Конкурс за приказка и илюстрации към приказките от конкурса

 Наградите какви ще са?
Щото аз искам само титла 

Хубави, Фиданке, хубави

Има ли значение приказката на каква тема е? За малки деца или за големи?

Колко приказки можем да пратим? Аз имам 4-5 в поредица. Мога ли да изпратя всички накуп? И в какъв формат да ги пусна?

Няма значение на каква тема е. Може и за малки може и да е за големи.

Може колкото ви душа иска.
Може накуп. В .doc формат е добре. Но може и във PDF - както ви е удобно.

Мерси много Йоси, довечера ще ги пратя от вкъщи!   

Айде давайте да четем да ни дойде музата за илюстрациите:)

Karmen_mery, ето една приказчица от мен, която вече пусках в една тема тук, останалите за Ян заедно с тази ще ги пратя довечера на мейлите.

Кратко представяне на нашия герой

В една тъмна и страшна гора, преди много много години живели дядо и баба. Те били пазители на тъмната и страшна гора, която всъщност била страшна само за хората, които не обичали природата. Гората била вълшебна, а дядото и бабата я пазели и се грижели за растенията и животинките, които я обитавали.
В гората живеели най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, птички, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета, дори змии. Дядото и бабата обичали всички, а животните им се отплащали като им носели храна. Мечките им събирали боровинки и им ловели риба. Пчелите им носели мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им давали мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живеели охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекували растенията и животните всеки път, когато имали нужда. Сигурно си мислите, че те нямали деца, но това не е така. Дядото и бабата имали дъщеря, която преди години ги напуснала за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завършила училище и гимназия като всяка ваканция се прибирала при майка си и татко си в гората. После се записала да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запознала с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжила за него. Сега имали малко момченце, което било много хубаво, добро и послушно и се казвало Ян. Момченцето много обичало да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакало лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Ян имал къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спял приличал на същинско ангелче, а когато си играел, весели пламъчета проблясвали в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по Коледа бабата и дядото посрещнали Ян и родителите му. Този път обаче на майката и таткото на Ян се наложило да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те били лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им било много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямало как. Ян останал при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнали в болницата в големия град. Ян бил много тъжен и веселите пламъчета в очите му били угаснали, но не след дълго той се развеселил и те отново заиграли. Ян излязъл навън, вдъхнал ледения свеж въздух и се огледал. Цялата гора била побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушели птичките, а в стволовете в хралупите си се криели катерички. Забелязвали се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играели сърнички. Прекрасна била зимата в гората.
В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнали приготовленията за вечерята както правели всяка година. Ян отишъл с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започнала да меси питката. Този ден на Ян му било криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавел, отклонявал се от пътя и непрекъснато се сърдел. И така както се цупел за нещо, той свърнал в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгубил. Дядо му много се притеснил и започнал да го търси, но не успял да го намери. Затова се прибрал вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.
Ян се уплашил, защото не познавал чак толкова добре гората. Той знаел, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак било много студено и ако не срещнел някого скоро щял да измръзне. Освен това не знаел вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечавал. Стигнал до една река и по един паднал ствол я прекосил, продължил напред и все напред, но нямало надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигнал до една пещера. Поколебал се и решил все пак да влезе вътре. Може би там спяла мечка и ако било така, щял да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щели да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. Обаче в пещерата нямало и следа от мечка, но Ян забелязал, че нещо по-навътре се движи. Продължил да влиза навътре в пещерата. Вече станало много тъмно и той трябвало да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждало. Обаче му се струвало, че все пак има някой - дочувал странни шумове и от време на време като че ли проблясвала светлина. Ян дълго вървял и много се уморил. Тъкмо си мислел, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чул една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,
Играчки весели сглоби!
Чук-чук-чук, трака-трак
Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,
Ех, че хубаво и весело става
Вагоните ще са в зелено
Кой ли влака ще управлява?!

Ян забързал, даже се затичал, доколкото му било възможно в тази тъмница и изведнъж бил заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнали, той видял една просторна галерия, по стените на която горели безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пеели и правели най-различни играчки. Джуджетата били дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждали досущ еднакво, но се различавали по брадите. Всяко джудже имало брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждали много добри.
Ян плахо се обадил: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнала и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитали го те. Ян им казал името си и им разказал как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивили на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като влезеше в пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрамил от тези думи и станал червен като домат. После попитал джуджетата:
-   Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.
-   Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.
-   С удоволствие - отвърнал Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?
Джуджетата се спогледали и се засмели.
-   Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!
Чак сега Ян забелязал, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и казал:
-   Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?
Сега джуджетата малко се сконфузили и отвърнали:
-   Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.
Джуджетата завели Ян в друга галерия, която явно била тяхната трапезария. В нея имало огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапнал добре, изпил една чаша горещо мляко и казал, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дали влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го извели извън пещерата през един осветен тунел. После затичали по една тясна пътечка. (Не зная дали знаете, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигал и викнал: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамили - били забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалили темпото.
Не след дълго Ян забелязал в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виел дим, а през прозорците блещукала светлина. Ян затичал още по-бързо, втурнал се в къщата и се развикал:
-   Дядо, бабо, върнах се!
Дядото и бабата скочили, прегърнали внучето си и се разплакали от радост:
-   Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?
Едва сега бабата и дядото вдигнали поглед от внучето си и видели на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.
-   О, здравейте, мили приятели! - казали дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!
-   С удоволствие - отвърнали джуджетата - само момент.
И те внесли подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян бил изпуснал на прага. Всички заедно седнали около масата и яли, пили и се веселили. Преди това обаче бабата и дядото помолили совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.
Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачали и започнали да се сбогуват.
-   Но, защо толкова бързате? - попитал Ян.
-   Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.
-   Добре - отвърнал Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.
И така джуджетата се сбогували с Ян, баба му и дядо му и хукнали като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обещал повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започнал да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се уморил и заспал сладко, сладко.
Това била най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.

А професионалисти могат ли да участват? 
Това съм аз -
http://liternet.bg/publish3/iuspiridonova/

Маргарита, чудесна приказка! Вдъхновяваш ме и аз да напиша някоя...

Може и професионалисти- стига да не искат хонорар:)) Избери кои от приказките да влязат в конкурса или дори да са всичките -пиши ми и аз ще ги включа заедно със другите.
Момичета приказките ви са много хубави- давайте все така

Не искам хонорар.  Ще ти изпратя други (имам много), с илюстрации.

Предлага ви една от серията ми "Приказки за лека нощ!" Илюстрацията е дело на дъщеря ми



      Мечо прави снежен човек
                                 
          (приказка за най малките)

Цяла нощ валяло пухкав сняг в Смълчаната гора – тихо и кротко покрило всичко. Дърветата се обвили в бели кожуси и придобили приказен вид
Рано сутринта малкото мече разтъркало очички – не можело да спи и хукнало навън.

Тичало, препъвало се, ставало, падало и правило ангелчета в снега. По едно време към него се приближил Бау – големия симпатичен вълк. Той също бил много щастлив че през нощта паднал сняг. Предложил на мечето да направят снежен човек. Мечето било очаровано от идеята , нали му била първата зима и всичко свързано с снега го впечатлявало.

Направили снежния човек – пъшкали, търкаляли снега и от 3 различни по големина топки го съградили
Добре ама взели да умуват че нещо му липсва и решили че трябва да му намерят очички, носле и  устичка
Тръгнали да търсят подходящи неща из гората. Стигнали до хранилката за сърничките и открили морковче.

Бау казал че морковчето става прекрасно носле. Продължили да търсят и намерили едно старо огнище. Вътре имало още въгленчета незатрупани от снега. Събрали няколко малки и големи и се върнали към снежния човек. Подредили му две големи въгленчета за очички и от малките избрали и ги наредили като мъниста едно до друго за устичка.

Мечето било безкрайно доволно от играта с Бау, правенето на снежния човек, търсенето на украсата за него, но и било вече многоо изморено.
Сбогувало се с Бау и се прибрало в хралупата си при мама на топло да спи сладък сън


Лека нощ мило детенце!

yosarian, изпратих приказките, само ще помоля да ми пишеш после дали сте ги получили, за да съм спокойна  .
 

Моля мамите, които ни изпращат приказките и илюстрациите да ни пишат освен ника и имената си, за да можем да изписваме и автора

Ние сме Екатерина и Мирел (художничката) Вебер

Да попитам - да пращам ли още, това беше просто опит за зарибяване

Принцеса Пумпелина и бухалите от макраме

Принцеса Пумпелина и нейният Съветник по първобитните въпроси отиваха на гости на баба. Господин Съветникът беше кон, но принцеса Пумпелина стискаше ушите му толкова здраво, че беше на път да го превърне в Магаре. Разбира се, в нейното царство магаретата имаха по-висок ранг, защото правеха “И-аааа”, а конете не беше ясно какво правят. Впрочем господин Съветникът най-често правеше “Ъъъ-аааа”.
- Как първобитният човек измислил ролковите кънки? – разтегли Принцесата дясното ухо на господин Съветника, тъй като тя беше един Просветен монарх и подобни неща не можеха да се случват без нейно знание.
- Ъъъ... аааа...ми както си се разхождал, стъпил върху празна коруба от костенурка, която си седяла върху едно мокро листо от лапад и пързуууул!
- Тцъ, костенурката сигурно е лежала върху орехчета – разсъди Пумпелина и поясни: - За колелца.
   - Ъдааа. И се хързулнал сред Горатаотпапратикатовсаксиитенамайкати, задминал два патладжана и се бухнал право в един сънен мамут.
   - Какво е мамут?
   - Нещо като слон, върху когото е постлан губер – обясни Съветникът.    Принцесата заби пети под мишниците на Съветника, защото по пресечката се задаваше Мамут на ролкови кънки и така бързаше, че си носеше губера навит на руло, за да не го изръси някъде по пътя. Мамутът я видя и се закова на място толкова рязко, че спука орехче.
- Ваше Пумпалско Височество – рече той и почтително се завъртя около оста си, - голяма беда сполетя нашата гора. Идваха значи ученици на излет и всички си изядоха закуските, само едно злоядо дете взе, че си скри сандвича зад един храст. То сандвичът хубаво нещо, вкусничко и нито бяга бързо, нито зъбите му остри, така че бързо го опоскахме и опаковката по заека пратихме да я предаде на “Вторични суровини” в селото до гората. Ама заекът – мързел, видял на края на селото една бабичка със синка в косата и разменил опаковката срещу три картинки от дъвки “Турбо”. Само че то не било опаковка като опаковка, ами страница от вестник “Направи си сам” с инструкции за плетене на бухал от макраме. И бабичките в селото статията разучили и на съвещание обсъдили и взели, че изоставили преките си задължения, а именно откриването на огъня, колелото и бисквитената торта, и се заели да плетат бухали. И толкова много бухали изпонаплели, че пещерите им от макраме прелели. А макраменият бухал не е пиле като пиле, а птица учена и многознайническа; от единия край го плетеш, той от другия акъл ти дава как да му изтипосаш крилото. Търпели бабките, търпели, ама то от макрамените бухали нищо не можели да свършат – седнеш да си боядисаш косата, а онази ми ти птица току те подучва да сложиш още синка, че и малко червено цвекло да додадеш, та накрая замязали не на бабки, ами на папагалки.  Ядосали се бабките и пратили бухалите в гората. Накацали макрамените бухали по клонките папратови и погледнали надолу. И що да видят - долу еволюцията кипи, ще прекипи! Всяко животно заляга, учи, развива се – че срам голям да повтаряш мезозоя! А макрамените бухали това и чакат. Седят си отгоре и дават акъл. И стана тя една, Ваше Пумпалско Височество – да видите например таралежа! Както си евоюлираше спокойно, дойдоха два макрамени бухала и му се цопнаха до главата. И като взеха да спорят – прави ли трябва да са му бодлите, или къдрави? А краката – дълги или къси? И кой беше с дълъг врат – жирафът или лъвът? Викаме им – почакайте малко де, макрамени философи такива, поне до неозоя да додрапаме, после ще се наумувате! А те – не, казват, от амеби още трябваше научно да ви подхванем, ама ви изпуснахме и затова сте на такъв хал. И както уж си знаехме как да я караме, изведнъж ни обхванаха едни съмнения – така ли, или онака? Рога ли да си пуснем, или перки? С люспи или без люспи? Изобщо объркация голяма. Затова идвам при вас, Ваше Пумпалско Височество, да търся вашето мнение за нашите макрамени съмнения!
Замисли се Пумпелина, слезе от Господин Съветника, завъртя три пъти вълшебния пумпал и каза:
- Върни се в Горатаотпапратикатовсаксиитенамайками и събери всички животни; бухалите изловете и на бабите върнете. Да ги разплетат старателно и да наплетат внимателно от готовите кълбенца за кафе и чай каренца.
- О, ваше най-премъдро Пумпаличество! – възхити се Мамутът и хукна към гората, а принцеса Пумпeлина се качи обратно на врата на Господин Съветника и се умисли: аз хубаво го пратих да гони бухали, ама сега как ще разбера какво ще стане, ако бодлите на таралежа бяха къдрави, а вратът на лъва – ееееееей такъв дълъг? Ако бабичките си слагаха синка на устните и червенилка в косата, а не обратното? Как ще разбера какво щеше да стане, ако бяхме направили не така, а онака?
И докато се чудеше и кумеше, и подрусваше на врата на Господин Съветника, наааай-сетне стигнаха при Кралицата-баба, която ги нагости с топло какао и канелени звезди, с маслени прасковки и шоколадови скалички, а отдолу под чинийката плетената покривчица току се обаждаше: Не така, онака! Не така, онака! Не така, онака!

Анда, приказката ти е много забавна!   

Ти ли си Юлка?  Много харесвам приказките за Гугулетата, суперски са......

Margarita, получихме ги:)Спокойно.
Момичета всички сте страхотни таланти. Браво на вас. 

побързайте мами, до 20.08 трябва да сме одобрили 4 приказки, които ще бъдат записани и пуснати в предаването "Професия родител" и по други предавания на Радио нет 

Принцеса Пумпелина и бухалите от макраме


Прекрасно си го измислила, Анда!!! Ха-ха-ха 

Приказка за жирафчето

Имало едно време едно жирафче. Казвало се Бони и било толкова малко, че живеело в съвсем малка къща под голямата палма на брега на река Нил.
Дните минавали, а жирафчето си ратзяло безгрижно и весело. Докато един ден Бони се събудил и установил, че къщичката му била ниска. Толкова бил пораснал, че главата му опирала в най-високата част на тавана и ако искал да стой в къщата, можел да застане само на това място.
Излезнал Бони на поляната и заплакал с всички сили. Чуло го слончето и дошло при него:
-Защо плачеш , Бони?
- Аз съм най-нещастното жирафче в света. Имах си къща, една такава малка и хубава..... ама малка, много ми е ниска ве-е-ече-е-е – и Бони заплакал отново колкото му глас държи.
- Чакай малко, Бони, - казало слончето – Знам как да ти помогна. Ще ти построя още един покрив, къщичката ше стане по-висока и за теб отново ще бъде най-прекрасната малко-по-голяма къща на света.
И слончето построило нов покрив. Бони бил толкова доволен, че организирал парти за двама.
Всичко било чудесно, докато един ден ..... Бони се събудил и установил, че къщичката му отново била ниска. Той излезнал отново наполяната и заплакал още по-силно. Чуло го тигърчето, дошло при него и го попитало:
-Защо плачеш , Бони?
- Аз съм най-нещастното жирафче в света. Имах си къща, една такава малка и хубава..... ама малка. Дойде слончето, построй ми още един покрив, ама сега пак ми е ниска-а-а-а - – и Бони заплакал отново колкото му глас държи.
- Чакай малко, Бони, - казало тигърчето -  И азще ти построя още един покрив и ти пак ще има още малко-по-високата най-красива къща на света.
И тигърчето построило нов покрив. Бони бил толкова доволен, че организирал шумно парти за трима.
Всичко било чудесно, докато един ден ..... О, не ! Бони се събудил и установил, че къщичката му отново била ниска и в нея нямало никакво място за него. Той излезнал отново наполяната и заплакал ужасно силно. Толкова силно, че събудил огромния крокодил Зъб. Зъб изплувал бавно от водата и също толкова бавно попитал:
-Защо пак плачеш , Бони?
- Аз пак съм най-нещастното жирафче в света. Имах си къща, една такава малка и хубава..... ама малка. Дойде слончето, построй ми още един покрив, тя пак ми стана малка, дойде тигърчето, построй още един покрив, ама сега пак ми е ниска-а-а-а - – и Бони заплакал отново колкото му глас държи.
 - Виж, Бони – казал Зъб – понеже много ми се спи, а ти само шум вдигаш, сега ще взема и аз да ти построя още един покрив, за да спреш да плачеш, а аз да мога да спя. Когато не спя достатъчно, развивам един такъв огромен апетит към малки жирафчета..... – облизал се Зъб, но бързо си спомнил какво щял да прави и построил на Бони нов покрив.
Бони бил толкова доволен, че този път организирал следобедна почивка за четирима – тиха и спокойна.....
Всичко било толкова чудесно, докато един ден ..... О, не пак! Бони се събудил и установил, че къщичката му отново била ниска и в нея нямало съвсем никакво място за него. Той излезнал отново наполяната и заплакал много ужасно силно. Толкова силно,и дълго, че накрая заспал направо под палмата. На другата сутрин Бони продължил да плаче и плакал, плакал чак докато в един от поредните дни, в който плачел при него успяла да дойде Матилда – старата водна костенурка.
- Здравей, Бони – казала Матилда – аз много отдавна те чувам да плачеш, но едва сега успях да стиган до теб. Кажи ми какво става?
- Аз отново съм най-нещастното жирафче в света. Имах си къща, една такава малка и хубава..... ама малка. Дойде слончето, построй ми още един покрив, тя пак ми стана малка, дойде тигърчето, построй още един покрив, тя отново ми стана малка, дойде крокодилът и той построй още един покрив,ама сега пак ми е ниска-а-а-а - – и Бони заплакал отново колкото му глас държи. Плакал толкова дълго, че Матилда упяла да седне на сянка върху едун камък и почти да задреме. Тогава Бони разбрал, че с плача си няма да впечатли костенурката и спрял.
- Слушай, Бони – казала Матилда – аз съм стара и бавнам докато се кача на покрива, за да построя нов, къщата пак ще ти стане ниска. Хайде заедно да направим новия ти покрив. Ти ще ме вдигнеш горе и ще ми помагаш. Така ще се научиш и слеващият път, когато ти стане ниска къщата вместо да плачеш, ще можеш сам да си помогнеш.
Бони преглътнал сълзите си и двамата се заловили за работа. Когато къщата била готова, Бони бил толкова щастлив, че организирал парти за петима, защото разбрал, колко е хубаво да имаш добри приятели.

Хайде и аз да пусна една част, останалото - заедно с илюстрациите!

         
АВТОМОБИЛНА ПРИКАЗКА от ЮЛКА
   Тази сутрин гугулетата се събудиха рано-рано. Само, че този път не се събудиха защото бяха гладни. Събудиха се, защото днес татко Гугул щеше да си дойде познайте с какво? С кола! Със собствена бръмчаща и най-вече возеща кола!
   Какво си мислите? Ами таткото на момочетата отдавна си имаше автомобил. И возеше момочетата, а те се фукаха и надуваха. Така се надуваха, че таткото качваше само по две момочета. Повече не се побираха…Вижте ги тези балонковци. (Илюстрация)
Ако момочетата само се надуваха и фукаха, нямаше да бъде толкова страшно. Лошото беше, че искаха татко Момок да кара около гугулското дърво и да бибитка с клаксона. А момочетата се подаваха от колата и викаха:
-   На-на-на-на…
И се плезеха.
Кажете сега, ако вие бяхте три малки гугулета, нямаше ли много
да се ядосате и още повече – да завиждате?
   И гугулетата много се ядосваха и още повече – завиждаха. Докато вчера татко Гугул много важно каза:
   - Утре сутринта ще обиколим нашето си дърво с нашата си кола. Аха!
   Аха я! Да не мислите, че на татко Гугул не му беше завистливо и  ядосано, когато татко Момок обикаляше наоколо с колата си и правеше “Би-бип”?
   Сутринта дойде и гугулетата увиснаха на гнездото. Ако искате да знаете, дори забравиха да закусват. И ето, че най-сетне се чу едно силно “Би-бип!” и пред дървото закова спирачки най-страхотната гугулска кола, която някога сте виждали. Ето я – марка “Гугулцедес”. Най-хубавата кола. (Илюстрация)
Гугулетата веднага се натъпкаха в колата. Нямаха търпение да обиколят тяхното си дърво с тяхната си кола, да правят “Би-бип” с тяхната си свирка много, много пъти. А след това щяха да отидат до дупката на момоците и щяха да я обикалят, докато краката им се подбият…Трябва да ви кажа, че гугулските коли се движат от гугулските крака на тези, които се пъчат в колата. При човешките коли е друго, там има мотор.
Татко Гугул подкара колата и гугулетата се разцвърчаха от радост. Мама Гугулица седеше горе на гнездото, гледаше гугулското си семейство и се пръскаше от гордост. Ех, да можеше отнякъде да я зърне майката на момочетата, как щеше да се опули.
Колата се засилваше все повече и повече. Бибитката бибиткаше, татко Гугул се беше ухилил до уши (нищо, че нямаше такива), а гугулетата крещяха:
-   Давай татко! С по-голяма скорост. С още по-голяма скорост!
И таткото, ухилен, даваше газ. Първо караше с голяма скорост.
После с още по-голяма скорост. Накрая колата така обикаляше дървото, че се виждаше размазано. Ето на това му казвам аз скорост. Виждате ли колата? Ами как ще я виждате, тя лети като ракета!
Олеле! Колата наистина излетя! Защото освен крачета, гугулетата имат и крилца. И объркаха крачетата с крилца! И-у-у-у. Но “И-у-у-у” само за малко. Колата беше тежка и се заплете в клоните на дървото.
-   Е, много хубаво – каза вкиснато татко Гугул. За зла беда точно
тогава край дървото минаха момоците на техния си автомобил. И тъкмо щяха да започнат да се подиграват, когато гугулетата извикаха о горе:
-   На-на-на-на! Пък нашата кола може и да лети!
Ама, че са хитри тези гугулета!

Лелеееееееееее,какви таланти сме имали тук!Браво момичета  -възхищавам ви се!Амбицирате ме и аз да пробвам.Едно време разказвах на по-малкия си брат измислени приказки.

тю...пропуснала съм, а така обичам да пиша приказки ...ма те пък моите не са съвсем детски, така че не сте изгубили много...

Ео, ми аз доколкото разбрах, той конкурса май е е месечен, тъй че можеш да се включиш още на следващия...аз лично съм чела една твоя приказка, ти я беше давала преди и много ми хареса, а беше подходяща за деца, тъй че - дерзай ! А на останлите момичета мога само да кажа, че всички приказки са страхотни...Браво !

П.П. Аз също много обичам и също бих се включила с нещо, но нямам никакво време в момента, защото трябва да се заляга над учебниците 

Миличка, пиши на воля. Както пише по- горе "Приказки за малки и големи" , така че запретвай ръкави. Тези за които се гласува сега са за първите броеве на предаването.
  Давай - конкурса още няма срок и може би ще продължи поне още месец - два:)

О,така ли?  Ами тогава запретвам ръкавите и драсвам тук 


Синът на Слънцето

Имало едно време една жена,която много искала да има детенце. Посъветвала се със старата знахарка от селото, но тя не успяла да и помогне.Молила се на всички сили, но само от Слънцето получила отговор:
-Ще родиш син.Но не обикновено дете.Той ще бъде мой син и ще го взема при себе си,когато реша.
Разплакала се жената, но се съгласила, толкова силно желаела рожба.
Родил се Слънчевият син.Растял силен и красив.Неомъжените моми в селото въздишали по зелените очи, светлите коси.Омъжените невести се надявали тайно първите им деца да приличат на него поне по смелост и ум. Станало време за женене, но момъкът не искал никоя от селските девойки. Стрували му се обикновени, в тях нямало  очарование.Били недодялани, донякъде груби. Липсвала им нежност.
Попитал  знахарката къде да търси жена,каквато иска, а тя му отговорила с думите:
-Помни,понякога за истинската любов се плаща прескъпо!
-Бих дал всичко,което имам -земите,къщата,конете...Само да я намеря.
Старицата се усмихнала и посочила пътя.
Вървял три дни и три нощи момъкът и стигнал едно езеро навътре в гората.Било пълнолуние. Решил той да спре да си почине.Легнал до едно дърво и вече почти заспивал,когато от езерото с бавна стъпка излязла девойка.Дългата черна коса прикривала голото тяло.В нея били преплетени полупрозрачни блестящи сребърни нишки.Очите - светлокафяви, се усмихвали нежно. Тя се приближила до момъка, а той,мислейки, че сънува, разтъркал очите си.Но красивото момиче не изчезнало. Седнало до него, той положил глава в скута и, тя го завила с косата си и така заспали.
На сутринта от нея нямало и следа.Дълго я търсил момъкът,но трябвало да се връща в селото.Много променен се завърнал. Нямало я усмивката вече, нямало я енергията, сякаш нещо било изпило силата му и той бил все замислен.Майка му, притеснена,  отишла при знахарката.
-Не се безпокой- казала тя. Той е открил любовта.
Месец по-късно момъкът пак тръгнал натам , по пълнолуние.Дълго чакал до езерото и най-накрая девойката се появила.Приближила се до него, а той хванал ръката и :
-ЕЛа с мен!Обичам те!
Девойката поклатила глава.
-Не мога.Ние не принадлежим на този свят.Ти си син на Слънцето, аз дъщеря на Луната.Нашият свтя е небесният. Ще дойдеш ли ти с мен?
Момъкът кимнал и девойката го повела по лунна пътека нагоре към небето.
На сутринта първият слънчев лъч нежно погалил лицето на майката,която чакала сина си на прага.

_КРАЙ_
Това е едната ...Имам още 2-3 написани и толкова в главата си.

Много са хубави приказките, продължавайте мами, никой не е закъснял или пропуснал, има още време, а трябват и още доста приказки

Ето ви една от моите:
Гущерчето


Имало едно време едно кученце- Шарко, едно котенце -Мацуна и едно мишенце - Гризка 
Бисквиткова.Те били голеееееми приятели. Постоянно и навсякъде ходели заедно. Техен дом бил 
стария хамбар в запуснатия двор на дядо Лулу. Дядо Лулу отдавна бил заминал за Града при децата 
си и целия двор бил на разположение на тримата приятели. Тревите избуяли и Шарко, Мацуна и 
Гризка Бисквиткова играели по цял дан на криеница и гоненица между високите стръкове. Било чудно
лято. В съседния двор на гости на баба си било едно момченце, което страшно скучаело. То често 
прескачало оградата и се разхождало сред големите треви в двора на Дядо Лулу. То било много 
самотно докато не открило тримата приятели. Всеки ден ходело и им носело вкусни нещица за 
хапване. Понякога коричка хляб, друг път някое кокалче или шепа пшеничени зърна на които Гризка 
Бисквиткова най- много се радвала. Момчето често споделяло и бисквитките си с нея понеже знаело 
че тя ги обича много. Което е видно и от Фамилията и. Така си вървяло лятото топло и щастливо.
Но дошла есента. Малкият благодетел се завърнал в града, защото било време за училище. По полето вече нямало дини и пъпеши, царевички и слънчогледи, а и в чуждите дворове вече не изнасяли мляко за котките- от което си пийвала преди Мацуна, не се намирали вече и кокали, които домашните 
кучета преди споделяли с Шарко. Станало все по- студено и все по- трудно да се намери храница. 
Шарко, Мацуна и Гризка Бисквиткова си лежали една нощ в хамбара и слушали как им скърцат  коремчетата от глад. Не можели и не можели да заспят. Изведнъж през хамбара притичало гущерче.  Мацуна веднага го видяла, скокнала и го заловила.
- Я имаме си вечеря - казала тя.
Гризка Бисквиткова се приближила и разгледала животинката. Шарко подскочил и той.
- Не можем да го изядем - казал той, много е мъничко. А знаете ли какво ми каза веднъж момчето  на бабата в съседния двор? Гущерчетата носят късмет - така му е казал неговият татко!!!- казал Шарко и мъдро закимал с глава.
- ХМ - прав си - размислила Мацуна- на кого ли ще стигне- пак ще си останем гадни. А може да ни  донесе Късмет-почти невярващо казала тя и отпуснала лапата си. Гушерчето бързо избягало от  хамбара. Легнали си приятелите и пак заслушали жалната музика на стомахчетата си. Едва заспали. 
На сутринта Шарко събудил приятелите си.
- Ставайте момичета. Утро е - да отиваме за да потърсим храна.
Мацуна протегнала лапи, Гризка  бисквиткова си облизала муцунката и така приключила със сутрешния тоалет. Току прекрачили прага  и какво да видят: Цяла голяма кошница пълна с Най- различни вкусотии- мнооооого кокали за Шарко, мноооого мляко и сиренце за Мацуна и Гризка Бисквиткова и бисквитки - от любимите на малката  мишчица. До кошницата стояло малкото гущерче.
- Ей, приятели вижте - нашият приятел Гущерчето. То наистина ни донесе късмет. Тримата му  благодарили, а то се шмугнало в камъните и се приготвило за зимен сън. След половин час тримата приятели премлясвали доволно и с издути коремчета и си почивали. Останала им много храна за дълго  време. В съседният двор се чул гласът на Бабата:
- Пак да дойдеш, бабино!!!
Чул се звук от мотор на автомобил, който постепенно се изгубил в далечината. А бабата  продължавала да си мърмори сама:
- Пуста кошница, къде се дяна?...

Здравейте мами, докато Йосариан качи всичко в подходящ формат ето новорпистигналите приказки:

Мая Дългъчева

Пеперудена магия

   В едно утро лятно със слънчице златно гъсеничката отвори очи, погъделичкана от ярките лъчи. Прозя се, протегна се и си рече:
- Мммм, време за разходка е вече. Ще тръгна полечка по тази пътечка, пък дано най-накрая се запозная с някой, с когото да си играя!
- Скучно е да бъдеш сам
в този свят голям –
със приятели мечтая
аз да си играя...
   Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла три буболечета с червени елечета. Към тях приближила с усмивка мила.
- Привет, буболечета с червени елечета! Аз съм гъсеничка. А вие, простете, кои сте, кажете?
- Ние сме красивите калинки. И това не са елечета, а пелеринки!
- Гледай колко сме модерни -
алени, на точки черни.
Бяхме с другите калинки
в школата за балеринки.
Ще завършим този танц
с пирует и  реверанс....
- А пък ти си без червена пелеринка.... И си тромава за балеринка.... И изобщо, не си за нас. На добър час!
   Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла,
додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла на близкия друм един момък, който вдигал ужасен шум! Натам приближила с усмивка мила.
- Аз съм гъсеничка. А вие, простете, кой сте, кажете? И защо вдигате такава врява?
- Малката, нещо ти става! Не различаваш рок от гълчава! Бжжж! Бжжж!
- Рокпевецът Бръмбаран
е прочут от Рим до Кан,
защото всеки уважава,
познава и признава
добрия музикант!
 - Ох, забръмча ми главата! – гъсеничката се свила в тревата.
-  Нали! Нали!?
- Дори ме боли....
- Я си върви по пътя тогава! От теб ни звезда, нито публика става!
   Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла да жужи над цветята златна девойка с гърненце в ръката. Към нея приближила с усмивка мила:
- Аз съм гъсеничка. А вие, простете, коя сте, кажете?
- Хей, пчелици-сестрици, елате насам! Тази малка госпожица няма ли срам? Представете си, коя съм, ме пита! Нима не си чувала за медена пита?
- Жу-жу-жин, жу-жу-жин, кой лети под свода син?
Ние, златните пчелички със работните ръчички.

Виж, от билки и цветенца сбираме прашец в гърненца,
после си варим в пчелина мед за цялата година.
Жу-жу-жин, жу-жу-жин, идвай в нашия пчелин -
ще научиш там подред как се прави сладък мед!
- Но аз не мога да летя, а само бавничко пълзя. Как да събера прашец? Как да си варя медец?
- Че ти нищо не умееш! За какво живееш? Поне да беше красива, че златна рокля да ти отива…
   Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето луната изгряла. И тогава внезапно съзряла в мрака, сред храсталака, току пред нея
едно топло фенерче да грее. И пак приближила с усмивка мила:
- Аз съм гъсеничка. А вие, простете, коя сте, кажете?
- Аз съм светулка - блещук, блещук…
В тъмното светя ту там, ту тук.
Скитам на воля в гори, в села…
Аз съм фенерче с крила – ла-ла-ла!
Лунна трошица в гъстия мрак -
смело летя на зиг-заг…
Дзак!
- Искаш ли със мен да си играеш?
- Ако се научиш да сияеш.
- Ще ми покажеш ли как се сияе?
- О, голям майсторлък това е! Но е нужен талант, то се знае...
   Тогава гъсеничката се сви в мрака и заплака - беше невзрачна наглед, не умееше да играе балет, от рок не разбираше, мед не събираше… Не умееше и да свети в нивите лете. И изобщо, защо ли се е родила само с едната си усмивка мила?
- Да можех поне хубавица да стана… А то - нищо и никаква дебелана! Кой ще дружи с такава буба безполезна? О, ще ми се от света да изчезна!
   И плакала, плакала сред тежки въздишки, а от сълзите й ставали нишки, които я увили като одеяло в едно пашкулче топло и бяло. Накрая, от плач изнемощяла, гъсеничката заспала.
   Но призори се разбудила от странен звук. Някой чукал по пашкулчето: чук-чук-чук!
- Чук-чук-чук! Ама че сънливи пеперуди - и гръм не може да ги събуди! Я да изсвиря една ръченица за спящата хубавица!
- Цигу-мигу, цигу-миг, аз съм цигулар велик.
Ставай, миличка, от сън, че е утро вече вън!
Цигу-мигу, цигу-миг, идва твоят звезден миг!
- Благодаря, маестро, но сте сбъркали адреса - мене никой в гората не ме хареса.
- Но погледни се - та ти си прекрасна! Я излизай от тази хралупа тясна! Изправи главата, разпери крилата - като тебе втора няма във гората!
   И щурецът продължил да свири, додето от поляни и баири дотичали всички: пчелички-сестрички, калинки-балеринки, Бръмбаран и светулката да видят кого Щурчо възпява с цигулката.
   А малката гъсеничка не можела да се начуди - мислела, че само в приказките гъсеничките се превръщат в пеперуди. Размахвала щастливо крилата, рисувани сякаш с бои от дъгата и на всички простила, защото си била още с предишната усмивка мила. И предишната песничка своя запяла, и танцувала, цялата засияла....
- Скучно е да бъдеш сам
в този свят голям.
С вас, приятели, мечтая
аз да си играя...
   И аз там бях, смях се, пях, играх… И нещичко разбрах: ако срещнеш на някоя крива пътечка нищо и никаква буболечка, не я подминавай, не я натъжавай, че може би тя в сърчицето си крие една пеперудена цветна магия!

 и още:

Мая Дългъчева

Как се лекува лъвски страх

   Имало едно време едно африканско племе, което с листа се обличало и на слънцето се припичало. Возели се те на камили,  плавали в Нил с крокодили и понеже безгрижно живеели, от сутрин до мрак си пеели:

- Ееееео, лиани! Ееееео, банани!
Ех, маймуни, златни дюни,
папагали, портокали,
тарамбуки до зори –
в Африка живот гори!
   
   Ала веднъж нашир и надлъж се разнесъл такъв крясък, че настръхнал на Сахара ленивият пясък! Папагалът, известният глашатай, кръстосвал Африка от край до край
и разнасял най-новата новина в цялата страна:
- Видяяяях, видяяях – лъвът е болен от страааах! Царят лежи премалял и съвсем, ама съвсем пожълтял! В джунглата хаос царува – всеки прави бели и лудува!
   Папагалът отлетял и продължил да говори как Африка е направо с краката нагоре –
маймунките скачат, крещят и замерят с кокосови орехи когото намерят; хипопотамът олял слона със кал и после го сочел, и му се смял, че хич не прилича вече на слон, а на гигантски шоколадов бонбон; слонът, ядосан, подложил хобот и препънал жирафа с фасона горд; и изобщо, като няма кой да управлява, ей така става!

- Маймун-маймун-маймунджулък!
И няма кой да каже “Млък!”
Без цар във джунглата е рай –
крещи, подскачай и играй!

   Събрало се тогава африканското племе и се зачудило какво решение да вземе.
- Как лъвът да се вдигне и пак да царува?
- А такъв лъвски страх как се лекува?
- Как се лекува страх? С пердах!
- А чухте ли за зелените хапчета грах?
- Да, вчера щъркелът се похвали, че далече в чужбина такива видяли…
- Ами! Нека взема по храброст уроци!
- От кого? От пустинните малки мишоци? Че нали уж лъвът е най-смелият тук…
- А дали да не бъде пък цар някой друг?
   Най-накрая едно африканско дете, което не можело дори да чете изненадало всички с един въпрос, толкоз съществен и толкова прост:
- Ама Лъвчо, дето е силен и страшен, от какво е уплашен?
Тогава глашатаят-папагал долетял и запял:
- Май че забравих да ви разкажа – както си се изтягал на плажа и се радвал на топлото време, да вземе и да задреме… Изневиделица – пльос! – точно върху царския нос на лъва, блажено заспал, пльоснала жаба, цяла в тиня и кал! Сигурно щъркът я е изпуснал, додето летял… Лъвът позеленял, прежълтял, побелял… Все едно го ударил гръм! Все едно видял таласъм! Затова не е на себе си, значи... И не ръмжи, ами само плаче…
- Ах!... Как се лекува такъв голям страх?! – ахнало африканското племе и ококорило очища големи!
- Да му изпеем жабешка песен, танцът на жабите също е лесен – щом го накараме да се разсмее, бързичко Лъвчо ще оздравее – затананикало онова дете, дето не можело дори да чете.

Жабче-жабче-жабуранче спало тихо под юрганче,
ала в сънения мрак се дочуло: трака-трак!

Кой ли трака в ракитака?! Има два червени крака…
Има дълъг врат, крила, човката му е игла!

Скок – насам и скок – обратно… Жабче-жабуранче блатно,
ще пътуваш за чужбина в щъркелова лимузина!

   А цялото племе така скачало и танцувало, че чааак на Северния полюс се чувало!
   Лъвът лека-полека се успокоил, после направо се развеселил и си развял лъвската грива, и си сложил короната, дето тъй му отива … И изобщо – забравил всякакъв страх, без да глътне дори едно хапченце грах!
   На всеки може нещо страшно да се случи, но то, приятели е, за да се научи, че и най-големият, ама лъвски страх, се лекува най-спешно с един голям смях!

Мая Дългъчева

Коледунка

   Петьо спинка и сънува как ботушите обува, как на двора се завтича, снежния човек облича в някакво елече старо и се мятат през дувара.
- Снежко мили, помогни ми! Пътя верен посочи ми! Знаеш откога мечтая със маймунка да играя. Мама нищо не разбира, даже вече се нервира и на моето желание ще отвърне с наказание.  Твоите снежинки бели, вярвам, вредом са летели и преди да кацнат тук, може в джунглите на юг да са били неведнъж като звънки капки дъжд. Пък маймунките са сврени тъкмо в джунглите зелени! Та те моля от сърце…
- Да се хванем за ръце – снежният човек отвърна и момченцето прегърна. – Коледа е утре, друже, затова ще ти услужа. Коледа е ден на дните – в него сбъдват се мечтите! Ще ти подаря маймунка – щура Мунка-коледунка! Само да ни провърви, ще сме тук преди зори.
- Супер!…Чакай, че шейната май остана пред вратата. Ще я взема – няма как без шейна сред този сняг.
   След минутка под луната двама яхнаха шейната и се вдигна.подир тях светъл облак снежен прах.
   Скоро стигнаха гората и внезапно в тишината сепнаха ги странни звуци.
- Някой хълца и скимуца! Някой зъзне и къркори!
- И на заешки бърбори… Петьо, да поспрем за кратко?
- Същото си мислех, братко.
- Гледай, в храстите пред мене…
- Виждам! Светлинки червени! Марсианче от Луната!
- Ти пък! Я слез на земята! Виж ги – мигат и подскачат, крият се, което значи…
- Шшшт! Брътвежът продължава и към нас се приближава!
- Озззеле, зззайчице! Гладно зззагивам! Никъде зззорковче тук не откривам! Ще се стопи като бяла снезззинка моята пухена бяла гърбинка.
- Снежко, но това е, май че, малко прегладняло зайче? Хей, приятелче, ела!
- Зреййй! Зззовореща метла! – Зайко смаян издърдори и очета ококори.
- Зайченце, не се плаши, Снежко ще те утеши – рече снежният човек. – Имам за глада ти лек. Виж къде е посаден морков вкусен, замразен.
  Петьо зяпна изумен:
- Но това е твоят нос?!
- Петьо, много мил въпрос! Аз без нос не ще загина. Даже, може без ангина да изкарам студовете. А пък зайченцето клето не напълни ли тумбака, пролетта не ще дочака.
- Ура! Ура! Благозззаря! От нетърпение зззоря! – подскочи Зайко, вдигна лапа и сладко моркова захапа.
- Навярно има хубав вкус? Чуй само, Петьо…
- Хрус, хрус, хрус… - отекна весело гъстакът.
- Да тръгваме, че път ни чака!
   След миг потънаха с шейната в съня искрящ на планината. По преспи, хълмове, баири чертаха лъкатушни дири. Внезапно вятърът изсвири:
- Фиу, фиууу! Внимание, човеци, че бродят в планината меци! Една от тях е зла стръвница и се облизва за дечица!
   След вятърното изречение настъпи страшно напрежение. Шейничката си Петьо спря и в снежния човек се взря:
- Ти чу ли туй, което аз…
- По-тихо! Гледай онзи храст - кафяв е, без следа от сняг…
- Муцуна има, рунтав крак…
- Към нас зловещо се прокрадва! Вместо метла ми трябва брадва! – извика Снежко вледенен. – Това е мечка, стой зад мен!
- Оная, гладната стръвница?!
- Ще я направим на мекица! Но първо, както му е ред, да я почерпим сладолед! – намигна Снежко на момчето и изшептя: - Не бой се, Петьо! Кой снежни топки в двора прави като гюллета обли, здрави?
   Детето мигом се досети и погледът му плах засвети. Запретна пъргаво ръкави и Меца с топка сняг задави. След него Снежко метна тежко към десетина ледни буци – същински ледени юмруци!
- Ще стане тя на пух и прах! Ще помни снежния пердах! – крещяха двамата през смях. – Поклон пред снежната стръвница, на девет планини царица!
- Ама… по цялата поляна дори снежинка не остана! А тя ръмжи и още шава! Пристъпи ли, не знам тогава… Като кюфте ще ме излапа! – момченцето уста прехапа. - Едничка топчица да можех…
- Кой тук напразно се тревожи? Едничка топчица ли рече? – за миг елечето съблече добрият Снежко и добави: - Без лявата ръка се справям. Не бой се, не остава рана. Метлата с дясната ще хвана, а ти обезвреди Мецана! Побързай, че със зъби трака и тръпки ме побиват в мрака!
   Тъй от бедата се спасиха. След малко Петьо каза тихо:
- Чудесно е да имаш брат в огромния опасен свят.
   А Снежко, цял порозовял, усмихна се:
- Снегът е спрял. И имам южни новини – дойдохме в топлите страни.
- Какво? Къде? Ама кога…
- Току-що. Слушай ме сега. Наблизо е реката Нил, което значи…
- Крокодил?!
- Не се плаши, не се плаши, а отвори добре уши! Тук няма нужда от шейни – те не пътуват по вълни. Надявам се, че си разбрал…
- Ще правим от шейната сал?
- Чудесно! Ти си ми умник! И пътешественик велик! – похвали снежният юнак безстрашния хлапак-смелчак.
   По мириса на вечно лято откриха пътя към реката. Полека сала потопиха и върху него се качиха. Водата – разтопено злато, поред загребаха с метлата.
- Хей, Снежко, братко, ти видя ли – край нас прелитат папагали?! – посочи Петьо с пръстче горе. – Единият дори говори!
- Говори? – Снежко се ослуша. – Дали ще стигнем скоро суша? Здравейте, мистър папагал! Наблизо бряг да сте видял? А малка, палава маймунка, на име Мунка-коледунка? Къде, къде? Лиани сини… Жонглира с вкусни мандарини…Аха, разбрах… Да, туй е сал. Със здраве, мистър папагал! …Такааа, не бива да се мая, ще трябва карта да чертая.
- Защо пък карта, нали там… Нима ще ме оставиш сам?
- Защото слънцето изгрява, а знаеш, то ме изморява. Да видим…
- Нямаме хартия. И моливче не ще открия – оклюман Петьо промълви.
- И аз тъгувам, но уви… Повярвай, ще измислим нещо, преди да стане по-горещо. Например, копчета не искам – те трябват, ако имаш ризка. А с въглен чудно се рисува.
- Ей, Снежко, я недей хитрува! И как без листи ще чертаеш?
- На бас, че можеш да познаеш! На сала дървен по дъските…
- Ох, кой ме драсна по петите? – изписка Петьо изведнъж.
- Опасност! Дръж се като мъж и не показвай капка страх! Огромен крокодил видях, със зъби, колкото скали…
- О, майчице, дали боли?!
- Спокойно! Гледай как се мята наместо копие метлата!
Щом лакомият крокодил изплува от реката Нил, раззинал страховита паст и хлопна зъби: храс-храс-храс, метлата изфуча за миг и се разнесе боен вик:
- Яж, лакомнико и помни – мирувай в тъмните вълни!
- Улучи, Снежко! Ти улучи! Чак в гърлото му я забучи! – запляска Петьо с облекчение.
- Спасихме се. По мое мнение метлата даже му отива, че страшната му челюст скрива. Стърчи тук-там, ала по мрак това ще мине за мустак.
   Тъй крокодила победиха и по реката продължиха. Не мина час и половина – пред мандаринова градина пристигнаха и Петьо рече:
- Успяхме! Стигнахме, човече! Защо не отговаряш, Снежко?
- Ох, имам слънчеви болежки!
Уплашен, Петьо се обърна и снежния човек прегърна:
- Но ти ужасно се потиш! О, моля те да издържиш!
- Приятелю, ще те оставя… Нататък сам ще се оправиш. По картата се ориентирай…
- По картата ли? Не умирай!
- По картата… Едва успях… Дървото с кръстче зачертах… И знай, че Мунка-коледунка е най-щастливата маймунка! Мечтая да се видим трима…
- Кога?
- През следващата зима.
След миг, под ярките лъчи проблесна локвичка с очи.
- О, Снежко миличък, прости! Заради мен остана ти без копчета и без ръчичка, без нос, усмивка и метличка… Кажи ми как да продължа и как за теб да не тъжа? – захълца Петьо от сърце, закри страните си с ръце и плака, плака, плака, плака, додето се събуди в мрака.
- Къде съм? – взря се той навън. – Прозорец, бор… Било е сън … Било е сън?! Ама тогава… На изток вече зазорява… Ще ида в двора да погледна... А! Върху нещо странно седнах. Хм! Я, какво ли е това – опашка, лапички, глава… Уши и плюшена муцунка… Познах те – Мунка-коледунка!!! – разсънено, детето викна.
   Засмяна, майка му надникна, пристъпи и запита мило:
- Какво подаръче е скрило на Дядо Коледа джуджето, че тъй е радостно момчето?
- Маймунка-коледунка, ето! – веднага Петьо я подаде, ботушките за миг извади и излетя като стрела, наметнал две одеяла.
  На двора Снежко, цял и бял, наместо морков с портокал, навири тумбесто носле:
- Честита Коледа, братле!
  Детето го прегърна здраво и чу отчетлив звук отляво: туп-туп, чук-чук, туп-туп, чук-чук…
- Навярно песен на капчук… – прошепна Снежко, свел лице.
  Но Петьо кимна:
- Не, сърце.
  След туй, забравил лед и мраз, подскочи и запя на глас:

“Не е ли е хубаво, когато
в сърцето ти сияе лято
и топлинка за трима има, 
дори сред най-сурова зима!
На Дядо Коледа джуджето
донесе нещичко, което
не се продава на пазар –
приятелство получих в дар! ”

  На прага майка му се смръщи:
- Настиваш, прибери се вкъщи! Вижте нашият юнак как целува топка сняг…
  Петьо й отвърна, вперил поглед мек:
- Може да е снежен, ала е човек.
 А после се прибра послушно и Мунка-коледунка гушна.
- Май Дядо Коледа улучи – мечтан подарък днес получи? – наостри майка му уши, додето Петьо изсуши.
  Момчето викна с поглед ясен:
- Подарък най-най-най-прекрасен!
  На Мунка-коледунка смигна и над главата си я вдигна.
- Нещо, струва ми се, крие! - мама чуди се. – Дали е…
  Но какво ли Петьо крие, знаем само аз и вие.

още приказки от Юлка
            ВАКАНЦИОННА ПРИКАЗКА
   Тази сутрин гугулетата се събудиха, закусваха три пъти и разбира се, отидоха да си поиграят. Да, ама…
   - Няма с кого да си поиграем – разбраха те, когато обиколиха няколко пъти гората и наистина нямаше с кого.
-   Къде са всички? Да не ги е изяло нещо– чудеха се гугулетата.
-   Голямо, страшно, зъбато чудовище – изпищя Малкото гугуле.
   - Глупости на гугулета – чуха те глас и какво да видят, баба  Кокоранка се тътреше към тях.
   - Ама защо чудовището не е изяло баба Кокоранка? – пак се разпищя Малкото гугуле и започна да бяга в кръг.
   - Защото е стара. А ти си малък и сочен. На теб няма да ти се размине – хилеха се Средното и Голямото гугуле.
-   Стига сте го плашили този перушанко. Няма нито едно малко
човече в гората, защото всички отидоха на почивка – каза баба Кокоранка и седна да си почине.   
- Какво значи “отидоха на по-човка” – зачуди се Малкото гугуле, спря да бяга и се хвана за човката. - Трябват им нови човки ли?
   - Почивка, а не по-човка. Отишли са да си почиват на разни места.Кой на планина, кой на море, кой при баба си.
-   И момочетата ли? – попитаха гугулетата.
-   Те отидоха при баба си Момочка в съседната гора.
Така каза баба Кокоранка и се затътра нанякъде.
   - Я ги виж тия момочета! – завидяха гугулетата и се втурнаха към мама Гугулица и татко Гугул. Гледайте как тичат само. (Илюстрация)
- По-човка! И аз искам на по-човка – така викаше Малкото
гугуле.
-   Не на по-човка, а на почивка! – така пък викаха Средното
и Голямото и въобще, голяма шумотевица се вдигна.
-   А аз не искам ли почивка? – сложи крила на кръста си мама
Гугулица и погледна много, ама много особено татко Гугул. Татко Гугул каза само “хм”.
   - Хм? Казваш само хм? – ядоса се мама Гугулица. - Колко години вече не сме ходили на почивка!
-   Така, де – намесиха се и гугулетата.
Таткото хъмка, хамка, почесва се по брадата и накрая каза:
   - Отиваме на море. Стига да откачим колата от дървото, де.
   Нали си спомняте, че колата на гугулетата се беше заплела в клоните на дървото. Гугулетата викаха “ура” и мама Гугулица също викаше “ура”. А татко Гугул викаше хм, ама беше доволен.
   После мама Гугулица отиде да прави храна за из път, което, както се досещате, си е много работа. А гугулетата и татко Гугул започнаха да откачат колата. По-скоро гугулетата правеха това, а татко Гугул командваше под дървото.
   - Бутнете нагоре! – така викаше. - Сега наляво, не, не надясно. А бе, надясно! – викаше и все не беше доволен този татко Гугул.
   Гугулетата бутаха насам-натам и както си бутаха, колата мръдна и ба-а-а-ам! Полетя надолу. Прас! Падна точно върху татко Гугул.
   - Да-а-а-а – каза Малкото гугуле. - По-добре татко Гугул сега да отиде на по-човка, вместо на почивка.
   А на татко Гугул от това никак, ама никак не му стана приятно…(Илюстрация)


            ПЪТУВАЩА ПРИКАЗКА
   - Заминаваме на море! – събуди се Малкото гугуле.  Понеже не си го помисли на ум, а го изпищя на глас, събуди и другите.
   Така беше. Днес гугулетата заминаваха на море. Те закусиха много, много пъти, докато мама Гугулица оправяше багажа. Багажът беше толкова много, а куфарът – толкова малък. Вижте я как се чуди кое да вземе. (Илюстрация)
- За какво са ви всички тези боклуци – ядосваше се тя на децата си.
   - Без колекцията си от камъчета, перца и шарени парцалчета никъде не тръгвам! – каза Голямото гугуле.
- Аз пък без три буркана с гугулски мармалад няма да мръдна от тук – тропна с краче Средното гугуле.
   Малкото гугуле дали каза нещо? Не, то направо се разплака.
-   Ти пък защо се разциври? – учудиха се всички.
-   На мен ще ми е мъчно за баба Кокоранка и затова искам да си
я вземем и нея.
      Сега вече мама Гугулица съвсем се ядоса:
-   Само баба ти Кокоранка ми е притрябвала!
А къде беше в тази дандания татко Гугул? Още в най-ранни зори татко Гугул беше седнал в колата и чакаше. Вчера вечерта той беше казал на семейството:
   - Щом изгрее слънцето, ви искам всички в колата! Няма да пътуваме в най-голямата жега, я!
   Сега татко Гугул скърцаше с човка. Слънцето отдавна беше изгряло и печеше с всичка сила. Никой не се качваше в колата.Татко Гугул взе да се ядосва. Ама много да се ядосва. И забибипка с бибитката. Виждали ли сте нервен татко Гугул? Изглежда точно така. (Илюстрация)
Да, ама цялата тази бибипканица нервира и мама Гугулица. Тя натъпка каквото можа в куфара и го натовари в колата. После натовари и гугулетата. Татко Гугул скръцна за последен път с човка и най-сетне потеглиха.
   Първо гугулетата викаха “ура”. После разгледаха всичко в колата, после се щипаха. После малко се скараха. После пак се щипаха и по веднъж се клъвнаха. Мама Гугулица непрекъснато се обръщаше назад и викаше “Шт!”. А татко Гугул беше хванал волана с две крила, караше и скърцаше с човка. Разбиха му нервите тези гугулета! Ще ви кажа, че когато татко Гугул караше, винаги беше много кисел. И викаше по другите шофьори разни работи, ама тях няма да ви ги кажа. “Що не си седиш в гората”, така викаше татко Гугул.
- Искам да пия вода, топло ми е! – това беше Голямото гугуле.
-   Гладно съм – пищеше Средното гугуле.
-   Лошо ми е и Средното ме щипе – вряскаше Малкото.
   - Млък! – изрева татко Гугул със страшен глас. - Писна ми на човката! Заради вас пътуваме в най-голямата жега! Целият съм вир-вода.
   И познайте, моля ви се, какво стана тогава? Изведнъж се изля страхотен дъжд и поля разгорещения татко Гугул, шъткащата мама Гугулица и трите капризни гугулета.
- Сега вече татко наистина е вир-вода! – казаха гугулетата.
А татко Гугул скърцаше ли, скърцаше с мокра човка.

ПЛУВАЩА ПРИКАЗКА
   Тази сутрин, към плажа вървеше голяма върволица от човечета, натоварени с чадъри, дюшеци, топки и всякакви надуваеми неща. Ето ги и нашите гугулета как припкат. (Илюстрация)
Всеки знае, че само сутрин може да се ходи на плаж, защото когато слънцето напече, става много страшно. Топло, потно и езикът ти сам се плези. На плажа е весело – освен да плуваш в морето, можеш да правиш замъци, да копаеш дупки и да пръскаш минаващите човечета. Гугулетата правеха от всичко по много. А какво правеха мама Гугулица и татко Гугул?
   Ето какво. Мама Гугулица се намаза с крем и понеже й стана скучно да лежи и да чака перата й да хванат тен, започна да гледа завистливо минаващите млади гугулици, кокоранки, мармарута и въртолета. И техните модели на бански костюми, които май бяха по-модерни от този на мама Гугулица.
   Татко Гугул пък четеше гугулски вестник. Странно, но на вестника беше пробил дупка и от там надзърташе с едно око. Май и той зяпаше чуждите бански…
   Изведнъж нещо огромно запуши дупката във вестника!
-   Олеле – успя само да каже татко Гугул.
Това, голямото, се оказа едно огромно, с ей такива мускули Мармару, което надничаше от другата страна на дупката. То носеше свирка и беше най-важното човече на плажа. Спасител.
- Я да видя какво се вижда през тази дупка – каза Мармаруто.
Татко Гугул внезапно се сети, че има много важна работа. Хвърли вестника и се втурна към гугулетата.
-   Гугулетата! – каза татко Гугул на омърляните си в пясък деца. - Днес ще ви уча да плувате!
-   Ура! – развикаха се гугулетата. Татко ще ни научи да плуваме
като истински шампиони!
   - Татко ви не може да плува – обади се мама Гугулица, на която вече се беше зачервила човката.

   - Аз ли не мога да плувам? – изпъчи се татко Гугул. Само защото избрах семейството пред спортна кариера…
   Но гугулетата нямаха никакво търпение да слушат за кариерата на татко Гугул.
-   Хайде татко! Научи ни да плуваме – викаха те вече от водата.
Татко Гугул топна едното си краче във водата. После другото.
Погледна с надежда към брега, но там стоеше и мърдаше с ей-такива мускули онова Мармару. Татко Гугул въздъхна и скочи в морето. Така скочи. (Илюстрация)
Скочи и потъна. Ама съвсем потъна. Гугулетата чакаха, чакаха, но той не изскочи като тапа.
-   Сигурно татко ще ни учи на подводно плуване – казаха си те.
Тогава се чу силно изсвирване – “Свир-р-р-р!”. И Мармаруто се
хвърли във водата – пляс! То извади татко Гугул и започна да му мърда крилата. Татко Гугул изплю няколко литра солена вода и каза:
   - Добре, че избрах семейството пред спортната кариера…

ето една и от мен:

Приказка за бялото конче

Имало едмо време едно много красиво бяло конче с черна грива. То живеело в голямата ферма, близо до града на хората. Стопаните му били добри хора и обичали да се грижат за него. Носели му праясно сено и вода. Водели го на разходка и го подготваля да участва в голямото състезание в края на лятото.
Само че кончето било много тъжно. Ужасно му се искало да си има приятел, с когото да препуска из гората и да си разговаря на конски език. Тъжно било и защото конете не можели да говорят на езика на хората, а понякога толкова му се искало....
Дните минавали един след друг монотонно, докато дошло голямото състезание. Изкъпали стопаните кончето, сресали го, завели го на хиподрума и го оставили в един от боксовете. Заоглеждало се кончето и забелязало, че един от боксовете е празен. Докато се чудело кой ще влезне в него, так довели една прекрасна бяла кобила с черно петно върху предното копито. Кончето не можело да откъсне очи от нея, как само му се искало да отиде там, да станат приятели, но не можело. Поне со обещало, че ще я намери веднага след състезанието.
Обявили старта, конете препускали, едни изпреварвали, други изоставали и изведнъж.... О, цялата публика замръзнала.... Бялата кобилка се спънала и си счупила едното краче. Дошла линейка и я закарали в болницата. А кончето продължавало да тича, все по-бързо и по-бързо, да стигне до финала и да свърши това състезание.
И ето. Кончето станало победител, но дори не дочакало наградата, прескочило стената на хиподрума и хукнало да търси кобилката. Тичало по шосето, тичало през полето и изведнъж върху него се стоварила дебела мрежа. Тя била на едни много лоши хора, които крадяли коне. Те завързали кончето, заключили в мрачен и мръсен камион и потеглили. А кончето не спирало да рита по вратата на камиона и щяло да си остане там завинаги, ако не се бил свършил бензинът. Камионът спрял на една бензиностация, а кончето се засилило, блъснало за пореден път вратата и тя се отворила.
„Друго си е една конска сила” – помислило си кончето и хукнало обратно да търси кобилката. Не след дълго видяло една човешка табела с нарисувани коне и веднага се досетило, че това е конската болница. Ама нали не можело да говори на езика на хората, започнало да цвили и да тича по кородирите и я открило. Тя стояла тъжна и сама в ъгъла на голяма стая.
-   Може ли да поостана малко? – попитало кончето
-   Заповядай и без това никой не ме иска вече. Конете със счупени крака не могат да участват в състезания и стопаните ми ме зарязаха тук.
-   Ела с мен – казало кончето – моите стопани са добри хора, а и в голямата ферма има достатъчно място.
Кобилката се съгласила и двамата бавно тръгнали към фермата. А там стопаните толкова се зарадвали. Разцелували кончето, донесли вода на кобилката, послали и прясно сено. И всички били щастливи – стопаните си намерили кончето, а то си намерило приятел....
А лошите хора – никой повече не се сетил за тях...

Принцеса Пумпелина и пътечката от трохи
 
От другата страна на юргана нещо пърполеше, нещо шумолеше, нещо голямо се мътеше или може би вече се беше измътило и току подпръхваше и гъделичкаше клепачите: Събуди се! Събуди се!
Един бос палец се провря изпод юргана, прехвърли ръба на леглото и внимателно се заспуска към пода.
Само едно клонче се вреше в прозореца като птиче, което се опитва да се вмъкне. То имаше нежни зелени листенца и една голяма бяла пъпка, която се притискаше като око към черното стъкло. И понеже навън беше още тъмно и мразовито, Пумпелина спусна и другия си крак и отиде да му отвори. Но дори влязло, клончето не се успокои, а продължи да се озърта и да шумоли, сякаш питаше: тук ли са? Тук ли са?
- Кои? – попита Пумпелина, а клончето разочаровано се дръпна навън и пошепна на братята и сестрите си: тя не знае! Тя не знае! Тогава клоните се разделиха и пуснаха вятъра, който прекоси стаята, подпъхна пръсти в процепа на вратата и я отвори.
И там, в обичайно скучния и незабележителен коридор, сияеше пътечка от трохи.
Не просто две-три трошици като тези, които се отронваха от кифличката на Господин Съветника на закуска. Не и цяла дузина като онези, които се сипеха край стола на Пумпелина и караха майка й да се смее и да казва: “Край тебе, миличка, може да се изхрани едно пиленце”. Не, тук трохите бяха гъсти и многобройни като пясъка, който бяха насипали пред вратата по Коледа, за да не се подхлъзне някой. Хлебната пътечка стигаше от единия край на коридора, където се виеше таванското стълбище, чак до другия, дето водеше към вътрешната тераса и голямата зала с часовника. Точно в този миг часовникът удари шест, а сънената кукувица провря глава и изкука шест пъти: тук ли са? Тук ли са? Тук ли са?
- Кои? – попита Пумпелина, но кукувицата вече се беше прибрала да си доспи. На нейно място от прозорчето на часовника се показаха момиченце и момченце, които се завъртяха шест пъти и също се прибраха. Хензел и Гретел, опомни се Пумпелина и изведнъж се изплаши: значи някой обикаляше нейната къща и се опитваше да не се изгуби. Или пък вече се беше изгубил и се опитваше да открие обратния път. И макар да бе сигурна, че не е виждала никаква баба Яга да се пули под керемиди от меденки, все пак къщата беше стара, голяма и пълна с изненади – от прораслото на таванския балкон дръвче до старите колела от велосипеди, които кичеха стените на мазето като ръждясали слънца. Дори тя, която познаваше всичко тук, влиташе и излиташе от мазето за секунди, а когато човек се загуби, може да намери и несъществуващи дотогава страхотии. Само че как да разбере коя посока на пътечката води към началото и коя – към края?
Трябваше й помощ. Вмъкна се в стаята на Господин Съветника, който спеше с два юргана,  чорапи и шапка върху малко дългите си за един кон уши, защото – както казваше той – от топло никой не бил умрял. С една дума, Господин Съветникът беше най-зиморничавият най-добър приятел на света.
- Някой се е изгубил в замъка – събуди го Пумпелина.
-  А? Какво?
- Някой се е изгубил у нас – повтори тя.
- Откъде знаеш?
-  Има пътека от трохи в коридора.
- Пътека от трохи? Като в “Хензел и Гретел?” Лоша работа. Поне да беше от камъчета, можеше да си доспим и да го търсим на сутринта. Ама тия трохи... някой ще се разчисти по никое време и ще ги премете. Пък и нали утре майка ти чака гости, после след толкова народ иди си търси трохите.
С тези думи господин Съветникът се измъкна от кревата и се уви с юргана като с наметало, с което приличаше на някакъв конски крал с лъскава жълта мантия на баклавички. Двамата хванаха вместо лупи по едно стъкло от счупените очила на бабата на Пумпелина и тръгнаха съответно към точка А и точка Б, които според Господин Съветника стояли вързани на възел в двата края на всяка линия. Пумпелина не можеше да си представи как така пътека трохи може да бъде вързана на възел, но все пак се вторачи през очилото си и пое в едната посока. През изпъкналото стъкло трохите изглеждаха едри и остри като късове злато. Между тях се стрелкаха черни лъскави животинчета, но Пумпелина се вгледа по-внимателно и разпозна върховете на обувките си. 
   Мина през зимната градина, където синият клематис се притискаше към прашното стъкло на френския прозорец. Някога всички цъкаха с език и се чудеха какво толкова му намира на това стъкло, а цветето недоумяваше защо никой не вижда колко е прекрасен неговият любим. Денем слънцето блестеше в него и то искреше и се затопляше; нощем двамата гледаха какво става в двореца; но най-хубаво беше сутрин, когато клематисът се събуждаше и виждаше стъклото обсипано със сини цветчета и изящни листенца – досущ като него. “Ние толкова си приличаме!”, казваше си той. “Да, ние сме съвършената двойка!” Веднъж майката на Пумпелина се бе опитала да измие стъклото, но клематисът се държа за рамката с всичка сила и в крайна сметка тя се отказа. С времето обаче се бе натрупал толкова прах, че клематисът не можеше да види нито слънцето, нито собствения си образ и само нощем, докато танцуваха преди заспиване, се опитваше да гледа през рамото му силуетите в двореца.   
   - Добро утро – поздрави Пумпелина. – Случайно да си видял кой посипа тази пътечка с трохи?
   Клематисът поклати тъжно глава.
   - Напоследък стъклото е толкова затворено и непроницаемо – каза той, а Пумпелина побърза да продължи нататък, защото не искаше да слуша вечните му оплаквания, пък и не беше нейна работа да се бърка в семейни дрязги. Изкачи се по стълбите до таванския балкон, откъдето се виждаше как в кухите и леко откъртени глави на нимфи над прозорците гнездят врабчета и една гугутка.
- Да си виждала кой е разпилял тези трохи? – попита тя, но гугутката пърхаше с крила и се мъчеше да поправи построеното твърде набързо гнездо, за да не падне яйчицето й. Тя беше суеверна и никога не си приготвяше всичко както трябва, преди да е снесла, а после вечно трябваше да доизмазва и донанажда.
- Да сте виждали кой разпиля тези трохи? – попита момиченцето врабчетата, но те бяха толкова изгладнели, че за малко да се нахвърлят и да изкълват пътеката. – Не! Не! – заразмахва ръце Пумпелина. – Ако изядете трохите, никога няма да разберем кой се е изгубил, а той никога няма да може да се върне обратно.
Пътечката се виеше и луташе, рисуваше странни кривулици и от време навреме образуваше малки купчинки, сякаш някой дълго бе седял и се бе чудил накъде да поеме, докато трохите бяха изтичали между пръстите му. Сигурно е много мъничък, помисли си Пумпелина – щом нашата къща му се вижда като гора, в която можеш да се изгубиш! Може би ставаше въпрос за някакво съвсем мъничко животинче, на което краката на столовете в трапезарията му се виждаха като стволове на дървета. Всъщност единствената дъбрава наблизо беше Горатаотпапратикатовсаксиитенамайкати, където по думите на господин Съветника живеели всякакви праисторически животинки, които всеки ден се променяли, усъвършенствали и адаптирали към условията на средата си. Пумпелина не беше сигурна какво точно е това, но май означаваше да се научиш да се оправяш както намериш за добре. Ако това беше вярно, то животинчето се бе изгубило на изключително неподходящо място - вместо да се учи да бяга бързо, тук щяха да го учат да не си извърта пръстите на краката навътре; вместо да яде в движение, тук щяха да го учат да не си опира лактите на масата; вместо да грабне каквото си иска, тук щяха да го учат да бъде учтиво и да предлага първо на другите – все неща, които не вършеха работа на пясъчника, камо ли в гората. И все пак хубаво би било да си имам приятелче, рече си Пумпелина и продължи да следва пътечката. Тъкмо се бе размечтала какво ли ще е да ходи на училище с птеродактил на рамото, когато изведнъж коридорът зави и господин Съветникът връхлетя върху нея.
- Защо не следваш пътечката? – попита сърдито Пумпелина.
- Как да не я следвам – засегна се господин Съветникът и потърка очилото си с края на юргана. – Ти не вървиш по своята част.
- Не е вярно! – ядоса се Пумпелина. – Вървя си към точка А, както се разбрахме. А ти трябваше да стигнеш до точка Б. 
- А стигнах до теб – замисли се Съветникът. – Значи точка А и точка Б съвпадат...
- ...и значи пътечката се върти в кръг!
- Как тогава ще стигнем до края й?
Тъкмо се чудеха какво да правят, когато недалеч от тях се разнесоха стъпки. Пумпелина моментално се затича натам; господин Съветникът хукна след нея, но изведнъж видяха нещо, което ги накара да се заковат на място.
По витото стълбище към кулата на замъка се качваше майката на Пумпелина, а ръцете й ронеха голямо парче вчерашен хляб. Изпод дългата й нощница се подаваха боси крака в меки домашни пантофи. От това разстояние не можеха да различат изражението й, но все пак лицето й им се стори унесено.
- Мамо! – понечи да извика Пумпелина, но господин Съветникът побърза да запуши устата й с ръка и да сподави вика й.
- Шшшшт! – скастри я той. – Ще я стреснеш! Ами ако върви насън? Не си ли чула колко е опасно да будиш сомнамбул?
- Но защо... защо ръси трохи?
- Не знам, сигурно сънува нещо.
- Сигурно сънува, че се е изгубила... – предположи плахо Пумпелина.
- Не знам, може би...
- А може би сънува, че сме като бащата от приказката за Хензел и Гретел... че не я обичаме вече и искаме да се отървем от нея!
- Но това е ужасно! – изплаши се господин Съветникът.
- Как може да сънува такива неща!
- А ти как можа да сънуваш, че си великденско яйце и се криеш в тревата?
- Хайде да я събудим и да й кажем, че си е у дома и ние я обичаме – предложи Пумпелина.
- Не можем да я будим: ще се стресне и ще остане завинаги в съня си.
Пумпелина ужасно се изплаши: не искаше майка й завинаги да остане изгубена и да мисли, че хубавата им къща е тилилейска гора. В същото време й беше жал да я остави да спи с мисълта, че вече не я обичат.
- Какво да правим тогава? – попита тя.
- Първо, трябва да внимаваме да не се загуби пътечката. И второ...
- Трябва да й покажем, че я обичаме, без да я будим!
- Но как?
Пумпелина и господин Съветникът се замислиха. После пошушукаха малко и тръгнаха в различни посоки. Господин Съветникът разтвори прозорците и хиляди цъфнали клончета промушиха носове вътре. Пумпелина намери купа портокали и започна да къса корите им и да ги разхвърля из стаите. Къщата се изпълни с уханен дъх. После Пумпелина смля прясно кафе, а господин Съветникът напълни една лейка и излезе на таванския балкон, за да полее ламаринения покрив на зимната градина – повече от всички звуци майката на Пумпелина обичаше трополенето на дъжда. Но тъкмо когато първите капки се откъснаха от чучура, небето се изпълни с птици. Те махаха с криле бавно и уморено – идваха отдалеч и бяха прегладнели. Накацаха по покрива, по балконите, по високата куличка, по клоните на вишните и – о, ужас! – влетяха през отворените прозорци в двореца и понечиха да закусят с пътеката от трохи.
- Спрете! – извика изплашено Пумпелина. – Ако изядете пътечката, майка ми никога няма да ни намери! Не пипайте трохите!
Птиците преглътнаха гладно, но тъй като бяха добре възпитани, се дръпнаха от пътечката, седнаха уморено на куфарите си и погледнаха въпросително Пумпелина.
- Ъъъ... такова... – запъна се тя. – Майка ми се е изгубила насън и рони трохи след себе си, за да може да намери пътя обратно. Ако се събуди, преди да се е прибрала, насън никога няма да си е вкъщи. Затова искаме да й помогнем да познае дома си, докато още спи.
Птиците кимнаха угрижено, защото идваха от дълъг път и знаеха колко е важно да познаеш дома си. Впрочем когато летиш, къщите изглеждат съвсем другояче и затова водач на ятото винаги става онази птица, която има най-добра памет за покриви и може съвсем точно да си спомни дали килнатата керемида е била третата отляво над балкона или четвъртата отдясно до комина. (Затова малките деца рисуват къщите така  ,


а малките птиченца така .)
- По какво се познава, че си си вкъщи? – попита едно малко лястовиче, което се беше излюпило по време на екскурзията и още не бе виждало дома си.
- Ами трябва да е кръгло и да мирише на кал и клечки – каза важно майка му.
- Трябва да има тръстики и река – допълни дивата патица.
- Глупости, домът трябва да бъде в гора – възрази бекасът.
- Домът трябва да мирише на сирене – обади се една мишчица, която всъщност не беше дошла с прелетните птици, но бе чула врявата и не можеше да се въздържи да не вземе участие в спора.
- Домът трябва да си има физиономия – заяви едно врабченце, което също бе слязло да види новодошлите. То смяташе, че живее в артистично ателие, тъй като си бе свило гнездо в полуоткъртена глава на нимфа.
Птиците забравиха глада си и се заеха да внесат уют в двореца. Лястовицата донесе кал и клечици. Патицата изхвръкна нанякъде и се върна с две тръстики в клюна си. Щъркелът ги одобри, но се затюхка, че нямало жаби, а мишчицата се завтече и домъкна плесенясала буца сирене, която преди няколко месеца тайнствено бе изчезнала от долапа. Бекасът долетя с няколко шумки и един дъждовен червей, който се оглеждаше недоумяващо и питаше: “Какво става тук? Какво става тук?”, но никой нямаше време да му обяснява. А врабчето, което се имаше за бохем, метна шалчето си върху лампата. Господин Съветникът пък се зае усърдно да шляпа с чехли, защото според него този звук внасял уют и спокойствие в дома. И тъкмо когато одомашняването на двореца беше в разгара си, вратите се разтвориха и се появи майката на Пумпелина.
Беше съвършено будна и широко усмихната. Не забеляза нито измазаното с кал и клечици кресло, нито боднатите върху възглавницата тръстики. Не се разсърди на дъждовния червей, който в суматохата бе допълзял до купата с останалите портокали и закусваше разточително.
- Добре дошли у дома! – плесна с ръце тя и погледна към птичките. – Дълго ли пътувахте? Сигурно сте много уморени. Хайде, довършвайте закуската и можете да си лягате, а утре ще разопаковате багажа си! Но... защо не сте хапнали нищо? – погледна тя към недокоснатата пътечка от трохи.
- Но нали ти се беше загубила – напомни й бекасът.
- И ронеше трохите, за да намериш пътя към къщи – допълни щъркелът.
- И сънуваше, че вече не те обичаме – захлипа мишчицата.
- И не трябваше да те будим – заразказва врабчето.
- За да не се загубиш завинаги – обясни господин Съветникът.
- Като Хензел и Гретел – заключи Пумпелина и сбърчи вежди. – Нали така?
Тогава майката на Пумпелина се хвана за корема и се смя, смя, смя, докато не я заболяха от смях бузите. После погали дъщеря си по главичката и обясни:
- А аз станах по тъмно, за да приготвя закуска за нашите гости, прелетните птици! Те идват отдалеч и за да се почувстват у дома си, аз насипах из цялата къща любимото им лакомство – трохички от вчерашен хляб! Пътечката от трохи не е никаква пътечка, а дълга-предълга трапеза.
- А ние не им дадохме да си клъвнат – посърна Пумпелина.
- Затова пък как разкрасихме двореца – рече важно мишката, която влачеше плесенясалото сирене по дамаската на канапето.
И после всички седнаха на закуска и ядоха, ядоха, ядоха, докато из целия дворец не остана нито трошичка хляб и докато не дойде време птиците да измият човчиците си, да пригладят перата си и да заспят. И понеже дворецът миришеше на цъфнали клонки и портокали, на кал и клечици, на тръстики, шумки, плесенясало сирене и юрган на баклавички, тази нощ всички сънуваха, че са си у дома. 

Още малко приказки от мен .

Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарвал при баба и дядо - родителите на неговата майка, които били пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познавали Ян и много му се радвали, защото той  бил добро дете и освен това бил внуче на хората, които се грижели за всички.
Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте, но сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне.
Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.
Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на  полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и плодове, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.
Както си мечтаеше Ян изведнъж чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.
Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.
На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.
Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и беше много щастлив.

Ян и страшното дърво

Както вече знаете Ян е на гости на дядо си и баба си в гората. Зима е, Коледа вече мина и Ян все още е във ваканция. Хубаво си прекарва той в гората. Всяка сутрин става рано и закусва козе мляко с филия дебело намазана с мед и масло. После отива да събира дърва за огъня, обядва и ако няма нищо друго за вършене отива да си играе на близката полянка, където обикновено го чакат едно малко сърне и майка му. Ян се прибира чак за вечеря и с радост и удивление слуша разказите на дядо си, който пък цял ден обикаля гората и лекува болните животинки и растения, докато жена му шета и приготвя разни лечебни прахове и отвари.
Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.
Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашката, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея и се мъчеше да сваля шишарките от боровете покрай полянката. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.
Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена, защото много рядко някой минаваше по нея. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.
Времето бе тихо и снегът покриваше цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!
Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:
-   Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал  за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!
Дървото размаха Ян като перце из въздуха.
-   Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова……..аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!
-   И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?
-   Не, нямам представа.
-   Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!
И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.
-   Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.
Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка му, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха най-различни птички. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:
-   Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!
-   Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.
Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.
-   Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах, че е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!
-   Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!
-   Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!
Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята отърси се и се замисли и каза на животните:
-   Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!
И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.
През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.
-   Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.
С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.
Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:
-   Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.
-   Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!
Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.


Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!
Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.
Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото  гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.
Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се ненарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:
-   Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!
Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.
Настана нощ , но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.
Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.