Макар че е много мъчително да се говори,правите ли го все пак?Поне в семейството?А с другите ви деца - и те как реагират на всичко случило се тогава и сега?
Преди няколко месеца,бебата беше на около 6 месеца,мисля,т.е. - от изгубеното бебе беше минало доста повече от година,синът ми един ден дойде при мен и ревна ей така без никаква причина,че му било мъчно за бебето ни,което е умряло и че си го искал него,не искал бебата.Това предизвика дълъг разговор,за да се успокои и докато говорехме,ми каза много неща - как често си мислел за бебето и си плачел за него,обаче не искал да ми каже,защото аз никога не съм говорела за това и сигурно на мен не ми било мъчно и не искал да ме натъжава.И направо ме попита не съм ли го обичала това бебе,след като никога не го споменавам.
Детски приказки нали - или както е казано в библията,мъдростта е в устата на младенците (не е точен цитата)...Поревахме си доста двамата с него и сега си говорим понякога съвсем без патос за тези неща,споменаваме бебето - но съпругът ми винаги прави физиономия и не иска да слуша нищо (знам,че за него също е болезнено,защото макар и рядко,се случва двамата да си говорим за това и знам как се чувства),неудобно му е,че детето споменава за бебето и би предпочел изобщо да не се говори по въпроса.С родителите ми е съвсем същото - не искат да се споменава и ако случайно стане,директно отместват разговора в друга посока.Понякога се дразня силно,друг път оставям нещата просто така - както дойде.Извън семейството въобще не говоря за това или нищо емоционално - нормално е,мисля,все пак с чужди хора не се чувствам добре да обсъждам енщо толкова лично.
Преди няколко месеца,бебата беше на около 6 месеца,мисля,т.е. - от изгубеното бебе беше минало доста повече от година,синът ми един ден дойде при мен и ревна ей така без никаква причина,че му било мъчно за бебето ни,което е умряло и че си го искал него,не искал бебата.Това предизвика дълъг разговор,за да се успокои и докато говорехме,ми каза много неща - как често си мислел за бебето и си плачел за него,обаче не искал да ми каже,защото аз никога не съм говорела за това и сигурно на мен не ми било мъчно и не искал да ме натъжава.И направо ме попита не съм ли го обичала това бебе,след като никога не го споменавам.
Детски приказки нали - или както е казано в библията,мъдростта е в устата на младенците (не е точен цитата)...Поревахме си доста двамата с него и сега си говорим понякога съвсем без патос за тези неща,споменаваме бебето - но съпругът ми винаги прави физиономия и не иска да слуша нищо (знам,че за него също е болезнено,защото макар и рядко,се случва двамата да си говорим за това и знам как се чувства),неудобно му е,че детето споменава за бебето и би предпочел изобщо да не се говори по въпроса.С родителите ми е съвсем същото - не искат да се споменава и ако случайно стане,директно отместват разговора в друга посока.Понякога се дразня силно,друг път оставям нещата просто така - както дойде.Извън семейството въобще не говоря за това или нищо емоционално - нормално е,мисля,все пак с чужди хора не се чувствам добре да обсъждам енщо толкова лично.
сетих се и аз за моята мама,която може би ходи там горе хванала за ръка братчето ми........ 
толкова ли пък сам боса? 