Здравейте! Доста време се чудех дали да напиша тази история, която е на мои много близки хора. Може би мнозина ще си кажат, че не е моя работа да се занимавам с нещата на другите хора, но по някакъв начин се чувствам отговорна - най-вече за детето, което според мен е потърпевшо в цялата ситуация. Искам да направя нещо, но незнам какво точно. Затова по-добре да ви разкажа за какво става дума и евентуално да ми помогнете със съвети.
И така... Преди няколко години синът на наше много близко приятелско семейство се ожени и заминаха със съпругата му в чужбина. След няколко години дойде новината, че очакват бебе - радостта беше голяма, защото е първо внуче и за двете семейства. Когато наближи момента за раждането бабата /майката на таткото/, замина за там, за да помага. /Тук правя една вметка, че майката на момичето е починала, а баща й се е залюбил с друга жена/. След няколко месечен престой, бабата се прибра в България, тъй като изтече разрешената й виза. Но изненада - не сама, а с петмесечното си внуче. От този момент нататък бабата и дядото, които не са млади, се превърнаха в истинските родители на това дете. Ходят на работа, грижат се за него, изтощени до крайна степен, много по-притеснени може би от истинските родители, заради голямата отговорност... Детето стана на десет месеца, когато майката си дойде за няколко дни да го види. Излизахме заедно няколко пъти... Жалкото беше, че аз по-добре усещах от какво има нужда детето, кога е гладно, кога иска нещо и то търсеше повече моето внимание, отколкото нейното. /аз нямам деца все още/. Тя си замина и оттогава измина цяла година, в която никой от двамата родители не се е прибирал, за да види детето. Пропуснаха първото му зъбче, пропуснаха първите му стъпки, пропуснаха първите му думи. Пропускат все още. Сърцето ме боли от това, защото детето е наистина страхотно - едно малко слънчице. Самата баба също много се измъчва от тази ситуация и казва, че на няколко пъти е разговаряла с тях, да измислят някакъв вариант при който детето да си бъде с тях. Сподели ми обаче, че не смее да е по-настоятелна, защото се страхува да не се обидят и да не си помислят, че тя не иска да гледа детето и да им помага. Самата тя на няколко пъти ми каза, че е в безизходица - така се е привързала към детето, че не знае как ще се отдели от него. Още по-лошото е, че то се е привързало адски към нея и дядото и сигурно ги смята за свои родители. Има и още много неща, които бих могла да напиша, но просто ми е много мъчно и незнам дали има смисъл. Кажете ми, вие как бихте постъпили при такава ситуация? Проблема е, че никой не иска да се намесва и да дава съвети - нито на родителите, нито на бабата и дядото. Но според мен, те може би не могат да разберат какво всъщност става и как объркват живота на това дете, което вече е на почти три години. От както се е родило то е виждало на 2 пъти са по няколко месеца майка си и баща си, а от момента на раждането си е неотлъчно до баба си. Стана много дълъг пост... Съжалявам, ако съм отегчила някого. Просто ви моля за съвет в такава ситуация. Омръзна ми хората да стоим безучастни при подобни неща и да казваме - нека се оправят, нас не ни засяга, проблема си е техен. Мен ме боли за детето и за това, че никой не мисли за него. А всъщност може и да не съм права с желанието си да помогна по някакъв начин. Кажете вие какво мислите?
И така... Преди няколко години синът на наше много близко приятелско семейство се ожени и заминаха със съпругата му в чужбина. След няколко години дойде новината, че очакват бебе - радостта беше голяма, защото е първо внуче и за двете семейства. Когато наближи момента за раждането бабата /майката на таткото/, замина за там, за да помага. /Тук правя една вметка, че майката на момичето е починала, а баща й се е залюбил с друга жена/. След няколко месечен престой, бабата се прибра в България, тъй като изтече разрешената й виза. Но изненада - не сама, а с петмесечното си внуче. От този момент нататък бабата и дядото, които не са млади, се превърнаха в истинските родители на това дете. Ходят на работа, грижат се за него, изтощени до крайна степен, много по-притеснени може би от истинските родители, заради голямата отговорност... Детето стана на десет месеца, когато майката си дойде за няколко дни да го види. Излизахме заедно няколко пъти... Жалкото беше, че аз по-добре усещах от какво има нужда детето, кога е гладно, кога иска нещо и то търсеше повече моето внимание, отколкото нейното. /аз нямам деца все още/. Тя си замина и оттогава измина цяла година, в която никой от двамата родители не се е прибирал, за да види детето. Пропуснаха първото му зъбче, пропуснаха първите му стъпки, пропуснаха първите му думи. Пропускат все още. Сърцето ме боли от това, защото детето е наистина страхотно - едно малко слънчице. Самата баба също много се измъчва от тази ситуация и казва, че на няколко пъти е разговаряла с тях, да измислят някакъв вариант при който детето да си бъде с тях. Сподели ми обаче, че не смее да е по-настоятелна, защото се страхува да не се обидят и да не си помислят, че тя не иска да гледа детето и да им помага. Самата тя на няколко пъти ми каза, че е в безизходица - така се е привързала към детето, че не знае как ще се отдели от него. Още по-лошото е, че то се е привързало адски към нея и дядото и сигурно ги смята за свои родители. Има и още много неща, които бих могла да напиша, но просто ми е много мъчно и незнам дали има смисъл. Кажете ми, вие как бихте постъпили при такава ситуация? Проблема е, че никой не иска да се намесва и да дава съвети - нито на родителите, нито на бабата и дядото. Но според мен, те може би не могат да разберат какво всъщност става и как объркват живота на това дете, което вече е на почти три години. От както се е родило то е виждало на 2 пъти са по няколко месеца майка си и баща си, а от момента на раждането си е неотлъчно до баба си. Стана много дълъг пост... Съжалявам, ако съм отегчила някого. Просто ви моля за съвет в такава ситуация. Омръзна ми хората да стоим безучастни при подобни неща и да казваме - нека се оправят, нас не ни засяга, проблема си е техен. Мен ме боли за детето и за това, че никой не мисли за него. А всъщност може и да не съм права с желанието си да помогна по някакъв начин. Кажете вие какво мислите?
и аз съм на това мнение! 
, с такива коментари и заключения! Не ви пожелавам да изпадате в такива ситуаций и да ви се налага да си оставяте децата.... А допускате ли въобще какво и е на тази майка да си остави тук детето, а тя да е на хиляди километри? Е, не как бихте! Важното е, че тя си живее живота и детето го гледа изтормозената му баба! Да, едва ли е лесно на тази жена, възрастна, с такава отговорност! А тя защо е приела, след като още тогава е знаела, че и е непосилно да се грижи за детето! Пак казвам не съдете така строго, не се знае утре и на вашата врата какво ще почука! 
,но пък бабата (да е жива и здрава)някак си много подмолно и лицемерно постъпва....!?
/,не знаят какво е лъжица ,за вилица да не коментираме.Има и деца гледани от баба и дядо и са перфектни.За да отидеш в чужда страна да си търсиш хляба не е лесно,а с дете още по-трудно.Така,че не бързай да обвиняваш родителите на детенцето.Сещам се да питам : Когато бабата и дядото са на работа КОЙ гледа детето?
