Здравейте!
Чета отскоро форума ви и намирам в нещо полезни и приятни неща.
Имам проблем, или по-скоро съм объркана, защото както сигурно е и при вас, дори в най-заплетените житейски ситуации, някъде надълбоко усещате кое е правилното решение, но все пак, да попитам.
На 38 години съм. Живея от две години с приятеля ми, събрахме се с много любов.
Имам едно доста отраснало дете от предишен брак.
Аз се чувствам готова (да не кажа копнея) за дете, мисля, че след като между нас има любов, това е възможно най-нормалното нещо и естествено развитие на отношенията ни.
Той не мисли така. Първо казва, че съм/сме вече стара - връстници сме - нямало за кога.
После казва, че не можем да му осигурим финансово охолство - той има малък бизнес, аз имам съвсем добра заплата, с възможност да продължа да работя и ако/когато се наложи да остана вкъщи.
Има дете от първия си брак, за което се грижи много съвестно и любящо, но то не живее с нас.
Моето е почти съвсем изгледано и на възраст, на която едва ли не може да има и свои деца. То също не живее с нас.
След като разговаряхме, той ми каза, че всъщност можем да опитаме да имаме дете, но по-късно, да речем, след пет години. Неговото е на 12 сега.
Говори за трудностите, лишенията и едва ли не каторжния труд, който ще трябва да положим за този нов малък човек, и че ще трябва да зачеркнем всичко останало.
Той за себе си е напълно прав, всичко това звучи много логично и разумно, но въпреки това ми е мъчно и в мен остава сянка от съмнението, че може би все пак не сме двама души, които са един за друг.
Не държа на всяка цена да имам дете, но с оглед на възрастта ми, би било хубаво, след като ще бъде създадено с любов, да не се изключва така изобщо като възможност, или да се отлага за плюс безкрайност.
Категорично трябва да се разбира от самосебе си, че не бих предприела някакви хитрости или "насилствени" мерки да го убедя или измамя, независимо дали само аз ще се грижа после за това дете или не. Искам то да бъде желано и от двамата. Само така ми се струва, че има смисъл.
Как мислите, имам ли шанс да убедя този човек да погледне с друго отношение, или не си струва?
Чета отскоро форума ви и намирам в нещо полезни и приятни неща.
Имам проблем, или по-скоро съм объркана, защото както сигурно е и при вас, дори в най-заплетените житейски ситуации, някъде надълбоко усещате кое е правилното решение, но все пак, да попитам.
На 38 години съм. Живея от две години с приятеля ми, събрахме се с много любов.
Имам едно доста отраснало дете от предишен брак.
Аз се чувствам готова (да не кажа копнея) за дете, мисля, че след като между нас има любов, това е възможно най-нормалното нещо и естествено развитие на отношенията ни.
Той не мисли така. Първо казва, че съм/сме вече стара - връстници сме - нямало за кога.
После казва, че не можем да му осигурим финансово охолство - той има малък бизнес, аз имам съвсем добра заплата, с възможност да продължа да работя и ако/когато се наложи да остана вкъщи.
Има дете от първия си брак, за което се грижи много съвестно и любящо, но то не живее с нас.
Моето е почти съвсем изгледано и на възраст, на която едва ли не може да има и свои деца. То също не живее с нас.
След като разговаряхме, той ми каза, че всъщност можем да опитаме да имаме дете, но по-късно, да речем, след пет години. Неговото е на 12 сега.
Говори за трудностите, лишенията и едва ли не каторжния труд, който ще трябва да положим за този нов малък човек, и че ще трябва да зачеркнем всичко останало.
Той за себе си е напълно прав, всичко това звучи много логично и разумно, но въпреки това ми е мъчно и в мен остава сянка от съмнението, че може би все пак не сме двама души, които са един за друг.
Не държа на всяка цена да имам дете, но с оглед на възрастта ми, би било хубаво, след като ще бъде създадено с любов, да не се изключва така изобщо като възможност, или да се отлага за плюс безкрайност.
Категорично трябва да се разбира от самосебе си, че не бих предприела някакви хитрости или "насилствени" мерки да го убедя или измамя, независимо дали само аз ще се грижа после за това дете или не. Искам то да бъде желано и от двамата. Само така ми се струва, че има смисъл.
Как мислите, имам ли шанс да убедя този човек да погледне с друго отношение, или не си струва?
.То си идва отвътре,ако човекът си го иска 
.Да не да го убедиш засега..и след някой и друг месец,като поразмисли да си хване шапката 
Според мен проблема е друг и трябва да седнете и да го изясните. Възможно е, както казва праскова да има друга причина за нежеланието му, която той не осъзнава или не иска да си признае. 
