На мен ми се случи на скоро когато се наложи скорострелно да излетиме за спешното отделение за операция. Не че беше нещо кой зна какво, но цялото напрежение и стреса натрупал се през седмиците.... Докато обличах едното дете се разплаках. Трябваше да оставя едната на някой да я гледа а с другата да тичаме до болницата. Опитвах се да ги успокоя тях че няма нищо страшно и т.н. но аз не издържах и се разплаках. Обърнах се с гръб да не ме гледат, но едната дъщеря дойде да ме погледне и ме попита защо плача и защо съм тъжна. За момента можах само да кажа че понякога и големите хора също като децата са тъжни и плачат. Тя ме попита дали ме е страх от операцията. Казах че и аз като тях се страхувам, но съм сигурна че всико ще е на ред.
После детето което трябваше да се оперира ме попита дали ще боли. Каза че ще се разплаче ако я боли и че не иска инжекции защото я е страх . Аз я успокоих и казах, че ако я боли или я е страх може да плаче и че това е нещо нормално.
После се замислих. Как трябва да постъпваме в такива моменти когато на нас ние трудно и едва сдържаме сълзите? Редно ли е децата да ни виждат слаби, изплашени, объркани? Как да обясниме или какво да им казваме?
Вие изпадали ли сте в такова положение и как сте реагирали, какво сте казали на детето?