Как да се справим със страха, че ще се повтори

Вярваш или не, мислех си да говорим за тези неща. По-точно как може да се предотврати да не се случва - можем ли да прецакаме съдбата?!

Страхът - той остава и ще го има. Всъщност той е главният предпазител да не повторят нещата. Защото той те кара да си набавиш много информация, да си в час с необходимите прегледи, да нямаш доверие в лекарите и ходиш по много и различни такива, за да се презастраховаш. Ставаш суеверна /или не/, имаш малки лични ритуалчета, ако вярваш в тях те успокояват, отправяш молби към Господ, надежда и вяра, че този път ще е различно.... И да, трябва поемеш риска. При мен желанието да имам друго детенце надделя над всичко. Мъжът ми повтаряше една приказка - Прави каквото трябва, да става каквото ще. С последната част не съм съгласна, но кой ме пита. Ще я перефразирам - Направи каквото трябва, дано стане както трябва!  Това, което не зависи от нас е в Божиите ръце. Нечии пионки сме в този свят...

Ох, болната ми тема... След загубата на момиченцето, някак си имах кураж. Врявах, че няма да ме сполети пак същото. Е, сполетя ме. Трябваше ми много време за да събера кураж за следваща бременност. Така или иначе куражът ми не стана същия както след първата загуба. но осъзнах, че няма и да стане. Изгубила съм две деца все пак/а имам и един спонтанен преди Вики/.
 И  при мен надделя желанието да имам дете. Но страхът си стои. Ако прочетеш постовете ми в "кореместата тема" ще ти стане ясно какви параноии ме гонят. СТрахът ще го има винаги. Това е. Ако можехме след всичко случило да го пренебрегнем, да го надмогнем съвсем, според мен не би било нормално. Нормално е да го има. Въпросът е, че при повечето от нас в един момент по-силно се оказава желанието за бебе. Просто така сме устроени.. Вярвам, че и при теб нещата ще се случат по този начин.

Така е страх винаги ще има, но и при мен желанието да имам друго детенце
надделява над всичко!Мисля че ще се справя-и така трябва да е, разбира се
с божията помощ!Вярвам че всяка една от нас трябва да преследва мечтите
си до край!Макар че и аз на моменти се лутам с въпроси от сорта:
Струва ли си да опитвам пак след всичката болка която изпитах  ¿
защо просто не си живея живота-та нали вече имам едно дете¿
Въпреки всички объркани въпроси ще кажа ДА струва си да преследвам
мечтата си, защото само така усещам че съм жива-с нови мечти и съкровени
желания!

Няма как страхът да изчезне. Аз искам бебе повече от всичко и колкото и да ме е страх съм твърдо решена да преследвам мечтата си. Бъдете силни и се борете за щастието, което заслужавате и дано Господ е с нас и ни дари с живи и здрави деца! ви силно

Ох,ето това е моята тема .Само тези думи се въртят в  главата ми . Страха ме е обзел напълно. Страхувам се много и не мога да се реша ,въпреки че искам много силно още едно детенце .Ще се боря със страха обаче и дано го надвия скоро .

Страх винаги ще има, но не трябва да му се предавате момичета. Аз минах по точно същия път, след загубата на първото ми дете, но желанието да имам бебче надделя, и се решихме около две години и половина след загубата. Трудно е, исках да заспя за 9 месеца и после да се събудя, когато вече съм родила, и всичко е ок. Преживява се, дотолкова доколкото трябва да вярваш, че Бог не ни дава повече отколкото можем да понесем. Сега си имаме един палавник, и въпреки, че с него също имаме проблеми, мога да кажа, че си е струвало всяко едно притеснение. Усмивката и щастието, с което ни дарява са незаменими  Лесно няма, а и да има, няма на нас да се падне я  /това в кръга на шегата/. Обикновено два пъти не пада гръм на едно и също място, въпреки, че има малки изключения, вие вярвайте, че няма да сте от тях. Пожелавам ви го от сърце 

 Толкова време съм мечтала да имам дете, че страхът просто остана на заден план пред желаниято да бъда майка. Имаше го през цялото време, до последния ден.  За причина за загубата ми изтъкнаха само един единствен анатомичен дефект, за което ме убедиха, че се среща изключително рядко и никога не се повтаря. Е да, ама не. Същия дефект видя д-рът ми още в 16 г.с през втората бременност. Изпаднах в отчаяние и ужас щом излязох от кабинета. Плаках цяла вечер и цяла нощ. На другия ден си дадох сметка, че оплаквам детето, което нося, а всъщност нищо все още не се е случило. Почувствах се виновна пред нея. Момичетата тук ме помнят колко бях зле, но пък ми дадоха много сили да продължа. Знаех, че това, че знам за съществуването на проблема, не ми дава никакви гаранции, че нещо няма да се случи отново ей така, изведнъж. Сега, след като всичко мина благополучно, ми е по-лесно да ги призная тия неща. Това, че прекарах в болницата последните 2 седмици, уж ми даваше някаква сигурност. И все пак и там имаше един "инфарктен" момент, един ден преди секциото бебето се беше изместило цялото в дясната половина, а обикновено ми търсеха тоновете вляво. Никога няма да забравя гробната тишина, която се възцари в стаята, когато сложиха уреда вляво. Няколко секунди, в които сърцето ми просто спря. Дори когато легнах на операционната маса, пак умирах от страх, плачех от напрежение, а една акушерка ми се накара- цитирам "Тука си дошла за хубаво, за дете си дошла, какво си заревала?"
  Сега пак ме е страх. Чак ме боли на моменти. Но това е друга тема.
  Няма справяне със страха. Всичко е в Божиите ръце. Бог беше решил, че това дете ще се роди живо и здраво. Което за съжаление не знаех, докато не я чух  да изплаква

Съгласна съм на всичко, за да имам детенце 

Страхът винаги ще го има , той е част от нас , просто няма как да изчезне.
При мен , както и при голяма част от вас желанието да имам дете надделя над всичко. Първите 2-3 месеца не исках и да чуя и за друго бебе , исках си моето , не можех да понасям да гледам малки бебета около мен , нито пък бременни. Плаках от радост , но и от мъка , когато кумата ми роди , термините ни бяха с една седмица разлика. Може да звучи егоистично , но тогава си мислех , защо тя държи своето бебе в ръце , а моите са празни , защо точно моето бебе трябваше да си отиде. Не исках да гледам племенника си , не исках да го прегръщам , болеше ме.
Изведнъж всичко това спря , нещо се преобърна в мен , станах друг човек. Започнах да гледам с много любов малкия , отидох да видя бебето на кумата ( защото дори и това не исках да направя преди ) , нагушках го и го нацелувах хубаво , поплакахме си заедно и така , мина ми , не знам как , но стана.
Още на следващия месец бях на фронта на активно бебеправещите , не спирах да пиша в " Искам бебе " , бях много позитивно настроена , и то взе че стана на 3 месец опити.
Сега бременността ми е вече факт , радвам се на живота който нося , старая се да мисля позитивно и се надявам този път да успея и ноември да гушна моята мечта.

Хриска,пожелавам ти го от сърце!
Възхищавам ви се,момичета!Че се страхувате,но се борите!

Злато, нещата не стават толкова бързо и лесно
трябва първо душата да си изплаче сълзите по загубата, да отболи раната...има много хора тук борещи се с болката дълго и упорито...много дълго, но вярвам, че и техния момент ще дойде
пожелавам скръбта ти да премине в тиха тъга и копнеж по бъдещето....дай боже и по-скоро ако може

ето това ,все едно аз съм го писала.
 След първата загуба много ме беше страх,че може да се повтори,но всички казваха,че е било случайно,че всичко ще е наред.Забременях 2-ри път -този път с близнаци.Казах си - ето когато Господ затвори врати,отваря порти.Е да ,но ми затръшна и портата - загубх близнаците си в 20-та седмица.Това не сломи желанието ми за дете,но увеличи тройно страха.През 3-тата бременност нямаше и минута,в която да не се питам дали бие малкото сърчице в мен.В 18-та седмица започнах да качвам много кръвното,имах белтък в урината и увеличена кръвна захар,казах си-пак се започва.За щастие бях при много добра лекарка и всичко завърши успешно.Макар и с месец по-рано роден,синът ми е здраво и хубаво бебе-то е мноето слънце,то е моят живот и бих минала отново през всичко заради това малко съкровище.
 Не губете кураж мили момичета,всяка ще гушне своята мечта!

Гаранция никога няма, но това е хубаво на бъдещето. Неизвестно е. Затова винаги трябва да очакваме само хубаво там. 
Въпреки многото опровержения на тукашни майчета - Зори, Светлето, сега и Ефа. 

Със страха няма начин да се справим, важното е да не му се поддаваме изцяло. Треперех през цялата си втора бременност от страх да не се повтори. На финала имах и няколко реални причини да изтръпвам от страх. Е, всичко приключи благополучно, но това изобщо не значи, че съм преборила страха. И сега понякога се събуждам от ужасяващи кошмари и само се моля детето ми да е добре. 

Както каза Ники, желанието ми да имам дете е по-силно от страховете ми. Но те са вътре в мен, изплуват в определени моменти, особено в началото на настоящата ми бременност. И когато чакам резултати от изследвания, и когато легна на кушетката за ултразвуков преглед... В същото време си мисля, че този път ще се прибера вкъщи със здраво бебе, представям си миризмата му, как го гушкам, как го кърмя, как ще се прегръщаме четиримата на голямото ни легло - това е по-силно и зная, че този начин на мислене ми помага да прогоня страховете си.
Но всяка знае сама за себе си как, дали и кога е успяла, защото сме различни, преживели сме много различни разтърсващи моменти и универсална рецепта няма.
 

Много ме е страх , лутам се между отчаянието и надеждата...

Страх, страх и пак страх беше името на деня и нощта през втората ми бременност.
Така и не успях да и се насладя и да се отпусна. Родих Слави на дата близка до термина с първото ми бебе. Забременях когато бях забременяла и с първото. Влязох в болницата за задържане в седмиците в които бях влезнала за задържане и с първото бебе. Вторият път обаче си излезнах с бебе в корема за разлика от първия път
Стисках зъби и крака до последно. Смееха ми се всички, че имам мускулна треска на краката от стискане /до там бях стигнала от страх/ Така и не се отпуснах.
Искам още деца. Подтискам страха си защото не искам да му се давам. Аз съм по-силна от него.

Здравейте борбени мами , досега само ви четях , възхищавам ви се за това че можете да говорите за загубите на вашите деца, защото аз не успях първия не успях и втория път, минаха години но страха е в мен макар вече да се радвам на малък мъж(на 28 .06 ) ще навърши 1 годинка, все още изпитвам страх. Пожелавам ви на всички да прегърнете скоро свой рожби. Споделяйте със близки , не се затваряйте в болката, аз минах по този път и ми беше много трудно до финала на третата бременност.

Тази тема е и за мен.
Страх ме е.
Не стига, че забременяването при нас е борба, а няма да мога и да се зарадвам на положителния тест... от страх.  Страшното за мен започва след двете чертички.  Страх ме беше и първият път, подобно на Хера и аз имах мускулна треска от непрекъснатото напрежение. Дълго чакана и трудно постигната бременност. Колкото и странно да прозвучи, но усетих колко съм била напрегната в деня на аборта, когато нямаше вече за какво да се притеснявам... нали лошото вече се беше случило.
Освен всичко останало лекарят ми спомена, че има реален риск случката да се повтори заради остатъчната инфекция, която може да рецидивира по всяко време, въпреки десетките хапчета които изгълтах вече.
Желанието за дете обаче е по-силно от страха, ще се преборя някак като му дойде времето, то само да дойде...

Жабче, преди половин час прочетох поста ти и не мога да спра да те мисля. Не знам защо. Просто ми се иска да ти вдъхна мъничко вяра. А съм наясно колкотрудно е да вярваш понякога. От личен опит.
Впрочем наистина ли няма вриант тази инфекция да се излекува напълно? Или да се следи по времена бременност?
С искрено сърце ти желая и твоето щастие да те открие в най-скоро време.

Светле, лекуваме я, не знам откъде се появи, не знам каква е, но тя беше причината да се случи всичко. Била е много тежка. Мислех, че всичко е излекувано, понеже нямаше никакви външни прояви, всички изследвания бяха чисти, но лекарят ми реши да се застрахова и направихме биопсия на ендометриума и хоп, изскочи зайче. Пих конски дози антибиотик, вчера направих нова биопсия и след две седмици си чакам резултата. Дано е добър. Докато не я излекуваме няма да правим никакви опити за бебе. Лошото е, че дори и да е чиста биопсията, според лекаря ми, щом веднъж се е появила там... пак може да рецидивира по време на бременност, когато организмът е по-слаб и да се случи най-лошото.  За следене - ще я следим, предполагам че ще ме тъпчат и с антибиотици "профилактично", защото за капак съм леко резистентна към тях.
А се побърквам от чакането, мислех, че с времето ще ми става по-леко, но се оказа обратното. Явно първите месеци съм ги карала на автопилот, всичко ми е като насън. От април насам обаче съм "будна" и ми е тежко и колкото повече време минава, по-тежко става. Искам да действаме, а тази инфекция ме докарва до лудост. За капак при нас бебе става с ин витро...

Аз ще опитам отново веднага, щом докторите ми дадат зелена светлина.
Страх ме е.
Страх ме беше и втория път. И страховете ми се оправдаха.
Но предпочитам да знам, че съм направила всичко възможно.
Иначе цял живот ще се чудя, какво би било ако.....
По-прагматичен съвет - добре е онези от нас, които имаме нужда да потърсим професионална помощ.
Иначе, страхът ще си остане да края.
Болката от загубата - също.
Но това е животът- с всичките му екстри - и добри, и лоши и ужасни.
Понякога ми се струва, че най-голямото проклятие е, че можем да понесем всичко и да продължим, въпреки това.

Имам отговор на този въпрос НЯМА КАК.
Но въпреки това трябва да продължим напред.
След първия път когато загубих бебчето си още в третия месец от бременноста си ,не ме беше толкова страх защото си мислех ,че няма как да се случи отново, казваха ми че няма да се повтори, НО когато се повтори тогава незнаех как да се справя с толкова болка ,с толкова мъка и с толкова страх когато забременях трети път
Първите три-четери месеца от бременноста не си ги спомням ,незнам къде бях страха се беше загнездил в душата ми и стискаше с все сила, после се успокоих реших ,че опасноста е преминала и тогава ми беше леко и бях щастлива докъто се случи най-страшното ..........в края на седмия месец.............

Сега пак съм бременна и пак ме е страх и знам ,че този път ще е така до края , но съм готова да премина през това ако накрая дочакам да гушна моето бебе
Има за какво да се борим момичета,неможе и нетрябва да се предаваме заради тях ,заради нашите ангелчета трябва.
Често ми казват успокой се немисили за лоши неща ,мисли позитивно ,незнам как да стане това страха ще е с нас винаги.

Жабче, безумно ми се иска да мога да кажа нещо и да почустваш облекечние. А не мога...
До теб сме. Наистина...

 а как татковците се справят със страха , че може да се случи пак...ние снощи с моето миличко си говорихме на тази тема и осъзнах колко много го е страх и колко усилия му коства това да дава кураж на мене ... 

Моят мъж също се страхува, като че ли понякога повече от мен. Когато си направих теста през април и му се обадих по телефона, за да му кажа (беше на поредната си командировка), той само каза "Искам да го прегърна през декември". Не даваше и дума да се издума за това, че съм бременна преди да съм влязла в третия месец. Тогава имахме един много емоционален разговор, защото аз достатъчно изкукуригах в първите месеци и имах нужда от подкрепящи думи, а не от страхове и суеверия.
Сега идва с мен на консултациите, видях му нахилената физиономия последния път, когато бяхме при Вили Димитрова. Зная, че едновременно се страхува и се радва за това, което предстои. Повече не съм го закачала на тази тема.

Жабче, една много силна прегръдка от мен 

При мен желанието да имам друго дете е по-силен от страха и ето,че година и 4 месеца след загубата на ангелчето ми аз съм бременна 16г.с.Следобед имам час за фетална морфология и страха е по-силен от всякога съпругът ми от сутринта до сега ми звъння 2 пъти да ме пита как съм всички близки се притеснявят адски много-знам,че никой от нас неможе да прижевее втора трагедия!Незнам какво ще правя ако и този път всичко се обърка.Досега бременността ми се развива добре и лекарите все ме успокояват и вдъхват вяра,но ми е трудно да й вярвам въпреки че съм много доволна от тях.Мъката и страха са силни,но знам че ако дай боже в края ня ноември си гушна здравото и живо бебе ще бъда безкрайно щастлива и сестра ми,майка ми,свекърва ми,баща ми,свекъра и всички,всички близки,които в този момент са напрегнати заедно с мен.Да страха ще го има до този прекрасен момент,а именно за него всяка една от нас мечтае и ще настъпи сигурна съм

Стискам ви палци,мили момичета!На  всички-да си гушнете хубавите здрави бебчета!

Талето,пиши като се върнеш!

Аз имах спонтанен аборт 6 месеца преди да забременея отново с Гошко. Относно татковците - ние с мъжа ми не си говорехме за това, че съм бременна, камо ли за бебе почти докато не влязох в 6-ти месец. Всички знаете колко боли загубата - при мен от едно неродено детенце, а като знам, че някои от вас загубиха родените си дечица, започвам да плача ...
Нещата при мен се развиха добре, пожелавам го на всички ви, но със страшен страх до последната секунда.

Когато забременях за втори път татито ме помоли да не казваме поне до влизането на 4м.
Но, когато плачех плачеще с мен, когато исках да говорим за случилотосе говорехме. Ама чак 6-7 месец започнахме да говорим за бъдещото бебе. Да ви се оплача когато забременях за първи път и му казах той ме целуна а втория път не незнам защо толкова ми липсваще втората целувка.

Абсолютно същото. 

И да не получа целувка, не се притеснявам, важното е всичко да завърши добре.

според мен никое живо и чувстващо същество не може да се справи с този страх каквото и да говорим , търпение и позитивизъм колкото и изтъркано да звучи но това е спасението 

 За мъжа ми- само един единствен път спомена нещо такова. Когато направих теста и му казах, че съм бременна. Беше в 6,30 сутринта. Тогава нищо повече не си казахме, но като се "събудихме" по някое време  и го попитах как се чувства, каза само: "малко уплашен". Повече не ми е споменал нищо. Каквото и да е чувствал докато бях бременна, си го е запазил в себе си. Може би трябва да го попитам .

Момичета ходих на фетална морфология бебо се развива много добре огледахме бели дробчета,черен дроб,коремна стена,черва,скелет,крачета,ръчички,главичка пръстчета броих. Таткото се радва много даже си отидохме за уикенда до родния ни град да се зарадват и близките ми,обаче все пак ме гложди още страха,незнам все си мисля да не се обърка пак нещо.

Браво!Много хубава новина!
Не се страхувай!Вярвай,че всичко ще бъде наред!
А аз ти го пожелавам от сърце!

Браво Тале!Не се страхувай ,а се отдай на насладата си(до колкото можеш)!
Разбира се че всичко ще бъде наред и на финала ще гушнеш един сладък бебок!
Силно !

Талето,прекрасна новина. Всичко ще бъде наред.

Браво за добрите новини. Все така да я карате с бебо!
Имаме си "бременнна тема". Пиши там винаги, когато имаш новинки за бебчо. Ще се радваме да ги споделяме с теб. Някак си малко по-лесно минава времето до очаквания момент като има с кого да побъбриш по темата.

Мери, слънчо, няма да те пришпорвам, но и от теб очаквам да се присъединиш... във връзка са разговорите ни преди време...

сори за отклонението...

Светланче, ,едва ли...Половинката не дава и дума да се каже по тоя въпрос.Както впрочем и всичките ми близки.Вече изгубих надежда,че някога ще го убедя.

Мерри, те някои хубави работи понякога не питат, а просто се случват.

Талето, чудесна новина!!!

Много ми харесаха тези думи на Ели. Заставам зад тях!

Талето, радвам се за добрата новина.Този път ще бъдеш една щастлива майка. Желая ти го от сърце !