Мили спомени, който искаме да преживеем отново с децата ни

Много неща пазя в сърцето си от моето детство. Всъщност като се замисля, съм си още дете, така ми се играе...
Ще бъда много щастлива, ако мога да предам на децата си тази магия, която все още пазя.
Мисля си, как ще ги науча да четат и ще им помогна да открият книгите, които аз четях по цели нощи. Искам да усетят магията на откривателството - как правехме "експедиции" по коритото на селската река..., какво удоволствие е да откриеш сам нов начин за решаване на някоя задача, различен от този в учебника. Искам да ги науча да карат колело, да плуват...Да ги заведа в планината, да влезем заедно в пещери, да им покажа скалното катерене. Заедно да отидем на места като Червен, Мадара.
Местата, които посещаваш като дете ти правят много по-силно впечатление, отколкото ако отидеш там като възрастен. Когато си дете, всичко е вълшебно, невероятно красиво и се запечатва много дълбоко в теб.

Аз имах чудесно детство, особено лятото изкарвах почти цял ден на плажа.
Това лято с децата бяхме почти всеки ден на плаж. Беше страхотно да ги гледам как се радват на водата и пищят от щастие когато приближаваме морето.
Малкият ми син е достатъчно голям и мисля следващото лято да ходим извън града на пикник, палатка... въобще имам много планове.
Със съпругът ми имаме желание следващото лято да отидем до Дисниленд и други атракции, като аква парка в Сан Диего, зоолофическата градина, ще отидем за седмица в Лас Вегас... хич няма да е скучно 

Мъжът ми от малък е луд по моторите и преди да се съберем все още имаше. От време на време все споменава как със сина ни щели да карат като порасне. Като го подгони носталгията по ергенския живот въздиша „Ех, преди да те срещна бях рус и имах мотор...”. Дано не реши да направи малкия съпричастен и към блондинския си период!  Косата ми се изправя само като си представя дребосъка на мотор, а за русото просто не ми стига фантазията!   

Честно казано не вярвам на повторения,надявам се да имаме възможност да създадем нови спомени заедно. Нищо не е каквото беше и не бих се заела да реконструирам миризми и усещания. Работим за раждаме нови,според контекста ни днес.
*
Имах спокойно и подредено градско детство,с алианс,много книги и ходене на море през лятото.Иска ми се да запазя някои традиции,но конкретни преживявания не ровя.

Това лято заведох сина си на Семково - в същата станция, в която летувахме като аз бях на 6. Отпред има един голям ствол от дърво, на който седяхме вместо пейка, още си стои там и се ползва за същото, изобщо това място не е пострадало от човешката ръка, поне засега.

Тези дни ми изникна един много мил спомен за лакомство ,което не бях си правила от мнооого години . А именно -карамелени близалки  . Направих на дъщеря ми и тя също ги хареса ,а аз си припомних един позабравен ,но много любим вкус. Ееееех.

Много обичах, а не знам как се правят - ще кажеш ли рецептата?

И аз чакам рецептата. 

спомням си много неща и са ми много мили ... как се катерехме с братовчедите ми по покрива на къщата на баба и дядо и оттам на черешата, за да стигнем онези череши, които са на най-непокътнатите места...или как докато баба правеше лютеница в огромен казан на двора ние бъркахме и мажехме върху топъл хляб...затваряхме смешни писма в бутилки с приятелките ми и ги пускахме по реката, обсебени от идеята, че някой ще ни отговори
тези спомени са ми много скъпи и съжалявам, че сина ми няма да изпита ето тези неща...да, водим го на всевъзможни забавления, тук и в чужбина, има модерно детство дет` се вика с всичките му там плей стейшъни, компютри и техники на новото време, но не виждам как ще има възможност да си ожули колената като се пусне от баира на онези смешни самосвали (помните ли ги, навремето само те си бяха), как ще обикаля целият квартал с още 20 умопомрачени деца, играейки на стражари и апаши или ще се тича бос в градината на баба, докато полива цветя и зеленчуци
много неща са, мога да напиша купища спомени, пърхат като пеперуди в съзнанието ми...иска ми се да вярвам, че синът ми ще има свои, щастливи спомени от детството и ще се опитам да не дефинирам щастливото детство през своя поглед.

А! И аз съм си правила карамелени близалки. Не знам дали става въпрос за същите. Моята майка ме е учила. По нейно време не е имало почти никакви лакомства и много са им се радвали. Слагаш захар в една лъжица и я държиш на котлона докато захарта се разтопи. Като поизстине голямо близане пада!   Простичко е, но вярно е вкусно.

Рецепта за карамелени близалки   

В метален съд (най-добре някакво канче)
се разтопява захар, докато стане на карамел.
Предварително една тавичка се намазва леко с олио,
слагат се клечки за зъби с отрязани връхчета
и карамела се изсипва горещ в/у клечките.
По желание може да се обърнат ,след като изстинат
и да се налее карамел и от другата страна.
Малеее, как го обясних това последното...
Аз обръщането рядко го правя, защото съм нетърпелива. 
Ако не сложите клечки ще се получат бонбонки.
Да ви е сладко.

Аз пък се надявам да си спомням английската, немската и френската все още когато дъщеря ми стане на подходящата възраст да я науча да скача на ластик. Май в днешно време никой вече не го прави. Играта на стражари и апаши вече съм забравила как се играеше, но камите на ластика още ги помня.

Искам децата ми да могат да се радват на свободата да се разхождат на 5-6 годинки из квартала с големите и заедно да щуреят без аз да им вися на главата и да ги наставлявам, но в днешно време това просто няма как да се случи

Искам децата ми да отглеждат кварталните котенца в двора на кооперацията и да събират стотинките си да им купуват мляко от Кирковския пазар, докъдето самото ходене бе истинско бе истинско приключение за мен, хем живеех на 4-5 преки. Но нито живеем до Кирковски пазар вече, нито бих им позволила да пипат уличните котета

Баща им си мечтаеше децата му да бъдат в същото ОДЗ, в което е бил, защото имаше мили спомени от едната сестра в яслата и как са ги учили да си връзват обувките и да си сгъват на точе чорапите на едно одеало в градината около ОДЗ-то. Редих се със свекърва ми цяла нощ на опашка за въпросното ОДЗ, там са децата, даже се оказа в същата яслена група, в която е бил баща им и при една от сестрите, които са водили групата му преди 35 години Сестрата, която си спомня от едно време е настоящата старша сестра. И двете сестри го помнят, незнайно как след толкова години, и само като видяха презимето и фамилията на децата ни се сетиха кой е таткото. За съжаление вече никоя от сестрите не извежда децата на одеало в градинката в ОДЗ-то, защото били малки. Единственото извеждане на децата и зиме и лете става на терасата Градината е оборудвана с чудесни пързалки, за които едно време само можехме да си мечтаем, но децата ги гледат отгоре и само си мечтаят да ги ползват

Иска ми се моите деца да се радват както ние се радвахме на шоколадово яйце, тоблерон и красива дрешка В днешния свят на изобилие обаче това не прави впечатление.

Моя роден дом.Сега живея на 500км. от него и роднините си ,че всеки път изпитвам тръпки по тялото си преди да отида там.Всичко свързано с там ми е мило и скъпо.

същата работа съм и аз

Моят отговор  
Дъщеря ми е само на 4, но вече си имаме разни, само наши си традиции и преживявания, които нямат нищо общо с моето детство:

Приказките в леглото й вечер, гушкането в моето сутрин, 'нейните' дни, когато й купувам по книжка и после й я чета в някое кафене. Коледата, която задължително сме с баща й, това да я водя на нови места и поне веднъж годишно в различна държава...

От детството ми... искам да успея да му подаря онова опияняващо ухание на чай от липа след игрите навън зимата. Следите, оставени от шейната. Потъналите крака в преспите. Усмихнат снежен човек, игра със снежни топки. Да усети и студа, и сгряващия уют до камината вкъщи.
Топла закуска, направена с любов.
Издрани колене от тичане цял ден навън, докато щурците запеят. Гонитбата на светулки, илюзията, че аха.. и ще хванеш звездите, толкова са близо. Печени картофи на огън.
Китара до огъня.
Краката потъват в пясъка, а морето бързо изтрива следите. Делфините играят на повърхността. Дружелюбни и красиви.
Ухание на цъфнали вишни и толкова бяло. Да падаш в купчина от есенни листа.
И аз не вярвам в необходимите повторения, но вярвам, че има срещи, които можеш благородно да подариш на другия. Докато времето ни позволява
Иначе онова детство си е мое , с всичката ми носталгия по него http://vbox7.com/play:32fba45c
Сега съм се оставила да ме води, понякога стъпките са същите, друг път са поразително негови си.

Искам да ви споделя и кое ме накара да се върна назад и да поискам да споделя моменти от детството с моето момчето като порасте.
Бях още много малка, когато майка ми изрови от шкафа една нейна снимка като момиченце, тогава на моите години. Гледах ту снимката, ту нея и не можех да повярвам, че това е моята мама. Търсех да открия някоя позната черта в онова малко момиченце. Нямаше ги русите букли, бузките като прасковки, укорените и любопитни очи. Мама започна да ми разказва историйки от тези си години. Тогава блесна в очите й онова същото пламъче, което виждах на снимката. До мен стоеше вече не зрялата жена, която винаги съм познавала, а едно момиче като мен. И докато ми разказваше, мислено тичах с нея по прашните селски улици, скачах в калта след дъжда, стана ми мъчно като разбрах, че така бленуваното айро-шоколадче е червиво... От тогава през годините все я карам да ми разказва своите спомени, като ученичка, като студентка, като мома. И някак я чувствам още по-близка и откривам у нея нови неща. Хубаво ми е като отида на място, където е била тя и си я представям там. Чувствам се особено като правя нещо, което тя е правила. Понякога като разказва за детските си години ми става толкова миличка, че ми иде да я вдигна на ръце и да я гушна.
Та, за това искам моето момче да има и от моите спомени, от моите радости, от моите мечти, защото те са част от мен. И ако аз не му покажа тази част, той няма да ме познава истински. Ще му предам и малко от спомените на баба. Памукът върху коледното дърво, орехчетата обвити в станиол, хартиените фенери, пуканките на сурвакницата, войнишките курабийки...
Иначе и аз не вярвам, че нещо преживяно може да се повтори. Не и необходимо.
Искам детето ми да има свои мили спомени и ще правя всичко възможно за да е така. Но искам да носи в себе си и част от миналото на своя род. За кръщенето му ушихме роба от памучен плат, който е тъкала прапрабаба му. Избродирахме и името му върху нея. Негова е вече златната паричка предавана пет поколения. Нека след време и той има какво да предаде на своите деца от нас.

МОже би първите им моменти, в които показват на себе си, че могат, първите аплодисменти, първото им усещане "да хвърчиш от радост", защото са направили нещо сами. Копнея за следващите хубави моменти,които после ще се превърнат в скъпи приятни спомени.