Не искам да ме победи стрхът

спокойно  
страхът от "ще се справя ли" и после "добре ли се справям" е вечно съпътстващ, що касае справянето с детето. може би и защото твърде дълго сме били без децата си и твърде много свикваме да успяваме да живеем и сами преди това.
ако е страхът "ще се справя ли със себе си" обаче е друг страх - страх дали наистина искам дете и дали наистина искам точно това дете, което са ми предложили, страх дали наистина искам да осиновя чуждо дете (чуждо - родено от друга, от друг етнос, различно) страх дали мога да обикна чуждо дете и детето, което конкретно са ми предложили, страх да не излезе като втора ръка компенсация и да проличи, страх, че след толкова чакане заради чакането ще кажа "да, а всъщност ще е компромис ... аз лично, непрекъснато изпитвах себе си дали изпитвам някой от тези страхове и на какво точно се дължат бурните чувства, които неизбежно се изпитват в хода на процедурата. продължавам да мисля, че най-същественото за успешната връзка е мотивацията на родителя, и затова моят съвет е да не действаш импулсивно и да си направиш проверка на емоциите и реакциите с оглед конкретното дете и конкретните стъпки, които правиш. много опасен капан е да осиновиш дете, защото си травмиран от толкова дългото чакане на дете, а после, вкъщи, след известно време да погледнеш това дете и да осъзнаеш, че не е то, което те прави щастлива. зле е за родителя и многократно по-зле за детето!
картинката обаче не е черна тези страхове могат да се опознаят и евентуално преборят ако е пример и утеха, аз се чувствам толкова пълна и щастлива с дъщеря си, че чак не съм си представяла, че е възможно. и с много голяма радост приключих с битките със стерлитета и АРТ процедурите, чак още ме броят "предател", защото с лека ръка съм се отказала посредата на пътя, а имало токлова още какво да се опита от години не ми е било така леко на душата, че вече нямам причина да се измъчвам и че си имам своя път към целта - да имам и отгледам дете/деца

ПП и се регистрирай, общуването, дори не интензивното тук, може да е от голяма полза в изясняването на собствените емоции

Ми страшничко си е, но има и по-страшни работи, поне според мен

Кера, предполагам, всеки го е страх, независимо дали си признава или не.Мен ме е страх, /макар, че още не е дошъл моментът/дали ще се справя, дали ще съм добра майка, дали няма без да искам да му навредя на детето, напр.ако нещо не преценя да се разболее, нарани, изобщо как точно се гледа дете ей такива глупости ми минават през съзнанието.

Вероятно около теб има кой да те подкрепя и да ти помага.Знам, че е трудно, но опитай да укротиш емоциите и страха и си кажи, че няма нищо по-естествено за една жена от това да бъде майка!Тогава всичко ще изглежда по-лесно.Успех!

Така ли, кои? 
Нищо страшно няма - всичко се преживява, с всичко се свиква, щом толкова дълго време си го искала, ще се справиш. Е, няма да мине без колебания и терзания, но всичко ще си дойде по местата.

Хе хе, ей, алоооу, комшу!
По-страшното е да не го направи човек, поне според мен.
Преди две седмици исках да си връщам детето. Някои тук го знаят, други не. Обаче това беше, щото се бях изплашила. Тази вечер като заспиваше, прегърнал ме през врата, изобщо не се и сетих за това.
А иначе и мен ме беше страх като взехме решението, после се поуспокоих. Обаче големият, смразяващият, вцепеняващият страх дойде през втората седмица, след като детето беше в нас. Такова чудо не бях изпитвала. Обаче мина така, както и дойде.
Ако не те е страх, значи не си добре.

Кера, страховете идват и си отиват. Малки, големи... Вече не помня онези първи страхове. Минах през много. Сега се страхувам да не им се случи нещо, да не се нарянят, да не ги наранят.
Регистрирай се . Аз тук си се настрахувах на воля. Друго е като има ского да споделиш.

ББББББББББу
за страх си е. първите дни си вцепенена и караш на автопилот. грижиш се, сменяш памперси и живееш в паралелен свят до себе си.
после малко по малко нещата се наместват. първата усмивка, радостта, когато те вижда, недай боже болест и изведнъж забравяш, че не ти, а някоя друга го е родила. това изгубва значение.
аз все се чувствах, все едно съм го гепила отнякъде и не ми се полага
даже една приятелка наистина ме попита дали не съм го откарднала бебето.
един хубав ден се събуждаш, при условие, че въобще си могла да спиш де и животът тръгва в обичайното си русло, и все по-рядко се сещаш за съмненията си и ти става смешно, как си могла да се притесняваш за глупости.
да не можеш да забременееш не означава да не си способна да бъдеш майка. едното няма нищо общо с другото.

Искрено благодаря за подкрепата.Давам си сметка , че всички ,които са в моето положение е трябвало да се справят със страховете , с които се боря и аз.Но този страх не е в състояние  да  спрат.Твърде дълго съм чакала този момент.Един въпрос -кога казахте на хората от вашето обкръжение за намерението ви да осиновите дете.Аз все още не съм споделила , освен с тези , които написаха препоръките.Имам представа какво мога да очаквам , но отлагам този момент .

Да, и при мене имаше страх - от това че няма да се справя като майка! То и сега понякога пак си ме е страх от същото, ама не е фатално...
А пък за това как казах на околните. Ами аз бях в една такава еуфория, която и до днес ме държи, че мислех че всички трябва да се радват заедно с мен. И така, когато Цвети вече беше у дома, нахраних го, сложих го да спи, поех си дълбоко дъх  и се  обадих  по телефона на колегите, на близките и явно еуфорията ми е била толкова заразителна, че наистина всички много се зарадваха заедно с мен. Е, имаше един, два да не кажа негативни, но не любезни отзиви, но на общия фон това просто бледнееше!
И като ми се изля една лавина от поздравления по телефона, край нямаше. Много бях щастлива.
ПП. Ако става въпрос за страх от осиновяването - такъв никога не съм имала. Но за сметка на това пък само като си помисля за процедурата "ин витро" направо си ме тресе от страх и не бих я направила със сигурност. Така, че колкото сме различни хората, толкова са различни и страховете ни.

Здравей Кера,първо искам да те поздравя за добрата новина че най-после ще си имате бебе!Колкото до страха всички сме го изпитвали.На мен лично първия месец на малкия у дома ми се губи почти изцяло.В такъв стрес бях че не знаех къде се намирам вършех нещата машинално и за всяко нещо плачех.Докато в един момент си казах че трябва да се стегна да бъда силна и че мога да се справя и да бъда не по лоша майка от другите.И така нещата взеха да се подреждат като чели моето спокойствие се прехвърли и върху детето и то си отвори сърцето за нас.Така че спокойно трудно е но се забравя и остават само хубавите моменти- когато за първи път те прегърне, думичката мама,първите стъпки и т.н.А на роднините казахме че ще си осиновяваме бебе още в момента в който взехме решението и те изцяло и безрезервно ни подкрепиха и сега малкия е всеобщ любимец-слънчицето на мама и тати и гордостта на баба и дядо!

Да бъдеш майка на най-святата и най-отговорната задача на този свят.
Да създадеш и родиш една дете - нищо работа. След това започва истински трудното. Страховете никога не те напускат, винаги си задаваш въпроса ..."Дали не сгреших"..., когато се скараш,а след това го гушнеш; когато накажеш, а после отмениш наказанието; когато ги вземе бабата, на която по някаква причина нямаш доверие, но и не можеш да откажеш, когато след години го/я пуснеш на дискотека... Поводите за страх са много. Важното е да ги преодоляваме до колкото е възможно. И да знаем и помним, че не сме безгрешни, няма как да не грешим,нали сме хора.

Големият, смразяващият, вцепеняващият страх дойде когато за ден или два повярвах, че никога АМА НИКОГА няма да имам дете. Може би точно затова по-късно котаго то се появи нито за секунда не съжалих, нито през ума ми е минало да се откажа и  пр.
Всеки го е страх в някакъв момент  - както казва Кудку - иначе не си нормален. Важното е да контролираш страха

ДНес я видях.Няма никакво съмнение - тя е моето малко момиченце.И знаете ли какво?Страхът изчезна.Знаете ли какво сладко слънчице е .Вече мислим само за това кога ще си дойде удома

Честито, бъдете щастливи и горди родители.

Не, няма да те победи страхът, бъди сигурна! Само ще те съпътства през цялото време. Ако съумееш да го направиш съюзник - супер!
Когато дъщеря ми дойде у дома, аз като че ли изчезнах от него - толкова бях изтръпнала, че сега не помня почти нищо. Бях останала само едно кълбо от страхове - най-всякакви. От страха за ежедневните неща (какво и колко да яде, дали пие достатъчно вода, ами защо температурата й днес е 37,4, ау-у - днес не е акала), през това, че първите две седмици ми се събираха по около 2 часа сън на денонощие, та до дълбоките екзистенциални съмнения от сорта на - как ще ме приеме, каква личност ще изградя аз, като съм толкова изтръпнала и дали пък изобщо съм подходяща за родител, може би нещо с мен не е наред наистина ...
И така. Не се сещам как всичко това отстъпи място на първите й думи, първото самостоятелно прескачане на кошарата, първата й емоция, първото й обръщение към мен (мамо).
Сега не мога дори да допусна, че е можело да бъде друго дете... 
Наистина минава.
Честито за детенце! Да сте здрави и щастливи!
А що се отнася до това - кога съм казала на хората около мен - на най-близките поисках мнението още преди да подам документи, от там нататък всичките ми приятели бяха наясно какво точно ми се случва и ме подкрепяха през цялото време. В интерес на истината, когато най-накрая си прибрахме детето, нямаше изненадани, а само поздравления.

И няма. Сега е времето за новите страхове. И те един ден ще си отидат, за да дойдат други. Майка! Радвам се за теб и детенце!

Кера, ЧЕСТИТО!!!! И на вас, и на детенцето!
Другите вече са ти казали - преодоляваме едните си страхове, само за да направим място за следващите... Децата растат, и - не искам да те плаша - но с тях растат и страховете ни... Ще се справят ли в училище, ще случат и на приятели, ще споделят ли с нас първата си любов и първото голямо разочарование, няма ли да попаднат на неподходяща компания, ами наркотиците, цигарите, не-безопасният секс... Повярвай ми, моите деца са вече на 14 и 11,5 и отдавна съм забравила другите страхове /тези, които сега не ти дават мира/.

Скоро да си приберете принцесата у дома. Разкажи ни повече за нея, на колко е, как се казва, имате ли насрочено дело...

 

Сега да ви кажа, когато се прибрахме с Бобко в нас, след като минаха писъците му и истерията, като се почна едно акане, взе ми акъла. Страхът ми мина бързо-бързо като почнах да сменям памперс след памперс. Взе ми се акъла направо. Той милия, се оказа с разстройство. Добре, че мина от само себе си, че и без това гледах като хваната от гората. Първият ми страх беше, че памперсите няма да стигнат. После дойдоха и другите притеснения, та мисълта ми е, че като те повлече ежедневието, бързо ще се освестиш.

Кера честито,радвам се за вас.Страхът малко или много всеки го изпитва винаги,независимо дали ще родиш или не,но ние жените сме дебелокожи създания  така че се справяме със всичко/ е поне певечето мисля/.Желая ти всичко най-хубаво и съм сигурна че ти ще победиш страха 

Днес беше втората ни среща с малката принцеса.Беше отчайващо.Тя не спира да скимти като коте и да се гушка в една от жените от дома.Дори не ни поглежда.Всичко , което и подадем е хвърлено,непогледнато.Трудно е да осъществим контакт.Доволни сме ,че поне ушите на една от играчките и се видяха интересни и накрая си тръгна с тях.Не издържах и се разплаках.Питам се кога ще видя усмивката и , атя с такава готовност ми каза чао.Може би ще ме посъветвате как да преодолея страха , не ужаса ,който изпитва когато ни види.

Кера,нормално е все пак се виждате едва за втори път,а и ако е по-големичка принцесата ще и трябва време да свикне с вас.Не се притеснявая всичко отминава и ще изживеете много прекрасни мигове.

Знам ,че това е така.Все пак тя е на две години и всичко това е съвсем нормално.Но ако можехте да видите лицето и-изглежда толкова тъжна и отчаяна.Дори когато само я погаля по главицата започва да рони едри сълзи.А при опит да я гушна опит да я гушнаизглежда толкова примирена и в същото време търси спасение при хората , които познава.Но пък съм твърдо решена да се справя-тая малка чаровница ще трябва да ми повярва и да ми се довери.За друго и не мога да помисля в момента.Още съм под влияние на емоциите.

сигурна съм,че ще се справиш,просто имай малко търпение,все пак две години не са малко време тя е приела хората от дома като свое семейство и сега може би се страхува,че ще ги напусне,но пък като ви приеме за свои родители ще имате цял живот пред себе се да си се радвате взаимно.пожелавам ти това да стане бързо и скоро да се похвалиш,че вече всичко е ок

Бъди силна!
Щом си убедена, че това е твоето детенце ще намериш начин да се справиш!

 

Здравейте момичета! Отдавна надничам в темата за осиновяването, но все не смея да се включа. Прочетох написаното от Кера, поплаках си и реших че ви чувствам достатъчно близки, за да ви спозеля и моите страхове. Решението да си осиновя детенце взех още когато разбрах че не мога да си родя, това решение стана твърдо преди няколко месеца, но страховете ме връхлитат- ще се справя ли, ще бъда ли  добра майка, щом не мога да родя трябва ли да бъда майка... А знам, че някъде там ме чака моето детенце... Не искам да ме победи страхът!

ще се справиш и ще бъдеш добра майка,щом си решила да осиновиш дете,даже си мисля,че ние ,които не сме родили деца,понякога сме по-добри майки.Желая ти успех и  дано много скоро се срещнете със своето детенце

Благодаря Марая! Точно за това съм тук, за да получа разбиране и подкрепа от други като мен. Пътя към детенце сигурно е труден и дълъг, но когато срещаш подкепа сякъш олеква. Не съм споделяла страховете си относно майчинството /дай боже/ дори с най-близките си приятели, а  приятеля ми /той си ми е направо мъж-цели 6 години сме заедно/ е още новак в тези емоции.

Нищо дълго и трудно няма в пътя към детето - най-дългото и трудното е да се решиш, след това вече е лесно, успех пепа ан.

pepa_an   цял живот ще има от какво да се страхуваш , но това да станеш майка е най-естественото нещо на света и щом си взела решението значи си успяла да пребориш страха.Колебания и несигурност изпитват и биологичните родители,нали все пак всички сме хора.

Кера, все едно чета за себе си. Моят големият отначало се гушна в мен, а после все странеше като ходехме да го виждаме. И така тежко тежко въздишаше и нещастно гледаше, че сърцето ми се свиваше какво ще правим. А в колата към София така безизразно ме гледаше, че направо ми се плачеше... Ама всичко мина.
Аз мисля, че да те е страх е нормално, всички ги е страх, ама тези които раждат имат девет месеца да се преборят с него и да свикнат с малкото същество и то с тях, а ние - виждаме го и трябва веднага да го приемем, а и то преживява своите си страхове. Но... мисля че тези страхове са до време, докато дойдат другите, истинските майчини страхове, а те са доживот.
Аз искрено вярвам, че много скоро ще споделяш какви хубави мигове изживяваш с прекрасното си слънчице и колко си щастлива.
 

Споделяйки тук  знаех , че ще се включат хора , които или са минали по този път ,или тепърва ще се справят със себе си и със страховете си.В крайна сметка се оказа ,че не ми отне много време да изясня нещата за себе си.А на детето му трябваха точно две срещи ,за да свикне с нас.На третата вече ни посрещаше като близки.Днес отново я видяхме-посрещна ме личице ,огряно от радост.Хвърли се в прегръдките ни ,дори се оплака от новопридобита рана на крачето.А отивайки в дома влязох в детски магазин.Момичето на щанда ме попита дали това ,което търся ще бъде за подарък.За първи път отговорът ми беше ,че това ,което е привлякло вниманието ми е за моето дете.Дори не се замислих ,когато го изрекох.В същото време се почувствах цяла.За първи път като че ли една празнина беше запълнена.
И с нетърпение чакаме датата 28 август ,когато е делото ни.Надявам се всичко да мине благополучно и къщата ни да се напълни със смях и веселие.
За себе си мога само да кажа че единственото ,за което съжалявам е че не предприех тази стъпка много по-рано.Битката си за дете водим 13 години,а това дете изпълни сърцата ни за минути.

Кера, много се радвам, че сте минали в следващия етап - приемане, радост, усмивки. Не съм се съмнявала и за минутка, че детето няма да се промени именно така. Вече съм го изпитала. Първа среща - страх, втора- подозрение, третата - радост, усмивка, игра. Искам да ти кажа, че при следващите ще става по - трудно. Нашата малка кукла на четвъртата среща започна да плаче при раздялата. Наложи се да се измъкваме крадешком. Добре че не хванахме ваканциите на съда и бързо си взехме детето у дома. Дано да нямате такива проблеми и детето лесно да приеме факта, че ще си тръгвате. Това е много неприятен момент. Но се преодолява и после идва голямата еуфория от прибирането в къщи. Успех мила, и стига такива терзания. Започвай щопинг-терапия  Хайде към другите въпроси - какво да не забравя да взема за детето.

Благодаря Фоксче и Февруари, толкова се радвам че се престраших да се регистрирам и да поговоря с някой. Днес ходих при социалните за информация. Притесняваха ме две неща- нямам брак и по постоянен адрес с моята половинка се водим в различни общини. Това са разбира се едни от дребните разрешими неща, бяха много внимателни с мен, обясниха ми процедурата и аз просто летях, защото всъщност за мен това са едни от първите стъпки, които предприемам. Имам чувството обаче че приятелят ми не е готов- говорили сме си много пъти, искаме и двамата дете, но явно трябва да го преосмисли сега, когато сме на прага... Дано нищо не спре това, което искам най- много, времето лети- аз си мисля дори, че по-рано трябваше да започна всичко това.

Кера, това е толкова вярно. И аз се чувствах уникално, когато ги гушнах за първи път. Саммо да знаеш какво е при първото "мамо". При мен едното първо "мамо" дойде още в първият час след прибирането  у дома. Не може да се опише. Скоро да го преживееш! 
Пепа ан, от прочетеното из форума мисля, че това не е важно, и че всъщност ако няма брак осиновяването се извършва само от единия родител. Потърси по останалите страници точно тава тема - осиновяване от един родител - там има конкретна информация. И добре дошла! 

Кера естествено е да има страх,всички от нещо ни е страх.Сега в началото при детенцето това са навици,които ще отминат,когато малкото му сърчице разбере,че другото чувство в него е обич.Пожелавам Ви успех при делото и бързо да се радвате взаимно вече в къщи.

Щом си решила,че трябва да имаш дете-значи ще си добра майка! Това,че неможеш да родиш не е знак,че неможеш да си майка  нима децата в домовете като са изоставени и без мама и тати  трябва да си останат такива-ничии!?
Успех ти желая с цялото си сърце-в подаването на документи и осиновяването и преборването на страховете! Лесно начало няма-нито за раждалите,нито за осиновявалите аз съм и от двата лагера 
Кера   разплака ме ,но с усмивка! А на колко годинки е детенцето ви?

Според мен жената, която ражда се нарича родилка, жената, която се грижи за детето, която избърсва сълзите и дупето, която дава сила и вяра, която подава ръка при първите стъпки, която не спира да вярва в детето и да го обича, дори и когато е търдно е МАЙКА. Това, че не съм родила дацата си не, че не е важно, но съм Майка. И съм страхотна майка /дори и като съм крива и креслива/ и дано Бог ми помага да ставам все по-добра майка!

Прави сте момичета, това че някои неможем да родим, не означава че не можем и не трябва да бъдем майки. Знам го и аз, но още съм в АДА /на 22 години разбрах че никога не мога да си родя бебче, сега съм на 34 и не мога да се отърва от някои ужасни мисли и чувства, понякога ги  прогонвам за дълго, но когато се върнат.../ Толкова години си ги преживявах тези неща сама и сега когато ги споделям с вас  се радвам, плача... Удивена съм от всички вас, толкова сте силни и ... просто прекрасни, заслужавате всичкото щастие, любов и детски усмивки на света. 

Миличка,никак не сме силни,колко рев съм изревала като взехме Ваня , беше ми трудно,съсипах си нервите ...живота ни прави силни  защото няма на къде напред с рогите и това е!
Успех!Ще се справиш и ти!

pepa_an колкото и изтъркано да звучи "това,което не ни убива,ни прави по-силни".Всяка от нас върви по своя уникален житейски път и постепенно става все по-силна и по-издържлива,а когато се появи детето изведнъж разбираш,че вече си длъжна да си силна за двама и тогава повярвай ми няма невъзможни неща.Болките от миналото са факт във живота на всеки,но е редно да не позволяваме те да управляват бъдещето ни.Изплачи се мила,поеми дълбоко въздух и давай смело напред.Ще се справиш!

Кера, Много мило ми прозвуча поста ти.Децата са такива,каквито ги научим да бъдат.Знам,че можеш да възпиташ едно добро,разумно и щастливо детенце!  

Благодаря.Иска ми се да вярвам ,че ще бъда такава.Времето ще покаже.С чуждите деца се справям добре.А с мое ми предстои да разбера.Като всяка майка ми се иска да направя най-доброто за детето си.Знам ,че мога да се справя с всички предизвикателства , които ще ни поднесе живота.Още повече ,че имам пълната подкрепа на мъжа си.Имам солидно рамо и заедно ще се радваме но това ,което имаме и ще преодоляваме несгодите.

Кера, твоят пост ме провокира да се включа и аз във форума. Радваам се че съпругът ти те подкрепя и е до теб в този специален момент
 /нека винаги да бъде до теб/. Вие ще бъдете прекрасни родители.  Аз се надявам и при мен да се получи така, все още не чувствам пълна подкрепа, знам че му е трудно и ще му дам време, но малко, не искам да чакам повече.

Пепа ан, моят ад беше самотата и празнотата преди децата. Когато през онези два дълги месеца се опитвах да говоря с тях по телефона и в слушалката се чуваше , или аз си въобразявах, че чувам дишането им. Бяха толкова далеч. И когато точно два месеца след големият ден, след истинския живот едното десетмесечно мъниче го отнесоха докторите със зелените престилки.
Понякога ми е ужасно трудно. Особено когато бяха малки и физически не издържах и на безсънието и на преумората. Повече от две години не бях излизала . Понякога съм се чувствала като захл=пена с буркан муха. Ако излезех някъде се чувствах като предателка, сякаш съм ги зарязала. Все се сртахувах, че нещо ще им се случи, че мъжът ми или майка ми няма да се справят добре, имах чувството, че плачат и се прибирах. Преди месец бях на фризьор за първи път сама, а децата оставих след 4 часа в детската градина, за да ги вземе мъжът ми в 5 и половина /когато обикновено всички вземат децата си. И за първи път от не помня колко години си подарих време за маникюр, докато децата бяха на градина. "И майките са хора" е и когато го забелязах започнах да изисквам да се отнасям сама към себе си като към човек - искам свое време, свое пространство. Оказа се, че и мъжът ми може да се справи без да му звъня по сто пъти за два часа, и децата могат да дишат и без да съм до тях.
Защо си в ада можеш само ти да разбереш. Със сигурност на мен този форум ми подейства като мехлем за душата. Пожелавам го и на теб!

Хей "страхливки"  , знаете ли кое е най-страшното - никога да не чуете думата "мамо" и да не ви гушнат детски ръчички. Останалото са бели кахъри.
Всички малко или много сме минали през някакви страхове - това е много човешко чувство. Мисля си, че половината път е извървян, когато се осмелиш черно на бяло да си изкараш страха.
Аз пък съм си пуснала автопилота и хич не ме е страх. Всъщност лекичко се питеснявам, че отстъпвам от позициите си на перфекционист, но това като че ли е правилната позиция с две малки диванета у дома.

Колкото повече се заравям във форума, толкова повече се окуражавам. Разбрах че преминаваме през едни исъщи страхове, въпроси, проблеми  и емоции. Разбрах, че това е нормално. А вашият позитивизъм страшно много ми помага. Изчетох много и страховете ми станаха по- малко. Виждам вашата радост, очакване и любов и вече не съм толкова отчаяна. Карате ме да гледам и вървя напред. Знам че и мен ще ме сполети вашето щастие. Искам да мисля в посоката не "ако стана някой ден майка", а " когата стана майка". Преживявам много силно всичко което прочетох, на прага съм на метаморфоза... Остава и моята половинка да се почувства напълно готов и да си намерим нашето детенце. Благодаря ви момичета!

Това е изключително важно и хич не е за подценяване - дай му толкова време, колкото е необходимо, но не спирай да му говориш. Важно е когато вземете детенце, то да се чувства желано и обичано и от двамата.