ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

Та започвам за моите изводи тези дни.
Не искам да се чувствам провалил се родител, а се чувствам така. Добър родител съм на децата си. И въпреки всичко се чувствам виновна за едното от тях (вие си знаете за кое).От другото получавам цялата любов и привързаност на света, а от това-трохи от трохите. Не казвам, че е виновно. Споделям, че се чувствам провалила се в опитите си да отвърна адекватно на отблъскването му. И вероятно отблъсквам.
Е, това е, накратко.
Може би като съм наясно с това , ще ми е по-добре. Иначе плащам със здравето си.

Аист, прощавай, че се намесвам - нямам дете в т.нар. проблемна възраст  , което само по себе си е голямо напрежение. Но си мисля... Ако щерка ти знае/предполага/има съмнения, че е осиновена, а вие все още не сте провели разговор по темата, мисля, че няма да те допусне и все повече ще се отдалечавате... Вероятно мнението ми е напълно неадекватно, просто го приеми като предположение - ако искаш да получиш любов и доверие - отговори със същото...

Моля да ме извиниш още веднъж 

Не се извинявай. Аз също мисля, даже вчера, че е крайно време да говоря с нея.Само , че ми идва музата все в моменти, когато това ще се възприеме като отмъщение за нейното поведение.В момента са изострени отошенията.
И съм малко песимистично настроена, че един разговор за това , ще ликвидира годините отчужденост.

quote author=Аист link=topic=348750.msg9269010#msg9269010 date=1227115580]
Не се извинявай. Аз също мисля, даже вчера, че е крайно време да говоря с нея.Само , че ми идва музата все в моменти, когато това ще се възприеме като отмъщение за нейното поведение.В момента са изострени отошенията.
И съм малко песимистично настроена, че един разговор за това , ще ликвидира годините отчужденост.
[/quote]


Безспорно няма да ги ликвидира, но ще е ново начало- иска ми се да вярвам на обръщането Ви една към друга. Добре си направила, че си отложила разгоора, когато си усетила, че ситуацията не е подходяща... Самия факт, че тук отваряш тема за лични чувства и преживявания ме навява на мисълта, че от там и така трябва да почнеш: какви мисли, тревоги, страхове, трепети и емоции (не само негативни) имаш за НЕЯ...Даже може да е добър подход да й споделиш/припомниш най-силните ти позитивни преживявания с нея..

Животът непрекъснато ни дава шансове да реализираме намеренията си: ако пропуснем един шанс, често ни се дава последващ... Та не форсирай разговора- когато му дойде времето ще се случи спонтанно, като от само себе си...


А иначе по темата: Нещата при мен, такива, каквито са- са спокойни. Осиновяването е акт, останал зад гърба ни, но все още много силно емоционално зареден в душата ми. В смисъл, че всред приятели още с вълнение разказвам за преживяванията си около него (когато стане на дума)....

Детето ми знае и не знае: знае, че ме е изчаквало, докато го открия, че винаги съм си мечтала за нея и съм страшно благодарна на "БоДородичка", че ми е помогнала да я открия.... "Пробутах" на няколко пъти думата:"осиновила", но те е само дума за НЕЯ не предизвикваща емоции. Никога не съм си позволила  да употребя негативно натоварената и занапред имам намерение да е така: "Изоставена"....

Въвела съм нещата като просто и естествено развитие: Тя е била дете, което е очаквало майка си, а аз съм била жена, която е очаквала детето си и е тръгнала да го търси. Така Тя се е сдобила с майка, а аз -с дъщеря и занапред винаги ще бъдем заедно... Знае и, че я родила друга майка (тя я определи така) и това засега също се възприема като естествен вариант...

Засега се радвам на спокойно, ведро, комуникативно и хиперприказливо и пеещо дете, в поведението, на което няма и намек за първите му две самотни и травматични години в институция...

Аз съм също съм спокойна в настоящето и никакви терзания не ме измъчват, които бих определила като на осиновител....

 Често се чудя защо все още чета и пиша в този форум и мисля, че отговора е в това, че това е първия ми форум и вече разпознавам хората в него като индивиди, със свои специфики-отделно, че с някои успяхме и да се запознаем и в реалния ни живот...

Единствения ми семпъл и контролируем страх е, от пубертета й, но както съм казвала отлагам да мисля за него за като му дойде времето... И тайничко се надявам ТЯ да е от редките явления на девойка в  пубертет без сътресения...

Аист, хубава идея- за темата. Още по-добра е идеята да говориш с дещеря си.Според мен обаче не трябва да се отлага непрекъснато. Ако си решила да говориш ти трябва да си готова винаги и да чакаш момента.
По темата моите мисли се прeпокриват с тези на Venecias.

Иначе все повече и повече виждам и констатирам с радост, че  за много голяма част от хората около мен осиновено дете не означава нищо по-различно от другото дете. И това не са само близките ми. А нови хора, които срещам . И това ме радва. 
Знам,че детето  ми все още не осъзнава напълно акта на осиновяването. Допускам развитие в тази посока. Времето ще покаже накъде.
Аз вярвам, че всички ние сме щастливи заради времената в които живеем, заради инфото, което имаме и което ни помага.

Поздравления на Аист за темата.Чета този подфорум непрекъснато.
Аз съм небиологична мама два пъти.Баткото е на 12, а малката на 6 години.
С него сме заедно от бебе, а с нея от миналата година.
Нещата такива каквито са:Те са прекрасни деца!
А аз дали ще се справя?

Пубертета ще отшуми един ден.   
Само да издържиш.

Честно да си кажа, не ми се мисли какво ще бъде по-натам в проблемните възрасти на сина ми. Надявам се разбира се, всичко да ОК.
На този етап съм го въвела в темата дотолкова доколкото му разбира главичката. Говорили сме си неведнъж затова, че го е родила друга ЖЕНА, не майка - защото майката е само една и това съм аз. Аз съм го търсила дълго и съм го намерила накрая и му благодаря за търпението, което е имал, за да ме изчака в онези ненормални условия.  Просто Господ е предопределил за нас трудния начин да се съберем.
Във всичко това съм твърдо убедена, както и за това, че децата ни избират нас.
Предполагам, че темата ще се разширява и допълва в годините, но вече не считам за нужно да я вадя често на дневен ред. Когато има нещо, което го вълнува, той сам ми задава въпроси и аз отговарям.
Моята задача я виждам така: да го имплантирам така в обществото, че да не се чувства различен и да намери мястото си в живота.
А не ми се мисли за по-натам, защото се старая да се наслаждавам на всеки един миг радост и щастие, които синът ми ми дарява, а те не са никак малко. Благодаря на Бога за тях.

Туй за имплантацията...трудна работа....ако е решил сам да не се имплантира

Да, права си! Ако примерно реши да се самосъжалява...
Но ние действаме на принципа - правим каквото трябва, пък да става каквото ще!

Наскоро имахме дълъг разговор по телефона с наши приятели, които емигрираха преди 11 години. Така се случи, че по едно и също време с тях започнахме живота си почти от нулата. Та с мъжа ми си правехме равносметка и се питахме, не беше ли по добре и ние с тях да заминем тогава.
И първото, за което се сетих, беше: ако бяхме заминали, в живота ми нямаше да ги има Иван и Албена. Може би е щяло да ми се случат много други неща, но тях нямаше да ги има... Е, това е - аз не мога да си представя живота без точно тези две деца. Това наистина са моите деца, с всичките им болки и терзания, радости и успехи. Те са смисъла на живота ми откакто се появиха в него.
Какви изпитания ни е подготвила съдбата не знам. Знам, че когато една жена стане майка, независимо по какъв начин, първата й грижа винаги са децата. Знам, че съм готова да вляза в огъня за тях или заедно с тях, ако се наложи.

Gankata   

Коледа наближава.Не искам да си спомням миналата.Тежка, празна. Без нея вкъщи.
Искам да си спомня, че пак около Коледа преди много години ни се обадиха за нея.След погребение- надежда за щастие.
И за толкова много години се научих (надявам се )да не вярвам на думи и да си казвам и това ще мине.Но миналата Коледа си казвах-време, време ни трябва и това да мине, да оживеем.
Почти съм сигурна, че щом преживея пубертета ще съм безсмъртна

ПП с една дума искам да кажа, че ми е хубаво, справяме се вече с пубертета

Аист, спомням си колко притеснена беше по това време миналата година.
Радвам се за вашата сегашна, различна Коледа 

Да,.....казахме й....., сега сме по-близки от всякога

Аист, страхотна новина!

Аист, радвам се за теб, за нея, за вас!

  Браво! Поздравления! Не мога да повярвам (за вътрешната си реакция-сякаш камък падна от плещите ми!) Изглеждаше толкова сложно, трудно, невъзможно...., а звучи толкова просто, естествено, логично, честно, справедливо!... Атя?...а, Вие?...

Убедена съм, че отворили нова страница на взаимоотношенията си : на спокойствието, на взаимното доверие и сигурност...Толкова се вълнувам! ...

И толкова съм обнадеждена, чувайки вербализирани собствените си вярвания и надежди:


Браво, още поздравления! Аист, това е страхотна победа! Ти си първата майка, която срещам тук преодоляваща затрудненията и предизвикателствата на една особена възраст за децата! Та на нас ни предстоят твоите "трепети", а ти вече си експерт!

Боже: 2 в 1- и казали й и "тръшнали " пубертетското своеволие... Браво!  

Аист, много се радвам за вас! Дано всички тревоги са останали в старата година!

Аист, 

Ами какво да ти кажа, Аист, честито - започвате нова глава от живота си. Добра, лоша, важното е, че Голямата Тайна вече я няма.

Честито ново начало   

Аист

Аист,   

Както казва моят приятел Норбеков "2 в 1-шампоан с климатик"
Уф ,ама аз не съм майка героиня. Дано не ви се налага да минете през това, което минахме ние. Нека да са само пуберски своеволия. И Господ да ви пази!
Наистина- станат ли 10 клас се променят, улягат.Преди година не ми се вярваше , че този ден ще настъпи.Е,идва, не губете надежда.
Не знам как щях да се справя без вас! 
За сега няма въпроси, но ще дойдат един ден , предполагам.
Че камък ми падна, вярно е.

Аист 

Аист, скъпа, и от мен една голяма 
Вече само хубави неща да ви се случват!

Аист,
Наистина духовната връзка сега между вас е още по-силна,казвам го от опит.
Всичко най-добро от тук нататък.

   С пубертетите е ужасно , и аз се надявам на улягане ,ама...
Аист, поздравление ,че сте казали, представям си го като " приземяване" - не всичко ,което хвърчи ,се яде 
     Много се радвам ,сигурна съм ,че изпитваш удовлетворение и радост!!!

Явно ми е време за изкопаване.
Пак съм вещицата.Току-що, ато забраних нещо, истерията завърши-ти даже   не си ми истинска майка!Мислех, че това са думи само на 5-годшно дете! Но не би, на 16- също е начин за манипулиране или не знам какво.

Ми, че не е ли право детето. От всички телевизии обясняват за истинските родители. Все капацитети се изказват. Ние сме някакви осиновители.
Тя  си изживява болката като 5-годишна. Затова май като малки е по-лесно... Ще се справите - най-страшното за вас мина.

 

А 5 (почти 6)-годишните в къщи при всяко повишаване на тон (напр. 5-то напомняне за преобличане след връщане в къщи) отговарят: Ето, значи не ме обичаш! Каква майка си ти!

Аист, спокойно. и аз преди малко чух - аз си нямам семейство, сама съм.
А си знае, че си е родена от мене. Но нали трябва да ни разтревожат, трябва да им отстъпим и да стане на тяхната - както са си наумили в момента. Това, че дъртата няма да спи и ще го преживява, че ще губи нервни клетки, че утре пак заради тях ще стане в 6 и ще отиде на работа - подробности.
А за твоето момиче - като стане майка ще разбере, че ти си му единствената, няма друга.
Ще се осъзнаят диванетата.

Споко, а моят син иска да ме сменя с една мама Мая от детската градина. Ама аз не й ща детето на тази мама Мая, та това му обяснявам от две седмици. Да им се не види на тези в детската градина не може ли да казват "майката на този или майката на онзи". Сега трябва да изяснявам на детето, че ние не работим майки за заплата и не си сменяме децата. Тъкмо разбра какво е майка и че е различно от лелките в дома и тези тъпи шопи ни разбръкаха понятията. На всичкото отгоре и на диалект говори вече и по цяла вечер се учим да говорим правилно.
Пфуууууууууууу!!!

Абе, Кудку, вие вървите усилено по нашия път - моя упорито си търсеше някъде към 6-8 месец след идването в къщи, друга майка - все се заглеждаше, все избираше и все ми викаше, че не искал аз да съм му майка. Та поне съм подготвена за пубертета. Сега, обаче ми прави четки - "Мамо, много си хубава, мамо, много си добра, мамо, хубавица си ти, мамо, ти си много умна, мамо, ти си най-добрата и хубава мама..." Абе дойде време мед да ми капе на сърцето 

Ами аз мисля да говоря с учителките в детската градина, че майките на другите деца за моето са или лели еди-кои си или пък да го учат, че си имат имена, но не са мами. Той си има една мама. Аз за моето дете не съм мама Цвети, а мама. Ми дразня се, не на детето, а на тъпите им селски навици.

Той и моят юнак се опита да казва мамо на други майки в Детската преди 2 години. А пък в самото начало на всички мъже викаше "тате". Даже в доста конфузни ситуации сме попадали. Сега пък Албена е на вълна всички мъже да са "тате".

Споко, с малко обяснения минава... 

Не , че "истинска" майка нямаше и сама да го използва, но го чу наистина в "онова" предаване, първото, що ли я извиках да гледа, с мойте камъни по главата на "неистинската" й майка.

Не мисля, че са виновни учителките в детската. По-скоро мисля, че в някакъв период осъзнават, че могат вече да имат майка и почват да избират - нещо от сорта "що не си намеря друга, тази се кара, пък другата не се кара.". Между другото и ние възприехме тази тактика - или по име или наблегнато "майката на ......., която е негова майка, не твоя.". Отминава, Кудку, просто не се връзвай, но знам че боли. От друга страна имаше едно момиченце в нашата градинка - биологично, но с детегледачка, което ми викаше на мен "мамо", гледайки от Исак. Нашия като се ядоса, като започна да й се кара - майтап голям, май тогава осъзна, че не само той може да си избира майката, но и друго дете може да си избере майка му за майка...
Кудку, а не е ли тръгнал още да си стяга багажа и да се изнася при друга майка?
На мен ми е смешно сега, но като се сетя, колко сълзи съм изревала тогава...

Щял да ходи при мама си Мая, да сме се сменяли. В началото го взех на майтап и казвах, че тъкмо ще си взема отпуска от него, ама това вече продължава цял месец и дори и да ми беше забавно в началото, вече не ми е. Така или иначе в детската градина се отърваха днес от разговора, че ще оставам до късно на работа, ама в понеделник ще си поговорим. Абе и те са виновни, нали ги виждам как говорят с децата. И понеже не искам да обсъждам с тях това, че дребния е осиновен преди няколко месеца и че затова това е важно точно в момента, ще изгледждам дребнава и ревнива, ама чудо голямо.

Душа, с елин пелинчани давай направо. Дървени глави са, но не са лоши.
Много, много не увъртай.

Даже да са "прикари" (пришълци на местен диалект), пак захващат нравите на зоната. Цепи директно: аз съм майка, аз така казвам! И ще те разберат...

Това ми напомня защо съм скарана с комшийката... Значи разхождаме ние децата заедно - тяхното е 4 месеца по-малко от Исак, ама тя майка та майка - падне моето дете, аз му кажа "Няма нищо, мамо, ще ти мине", а тя по мен "Няма нищо, ще ти мине", засипе се Исак с пясък, аз го изтупам, и тя след мен го изтупва, а то се обърква детето. Аз траях, траях, ама като почна да му нарежда "Дай му лельо на Митето /нейното дете/ това, с което си играеш, че той виждаш ли, че плаче." и не издържах - лепнах една реч на тема "Защо след като твоето дете е лигаво, моето трябва да му отстъпва и спри по дяволите да му се правиш на майка на моя, че ми писна от глупостите ти." и вече не си говорим 

 
Как ме разсмя!

Ние имаме опит със глезенката ни "снаха". Дъщеря на приятелско семейство с която са заедно от първия ден и си я "взехме" и в нашата градина и група.
Та тя преди известно време обидила майка си, която не и позволила да влиза вече с нея в тоалетната зад гърба и.
Казала на сестра си: "Пък мама е много тъпа". И сестрата се възмутила и хоп - докладвала на мама. Мама се обидила и млъкнала, като казала че няма да и говори и да контактува с нея докато не и се извини.
Минали ден, два ... - нищо. Двете се разминават и го "отнася" таткото, който се налага да я обгрижва докато има тиха война.
На третия ден жената, която гледа децата след градина докато си дойдат родителите от работа, се обажда по телефона и казва, че "снахата" има да каже нещо на майка си. Приятелката ми си мисли, че най накрая е дошъл моментът на разкаянието ... но НЕ. Чула в телефона следното: "Измислих! Ще стана дете на майката и таткото на Марти и те ще ме гледат и обичат !"

d_iva опасна снаха си имаш, от сега се е заела да привлече "свекървата" на своя страна

Да , видях, че не е писано одавна тук.
Много си мслех за тази тема последната седмица.

Искаше ми се да споделя чувства , мисли. И знаех, че няма смисъл.
Независимо , че темата е за...то си пише за какво е...Ввсе ще се намери някой , който да реши, че трябва да ти коригира чувствата, да даде акъл как да чувстваш нещата.
И ,за съжаление, не  странични хора, а хора, живеещи с осинвяването, макар и от другата страна.
За щастие единци. Претендиращи , че се стремят към душевна хигиена, а влизащи с кални ботуши в теми, където хора споделят неща, които те  не споделят.
Не съм видяла мами от нас да влизат и да казват в другия подфорум как трябва да усещат отношенията си с родителите, когато някой оплюва или пък казва колко мнго обича хората, които са го отгледали. Поне аз смятам , че не е моя работа да го правя.Нито да обяснявам на "децата" какво чувстват родителите им.
Много ми се иска индуктивно-дедуктивните подходи на някои да намерят другаде поле за изява.

Като цяло мисля, че има нужда от сериозни теми, но защо ли нямам желание да пиша?

Съгласна съм с теб.

А пък аз се уморих да мисля за себе си като за осиновител. Уморих се и всичко да се пречупва през осиновяването, затова и мисля да наминавам към Хайд парк, щото сте ми сладки и близки на сърцето, а иначе отивам където ми е мястото - в нашите деца 

Аз и не мисля така за себе си (дали е грешка?), наложи се да уточнявам понякога това тук, откакто пиша тук.
Думата в заглавието на темата използвам само за уточнение и то много рядко.
И аз най - често се отбивам в хайда 

За съжаление , точно от това , от което повечето имаме нужда, няма какво да си кривим душата, знаем, че е така, това е споделени мисли и изживявания на майки на  по- големи осиновени деца,а такива майки пишат все по-рядко. Корнишонко си отиде, Аист е една от малкото, които е  при нас.Винаги съм се чудела защо майки на по-големи осиновени деца рядко се спират тук.Не може по теория на вероятностите кандидат-осиновители и осиновители на малки деца все да се отбиват и застояват тук, а майки на деца на 12, 13 и повече години по същата теория да не се "закачат" за форума.

За мен майките на по-големи / не казвам задължително тийн/ осиновени са неизчерпаемо богатство с опит ,мисли и чувства и много се надявам, че волно или неволно не сме ги прогонили.

Ами има нещо такова, поне това е моето впечатление: кажеш нещо и веднага те наскачат "скорошни" майки...
На Фоксче искам да кажа: децата ни ще си останат цял живот осиновени и ние ще сме цял живот осиновители. Винаги, когато реша, че не е нужно ТОЧНО този аспект от връзката ми с тях да бъде на преден план, става нещо, което ми го припомня...
Ние сме на почивка и онзи ден в ресторанта при нас дойде едни човек от съседната маса да пита дали ни е осиновен малкия (щото е много по-хубав от нас ) разказа си цялата история, почти на осемдесет е, и все пак започна с осиновяването си, с осиновителите си...
Винаги, когато решим, че осиновяването не е важно ЗА НАС, отричаме част от идентичността на децата си.
А за пубертета не ми се и говори, още един остана да мине през тийнеската буря и имам чувството, че ще бъде най-силната...
 Лек ден на всички  

Да, особено ако споделят нещо от личния си опит в позицията  им на майки ... и споделят преживяванията им с децата... Иначе за разтоварващи приказки аз си имам приятелки ...

нямам никого конкретно предвид

А иначе в моята глава не стои нон стоп мигаща червена лампа, която пищи - осиовитеееееел осиновееееееееееен

В живия живот се забравям дотам, че вчера нещо се борим на леглото и аз се опитвам да ухапя Нико по крачето. Той крещи "Нееееееее стигаааааа, не ти давааааааам" И аз казвам "Не ме интересува, ти си моето бебе, аз съм те родила, ще си те хапя когато си поискам...." Не съм вярвала, че ще ми се случи 

А, Фуси, появи се, липсваше ми.

Не се съмнявам. Радвам се, че осветлих деня ти 

Маймуна, никой не оспорва, че са осиновени, никой не го забравя и няма да го забрави. Това, което се опитвам да кажа е, че тук нещата доста често се пречупват през осиновяването, а нашите деца са просто деца и реагират като такива, независимо че не сме ги родили ние. Просто не намирам мястото си вече тук. Не смятам и, че бих била от огромна помощ за начинаещите сега осиновители, има хора, които да помагат.
На морето се срещнах с една приятелка и осиновеното й преди 9 месеца дете. Това ме върна назад, година и 10 месеца назад - видях сина си преди година и месец, погледнах го сега и видях, че той вече не е онова дете. Детето ми е забравило дома, забравило е, че е имало момент, в който не е знаело какво е семейство. Сега ще съм му много по-полезна ако му помогна да изживее детството си по незабравим и уникален негов начин, така както сестра му ще изживее нейното, а не да дълбая в моята, неговата душа, душата на мъжа ми и дъщеря ми. Това не значи да отрека факта на осиновяването, не, ще продължа да говоря с него за това, когато той има нужда. Детето ми порасна, възмъжа и знае, какво иска от живота.
Вчера се научи да кара колело без помощни колела. Защо го споменавам? Защото така, както карането на колело няма нищо общо с осиновяването, така много, много други неща от неговия живот нямат. Приемам първичната болка, разбирам че я има и ще я има, отказвам обаче да прекарвам дните си, чудейки се как да я намаля или преодолея.
Който разбрал, разбрал, който не е, здраве да е 

Моето дете осъзна през последните 6 месеца факта, че не съм го родила а е дошъл "от бебешка" къща. От време на време казва колко е щастлив, че точно ние сме неговите мама и тати и колко много ни обича.

Засега това май не е травма за него, даже се изживява като уникат и като иска да ме ядоса или издразни спекулира с факта, че точно ние сме го взели оттам.

(браво на Исачето!)

Светкавица  ,

Изводите за зависимостите сама си ги направила.

За Корни новите списващи може би не знаят.
Корни беше директна и почтена.
Каза тук, че не издържа на тормоза, иска да се прекрати връзката с детето и колкото време и остава да го изживее като човек.
И за детето беше пряма - "той иска да се самоунищожи".

Не влизам да кометирам и да участвам, не ми е мястото тук, а само отговарям за Корни с данни от постингите и тук.

Не е забравил. Няма да забрави.

Фоксче, не се заяждам, опитвам се да бъда разбрана. Моите деца също сме ги учили да карат колело, да плуват, да четат и т.н. Естествено. Така че знам разликата.
Бъди здрава.  

  Аз пък все забравям този факт, но и детето ми според мен не помни. Скоро даваха филм за дома от където го взехме, извиках го, помни ли хората,играчките, стаите, изобщо нищо не си спомняше. А моето дете не е такова, че да премълчи нещо, споделя и обсъжда всичко което му направи впечатление, на практика почти не можем да се чуем с баща му от него.
  За мене това е просто факт, който отбелязвам като ме питат как го роди и колко се роди.

Маймуна, всеки има право на мнение. Децата са различни, не са еднакви и всяка майка познава детето си най-добре. Твоето е едно, моето друго. Това, че са осиновени не ги прави еднакви. Всяка майка сама избира, кое е най-добро за детето си.
Бъди здрава и ти.

Аз още не зная какво е мястото на осиновяването в нашия живот. Само чувствата са без ръбове. Без остри ръбове. Не схващам толкова много неща, не успявам да проумея болката, която носят децата ми. Само понякога я чувствам... Не подскачам от думата осиновяване. Само ми е лично. Много, много лично.

Това с помненето ми е малко странно.

Преминете го през вашия опит. Например били сте на море миналата година. Супер място, готино време и хора. Но например сте пили кола с лед няколко пъти и най-вероятно престоя ви в тоалетната се е увеличил многократно.

Пропуснали сте ден забавления и плаж гарнирано с коремни болки.

И преди седмица година след случката виждате стар приятел който ви разпитва за същото това море.

Какво ще му разкажете? Всичко най - интересно и хубаво. А за проблемите? Надали. И не само защото ще се опитате да ги скриете.

Защото и вашето подсъзнание се опитва да ги скрива от вас.

Но това, че не се сещате за тоалетната не означава, че е нямало нали?

Същото се случва и с децата ни. С тази разлика, че колкото по-болезнен е спомена толкова по-дълбоко подсъзнанието се опитва да го скрие.

И това не е защото не помним:) Или защото не се е случило. Може да означава и силна болка, от която подсъзнанието ни се опитва да ни предпази.

Магьосник, чел си тук най-вероятно много, много пъти, чел си майките на деца, осиновени на по-голяма възраст. Най-вероятно си прочел, че тези деца нямат понятие, какво е семейство. Готови са да тръгнат с всеки срещнат, а за тях ние възрастните сме поредните "лелки" и "Чичковци", грижещи се за тях. Вярвам, че си се замислил по този въпрос, не знам обаче, дали си си го представил.... Представи си детето ти да ти вика "татко" и в същото време да не те приема като татко, така както ти си го представяш. Представи си, че татко и мама - основни думи в моя и предполагам твоя живот, за детето ти са кухи изрази, нещо като .... хималайска мечка или Лох Нес. Можеш ли да си го представиш?

Ако можеш, тогава и ще разбереш какво влагам зад думите си. За моя син аз вече съм мама и мъж ми вече е тати, но не като хималайска мечка, а като мама и тати. Това имах предвид.

А, че някъде там, дълбоко в мозъка му всичко стои и никога няма да изчезне - да, най-вероятно е така, но днес вече той е едно почти еднакво с другите деца дете. Дете, което заслужава останалите 3-4 или повече години от детството си, да ги изживее незабравимо.

Аз пък мисля, че много се увличаш.

Остави сина ти за 2 седмици при майка ти и покрай нея ще започне да ти вика бабо в първите дни.

Поне при нас така става. Минавам през вуйчо, дядо и чичо. И трябва ли това да ме обижда? Не мисля.

Също така не мисля, че твоите деца имат нужда точно от теб. (надявам се да не го приемеш лично).

Децата ти, както и моето, както и всички останали имат нужда от грижи, ласки, любов и задоволяване на нужди.

Идея си нямаш колко приспособими са и колко добре оцеляват. Децата де:) Така, че дали ще получат от теб от мен или някой друг това, което им е необходимо практически не е кой знае колко важно за тях. Важното е да го има.

Така, че разпознавам в това желание да бъдете мама и тати във висша форма е някаква ваша необходимост.

Не мисля, че добавя стойност към децата.

Нищо лично. Разсъждения по темата.

Не си разбрал, не можеш да го разбереш, дано не ти се налага.

Не смятам за нужно и да го обяснявам повече - всеки си има мнението и е минал по своя път, който е оставил белезите върху него.

Лека нощ   

Аз никога няма да спра да казвам: ЩАСТЛИВА СЪЪЪЪЪЪЪМ. Дъщеря ми е с непрестанна усмивка на лицето - най-лъчезарното и спокойно детенце, което съм виждала. Това ми дава спокойствие, това ми дава увереността, че се справям. Залепена е за татко си като гербова марка и повярвай ми, Оз, тя не иска да е с никого друг - САМО С НЕГО. Тя никога няма да обърка някой друг, който й обръща повече внимание с Татттти или Та та ти. Това е най-съвършената обич на света. Тя не може да бъде погубена, защото дядо й или баба й са й обърнали внимание. Това е Татти - нейния Бог.  И това ме прави най - щастливият човек на света.

Бобкас,
много се радвам за тебе, че си щастлива! Мога само да се присъединя към тебе. С тази забележка към останалите четящи, че това не е въпреки осиновяването, а точно благодарение на него, така че нямам причина да го забравям.

Фоксче,
има разлика между мнение и заключения на базата на опит. Мнение има всеки. С опита нещата стоят по-другояче. Разбира се, че детето ти има право да си изживее детството щастливо. Само че в един момент ще му помогне да разбере кое му пречи да го прави с пълна сила и без страх.

Магьоснико,
съгласна съм с тебе донякъде. Особено в частта за помненето. Не дълбоко в подсъзнанието, а дълбоко във всяка клетка на тялото са запечатани тези спомени. Ама на нас не ни се иска да ги има, защото ни карат да се чувстваме безсилни.

Не съм съгласна с тебе по въпроса за необходимостта от мама и тате. Привързването към точно тези мама и тате като единствени в света е най-важното, психологически погледнато. Ако децата не са в състояние да се привържат по този начин, възникват трудности, и то големи... Така че са детето на Фоксче е важно точно тя да му е майка, на Бобкас точно нейния тати да е там и прочие...

Отделно за нас това е важно, естествено. За мен един от най-тъжните моменти в живота ми беше, когато бях 7 дни в командировка и големият ми син (тогава на 10 месеца) се уплаши от мене, когато се събуди посред нощ...
 
Бъдете здрави и взимайте пример от Бобкас - бъдете щастливи!  

Май не съм се изразил много ясно. Въобще не дискутирам необходимостта за фундаментална привързаност към мама и тати. Наистина може би това е най-важното.

Но все пак си е необходимост. Можем да я наречем и нужда. За нормалното развитие на детето. То има нужда от него и неистово се бори да го има.

А кой ще му го даде? Моето дете можеше ли да бъде осиновено от друго семейство? Можеше. А вашите деца? Можеха.

Идеята ми беше, че дали аз ще му дам това, което му е необходимо или Фоксчето например за самото дете няма никаква разлика.

Просто има нужда от привързаност например, получава я както и не лоша италианска кухня като бонус и е доволно:)

А защо на мен се е паднало да се опитвам да задоволявам тези нужди точно на Боян и докога ще мога да го правя? Това е въпроса:)

За съжаление нямам отговор. И може би никога няма да го намеря:) И всъщност какво значение има?

Извинете, че ще мина набързо и лаконично, но Магьосник, наистина не вникваш в думите на Фокси и слава Богу! 

Тя говори за нещо съвсем различно, но явно в каквито и думи да го облече, не би било достатъчно убедително.

Но пък е хубаво хората да са информирани и отчасти подготвени.
При доста по-големички деца, думата "мама" ("тати"), са някак изпълнени... с празнота. Много време е нужно, за да облекат понятието с нещо топло, със спомен за милувка, за грижа, за песничка преди сън, за целунато ожулено коляно, ако щеш дори за родителски укор...
Нима те учудва?
За да носи някакъв смисъл едно понятие за теб, трябва да си го опознал вече.
За да знаеш какво точно е "мама", трябва да си я имал...
Не жена, която те е родила, такива децата ни знаят, че всяко дете има... за майка иде реч.

От снощи чета след двуседмично отсъствие от форума и ми става мъчно, че така и не можем да се научим да приемаме, че има хора, които мислят и чувстват по-различно от нас и в това няма нищо грешно и порочно, просто е базирано на друг житейски опит, други подбуди да вземеш решението да осиновиш дете, друг мироглед, други възгледи относно методите на възпитание...

Аз съм щастлива, защото СЪМ МАЙКА на две прекрасни деца. Да, станала съм такава след осиновяване, но имам син и дъщеря и това е най-важното. Те са мои деца и ние сме семейство не заради съдебното решение, надлежно прибрано в шкафа с документи, а защото съм ги приела в сърцето и душата си за мои деца. Знам, че нашата връзка се гради не от зачеването, а от малко по-късен етап, не на базата общи гени, а на базата на взаимната ни нужда един от друг, но това не я прави по-слаба от тази на майките, родили децата си.

Лелята на мъжа ми се е развела когато дъщеря й е била на 2 или 3 годинки. Върнала се в бащината къща, на мястото на която по-късно е построен жилищен блок. И в къщата, и в блока майката и момиченцето живели в ежедневен контакт със здравото семейство на свекърва ми - по-голямата сестра - и нейния съпруг. Бащата си живеел свой живот и за дълги периоди от време почти забравял, че има дете. Едва когато "дъщеричката" превалила вече 40-те, баща й като емигрант в чужда държава й помогнал и тя със семейството си да се пресели там. Когато миналата година свекър ми почина, свекърва ми й се обади и й каза, че не е задължително да се връща в България, ако не може. Думите на братовчедката на мъжа ми бяха: "Боли ме за него, защото той беше единственият баща, който съм имала през живота си." Не, не съдебните решения създават истинската връзка между нас и децата ни, както и не брачните халки създават истинските семейства.

Наскоро имах преживяване подобно на това на Фуси с крачето на Никола. Гледайки сладкото голо дупенце на дъщеря ми тръгнах да го целувам. Тя игриво се дръпна: "Не! Това мой дупе". Първата мисъл, която мина през главата ми, беше че аз не мога да и кажа: "Ами и мое е, защото съм те родила и си част от мен", но втората, дошла през усещанията ми спрямо нея, беше: "То е и мое, защото съм ти майка." Това произнесе устата ми, тя се съгласи с мен и играта продължи.

Фоксче има малки деца и няма опит с тийнове, но тя, Аист, Маня (от тези които съм чела тук) имат ценен опит в друго - да имат едновременно биологично и осиновено дете. Не бива с толкова лека ръка да пренебрегваме споделеното от тях за чувствата и усещанията им.

Съгласна съм, че едно е да имаш мнение без да си преживял нещо, друго е сам да го преживееш. Опит с големи осиновени деца имат Маймуна, Аист, Дефи, Корнишонко, отделно съм говорила с мами, които имат опит не само с тийнейджъри, а и с "деца" на моята възраст. Всяка от тях е споделяла своята уникална история и уникалния начин, по който се справят с възникващите проблеми. Родителстването при всеки е различно, както и децата. А и споделянето е различно - едни просто пишат за своите преживявания и вътрешни усещания, други веднага тръгват да ми дават конкретни съвети, без въобще да ме познават мен или децата ми. За мен много по-ценни са първите. В този ред на мисли: много ми липсва по-активното писане на Дефи във форума.  

Въпроса защо точно на мен се е паднало да задоволявам нуждата от родителска обич, топлина, и защита на Иван и Албена не съм си го задавала никога просто защото с появата им в живота ми аз приех, че точно те са моите деца. Опитвала съм се да "възстановявам" какво точно съм правила в месеците, когато БМ са ги носили в коремите си, къде и какво съм правила в дните, когато са се раждали, когато са се борили с проблеми, за които съм чела в медицинските им картони... Когато говоря на Ваньо, че докато е расъл в коремчето на другата си майка, любовта към него е расла в моето сърчице аз искрено вярвам в това, което казвам.

Това са просто размисли на база МОЯ житейски опит досега.


Фоксче, наистина няма смисъл да обясняваш. Хората, които са осиновили бебета, изрекли за първи път думите "мамо" и "тате" гледайки тях в очите, никога няма да разберат какво означава да придаваш смисъл на тези дума в детската главица.    
Когато бях около 4-годишна баща ми го взеха запас за около 40 дена. При появата му на вратата на връщане аз избягах от него и ми бяха нужни 2 - 3 дена за да свикна отново с присъствието му в къщи, защото го чувствах някак си чужд. Този спомен изникна в съзнанието ми при повторния прочит на думите на Магьосника за това как го нарича синът му след двуседмична раздяла. Това няма нищо общо с начина, по който синът ми викаше в продължение на месеци на всеки срещнат мъж (млад или стар) "тате" и с празния поглед, с който ме наричаше "мамо".

... няма сми

Много се двоумих дали да пиша, за да не ме разбере криво някой, да помисли че си вра носа, където не ми е работа.Иска ми се да споделя моите усещания като дете, с което ако съм полезна някому ще съм много щастлива.Ако не съм успяла да съм от помощ, моля за извинение и нека никой не се чувства засегнат, тъй като нямам ни най-малко желание да обидя или притесня някой от вас.
            Истина е, че не целият ни живот и ежедневие минават под знака на това, че сме осиновени, напротив намерим ли истинска обич и топлина абсолютно забравяме за това и се чувстваме толкова обикновени, колкото рождените деца.Лошите мисли или така наречената първична рана се появява тогава, когато не срещаме разбиране, топлина, обич, когато се чувстваме чужди и недостойни.Такива моменти е имало много в моето детство, както и по-късно и те са ме карали да страдам и да си припомням по горчив начин, че не съм биологично дете на родителите си.Естествено има и един друг момент-детската спекулация, осъзнатата спекулация с този факт, когато не получиш нещо, което на всяка цена си искал.Тогава както всички деца обичат да спекулират, така и ние го правиме, но в нашият случай удря точно в целта, което е болезнено както за родителя, така и за осиновеният, който подсилва ситуацията и каприза си със самосъжаление и разни трагични мисли, изсмукани от недобросъвестното си в момента съзнание.
          Повечето от вас са толкова отдадени на децата си, толкова любящи, „че няма как да предизвикат болка в тях поради липса на любов и внимание или друго.Може би останаха назад в друго поколение, това на родителите ми тези чувства като несигурност в обичта към детето, несигурност в самият акт на осиновяване, тайната на всяка цена, поради срамното естество на акта и какво ще кажат хората и всички тези пошли чувства и разсъждения.При цялата отдаденост, която виждам у вас към децата ви, няма как да им причините болка,  да се чувстват чужди и да страдат от това.Рискувате единствено да се натъкнете както всеки родител на осъзнатата детска спекулация, когато кажете "не" на нещо желано, но вредно за тях.Жертва на тази спекулация е всеки родител, затова не позволявайте поради страховете ви малките хитреци да ви намерят слабото място и да ви водят за носа.
        Надявам се да съм била полезна със споделяне на детските си чувства.Ако не съм, моля да ме извините за вмешателството.
        Аист,
страхотно си постъпила като си споделила с дъщеря си "тайната".Изпитах истинска любов и много топли чувства към майка си чак, когато ми разказа всичко за мен.От тогава сме толкова близки, колкото никога преди не успяхме да бъдем.Вече я обичам като истинска, моята майка.Имам чувството, че "тайната" беше изкопала пропаст помежду ни, която ме държеше много настрани и не ми даваше да споделям, да бъда дори откровенна с нея.Едва сега и аз си имам майчица и ценя и най-малкият жест от нейна страна.Пожелавам ти да достигнете тази същинска интимност с дъщеря ти и вярвам, че ще го постигнете.

marypopins,   

Благодаря за споделеното. Според мен никоя от мамите не би могла да намери нищо притеснително в думите ти. Напротив! 

Мерипопинс, тайната според мен разрушава всяко чувство. Децата чисто интуитивно усещат това, че нещо премълчано ги прави "други". На мен лично ми беше много трудно да произнеса думата осиновяване. Все си мислех, че това ще ги кара да се чувстват други, немои. Искаше ми се да създам история, да премахна онези 9 месеца и другите почти толкова. Знаех, че не бива, никога не съм била добър лъжец /само майка си мога да лъжа без угризения /. Само убеждението ми, че истинската любов не се започва слъжа ме спря, а и сърце не ми даде да излъжа детето си когато ме попита за коремчето. Само как съжалявах, че не съм излъгала... Когато виждам как се опитва да си обясни всичко, да подреди мислите си и да проумее защо той не е излязъл от коремчето на майка си и коя е тази жена, която не познава, но с която е свързан по някакъв начин.
Много се надявам да е верния начин, да е най-безболезнения.
А спекулацията... Невероятни манипулатори са.

И до ден днешен съзнателно избягвам да я произнасям тази дума в присъствието на децата си. Използвам всички други понятия, за които се сетя при разговорите с Ваньо, само не и "осиновихме те" "осиновен". Вътрешното ми усещане е, че съм била осиновител до влизането в сила на решението, а сега съм просто майка, станала такава вследствие на осиновяване.

kalina@  и  Gankata ,
повярвайте ми, за децата ви думата осиновяване няма този страшен смисъл, който има за вас.За тях страшното ще е тайната, която ще ги кара да се чувстват различни и недостатъчно обичани, като нещо срамно и нередно.Самата дума нищо не значи, когато си обсипан с любов, грижи и отдаване, тогава няма дума на света, която да те накара да страдаш-това е истината.Разбрах всичко това в пълният му смисъл, когато го изживях, когато майка ми най-после бе откровена с мен и ми каза истината, когато тайната вече не беше тайна.

Повече от съгласна съм, че тайните разрушават връзките между хората, вкл. връзката майка-дете. Не искам да крия нищо от детето си, искам да сме откровени една с друга, само така ще преодолеем евентуалните трудности, които ни очакват. Аз разказвам на 2,9 годишното си дете как съм я намерила и как си е дошла у дома, разглеждаме снимките, питам я дали помни, кога се видяхме за първи път, тя ми отговаря "помня", обаче не съм сигурна, че е така. Помни или не, аз ще продължа да й разказвам за най-хубавите мигове в живота ми (когато я открих, когато си дойде у дома и когато не само де юре, но и де факто стана моя дъщеря). Вярвам в силата на нашата връзка и ще се оповавам на нея, когато дойдат трудните въпроси.
А думата "осиновяване" и аз не я харесвам много. Свързвам я с "нетвоя". А дъщеря ми си е моя от много време. И аз съм единствено нейна пак от толкова. Тъй, че просто "мами" си е най-добре. Най си я харесвам тая дума

Не бягам от думите осиновен, осиновяваване и т.н. Това е факт - така детето ми е дошло при мен - то е осиновено и в тази дума няма нищо срамно за мен, още повече че когато порасне ще я чува по различни поводи от други хора, някои от които ще целят нараняване. Затова предпочитам да я приема като нещо нормално.
Между другото напоследък той започна да говори с децата за това, че е осиновен, дошъл е от къщата на бебетата, а не от коремчето на майка си. Децата не го разбират, но аз не го спирам, но според мен това означава, че не намира нищо лошо в това, приема го за факт.

Ох, аз по принцип изпитвам затруднение да произнасям и обяснявам думички, в които нашият "мъдър" народ е вложил голям нюанс на презрително отношение към човека, за когото се отнася. 
Така например не обичам думичката инвалид. Предпочитам да обяснявам, че някои хора (включително и наши познати деца) не могат да ходят поради някакви причини. Когато знам причините обяснявам и тях, дори илюстрации разглеждаме. Моето дете знае повече за устройството на човешкия мозък, отколкото за понятието "инвалид". Знае, че едно от неговите приятелчета "не може да вижда" и предпочита така да говорим за ...., а не че е "сляп".

А иначе Ваньо също няма никакви задръжки да разказва на всички че той и сестра му не са били в коремчето на мама, а са дошли той от Бургас, а тя от Пазарджик. Даже тази година като отидохме на море и минахме през Бургас ни каза: "Сега тука трябва вие да ме слушате, защото това е моят град, тук съм роден."

Ганката, съгласна съм с теб. Понятия или етикети като "инвалид", "сляп", "луд", "просяк" и т.н  носят някакъв негативен нюанс в себе си и са прекалено обобщителни и безлични. За мен е проява на елементарно уважение към човека, да не му лепваме етикети, а подхождаме индивидуално към него и към проблема му.
В неделя, чакайки 3 часа за преглед и снимка на рамото на малката, докараха един човек, намерен на улицата в безпомощно състояние. Не беше пиян, просто не беше на себе си и говореше несвързано. Не знаеха кой е, нямаше документи и му правеха пълен набор от изследвания, за да установят какво му е. Та този човек сестрите го докараха на носилка пред ренгена, където чакахме и ние. Вероника веднага прояви загриженост към човека и отиде да го види какво му е. Тя не може да говори съвсем добре, но се обърна към него с "Чичо, чичооо" и с един загрижен поглед. Тоя човек както си говореше небивалици, така изведнъж й отговори :"Кажи чичовото, какво има. На мен не ми е много добре". Много се радвам, че детето ми е състрадателно към чуждата болка, че не е безразлично към психично болния, инвалида, просяка (само напира да слага стотинки в поничката на някой седящ на тротоара), въпреки думите на минаващата покрай човека лекарка : "Тоя смърдящия, не го искам в моята смяна. Не ми го водете". А каква ли е историята на този човек, какво му се е случило, за да изпадне в такова състояние? Май не питаме много, много, а гледаме да се оттървем от "тоя смърдящия".
Май се отплеснах от темата.
 

Изрових темата, че ми се е насъбрало.Не си ми майка....С една дума нямаш право да ми казваш нищо. То и на една рождена майка могат да се кажат подобни думи, но нали знаете нещата при нас са по-различни, по по-друг начин ги възприемаме, не като тинейдърски бръщолевици точно. И се заформя омагьосания кръг...
Но аз да  пусна духа от бутилката, че белким ми олекне.Не ми се разсъждава на нея какво й е. Какво е искала да каже. Затова и пиша в тази тема.
Мисля си, защо ли не пишат мами на по-големи деца?С малки изключения , де.
Вече си мисля, че много им се е насъбрало на тези дето не пишат и не мислят , че могат да срещнат разбиране. Както и това , че 90% от майките на малки деца си мислят , че при тях това няма да се случи. Нормално. И дано.
И мисля , че тези пораснали осиновени деца, които пишат във форума и се чувстват отхвърлени, онеправдани , ненужно оплюти от родителите си са допринесли  за това състояние в много по-голяма степен  с поведението си , отколкото родителите им нарочно го правят. Да знаете моята каква вода ненапита множе да се докара за пред очите на другите. И и вярват, и им трябват години за да прозрат артистичния и дар божий. Честни. невинни очи, дето все крокодилски сълзи ронят, а иди ги разбери, че са крокодилски....
Съжалявам, който иска да не чете. Не е лицеприятно за мамите с малки деца.
Аз да си кажа.

 Аист, моят пубер е на 13. Съчувствам ти.

Аист, успокой се, сипи си - каквото пиеш и наздраве.
Пази си нервите, пази си здравето - ще ти трябва, тепърва ще си нужна на дъщерите.
И да те успокоя - у нас от време на време се чува - да не си ме раждала. Та и ние не сме пожалени от думите им. Не се впечатлявам и това ще мине. От възрастта е, не винаги минава на 17-18. Понякога продължава и след 20, докато девойката намери спокойствие.
Но трябва да знаят, че където и да отидат, каквото и да правят  винаги има място, където някой ги чака, държи за тях и ще им помогне. Може и да не са идеални, може да не учат, да живеят както те искат. Важното е да са живи и здрави, другото ще се нареди.
Преди 6 м. загубих племенница - на 4 год. Родителите и биха дали всичко, само Криси да е там и да им вика и да ги обижда.

Благодаря, наздраве!
Точно това си мислех, че ще има нужда от мен тепърва, може би и  както аз от майка си.
Ами и аз се карах с майка си отвреме навреме, но търсех присъствието й...Тук, ниц.
Поне знам, че скро ще стане на 18 и може да живее както си иска.Тя отдавна проявява нетърпимост да е вкъщи, ще се радвам, когато може да напусне безпрепятствено. И да, ще има нужда от мен , може би няма да я показва, може би ще обвинява мен за всичко, е и баща си, и сестра си...и целия свят. Но поне ще е свободна. И ще се самосъжалява на воля.



Aisha, съжалявам за племеницата ти....

Аист

Четох и в "Хайда", преди редакцията ти и тук.Много съжалявам за това, което трябва да преживееш, но нека още веднъж / ако ще и за 100тен път да е/ да приемеш, че тя е по-слабата, по-обърканата, по-нуждаещата се от приласкаване и знам ли още какво.


И аз така, въпреки, че съм "мама" на малко дете, т.е. от групата на ентусиастите, винаги с жажда съм очаквала да прочета постове от майки на големи деца.В мечтите си се виждам, как сме с Бобо и той е вече голям, споделяме си, говорим си като големи хора, приятели сме...ей такива неща.Затова чакам потвържение на мечтите си, надявам се майки на по-големи деца да кажат, че нишката на разбирателство и доверие се е запазила и в трудните тийнгодини на децата им.

Затова много ми е тъжно да разбера, че си огорчена и неразбрана от детето, но все пак, дай и шанс, хилядният поред навярно, ако ще и милионният да е, но все пак нека още веднъж  да разбере, че я разбираш и приемаш каквато и да е.

Знам, че като майка на малко дете вероятно съм далече от проблемите ти и истинската им болезненост, но все си мисля, че една майка ще намери път към детето си и ще покаже пътя на детето си към себе си, каквито и противоречия да стоят между тях.

Ох, разбирам, че така е на теория , а на практика вероятно е трудно и на моменти безизходно, затова само от все сърце ти пожелавам да се подредят отношенията ви и всичко да е наред !

Светкавица  
Това за приказките, как да стане като няма ден в който да си е останала вкъщи.Ама като казвам няма, значи нито един в годината. Прибира се вечер,когато е късно за приказки......
За положението в момента не изключвам и "грижовно" влияние, настройване от други хора.

А за хора с пораснали осиновени деца и на мен ми се ще да чуя добри неща. За съжаление , чувам предимно лоши.

Аист, мисля че сама си го правиш - я си спомни в пубертета, дали пък приятелите не бяха за теб повече от майка ти, дали не искаше да станеш на 18 и да излетиш от вкъщи? Че аз се омъжих на 21 години само за да се разкарам... Не търси под вола теле - така мисля аз.

А дали съм ентусиаст за пубертета? Едва ли - по скоро песимист, знам какво е да ти каже - не те искам за майка, и то дете на 3 години, не на 17. Тежко е, но се преживява 

Добре дошла при майките на приближаващите 18 год.
като ги навършат няма да бързат да са самостоятелни.
Просто няма как да изтрезнееш след рожд. ден и да започнеш самостоятелен живот. То за всичко пари искат. А те все още ги нямат. Та след така чаканите  и навършени 18 г. историята продължава.
да сме живи и здрави, и това ще мине.

Детето ми е малко разбира се ... сигурно затова ми е лесно ... но засега твърдото ми убеждение е, е че  в моята глава и в моя свят Никола си е моето дете и ако ще лельо да ми вика -  това няма как да се промени
... ами май ти не си сигурната в случая ... как искаш тя да е ... незнам тежко ми стана като прочетох това...

Изобщо темата Осиновители да кажем нещата такива каквито са (неудачна реплика на осиновени да кажем нещата такива каквито са) на мен ми звучи като шамар за четящите осиновени деца... е какви са нещата ... че не се чувстваме  достатъчно родители на децата си ли ... много е жестоко ...

Темата на осиновените е съвършено друга ... тя е срещу обществените клишета, за които сме говорили и изписали много ...

Аист, нищо не искам да кажа лично на теб ... мисля си, че ако на мен ми се каже "ти не си ми майка", бих отговорила

"Виж, искаш не искаш, аз съм ти майка и така ще бъде винаги. Имаш и друга майка, така е, но за добро за зло, ти си мое дете и колкото и да рипаш и да скачаш и да не искаш, аз те обичам, ти си важна за мен и винаги винаги ще държа на теб. Искам да знаеш, че колкото и да си сърдита и гневна, винаги можеш се гушнеш тук"

Ами Фуси, лесно си го мислиш, ама трудното е като го чуеш