Добра дъщеря?!

Ааааа! Е, поне не са ти казали още че те предпочитат мъртва  Ама пък аз взех, че поисках да съм щастлива, за което се изисква една по-драстична промяна в живота ми. И виж и каква *****, неблагодарница и ахх, какво ли още не, се оказах  Не ме е срам!!! Е да ви кажа пък честно - ми вече не ме е срам!

И dobra du6teria, абсолютно си права да започнеш (макар и късно, както и аз го осъзнах за себе си) да ИЗИСКВАШ от хората да се съобразяват и те с теб, а не само ти с тях! Пък били те родители, приятели, познати или непознати. На който не му оттърва - прав му път. Щом си намерила сила да започнеш - не отстъпвай- веднъж направиш ли го - не на главата ти, на най- дългия  косъм от косата ти ще се покатерят и ще танцуват степ.

Сори че съм малко по агресивна, но аман от родители, които смятат че децата им са ДЛЪЖНИ във всяко едно положение ДО ГРОБ! Абе - ние нямаме ли деца, които да ни белосват ами и те...!!!!

Голям проблем-мрънкащи родители !!!!!!

Не знам като се споминат родителите й въпросната авторка колко ще е горда с поведението си.
Мрънкали били...а ти не си ли им мрънкала?! 

И моите родители бяха така... аз гледах да не ги притеснявам, те бяха свикнали да става всичко както поискат, без обяснения!!! Ама няма вече... беше ми писнало и едвам изчаках да стана студентка и да се махна от вкъщи... по телефона е доста по трудно да те контролират... и се примириха че не може да става на тяхната... Не че не се опитват... за някои неща са доста непоклатими... Как се оправям - с непукизъм!!! Спирам да обръщам внимание и те омекват.
Пример - за сватбата - решила съм да сложа родителите на нашата маса, така като за последно да са до дъщеря си, да се почувстват по специални гости и прочие... съобщавам го на нашите и те като скочиха "ми ние може да искаме да сме при гостите", пък аз - "ОК, щом не искате няма"... да видиш как омекнаха "ама ние... може и на вашата маса..." и т.н.
Друг случай, пак покрай сватбата - за една покана на братовчедка ми която не съм виждала от... 20-тина години... баща ми настоява да я поканя, а аз как ли не му обяснявам че искам да дойдат само близки хора с които имам някакви отношения... както и да е, навих си на пръста че няма да пратя покана за нея и не пратих... той пък реши да не ми говори... аз съм ОК, щото покрай работата и без това не ми остава време и само те ми звънят... ми... след една седмица (през която всеки ден е питал майка ми дали ме е чула) ми се обади... и така... НЕПУКИЗЪМ му е майката...

Малко дълго стана, сори, мисълта ми беше, че като ги поканиш, ако почнат да мрънкаш им казваш: "Ми ако не искате не идвайте, насила не мога да ви докарам" или нещо от сорта, да видиш втори път как няма да си помислят да се оплакват!

Не разбрах точно от какво не си доволна? Намерила си сили, "откъснала" си се - чудесно, щом така се чувстваш добре! Защо, обаче, очакваш и те да се променят? Нормално е в новата ситуация да те дразнят повече, нали ги гледаш с други очи, но това не може да продължава вечно. Твоя е отговорността, да намериш начин да ги "приобщиш" към новото ти "аз" (образно казано). Търси златната среда, наблегни на хубавите моменти с тях, а неприятните съзнателно игнорирай. Рано или късно, пластовете на отношенията ви ще се наместят, но основната работа ще трябва да я свършиш ти. Топлата връзка с родителите е нещо ценно и не бива да се пропилява с лека ръка. Те са на възраст, сигурно и ще им е трудно да се променят тепърва. Ако искаш нишката да не се скъса съвсем, вземи разрешението на проблема  в свои ръце.
Успех! 

Те може би никога няма да се променят, но в един момент трябва да признаят нейната "суверенност" като възрастен човек. А това не става доброволно, защото досега те са управлявали живота й пряко или косвено. Не вярвам в нежните революции, защото се проточват прекалено дълго. Връзката им пак ще си бъде топла, когато тя успее да си извоюва самостоятелността от техните одобрения или неодобрения. Разбира се, никой от нас не може съвсем да се откъсне от отношението на родителите си, защото сме им деца, но от друга страна сме сложили граница, която им показва, че сме възрастни. Много родители не искат да го приемат.

Чудно, аз никога не се постарах да съм добра дъщеря, а съм го чувала от толкова много хора около нас "Колко хубаво семейство сме, колко добри деца (аз и брат ми), това е идеала ми за семейство" Пък и освен, че не съм се старала да съм добрата дъщеря, никога не усетих майка си и баща си първо като майка и баща. Винаги на първо място е било приятелството ни. Сядали сме на маса, пили са баща ми и брат ми и сме говорили точно като приятели, без задръжки или заобикалки. И аз сега не живея с тях, но не спрях да ги чувствам като приятели. И като ги поканя у нас знам, че не могат да дойдат все пак 200 и кусур километра, но пък за сметка на това аз се старая да ходя. Като искаш да ги виждаш и да виждат детето идете вие. Не виждам проблема.

BubolecheMeche , не виждаш проблема, защото не си го изпитвала... за мен например моите родители никога няма да бъдат приятели - винаги ще са ми родители. Както и аз за тях винаги ще съм им дъщеря и никога приятел - те се постараха това да е така (имаше период в който търсех приятел и получавах родител... сега знам че никога няма да ми бъдат приятели). А те никога няма да ме възприемат като тяхното пораснало дете, винаги ще съм малката им дъщеря, която има нужда постояно да я напътстват и закрилят и която ги слуша и изпълнява каквото й кажат. Моя баща все още ми казва "Мъничката ми" и ми налита да ме гушка все едно съм 3 годишно дете (а аз съм почти на 25!).

Tука не прочетох една добра дума от "признателни"дъщери към родители-само укори.
 И какво очаквате от Вашите родители?????Да ви отгледат, да ви изучат, да ви купят по едно жилище, да са във всеки един момент на разположение за вашите деца- и хайде друм да ги няма!!Щото възрастните хора са наистина досадни хора-те просто си милеят за децата! В този забързан и тежък живот, вероятно най-много им липсват контактите с най-близките!!! Не им ги отказвайте!!! Та те са нашите майки и бащи!!
Вероятно не е лесно, ама хич лесно да си търпелив към възрастните, но  и това се възпитава и по това се разбира дали си пораснал наистина!!!! Много от тук пишещите има да растат!!!
И защо да не те гушнат, Краставичке, око ли ще ти извадят или ще те ухапят!!
 Какво ли не бих дала сега, да можех да се гушна в татко!!!Уви, него го няма!!
Не изпускайте тези моменти, защото никога няма да се върнат!!!Бъдете търпеливи и толерантни към най-близките си!!!Вашият пример е за децата ви!!! Не се учудвайте, когато видите как деца се отнасят към възрастни хора!!!

Ама, Краставичка, тате и ме ме гушка и аз дори се радвам. Е, ако не ме гупне аз сама се гушвам в него като съм им на гости  Никога няма да разбера какво е да имаш първо родител, а не приятел, за това си права. Откакто станах самостоятелна никога не ми е пречело да се отнасят с мен като с тяхно все още дете, а не пораснала жена. Давали са ми да разбера, че можем и да се полигавим и да сме сериозни... винаги съм добре доша при тях, подкрепяли са ме в ужасно трудни моменти и се моля още дълго да могат да го правят... а когато те вече не могат, аз с радост бих правила всичко за тях.

Спокойно, защо да са само укори?
Съмнявам се дали има някоя от нас, която да не си обича родителите и да не им е благодарна. Природата на нещата е такава, че в един момент е редно децата да се отделят и да решават сами кое е добре или не за тях. При положение, че дори децата не живеят с родителите си под един покрив или в един град вече по подразбиране обстаятелствата налагат самостоятелност на всеки от тях и право за решаване на въпросите, които засягат семейството на всеки - семейството на родителите и семейството на порасналите деца. Щом има икономическо разделение има и политическо такова - всеки отговаря за себе си. Любвта си е любов, но не е редно родителите да продължават да контролират порасналите си деца. Като им липстават децата и внуците да се обаждат, да си говорят, да отидат на гости или да вземат внуците като са свободни, но не и да изискват и да настояват как да живеят децата им в техните си семейства. Те да не би да са слушали техните си родители постоянно? Това е кръговратът на живота - децата порасват и си поемат по техния път. Родителите, ако са достатъчно помъдрели си обичат децата, подкрепят ги, но ги оставят да пораснат и да поемат отговорност за себе си.

Мисля,че това казва всичко

Ще отговоря на dianivo и BubolecheMeche заедно, защото и двете са ме разбрали по едини и същ, но погрешен начин - аз моя баща си го обичам много и нямам нищо против да ме прегръща, дори напротив, първата ми работа като сляза от влака е да ги прегърна (защото те все още ме посрещат в 11 през нощта, въпреки че по принцип си лягат в 9). Но той ме гушка наистина като 3 годишно дете което само го мачкат(чак до болка) и му се радват, и то не само на първа среща ами и след известен престой. Тук вече не говорим за радост от срещата ни, а по-скоро за отношение от типа - "ела на тати бебето да те намачкам". Както и да е, това не е основния въпрос в темата.

Това което исках да кажа, но явно не успях да се изразя достатъчно точно го е казала RadostinaHZ в двата си поста по-нагоре  , но просто някои родители, включително и моите не могат да приемат че това време е дошло и продължават постарому което създава конфликтни ситуации със самостоятелното "Аз" на децата им 

Винаги съм казвала и показвала, че уважавам и шапка свалям на майка ми, за всичко което е направила за мен и за брат ми, НО... в момента в който се намеси във възпитанието на дъщеря ми СЪЖАЛЯВАМ - тя е възпитавала мен, АЗ възпитавам моето дете. Нямам нищо против да ме дръпне настрана и да сподели несъгласието си с мен, но да ме прекъсва пред детето и да отменя неща, които аз съм казала и смятам че трябва да станат по определен начин НЯМА НАЧИН ДА СТАНЕ! И ако след неколкократни деликатни опити да я подсетя, че трябва да си замълчи, това не стане, е познайте какво МЛЪКНИ!!! се разнася наоколко. Не се гордея с това, но ми се налага. Не е добър пример за детето ми, но нямам избор - или повишавам глас или губя изградения авторитет. Не вярвам да съм единствената, която след 2 дни с баба, да трябва да коригира държание и режим в продължение на поне седмица. Е това аз не го смятам  за помощ от нейна страна. А после ходи не се ядосвай!