повози". Рев, писък, сълзи с пълна сила. Някои родители (че и деца) са готови да се откажат от возенето само и само това детенце, което допреди малко беше сладко ангелче, а сега диво зверче, да се върне в ангелския си вид. Но аз винаги я свалям от колата и се отдалечавам оттам, за да не развалям играта на детето с нейните истерии. Толкова се изнервям като ходим там, че съм решила повече да не го правя.

Дъщеря ми беше такова дете.Казвам беше,защото вече виждам,че започва да се усеща и да разбира как не трябва да се оставя да бъде водена.Има една приятелка,с която са като дупе и гащи от първи клас.Та тази нейна приятелка си я командореше както си иска.Сърдеше и се,без причина(сигурна съм,защото доста отблизо следях това приятелство).Просто другото дете е такова.Обича да се налага,сърди се без причина и явно много обича да кара другите да страдат.Много съм говорила с щерката.Как не трябва да се води по хората,как трябва да отстоява своето мнение.Вече е за шести клас и през последната година виждам,как започва да се отдръпва от приятелката си и да се сприятелява с други момичета.Надявам се,че вече прави разлика-как трябва да се държи една приятелка(след много говорене от моя страна).
Съвета ми е да говорите на децата,а те като поотраснат сами ще направят своя избор.

Голямата ми е на 13 г. и е същата спрямо приятелките си, добричка, предпочита да отстъпи. Малката е на 1г. и 4 м. и командори всички. До характер е, не можеш да го промениш.

Не мисля че е само до характер в такива случай.Детето не е само,не е свикнало всичко да е само за него,да не кажа егоист.Когато са две,нормално е по малкото макар и такова все пак да се опитва да устоява някакви позиции, От много лични мой наблюдения,детето което е по малко е винаги по отворено и "отракано"именно защото има от кой да копира,да се защитава,остоява нещо и т.н."Борба за власт'може би....

Дъщеря ми е на година и половина. Намесвам се само като видя, че детето е по-голямо (или по-едро) от нея и тя не може да се справи. Все пак детенцето има нужда и от малко закрила  Не бива да свиква с мисълта, че някой по-силен ще я тормози. 

Какви позиции, те имат 12 г. разлика.

Намесвам се само ако детето е много по-голямо от дъщеря ми. Тя е на 2.7 г и когато някое 6-7 годишно дете й крещи, че няма да се пуска по пързалката, да, тогава се намесвам, но иначе я оставям сама да се оправя и тя доста добре се справя:))

понякога се намесвам повече зависи от ситуацията

Имам сина на почти три години.Не бих казала,че чак го командват,но забелязвам,че обича да прави нещо,което друго дете го помоли.
Не се намесвам,защото виждам,че явно му харесва.Има моменти, в които не иска да прави нищо,което друго дете го накара,но пък тогава той се изявява като командир.

На мнение съм,че това е доста поучително-лека-полека дететоп само ще се научи кого да слуша и кого не.Ако се намесвам всеки път,като стане голям няма да знае какво да прави,когато майка му не е наблизо.Нека си избира сам приятелите,той доста добре се ориентира кои деца искат умишлено да го наранят и не играе с тях.

По принцип синът ми който е на 7г. не е лошо дете не мога да кажа че е лидер нито пък че се оставя да го водят чувствителен е доста.Но проблема ни е друг има си една девойка Теди7г. познават се от бебета та тая девойка го върти на малкия си пръст дори послъгва.Ако зависеше от мен щях да разтрогна това приятелство но уви любовта е сляпа.

Точно това седнах да напиша.

Има едно момиче в групата на дъщеря ми, което всеки ден я дере, щипе и тормози.
Всеки ден говоря, казах и да не играе и да не говори с това дете (познават се от бебета),
казвам и, когато я тормози да и отвърне със същото, съгласява се...и до там.
Направо съм бясна вече. Започвам да си мисля, че правя грешка, като я уча да бъде добра, възпитана и неагресивна. Явно в днешно време е по- добре да си невъзпитан агресор...

Ще следя темата, знам, че ще има добри идеи от ваша страна. 

[/quote]

И при ас положението е същото. Незнам дали не правя грешка като го уча да е добър и отстъпчив.

Моят големият и досега  е така-на 8 е вече. До характер си е, защото малкият го прави на две стотинки, а имат 5 години разлика. Големият е склонен на много компромиси, само и само да има деца, с които да играе.