Като ме стегне шапката и хуквам из горите. Никой не може да ме спре! Жена ми не си пада по тези неща, но и няма пристъпи на ревност. След последния път ми каза: „Че коя ли би искала да се събуди с теб...там?!”....Мисля си: „...а дали?”
.......................................................
Ето къде:
...................................
Октомври, някъде из резерват “Стенето” в Стара Планина, около 6.30 сутринта...събуждам се, а все още е тъмно. Излизам от чувала, разравяйки шумата около мен и с премръзнали от утринния мраз пръсти запалвам малко огънче между трите камъка, които ми служат за огнище. Съвсем малък огън – колкото да ми стопли кокалите на ръцете и да заври алуминиевото канче с вода и кафе, сложено на жарта. Пламъчетата едва осветяват околните вековни букове и зловещо се губят в мрачната гора, реката бумти на стотина метра долу, а една земна тераса два на два метра ме дели от скалистата пропаст над реката. Слагам си малко мед в кафето, забърквам останалия с орехи за закуска и си свивам на ръка една цигара...клекнал пред огъня сръбвам шумно първата глътка, дръпвам от цигарата и издишвам дима, още прижумящ... и точно в този момент се показва слънцето над огромния горист хълм на изток и ми влиза в очите...вече отдавна е изчезнала сивата дрезгавина и онова неопределено чувство – какъв ден ще бъде днес – мрачен или слънчев.
Няма възторг, няма диалог, няма кой да те попита: “Как е?”...ей това му е най-хубавото –няма защо да отговарям “добре е!”, единствено една лисица на отсрещния склон за миг показва ухиленото си лице и ме поглежда право в очите и изчезва след миг (отсрещния склон е на 50 метра, но би ми отнело часове да стигна до там – по стръмните скали през реката...)
Гася фаса в огъня, изпикавам се в него и го заравям с ланшна шума, сякаш нищо не е било... смъквам въжето с храната от съседното дърво и скатавам обратно багажа си, един последен поглед назад – сякаш никога не си бил тук...дори човешки крак не е стъпвал! Правя първата неуверена крачка нагоре на юг...Очакват ме още два дни ходене.
.......................................................
Ето къде:
...................................
Октомври, някъде из резерват “Стенето” в Стара Планина, около 6.30 сутринта...събуждам се, а все още е тъмно. Излизам от чувала, разравяйки шумата около мен и с премръзнали от утринния мраз пръсти запалвам малко огънче между трите камъка, които ми служат за огнище. Съвсем малък огън – колкото да ми стопли кокалите на ръцете и да заври алуминиевото канче с вода и кафе, сложено на жарта. Пламъчетата едва осветяват околните вековни букове и зловещо се губят в мрачната гора, реката бумти на стотина метра долу, а една земна тераса два на два метра ме дели от скалистата пропаст над реката. Слагам си малко мед в кафето, забърквам останалия с орехи за закуска и си свивам на ръка една цигара...клекнал пред огъня сръбвам шумно първата глътка, дръпвам от цигарата и издишвам дима, още прижумящ... и точно в този момент се показва слънцето над огромния горист хълм на изток и ми влиза в очите...вече отдавна е изчезнала сивата дрезгавина и онова неопределено чувство – какъв ден ще бъде днес – мрачен или слънчев.
Няма възторг, няма диалог, няма кой да те попита: “Как е?”...ей това му е най-хубавото –няма защо да отговарям “добре е!”, единствено една лисица на отсрещния склон за миг показва ухиленото си лице и ме поглежда право в очите и изчезва след миг (отсрещния склон е на 50 метра, но би ми отнело часове да стигна до там – по стръмните скали през реката...)
Гася фаса в огъня, изпикавам се в него и го заравям с ланшна шума, сякаш нищо не е било... смъквам въжето с храната от съседното дърво и скатавам обратно багажа си, един последен поглед назад – сякаш никога не си бил тук...дори човешки крак не е стъпвал! Правя първата неуверена крачка нагоре на юг...Очакват ме още два дни ходене.
Недей така общо да се изказваш . Няма такова нещо . 
