Труден въпрос ...

Научих се да приемам нещата философски. Гадните неща в живота са много, но животът е прекалено кратък.
pasinet, тази тема да не е продължение на онази за изневярата?

Не, никой не ми е изневерил. Де да беше това...

Живял някога африкански крал. Той имал приятел, с когото били неразделни от детинство. Приятелт на краля имал навика да казва често: „Това е добре”. Един ден, отивайки на лов, приятелят на краля заредил две пушки и подал едната на краля. Но пушката гръмнала и отнесла палеца на дясната ръка на краля. По навик приятелят казал:”Това е добре”.  Вбесен кралят изпратил приятелят си в затвора. Минала почти година. На последния лов човекоядци хванали  краля. Вързали го, приготвили  го, но в последния момент виделли, че му липсва палеца и...го пуснали. Щастлив, но дълбоко замислен кралят отишъл направо в затвора.Разказал случилото се на приятеля си и поискал прошка. Приятелят му го изслушал и казал:” Това е добре.”  Изумен кралят го запитал:” Как така добре, та ти почти цяла година си в затвора?” Приятелят на краля отговорил кротко:” Ако не бях в затвора, щях да бъда с тебе”.Всичко, което се случва е за добро.Може би трябва да си кажем и да си повторим, че всичко, което се случва е за  добро.

Научех се да се радвам на малките, ежедневните неща и да живея за момента!

радостина,наистина хубава мъдрост..и има истина в нея..
но в живота смятам,че "всяко лошо за добро"понякога е само за успокоение..пък и когато видим,че с нещо не можем да се преборим,какво друго ни остава,освен да примирим,да пием една студена вода и да се обнадеждим с едно"еее,то е за добро!"
но животът е хубав,и кратък.не бива да се съсредоточаваме върху нещата,които нямаме,а върху това,което имаме.
винаги ще има по нещичко,което не можем да постигнем,или поне не на момента.и какво от това,ако от "нещичкото"не зависи щастието ни?
и ако все пак не е оргомна тайна,нека авторката на темата сподели за какво по-конкретно става въпрос..и тогава сигурно ще получи и по-конкретни отговори,пък и някой по-мъдър съвет...

Може би, ако бях сляпо вярваща, но за съжаление не съм. Вярата не е нещо, което можеш да си заповядаш и да стане факт, а когато не идва от сърцето, няма смисъл.

Не искам да конкретизирам точно какви неща имам предвид, защото не искам темата да се превърне в едно масово съчувствие и успокоение с красиви думи. Молбата ми е ,ако някой се е чувствал или се чувства от нещо случващо се в живота му по този начин, да сподели как живее с него. Дали някога се свиква и дали може въпреки това, да бъдеш истински щастлив.
Мога да кажа, че съм силен човек и съм имала много труден живот още от детството си и определено знам какво е трудност, с която си струва да се бориш. Дори съм успявала и да се присмивам на определени нещастия мои, но някои неща .... не може просто да си кажеш, че така е по добре. разбира се ,че винаги може да е по лошо, но такова мислене не е направило никой щастлив.
Имах една позната, тя все така казваше "е, по лошо от това да умреш в мъки няма" , но от както почина единия и син, спря да използва това изречение и стана друг човек.

Та мисълта ми е, че едно е да успокоиш друг, но какво си казвате на себе си, подскажете ми действащи думи, които лично на вас са ви помогнали, ако е възможно изобщо това. 
Трудно е за един борбен човек просто да се примири, без да има отговор "защо".
И аз съм слагала маската, но ми липсва да бъда напълно истинска и при все това щастлива. Въможно ли е това...

Смелостта никога да не се отказваш от опит и силата да умееш да се откажеш малко преди крайната цел, без горчивия привкус на провала - това ме крепи лично мен. Не знам дали го обясних добре, но животът не предлага равни пътеки, хубавото е, че все пак предлага нещо(много)

Незнам дали разбирам точно темата.
Не свиквам с гадните неща. Просто съм на периоди, веднъж ги изживявам по-трудно, друг път чувството ми към тях е притъпено или пък в този момент има нещо, което е по-силно от тези неща и мислите ми са в тази посока.
Всъщност не се сещам за нещо, което да не е болест, нито смърт и същевременно да няма как да зависи по някакъв начин от мен, ако имам желание.
И аз объркано се изказах.

Опитвам се да го приема, а понякога дори и да се примиря.Не е лесно.
За добро или за зло-случило се е, няма как да го променя, няма и как да разбера какъв би бил живота ми иначе. Приемам го като път, който не съм избрала сама, но който трябва да извървя. Като даденост, независеща от мен с която трябва да се справя.Като изпитание.

Не свиквам м..а му.  И на сто години да стана пак няма да се науча да ги приемам "философски".  Плащам разбира се за това, но не мога да го променя.

Колкото и да ми е черно на душата, винаги си казвам, че това моето са бели кахъри. Толкова нещастие, мъка и болка има по земята...

Радостина, много ми хареса историята. pasinet и аз като теб - нямам отговор на въпроса "защо" и това ме побърква. Смятам, че съм много корав и издържлив човек, но не съм щастлива. Опитвам се и то по хиляди начини, но не ми се отдава. Имам чувството, че всичко е нарочно, сякаш нещо ме тества доколко мога да издържа. Издържам, но с цената на много усилия и театър. Ма не знам оптимистът в мен, помогнат от инатът, ме карат да вярвам, че ще изгрее слънце и на моята улица въпреки всичко..

П.П. Само се притеснявам, че от толкова чакане на щастливите мигове, да не пропусна някои други важни моменти  

"Винаги може да бъде и по-зле".
 Ей тази мисъл си повтарям непрекъснато, докато ми влезе в дебелата глава.
При мен има и друго което ми помага, но сега не ми се споделя 

ПАСИ, днес ме хващаш точно в такова настроение...идеално за темата.
И на идея си нямам как свиквам и въобще дали ще свикна. Да си кажа, че не ме боли ще те излъжа ама пък и да легна да мра и това няма да стане. Не мога да забравя, а искам....Абе загубена работа, това е като трънче в пръста-малко е, но е болезнено. Рецепта нямам, ако някой намери моля да сподели.

Когато нещо много силно е преобърнало животът ни,
никога не може да бъде забравено, за съжаление.
Такива хора никога няма да бъдат напълно щастливи,
защото това НЕЩО, винаги ще им напомня, дори
да е закътано в най-тъмните ъгълчета на нашата душа.
И точно, когато си мислим, че сме безумно щастливи,
то изниква, прекъсва това щастие и ти напомня ..........
Мила, просто свикваш, че докато сме живи ще бъде така.
Няма какво да се прави 
Моята успокоителна мисъл е под аватара ми.
Вярвам в нея и си мисля, че няма случайни неща.
Хората казват, че на всеки, Бог изпраща точно толкова,
колкото може да понесе - нито повече, нито по-малко 
Явно така е било писано 

П.С. Има една малка книжчица, безплатна -"Да бъдем здрави"
или нещо подобно /по аптеките/. Та в нея пише, че японски учени
вече са открили метод, чрез който могат да изтриват от паметта
болезнени спомени и после никога да не си спомняш за тях 

Ако няма да съм в ущърб на хората, които са истински важни за мен, правя така, че нещата да се променят.
Минала съм през огън и ад, изтърпях какви ли не простотии, но ето че щастие имало! И смело мога да заявя, че си е струвало!

Ако става дума за ежедневни проблеми, с които се сблъсквам и с които явно мога да живея, то тогава се старая да не обръщам внимание, "вадя ножицата" и ги премахвам от черните си мисли.

Ами аз лично за себе си винаги търся отговорът "Защо?". Или ако не мога сега да го намеря си казвам, че ще дойде ден, в който ще мога да разбера защо е станало така. Нищо не ни се случва случайно, следователно има причина и за да мога по - лесно да приема ставащото /ако не мога да го променя/ искам поне да знам "Защо?". И търся отговори, чета книги, ровя се из древни мъдрости и теории, чета за хора, на които им се е случило подобно, сравнявам се с тях и така не винаги намирам отговорите, но продължавам да ги търся. Но така да стоя само и да търпя да ме боде без нищо да правя не мога.

Нямам рецепта и да свикна не съм успяла досега. За себе си съм избрала да се радвам на хубавите моменти, колкото и малко да са. Въпреки, че не се забравя и не се свиква, все пак се живее въпреки това и щастливите моменти са не въпреки лошото, а някак покрай него.
И аз съм в това настроение напоследък .. но пък "Винаги може да бъде и по-зле" ми действа по скоро депресиращо отколкото положетелно. Едва ли някой знае защо му се случват лоши неща - никой не ги търси и иска. Татко ми казваше, че човек никога не бива да се предава или отказва и че предадеш ли се  - край. Ми, драпам напред, заради сина ми най-вече - откакто се е родил имам сили за двама. Ако мога да поема всичко негативно вместо него - ей ме. Клише е, ама е искренно. Той е моята рецепта за щастие - едно такова мъничко, усмихнато, 3-годишно щастие.

"Ползвам" трудните неща за баланс. За добро или лошо хората се увличат по емоциите си и както каза Бени мама, имаме нужда от трън в пръста да ни напомня за златната среда. Всеки има такъв трън, но си има и своята роза.
И друго - гадостите и хубостите ми ме правят такава каквато съм, а аз си се харесвам /не знам за другите/.

В такива моменти мрънкам, защото съм мрънкало . Мъжът ми казва - щом е станало така, така е трябвало да стане, сигурно е за добро! Естествено времето потвърждава неговите думи, или пък той успява да ме накара да видя нещата от друг ъгъл.
 Много позитивен човек е, опитва се да ме научи да съм над нещата....Уви не винаги успява  !

Истински лошите неща в живота са болест и смърт за мен.
За другите гадости си казвам, че винаги може и да е по-лошо, че те са част от пътя ми и така. 
Приела съм и че не можеш да си безметежно щастлив, винаги има нещо дето не е съвсем наред.
А въпроса  "защо аз, защо точно на мен?” много отдавна престанах да си го задавам. Отговор на него няма, само увеличава самосъжалението.

Не се примирявам. Не мога. Такъв човек съм. Външно се съгласявам, че всяко зло е за добро, но вътрешно се тормозя непрестанно, докато не разреша проблема. Ако не мога - просто си се тормозя. От няколко години се мъча да разреша жилищният ни проблем. Още не съм успяла и това постоянно ме човърка. Естествено ми се отразява и на нерви и на близки и на всичко. Но не мога. Притеснявам се, тормозя се и се ядосвам.

Ами, мила, не бих казала, че свиквам с тези неща, а по-скоро се мъча да не мисля за тях. Нали се сещаш - живея въпреки тях. 

Казвам си , че няма нещо което може да ме победи и продължавам смело напред .
Не се примирявам и не оставам горчилката да ме трови.
 

Това може да се приложи за нещо което е минало или може да бъде оставено в миналото. Но когато става дума за нещо, което продължава, не зависи от вас, гадно е, но не можете да го промените, не можете да го захвърлите, няма как да се избегне горчилката. Колкото и да се усмихваш, нещото напомня за себе си и дори в щастливите мигове не можеш да се отпуснеш и да им се наслаждаваш пълноценно. И усмивката е някак през сълзи.

Доколкото разбирам си борбен човек, така че не мисля, че би се примирила или приела... Щом не става въпрос за болест или смърт, може би все пак има начин да се промени нещо... Ако пък е наистина непоправимо, може би трябва да го изживвеш /преболедуваш/. Слава Богу, не съм го изпитвала на свой гръб, но ми се ще да вярвам, че времето лекува.
А за философското приемане на нещата - ами не ми се получава. Много съм добра, ако трябва да давам акъл на някой, но когато става въпрос за мен...  А ми се иска да се науча, защото си давам сметка, че от ядове за глупости, пропускам много хубави неща.

Така общо поставен въпроса ми е трудно да дам отговор - с болест се справяш по един начин, с провал - по друг. Гадните неща в живота всъщност са самия живот, мъча се да променя нещото, ако мога, ако не мога - опитвам да избягам от него, ако и това не става - пробвам да се дистанцирам, ако и това е невъзможно - гледам да не мисля за него, а се фокусирам върху нещата и хората, които ме правят щастлива - нова книга или новонаучена песничка от детето в градината, или смеха му, или споделен момент с любимия...

Не знам за какво точно става въпрос и не мога да дам конкретен отговор.Но си мисля,че може би има решение,просто може би то не ти харесва.

Аз се научих да правя компромиси.Не съм съвършена,правя грешки, но хората около мен ме приемат такава,каквато съм и аз се научих да се харесвам без да се тормозя излишно.

По това познах, че съм пораснала. Няма как всичко да е добре, винаги има нещо гадно.
Научих са да живея с гадните неща и да приемам живота си такъв какъвто е. Това е той, друг нямам. 

Това звучи като алената буква, като някаква дамга  Игнор не върши ли работа 

Така зададена темата, ми изглежда, че се косиш заради друг. Това е най-важният ми урок, и дано съм го научила - вместо друг не можеш....да живееш, решаваш, избираш....колкото и да е близък. Всеки има свой път.  дори да е наркоман, тежко болен, пияница.
А ако е заради теб - ми щом още си жива, начи....може и по-зле.Рано е да се тръшкаш.

Дано не оставате с впечатление, че сега ми се е случило нещо и по цял ден седя и рева. Мисля, че тези, които ме познават по отдавна от форума, знаят, че не е така. Освен това проблемите, които ме мъчат не са от вчера и не са нещо, което с лека ръка да загърбиш. Те наистина за част от моя живот. Ясно, че щом не съм умряла се справям някак си, но понякога наистина и на мен ми идва в повече и за това пуснах темата , за да мога да разбера как други преодоляват подобни неща. В случая конкретността не е толкова важна, защото на всеки са различни тръните , а и не на всеки съдбата дава по равно от лошото. За това и не очаквам разбиране и съвети от всички. Дори по радостното ще е по малко хора да видят част от своя живот тук.

Подкрепям думите ти,по-точно не бих го казала.

Не свиквам с гадните неща. Знам, че имам право на избор и съм решила да живея редом с тях, но мога и да променя решението си - от мен зависи.

И тъй като без конкретен пример нищо не става ясно, да вземем нещо по-неутрално - боклуците по улици и градинки.
Всеки ден се прибирам, тъпчейки ги, макар в живота си едно билетче да не съм хвърлила вън от кошчето.( Понякога си нося моите си боклуци в чантата до в къщи.) И така, минавайки по тях към дома си, знам - мога още сега или утре да взема един шиш и да ги обера. Но обикновено не го правя, защото вечно бързам. И все пак изборът си е мой. Ако толкова ме дразнят, мога да сменя града, държавата... възможно е, нали? Тогава вероятно ще имам други неудобства. И така днес избирам това неудобство - изборът си е мой, никой не ми е виновен.

Давам всичко от себе,трябва да съм сигурна,че съм вложила максимума от възможностите си-живея на принципа "Прави каквото трябва,пък да става каквото ще".
Едно единствено нещо не съм преживяла,но се научих да живея с него.

Много интересна тема. Може би защото точно и аз съм така.

Първо това. Научаваш се. Няма свикване. Има научаване. ПРи това някои състояния и неща са такива, че трябва всеки ден да започваш с приучаването да живееш с тях отначало. Като мързела, например - всеки ден сутрин е еднакво силен, трябва да се преодолее с еднаква сила. Не се преболедува.

Така е и с тези неща. Няма свикване. Всеки ден трябва да го преодоляваш със силата на волята.

И аз съм в същото положение. И при мен другите не предполагат какво ми е. Не обичам да натоварвам хората около мен с моите проблеми, а в същото време съм добър слушател и изслушвам проблема на другите. Много съм мислела по този въпрос и съм стигнала до извода, че просто характера ми е такъв, така съм възпитана или и аз не знам какво ми е но .... такава съм и не мога да го променя. Не мога да споделя нещо лично с когото и да е и това е ..... опитвам , но не става и не става.
Да, дано повечето да не виждат част от живота си тук. Завиждам на бъбривците, които споделят всичко с абсолютно всеки, може и да греша, но мисля, че животът им е някак си по-лек. Не знам дано да е така.
И аз бих искала да знам!

Повтарям си това: "Господи, дай ми сили да променя това, което мога. Дай ми смирение да приема това, което не мога да променя, и ми дай мъдрост да отлича първото от второто."

"Щастлив е онзи, който приема нещата, които не може да промени!" Определи си приоритетите. Кое за теб е най-важното нещо? За мен най-важното е здравето на детето ми и благополучието на семейството. Всичко друго няма значение!

Като нисък ръст, рядка коса и пр ... ???
За руго не се сещам да е така постоянно и неприятно . Хм .
Ами ако не ги смяташ zа неприятни драzнят ли те? Ако ти и хората от zначение zа теб не им пречи и приемат ... zащо иzобщо се zамисляш?

Не ме дразнят, измъчват ме.
И това, че съм казала, че не е смъртоносна болест, не означава, че е нещо от рода на нисък ръст.
Да кажем, че е свързано с най-любимото ми същество и съм безсилна да направя каквото и да било, за да променя нещата, въпреки че правя всичко, което е по силите си. Това, в което обикновено хората намират утеха и сили, когато имат трудности , при мен е най голямата ми болка. И когато се появяват и други трудности, нямаш от къде да се заредиш. За това търся лични мнения от хора, на които им се налага да живеят с нещо подобно и са успели да не потънат в само съжаление и не само това да се научат да го приемат, ами и да са щастливи. Все пак нормално е човек да иска и да се бори за щастието, а не да се превърне в някаква мижитурка с успокоението, ами и по лошо може да има. Все едно да се приеме за второ качество човек.

п.п. благодаря за всички отговори, виждам, че има и други с подобно непримиримо усещане като мен, благодаря и на тези , които са съвсем различни, хубаво е човек да сравни.   

Света щеше да е прекрастно място,ако можеше човек да сложи две добри на едно място,за съжаление щастието е променлива величина...както казах и в предния си пост,прави каквото трябва пък после няма начин това да не ти донесе удволетворение... 

Не всичко в жовота е или чЕрно или бяло ... дори и малко като са пораzбъркани нещата пак моеж да са хубави 
Ако има нещо в човека до теб, което те притеснява , да бори се , но не бъди нетърпелива и не слагай определения ... няма неща като примиримост или не, въzможност или не ... просто един живот в който всички  живеем, учим се ,  иzменяме се ... но не иzведнъж ... просто опитай да преставиш своите идеи, опитай да приемеш и да си обясниш zащо е такова поведението или другия и се опитайте някак да се напаснете zаедно. Ако имате нужда от външна помощ има консултации на таzи тема. Но гледай и от другата страна.

Опасявам се,че проблема е свързан с детето `и,ако имаш нещо друго умно,давай по същество (относно цитата)...

 В крайна сметка всичко се случва ... просто не трябва да гледаме наzад или другите какво било, какво имат , а да видим ние какво имаме на ръка ,да приемем ,че каквото ида имаме е достатъчно и да градим върху него . От нас zависи посоката. Има толкова случаи, може би не директен аналог , но ... асоциации може да се направят ... ами колегата ми, който бе8е zапален спортист колоеzдене, катерене, маратони и се омъжи zа жена с теzи интереси има сега проблеми с менискуса и няма да може повече да се натоварва фиzически . Е на теzи хора им се е обърнал и на двамата живота . Ами какво да направи тя сега ? Да иде да си намери един zдрав спортяга или да си остане с човека, който обича ? И се zапалиха по някакви спортове, които искат други натоварвания . Сега го гледам кара едно "колело", на което се лежи и педалите се въртят с ръце ... абе голяма мания    

Това умно ли е 

Паси  
Предполагайки за какво говориш, мисля, че може би малко от горчивината на всяка усмивка би могла да бъде отнета, ако си отговориш сама за себе си кога си щастлива.
Моята опора, моето най-важно същество на този свят ме прави най-щастлива. И опитите да направя всичко и каквото мога, даже и това, което не мога, но не преставам да опитвам да го постигна, само за да е щастливо моето слънчице, това пак е щастие. Защото го имам и е до мен, въпреки всичко. Дребните неща ме правят по-щастлива, отколкото цялата картина - заглеждам се в тях, в усмивката му. Въпреки, че има неща, които не можем да променим, можем да вярваме, че все пак могат и да се променят - не докрая, но поне малко.

Навремето си бях записвала разни цитати от книги, които ме бяха докоснали по някакъв начин. И понеже майка ми отдавна изхвърли тефтерчето ми, несъзнавайки, че изхвърля част от живота ми, ще цитирам по памет.
"тя отдавна беше разбрала, че никога няма да пие чиста вода от извора на щастието." От "Сага за Йоста Берлинг" на Селма Лагерльоф. Стигнах до извода, че той животът си е такъв - винаги с примеси, винаги с трънчета, винаги с НО. А комбинацията с моя перфекционизъм беше на път да ме доведе до вечна неудовлетвореност и нещастие. Тогава започнах да се обучавам, буквално, да търся секунди щастие и да им се наслаждавам. Например - погледа на съпруга ми, когато знам, че ме желае - не преди, не след това, преди "ама не може, защото ...", точно тогава, когато очите му стават нежни, усмихнати - позволявам си да се разтопя за две-три секунди. Бузките на децата, когато спят, миризмата им, преди "ама като са будни, са ужасни палавници" - тези две-три секунди на чисто, неподправено усещане - тогава изпитвам истинска наслада и вече мога да се върна в ежедневието.
И не, не ме зарежда за часове или денонощия, само за няколко минути, но когато съм сама, втренчена някъде, избирам да мисля за тези мигове.
Дано не ви прозвучи грозно, но понеже съм подтисната по определени причини и понякога имам лоши мисли, съм решила, ако някога, някой ми съобщава лоша новина, да го помоля да изчака две-три минути, за да запомня живота си, преди да е променен завинаги, да му се насладя, за да мога да си спомням този миг, а не следващите.
Животът е показал обаче, че аз съм доста голям егоист и успешно успявам да манипулирам себе си, с цел осигуряване на по-добър живот за мен самата, та може да насочвам мислите ти в неправилна посока, не знам.

ммм, то затова щастието не може да е цел... защото е moving target...
пасинет, за мен е въпрос на лични нагласи, а и на моментни състояния - понякога сме силни, понякога слаби... защото сме хора! 

Оооо, Паси, не съм видял темата за да се включа.
Много е сложно, защото всеки човек си има собствени настройки - един ги приема философски, друг се напива, трети реве, хора разни. Само споделяйки опит трябва да ти кажа че най-добре ще е ако наистина осъзнаеш че този живот е шестица от тотото, че животът е за живите и че трябва да се живее. Трябва във всяко нещо да се научиш, освен да го приемаш философски, да видиш доброто - колкото и цинично да звучи това в някои ситуации. И да мислиш за утре. Живеят дълго и пълноцинно тези които могат и градят, а тези които рушат не. С две думи човек не трябва да губи вярата си в утре!
Труден въпрос - труден отговор! Дано съм ти помогнал!

Не свиквам.
Позитивен човек съм, и гледам на трудностите с надежда, че ще ги преодолея, и че след тях идват хубави неща.
Да чукна на дърво, истински трудности, рядко съм срещала.
За мен е трудно, когато детето ми се разболее, тогава и аз съм болна, не мога да свикна, знам че е нормално, но не го приемам.
когато баща ми се бореше със смъртта, не можех да го приема, непрекъснато питах защо точно на мен се случва, приемах го лично. гонех лекарите и правех всичко възможно за да помогна. Преодоляхме го, да ми е жив и здрав.
Когато дядо почина, пак го приех лично, още не съм го преодоляла, а са минали много години.
Още се питам защо, той беше прекрасен човек, защо не можа да види внучето си.
10 години водихме дела, за нещо за което не бяхме виновни, гледах как родителите ми се топят покрай това, и не го приех, борихме се, и успяхме, не изцяло, но задоволително.
Мисля си, че ако човек приеме трудностите и се примири, не е хубаво. Трябва винаги да имаш искрица надежда, винаги да намираш сили за борба. И винаги да вярваш.
Много лесно е да живееш, когато всичко е по мед и масло. Но истинският живот е борба, това те гради като личност. Не примирението.

С уточнението, че не знам какви са трудностите ти, коментирам си от моя гледна точка. 

Просто не приемам живота на сериозно
Винаги има хубави неща...стига да ги видиш

И не изчезва, каквото и да направиш - то просто е там, заседнало в душата ти. И всички мигове пречупваш през неговата призма. Какво би било, ако....Последвано от въпросите "защо, кога" и завършващо с апатичното "майната му".
За себе си не намерих изход от вкорененото и култивирано чувство на липса. До някъде ми помагат едни думи, които останаха в съзнанието ми.
Съпругът ми, в деня, след операцията:
" Разбрах, че за мен вече не е толкова важно да успеем. Осъзнах, че единственото, което искам, е да си здрава и да си до мен. Онова, което има помежду ни, ми е напълно достатъчно. Мнозина не го откриват за цял един живот."

Нищо не мога да променя, но се опитвам за съхраня себе си, за да не се превърна в развалина. И да приема нещото, да заживея с него, за да не хабя ценна енергия, която ще ми трябва за предстоящите битки. Крепи ме надеждата, че все някоя поредна битка ще се превърне в последна.

Когато ми се случват неща, които не са ми по вкуса, започвам да ги анализирам...И ако съм спокойна, че съм направила всичко възможно, но така се е случило, си казвам, че "Всяко зло за добро". Времето показва, че неща, за които много съм се тръшкала и страдала, е по-добре, че са станали така.... В такива моменти човек много тежко приема някое поражение. После от позицията на времето, се е получавало така, че тези събития са имали положителен ефект, вместо този разрушителен, както ми се е струвало....

Прочетох темата ти и мислих да не отговарям, защото самата  аз нямам отговор на този въпрос

Виж какво ми пратиха днес по скайпа обаче
Запомни, че не си пасивен обект, върху когото се “изсипват” неприятности.
Човек е способен да оказва непосредствено влияние на повечето събития, да променя хода на живота си, ако иска това.
Ако си уверена в себе си, неуспехите ще се превърнат в предизвикателства, отправени към теб от живота, а предизвикателствата ще се превърнат в победи.

И аз все си казвам"можеше и по-лошо да е ,мноого по-лошо."

Винаги си казвам,че може да стане и по лошо.

Какво си казвате , за да запазите усмивката си истинска? -не си казвам нищо.Научлила съм се да страдам мълчаливо.

Кое ви дава сили да не се питате постоянно "защо аз, защо точно на мен?”.-Никога не се питам.

Всеки си има своите демони. Аз се научих да живея с моите. Много, много трудно ми е било да осъзная, че някои неща, събития и хора, не ми е по силите и възможностите да променя.

Темата ме натъжи, защото и аз се чувствам така 
Иска ми се да вярвам, че с времето нещата се нормализират,че човек се учи да живее с неща, които не може да промени.
НО КАК?????????
Не минава ден без който да не си задавам въпросите, които вълнуват авторката. Плаши ме мисълта, че може би цял живот няма да се примиря, с някои събития и мисълта, че може би съм можела да ги предотвратя
Ще следя темата с интерес!
На авторката    

Koето не е било предотвратено, не е можело да се предотврати. Все нещо не е достигнало - време, познание, умение, пространство, присъствие...

Губиш нещо, получаваш познание. Ползвай го за себе си и другите, така може да получиш неочакван подарък от съдбата.

От тези твои думи (и от други) предполагам какво се е случило в живота ви.
За това няма примирение, вероятно колкото и отговори да получиш никога няма да получиш този, който ще те успокои.
Съжалявам, че ти го казвам, но единственият начин е да се бориш, да се надяваш и да вярваш силно. Както и да продължаваш да обичаш безрезервно. "Любовта ще спаси света!"
Дано да се сбъдне мечтата ти! 

   И мен ме мъчи този въпрос....как да живея в мир със себе си, за да бъда истински щастлива?!

      Хората са различни, имат различни нужди и различни усещания.Затова няма универсален отговор.Аз съм така устроена, че не мога да се примирявам, затова налага ли се да се " преборя" с нещо, независещо от мен ,просто затъвам.Не мога да спра да мисля,колкото и да се опитвам , ставам половин човек.Тази празнота трябва да бъде запълнена , или заменена ,за да мога да продължа напред.
   
     

Напоследък, след няколко сблъсъка с неизбежния финал за всяко живо същество, гледам по-философски на почти всичко.
Естествено, понякога издребнявам... Но се сещам кого съм изгубила и се кротвам.

Пас.., няма да ти остроумнича в темата! Знаеш, че съм с теб винаги мила... в каквото и да е!
И все пак... за да напиша нещо по темата... ще кажа, че.. аз обичам болката! Наистина я обичам бе... и знаеш ли защо? Защото никога не ме предава - все боли!

аз се изолирам от целия свят и най-вече от проблема. Като не говоря за него, значи го няма. Сама съм си достатъчна, не пускам никой и никой не може да ме докосне.
Само че трябваше да напиша това май в минало време, защото вече имам бебе и не съм сама

Паси,не мога.Не мога да свикна с това което ме тормози.Не мога да се примиря и да заживея с мисълта,че може и по-зле да е.
Не казвам,че това е най-правилното,но това е моята истина.
Имаш подкрепата ми,когато я поискаш

Гледам тази тема на първа страница от поне седмица и съзнателно я избягвам, просто усещах, че е нещо тежко и тъжно
Труден въпрос наистина. Не знам, Пасинет, наистина не знам как се живее с такъв товар...Може би просто не може човек да свикне и винаги си го чопли по малко, отвътре, малко по малко, завинаги Щом не е нещо приключило, което да простиш и да забравиш, то ще си рови там, в душата ти, всеки ден

имаи вариант в който проблема и решението на проблема е в ръцете на другия  , но той не прави нищо по въпроса по една или друга причина .

Аз отказвам да се съглася с лошите неща. Просто оказвам - насочвам целият си инат на който съм способна, за да отрека и да откажа да го повярвам.

Не обичам изказвания от рода на "Каквато люлка те е залюляла, такава ще те люлее цял живот". Пълни глупости.
Ние сме независими същества и имаме пълното право и способност сами да определяме посоката в която ще се развие животът ни.

Ако нещо не зависи от теб, то убеди се напълно че е точно така - че наистина не зависи от теб. Че си направила всичко - проучила си всичко, опитала си всичко и тогава го обяви за такова. А до тогава - просто се бори. С всички сили и всички средства.

Успявам да се изолирам ... имам си черупка в която се затварям ... какво ми е било само аз си знам , но ... налагам си да не мисля за това , което ме трови , а с двойно повече сила се вкопчвам в хубавото , което имам , радвам му се и се старая да пропъждам демоните веднага щом се появят - оставя ли ги по - дълго ... лошо 

Това е и моето мислене . Помага !

не мога да свикна с гадните неща,или не искам?и на този въпрос дори нямам отговор.
много пъти си задавам въпроса,защо точно на мен?фактите ги приемам,но това че нищо не мога да променя за напред ,отказвам.и защо когато уж всичко е добре,едно камъче ми боцка непрекъснато ,в обувките.и ми е неудобно,и ме подсеща,че не всичко в живота ни зависи само от нас.имам бегла представа,защо си пуснала темата.ако ти е някакво утешение,не се случва само на теб,а и на повечето от нас.

Опитвам се да си представя такава житейска ситуация, която описва pasinet.
Не нещо или някой - изгубени, не нещо приключило, па макар и трагично.
А нещо, в чийто център се намираш, с което живееш, и трябва да продължиш да живееш, и да се бориш.
Не знам.
Според мен не се свиква.
Не може да се свикне.
Всеки ден трябва да започваш борбата отначало.

Може би не звучи успокоително, но
вероятно някъде по пътя всъщност си станал много силен.

да, страхотно е! Винаги има решение! Поздравления за тях !