Знам, че е нормално през бременността да сме малко по-чувствителни, с изострени нерви, на настроения. Обаче аз на моменти направо не се понасям сама себе си. Вчера, например, се скарахме с мъжа ми /направихме от нищо-нещо, но искам да подчертая, че в случая не бях виновна аз/ и тая сутрин си го изкарах на дъщеря ми. Нахоках я / не че беше без причина - тръгна да излиза навън без да ми се обади / и през цялото време си казвах - детето не е виновно, но въпреки това и се карах. Което е още по-лошо - хем осъзнавах, че правя грешка, хем го правех. После, след като тя излезе, се разревах от яд на мене си. Горкото ми дете - тя е толкова добра, а го отнесе заради пустите ми нерви. А мъжа ми май непрекъснато си мисли, че го манипулирам заради бременността си. Аз пък смятам, че не бива да ми крещи, колкото и да сме ядосани в момента. Не че аз не крещя, ама бременната съм аз все пак. Сигурно някои от вас ще ме упрекнат, но това чувствам в момента. Утре вече ще ми е смешна цялата случка. Как се справяте вие в такива ситуации, когато хормоните бушуват?
- Публикувана: 6 юли 2008, 10:56 ч.
- Последно мнение: 7 юли 2008, 16:47 ч.
Как се справяте с нервите?
Май трябваше да се запита "как се справяте с хормоните"!Те са отговорни за всичко.Моя съпруг се сблъска с един такъв момент и не отреагира ,както очаквах - с разбиране и нежност,а напротив-ядоса се.Тогава,аз го предупредих да бъде по-мек,защото аз също съм толкова безсилна към странните си състояния.Сега нещата са коренно различни,защото той знае и РАЗБИРА 
Дано и вашите близки се отнасят с търпение към тези моменти!
Дано и вашите близки се отнасят с търпение към тези моменти! 
Напоследък и аз съм много изнервена.Не с понасям.Дъщеря ми е на 10 месеца, синът ми на 7 год.По цял ден съм сама с тях.Грижите за децата, домакинската работа, която няма край, ми се отразяват зле. 
Опитвам се да гледам по-ведро, но все някое дете ще мрънка за нещо, а като прибавим и мъжо... 
Опитвам се да гледам по-ведро, но все някое дете ще мрънка за нещо, а като прибавим и мъжо...
Когато бях бременна със синът ми, с мъжо се карахме много често и все за глупости. И аз не можех да се понасям, бях много ревлива и за най-дребното нещо се сърдех. Все повтарях на мъжът ми, че е от хормоните, но не помня да се е съобразявал с това или да е проявявал някакво съчувствие и това ме вбесяваше още повече. Иначе е прекрасен съпруг и баща, но си е мъж. Като не минал през такова състояние няма как да разбере. На моменти се опитваше, но в повечето случаи май забравяше 
Но както и да е, не му се сърдя вече 
Но както и да е, не му се сърдя вече
ВСИЧКО МЕ ДРАЗНИ! КОГАТО НЯМА КАКВО ДА МЕ ДРАЗНИ СИ СЕ ЯДОСТВАМ НА СЕБЕ СИ. ПОЛОВИНКАТА МИ ГО ОТНАСЯ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ, НО НЕ МИ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ, ПЪК И АЗ СЕ ОПИТВАМ ДА СЕ ВЪЗДЪРЖАМ. ПО ПРИНЦИП СЪМ СИ ПО-МЪЛЧАЛИВА, КАТО СЕ ЯДОСАМ ВЗИМАМ СИ ДИСТАНЦИОННОТО, ПУСКАМ СИ ТЕЛЕВИЗОРА И ПОЧВАМ ДА СМЕНЯМ БЕЗЦЕЛНО КАНАЛИ.
НО ХОРМОНИТЕ СА СИ ПРОСТО ГОСПОДАРИ И СИ БУШУВАТ, И СИ ПРАВЯТ КАКВОТО СИ ИСКАТ.
НО ХОРМОНИТЕ СА СИ ПРОСТО ГОСПОДАРИ И СИ БУШУВАТ, И СИ ПРАВЯТ КАКВОТО СИ ИСКАТ.
Защото моя си мислеше, че като родя, това с нервите ще свърши, но като му казах че има и следродилна депресия, така ме изгледа уплашен. Не можа даже да гъкне и коментира. 
Аз толкова крещях и ревях докато бях бременна че никой около мен не можеше да ме търпи-нищо по специално не съм пила за успокоение но и аз много чистих и търках като бясна 
Аз много внимавам как се държа с околните, защото съм прекъсвала контакти с мои приятелки, които като бременни са били просто непоносими. Ако много ме задруса нервата отивам с кучето в парка и не говоря с никой. Татковците са също толкова притеснени като нас и не е редно да правим скандали за дреболии.