Дразни ли ви показното възхищение?

 Може би не трябва да се възхищават, а да го приемат като нещо нормално. За съжаление, в нашето общество  това не е така. За мен няма нищо по-нормално от това да обичаш и да се грижиш за едно дете, независимо дали носи гените ти.

 

Честно казано се издразвам само ако ми се съберат по-голяма бройка за деня 
Иначе си давам труда да обясня, че нещата при мен и децата са двупосочни - аз на тях, те на мен 
Но ако трябва да го обяснявам повече от два пъти на ден, ми става тъпо да се повтарям, а не искам да съм нелюбезна или да изглеждам някаква надувка.
Успокоителното е, че с течение на времето, броя на хората от обкръжението ти, които за пръв път се сблъскват с тази информация намалява драстично, съответно няма повод за дразнене. Просто е въпрос на време.
Аз си обяснявам това с мистиката, с която беше обвито осиновяването до скоро и незнанието на хората. Това, съчетано с показваното по медиите състояние на домовете и ширещата се "градска легенда" за сложността на осиновяването може би навежда хората на мисълта колко сме велики, да се нагърбим с това и подобни дрън-дрън.
Лично мнение 

Дразня се и още как. Особено като започнат едни такива допълнителни реплики, относно факта че имам Лили, а пък виждаш ли колко благородно, колко велико, колко .....  Знам че повечето хора го казват искрено, но ми е неловко. Не смятам, че това е нещо по различно от това, което прави всяка една майка - родила или осиновила - а именно да обича децата си. Дори се улавям, че не мога да им отговоря подобаващо. Като ми заговорят глупости и тъпотии, винаги намирам как да затапя отсрещната страна, ама като ми заговорят за благородството ми, занемявам. Какво по благородно има в това да осиновиш дете от другите неща в ежедневието ни.  Да, света е шарен, хора - различни. Не всеки може да предприеме тази крачка. Онзи ден, една комшийка ми обясняваше, че тя не може да осинови дете, не би се справила. Ми хубаво де - за всеки влак си има пътници. Ама защо трябва да ми се обяснява колко хубаво и велико съм постъпила? Много вода трябва да изтече, докато хората приемат фактите за осиновяването такива, каквито са. А Галя е права. Напоследък, покрай нашумелите проблеми в "домовете", хората се стряскат. До скоро си мислиха, че там децата  си живеят чудничко. И сега виждат в нашите деца - големите късметлии. А нас - като благородните, велики спасители. А да не говорим, че скоро чух и реплика - какъв късмет имам с Маги, че е много хубаво, здраво дете, ...... (от интонацията ставаше ясно за какво иде реч).  Пак се ядосах, като си спомних.
 

А сега да ви поядосам и подразня малко
Изключвам тези, които зад възхищението си крият доста пошлите си и грозни мисли, които за жалост никак не са малцинство и заради тесногръдието и бедната душа на които, осиновяването е такова тайнство и нещо по-различно от раждането.
За останалите, за чистосърдечните и добронамерените естествено че изпитват възхищение.Та аз лично на гърба си съм изпитала болката от хорското тесногръдие, от неспособноста да приемат като живо същество и личност едно изоставено, ничие дете.Благодарение на това, че ви има, аз имах щастието да имам семейство, детство, живот като на всички други, бъдеще и т.н. всичко, което съм и което имам.Как да не изпитвам благодарност и възхищение като е пълно с хора, които се лишават от живот и бъдеще с любовта на живота си защото тя/той има дете от предишна връзка или брак, което те не могат да приемат и отглеждат, като познавам и такива, превъзмогнали този факт, но превърнали живота си в надпревара с това нежелано дете и правещи всичко по силите си да се избавят от присъствието му в дома и дори се надяват на абсурдноста да накарат родителя му да го намрази колкото тях и изхвърли от живота си.При този шарен свят, пълен с толкова лошотия, тесногръдие и нарцисизъм, съвсем заслужено е възхищението, благодарността и уважението към тези, които с готовност отварят домовете и сърдцата си за ничиите деца и ги даряват с цялата си любов, които им дават бъдеще и шанс да порастнат и постигнат в живота си всичко, което биха могли рождените  деца.
Заради всичко това не само ви се възхищавам, обичам ви и се прекланям пред вас и ви пожелавам да ви дарят цялото щастие на земята вашите любими,  дълго ожидани дечица.А раздразнението и яда ви от чувствата, които изпитвам към вас ще го преглътна някак. 

ужасно ме дразни. защото показва мисленето. защото след себе си води други неща. ако да речем детето се развие в посока - непрокосал тинейджър виновно е то и само то. и е неблагодарно, защото видиш ли, хората му направили хаир, взели го кат бездомно коте, дали му дом, пък то как се отплаща. гадно ми става.
за мен осиновяването е луд късмет. чувствам се като богоизбрана. дадена ми е възможност да съм майка и никога няма да забравя това. на мен ми е направено добро, спасена е душата ми и трябва да съм благодарна. мога да давам и получавам обич. какъв по-голям късмет от това, а. колкото повече обич можеш да даваш, толкова по-благодарен трябва да си.
и никак не се чувствам благородна, когато гнявя детето. чист егоизъм си е виж, когато имам 5 деца ще се чувствам велика, ако не ми гръмнат бушоните.

мери, хубаво е, че изпитваш положителни чувства към нас, но всеки човек на този свят има равни права. тези, които го лишават от това са за презрение. осиновителите просто възстановяват нещо, което никой няма право да отнеме другиму. да живееш като всички останали е право на всеки по рождение. да не го правиш би трябвало да е само право на личен избор.

кефи ме обаче, когато братовчедка ми го казва. щото я е яд. ужасно. децата и бяха мои единствени преки наследници и ако се бях гътнала, щаха да получат всичко. сега - ръц. едно според нея некачествено човешко същество ще се облажи с много пари. откъде накъде, а. хеле пък като замъкна и още деца от видимо друг етнос, които пак ще са мои и ще ме наследят, ще се разпени от злоба. че и всички по дефаулт ще станат немци, ужуст. черна несправедливост.
подочух клюка, казала била - тя вместо да вземе дъщеря ми да учи в германия, дето и е кръвна роднина, осинови на тия години дете, дет кой знае от него кво ще излезе и дали е здраво.
за протокола, дъщеря и едвам завърши средно, тъпичко си пада детето, вълнуват го най-вече коли, мъже със скъпи коли и скъпи коли. дадоха я да учи немски 10 години, знае около 15 думи. естествено отказах да я взема при мен.
майката също това я вълнува, майката на майката също.
та, затова ми е много гот, когато ми казват колко благородна ме намират.

Да, дразни ме, но по-разбираеми причини съм го чувала малко- единствен път.В деня в който си дойде в къщи, след 1-2 часа ни визитира педито- да се запознаем взаимно, явно е получила служебно информацията. Каза "Това дете е с късмет"
Аз се чувствах късметлийката.При това тобеше мое дете, все едно да кажеш за някое новородено същото.
Не знам аз какво бих казала , обаче, ако съм на нейното място.

Обижда ме и другата крайност. За щастие, чула съм я също веднъж.Преди почти две години. Викат ме в районното , че след жалба до по-високостоящи (първо бягство) я прибраха на десетия ден(рекорд на Гинес)Посреща ме отговорният за издирването й с думите"От това стока не става!"Аз  не бях казала подробности , но той , естествено, е знаел.
Тя си го е отнесла, заради държанието си там, вероятно, защото после ме пита - мога ли да ги съдя.

Мата, разбирам за какво иде реч. жалкото при мен е, че това е мнение на сестра ми, родната- за наследяването, кръвта и нейното дете / което между другото много обичам/.мисля, че бях споменала че и родителите ми казали това на мъжа ми, като станало дума че сме решили да вземем дете. Пред мен мълчат, но факт е че го мислят. Знаят, че чакам вписване в регистрите, но нито дума до къде са стигнали нещата. / сори, че се отклоних от темата/.

Ето това имам предвид и аз Мата, само че братята на майка ми успяха много хитро да я изработят и взеха цялото бащино наследство, което и се полага, дори родната им къща.Всичко това за да останат имотите в рода, а не при чуждото дете, на което според тях не се полага нищо.Ето защо искрено злорадствам за "проблемите", които си създала на злата братовчедка и калпавата и дъщеря.


За това си напълно права, но обществото няма да узрее скоро за тази истина.Заради тази финно наречена незрялост и заради разсъждения, сходни с казаното от братовчедка ти за Алекс, цял живот ми се е налагало да доказвам че съм добра дъщеря, добра ученичка, отлична студентка, че заслужатам даденият ми шанс, че съм умно момиче а не продукт на дефектни гени.Целият ми живот мина под този знаменател, ужасно е повярвай и много обидно и болезнено, защото все ще се намери някой, който да обезсмисли старанието ми и труда ми и да ги причисли към щастливата случайност.

ами, тя ми беше като сестра, аз съм едно дете. така я чувствах. нейсе. просто само са ми смешни, нищо повече. естествено, че и майка ми беше с особено мнение, докато не домъкнах детето сега се чудя кой по-бързо забрави факта, че не сме я раждали ние, дали тя или аз. защото, ако я питате, може да се окаже, че баш тя я е родила. така да се каже, ментално. и определено аз вече не съм актуална толкова, нито за майка ми, нито за баща ми.
детето било се метнало на майка ми, умно било като самата нея, принцеса била, гениална била и добре че не се била метнала на мен, а на баба си. леля ми също вижда своите положителни черти в детето, по линия на майка ми това е единственото внуче засега, братовчед ми няма деца, така че естествено, че точно това дете е най-прекрасното и е наследило всички положителни черти на софийската фамилия и нито една от ОНАЗИ, селската на баща ми
смешно ми е, ама сега. и ние михаме през разни периоди. докато не видят детето всички са с предубеждения, след като го видят се оказва, че всичко е забравено, всякакви колебания, всякакви съмнения и даже се обиждат като им кажеш, че не са го искали и го отричат.
пламтящ пример за това е мъжът ми.
е, тези, които продължават да плюят просто са си принципно лоши хора.
все още не мога да се примиря с това, че отсрани хората гледат на нас като на осиновители, а не като на родители. но няма как, просто така е устроено поне българското общество, а за това си има причини. опитвам се да не съдя строго хората, но просто трудно ми се отдава. опитвам се да бъда снизходителна и да ги оправдавам с това, че ако не си преживял нещо, няма как да го усетиш..........
ама можеш да се научиш да мислиш, мамка му..........
когато имаш нормален живот и позволиш на други да го имат си просто нормален човек, а не благодетел. когато имаш повече от други и даваш, това е нормално, а не благородно. да запазиш човещината в себе си и да не се считаш за велик е хубавото, всичко останало е суета и тя винаги бива наказвана. в това съм убедена.

ами мери, когато става дума за имоти става страшно......хорското око е ненаситно. дъщеря и не е калпава, просто е дете на майка си. няма как цял живот да те възпитават, че парите са основна цел и смисъл и после от теб да излезе философ и нематериалист.
жал ми е за хора, които могат да са нещастни защото им измъкват под носа нещо, което са си въобразили, че им се полага.
жал ми е още повече за хора, които не се радват на радостта на другите и не болеят с болките им. празен и пуст живот.........

детето е мое дете и се е метнало на себе си. до голяма степен от мен зависи да насоча даденостите в характера му в правилната посока. искам да е такова, каквото е, да бъде свободно от отва да трябва да се доказва и да показва на околните, че заслужава благодеянието, което е направено за него.
аз не се доказвах, а останах каквато съм. считам, че крайният продукт не е нещо от което трябва да се срамувам, макар че минах през неща с които не се гордея. смея да твърдя, че от мен излезе читав човек и се надявам детето ми да следва сърцето си и аз да мога да съм до него.
дали ще стане краварка или доктор по квантова механика ми е почти все едно, важното е това, което прави да я прави удоволетворена и щастлива.
откъде почна темата, пък къде заби. сори, ама нещо ми е дошла писателската муза

Абе, Мата, тя твоята рода като излязла от сапунка, бре. Сега ми стана ясно кво дириш толкова далеч  .

С комплименти към Фоксчето, което ми се ядоса вчера, но, дайте едно рамо сега плииииз:

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=301383.msg7702924;boardseen#new

аз се възхищавам на смелостта да станеш родител...съзнателно, искано и гонено
защото съм виждала как се осиновяват кучета, котки и т.н. само и само да не с гледа дете...е уважавам правото на избор, но не виждам смисъл за себе си и за мен това е начин да се избегнат отговорностите
затова и се възхищавам на родителите...още повече на тези съвсем съзнателно решили да се борят да бъдат родители - независимо с какви проблеми - било то фертилни, или пък здравето на детето и т.н.
разбирам ви, но се опитайте да видите и искреното желание да се признаят нечии достойнства - защото има много двойки, които никога не достигат до това да бъдат родители поради невъзможност да се решат на тази стъпка

Тя простотията и тесногръдието няма къде да ходи освен по хората ..... Щом и свекър ми все коментира детето с  какъв  късмет било (за нещастие визирайки не нашите достойнства и качества като човеци, а материалният аспект ...).

Аз обаче имам голям друг домашен дразнител. Нездравото любопитство на голямото ми семейство (десетина чичовци и лели и Н броя първи братовчеди с неизброима челяд и сродници), което още е не е преглътнало факта, че не беше поканено на сватба (оттогава минаха 10 години) и се обаждат само ако има нужда от нещо. Имат голямо желание за посещения и сгляда на детето. Аз се правя на разсеяна, но горката ми майчица е в непрестанни атаки с които не винаги се справя в редките случаи когато гледа Марти. Боли ме страшно от този вид интерес и коментарите в последствие ....

Как може дори да ти хрумне, че съм ти се ядосала? Няма такова нещо - просто изказах мнение и хихи запазих равновесието - ти си крайно толерантна към хората, аз съм крайно нетолерантна, когато касае осиновяването. Нищо лично, никакво ядосване, просто мнение.

Зависи от настроението ми. Но в общия случай ми се струва странно как може да се възхищаваш на нещо, което си е съвсем в реда на нещата - за мен поне.

Мисля, че зад повечето реплики няма искреност, а нездраво чисто клюкарско любопитство и провокация. Съвсем съзнателна провокация, чиято цел е задоволяване на "сапунарския интерес стил дързост и красота". За днес спирам, че трудно си подбирам думите.

Дразня се, много се дразня, а в момента съм просто бясна съседката, която по принцип не понасям и която днес най-нахално, докато си миеше пред вратата ни зяпаше, докато се качваме в асансьора, та се наложи да й кажа, че от много зяпане боли глава.
Иначе на никого не казвам и няма да разправям от къде ми е детето. Въпросите парирам с изречението: "Не е ваша работа" и вече всички си траят.

Аз не се дразня.Вероятно защото ми е било отправяно само няколко пъти и придружено с толкова чиста демонстрация на съпричастност(една позната се разплака от радост)че няма как да се уязвиш.Маман ме дразнеше в началото с репликите,че видиш ли което дете дойде у нас голям късмет ще има.Сега смени позицията все благодари на Бог,че точно това дете е дошло и да сме благодарни на Съдбата.
А иначе понякога в изказваното възхищение прозира болката на хора с репродуктивни проблеми не можещи да прекрачат егото и възпитанието си и да си осиновят детенце.При все,че примера е пред очите им-колко е прекрасна и великолепна Доника.
А и друго ме дразни,като се изцепи някой:
-И сега това дете добре да го гледате!
Не,аз исках йоркширски териер ма нямаше и докато чакам взех дете.
Но момичетата са прави,че в очите на обществото винаги ще си останем осиновители,не родители и всяко по-различно действие на детето след време ще се дължи на гена му.

Аз, като неосиновителка, да си кажа моята гледна точка. Ако видя някоя комшийка или близка с дете и не знам, че е осиновено, е най-вероятно да кажа: "Честито! Каква красавица." или нещо подобно. Ако знам, че е нямала деца и извъднеж води едно 2 годишно, най-вероятно ще попитам кой е малкия принц / принцеса. На отговор "Мой е", ще разбера, че е осиновен, но пак ще кажа "Честито!". Обаче на отговор "Осинових го" ще се почувствам неудобно и глупаво, защото в първия момент ще се опитам да внимавам за думите си и точно тогава има най-голяма вероятност да изрека някоя от необмислените фрази.
Това, което искам да кажа е, че и от вас зависи как ще поднесете информацията, за да получите "правилно" възхищение. Искате с вас да се отнасят като с родители, но и вие трябва да се държите като такива.
В класа по пиано на сестра ми имаше един Янко. Знаех, че е осиновен, но никога не съм говорила за това. Приемах го като дете на родителите му. На един концерт чух как една жена попита "Ваше ли е момченцето, което свири? ", като жената искаше да изрази възхищението си. Отговора беше "Осиновен е, защо, проблем ли има?". При подобно отношение е много вероятно отсрещната страна да се почувства глупаво. Не казвам, че всички вие се държите така, но помислете и над тази гледна точка. Нетактично поднесената информация, че едно дете е осиновено, може да шокира отсрещната страна и да я накара да се почувства неудобно.
По-важното за мен е, че дори и глупави и нетактични, тези изказвания са добронамерени.

Дали? Какво би могла да означава фразата "Аз самата никога не бих осиновила, но на вас ви се възхищавам?". Може ли човек да се възхищава на нещо, което самия той не би направил, т.е. то е срещу неговите разбирания? Ами според мен не може.

Това с честитото наистина е най-приятният и същевременно неочакван отговор. Съседката срещу нас, жена на моя възраст, която има момче с месец по-голямо от Бобо, ни видя на площадката, махнахме си и дойде. Не сме особено близки, но ние с мъжа ми ги харесваме и уважаваме, макар и да не общуваме много. Та жената дойде, видя детето и каза "Честито". Това е, просто, обикновено и много мило. Аз се засмях и казах: "Благодаря". Това беше най-истинската и приятна реакция на страничен човек. Всички други реагират с просташко любопитство, наш ли е, къде е бил досега и всякакви подобни. Само казвам, че не ги интересува къде е бил, детето е наше и толкоз. Ако искат клюки, да четат "Шок".

Фоксче, може да означава, че жената е изумена от факта, че сте осиновили, още повече, че тя е против тази процедура, но все пак не желае да ви засегне и за това се опитва да каже нещо добро според нея. Вярно, че пак ви засяга, но не защото е недобронамерена, а защото не го разбира и идея си няма как да реагира.
А за възхищението не си права. Възможно е човек да се възхищава на постиженията на другите, дори и самия той да не приема за себе си тези постижения.

Може, а и сигурно е така, но за мен е дразнещо и ме води до извода, че е сто пъти по-добре аз в подобни ситуации, когато не знам какво да кажа, да си замълча, отколкото да изръся някоя глупост.

Наистина една част от хората просто не знаят как да реагират. Повечето, които са ме питали чие е детето и аз кажа "мое" изтърсват едно "честито" и гледат като гръмнати не защото търсят "жълтения" в случката, а просто защото не знаят как да реагират, да покажат, че се интересуват от детето, но не по този клюкарски начин, какво да попитат и така. Едни приятели като ни срещнаха започнаха да му се радват и понеже сме близки, а им се видя деликатно положението и направо казаха - много се радваме, какво се казва в такива случаи? И ние: Честито! И те - честито! И после всички се засмяхме.

Разбира се, по-добре е да замълчим, като не знаем какво да кажем. И все пак се утешавам, че са добронамерени. Най-много се ядосах, когато ми казаха "Ама как така ще вземеш храненик в къщата си, тя родната му майка не го иска, а ти..."
Подобни реплики ме дразнят много повече, защото те са злобни, груби, клюкарски и няма нищо добронамерено в тях.

Фоксче, мисля, че може човек да каже подобно нещо и да е искрен. Защото има разни хора - много от хората, които ни честитят и ни се радват сами никога не биха осиновили - просто защото не имат някакви бариери в себе си или поради някакви други, важни за тях, обстоятелства. Не знам, поне така си мисля аз.
Дали се дразня, когато някой ми се възхищава - ами в началото да. После взех да не им обръщам внимание. Дразни ме и сега, ако някой след като знае, че детето е осиновено, почне да ми опява колко приличал на мен. къде аз, пък и баща му с тъмна коса и очи, а той рус и със сини. Тогава викам, а в грешка сте, одрал е кожата на дядовците си (те пък за късмет и двамата руси и със сини очи).Обаче да си призная най-много ме дразни, когато малкият направи нещо и не някой друг, а баща му самодоволно се усмихва и вика "същият като мен" (е, каква гордост, и той бил навремето така правил и от сорта). Може и да греша, знам ли, но не веднъж сме имали пререкания с него по този повод. Според него аз прекалено се вдълбавам в това, че е осиновен, не го изтласквам назад този факт и по този повод няма да дам шанс на детето да се чувства нормално. Може и да е прав.

Забравих да допълня, Фоксче, защо мисля така - дано да не ми се обидите с ДарЗаМен. Ще ви дам пример със себе си - аз например се възхищавам на тези от вас, които осиновяват втори път, но самата аз не бих го направила. По простата причина, че ме е страх. Че няма да се справя, че няма да мога да обичам еднакво двете деца, че по-голямото може да се почувства нежелано или че нещо не е наред с него и затова сме решили да осиновим второ. Признавам, все глупави страхове, ама ей на, не мога да се оттърся от тях. Понякога ми се иска отново да гушна още едно бебче, но не ми достига кураж и решителност. И по тази причина се възхищавам на хората, които го правят и някои преодоляват тези си страхове, а на някои изобщо не им идват дори на ум. Затова мисля, че някой може искрено да се радва на осиновяването, но сам да каже, че не би осиновил. Просто защото не може да се пребори със своите си страхове и предразсъдъци. А не защото вижда нещо нередно, обидно или срамно в осиновяването.

денс бях на лекар с дъщерята и сина
сестрата бе някаква дет не съм я виждала
и ме гледа втренчено и пита "то малката трябва на баща си да прилича"
аз съм сама с двете си деца
аз й казах "да на него прилича" тя и наистина прилича на него
дали го прави щот е видяла, че детето наистина не прилича на мен - мъжа ми се смее, че не съм го раждала аз...
вие...вие какво щяхте да си помислите...

кога проблема е в нас, а кога в хората отсреща?

mamaG,
докато бях бременна с втората си дъщеря, бях обсебена от същите страхове дали ще обичам еднакво и двете, да не обичам повече бебето и да страда голямата. Ето колко еднакво е раждането и осиновяването, просто ставаш родител и изпитваш страховете и щастието от това. Истествено, че обичам и двете си момичета, естествено че има разлика, но не в силата на обичта а в отношението, защото едната е на 18 и носи своите разбирания, проблеми и характер, другата на 11 с други тревоги и характер, поради което обсъждаме, говориме и т.н. по различен начин, но любовта е една-на майка към децата и.
По въпроса с приликите, децата от първите си разумни действия се стремят да копират родителите си, ние сме техния модел на поведение и винаги има или идва момента на прилика на детето с един от родителите в по-голяма степен.Не напразно има и поговорки в тази насока.Дори статистически е доказано, че домашните любимци, най-вече кучетата приличат на стопанина си, има и конкурси за това.Щом едно животинче с времето заприличва на стопанина си, какво остава тогава за детето, естествено да заприлича на мама или тате.
Захвърли зад себе си всички страхове и предразсъдъци и дай възможност на сина ти да се развива и заприличва на татко си.Ако можеш да се успокоиш и да го дариш с братче или сестричка-какво по-хубаво от това...................развай се на щастието, което имаш и давай само напред.   

Първа случка със свервищата :
ние : ще си осиновяваме момиченце на 5 мес.
те : да не е циганче
ние : не
те : сигурно ще е някое болно тогава
ние : не
те : е сигурно нещо му има или пък кой знае какви са му родителите

Втора случка с колежка
тя: какво е това бебче. Взето ли е
аз: не намерих го на пътя

Трета случка с позната - педагог
Тя : честито... а ма ти ли го роди
Аз : не излюпих го


Много са подобните случки.
Дразнещо е когато ги гризе любопитството а не знаят как да го задоволят.
Дразнещо е когато се чудят медал ли да ти сложат или да бягат като от прокажени.
За съжаление малко са хората с такт и разбиране.

Дразнят ме и двете крайности!Защо хората си мислят че това е супер благородно и хора като нас спасяват детето като го осиновяват?Мисля че съдбата е благородна към мен като ми е дала шанса да да дам любов и топлина на моето дете и да запълня празнотата в сърцето си.Какво толкова благородно има в това да сбъднеш мечтата си да бъдеш майка и най после семейството ти да е цяло.От друга страна ме дразни и това,че ние едва ли не непрекъснато трябва да се доказваме,че сме не по-малко добри родители от другите.Когато в началото нашето дете си дойде в къщи и започнахме да ходим на разходки всички ме гледаха като полезно изкопаемо.Срещна ме един познат име попита откъде го взехте а аз му отговорих че в техномаркет ги дават на килограм просто ми беше дошло до гуша да обяснявам от къде и защо.Ето това ме дразни в целокупния българки народ тесно гърдието,простотията и лицемерието!Правим се на много толерантни уж приемаме всички които са различни от нас а в същото време когато видим някой който не е като нас го коментираме на ухо.

Аз пък ви се възхищавам! Много! И на приемните родители се възхищавам. И съм много благодарна, че ви има. Не защото правя разлика между мен - като биологичен родител и вас, като осиновители. Родителят е родител, няма разлика от къде е дошло детето. Важен е този, който се грижи за него и му дава обичта и сърцето си.

Възхищавам се и съм благодарна най-вече заради спасените детски души, които иначе биха стояли в онези казарми, наречени домове за деца лишени от родителска грижа. Не трябва да има деца, лишени от родителска грижа. Всяко дете трябва да получава и да може да даде на някой обич и внимание и радост, за да стане добър човек, а и да направи нас по-добри.

А иначе мен също ме дразнят коментари свързани с това кой на кого прилича. Мойте деца са като две капки вода, обаче свекърва ми твърди, че момичето прилича само на мен (защото го кръстих на майка ми), а момчето прилича на нея (представете си), предполагам защото е кръстено на нея.

Спасението е взаимно. И мойте деца ме спасяват и всеки ден благодаря, че ги има защото са най-хубавото нещо в живота ми.

А тесногръдието не е само българска черта. Имам позната дама от Великобритания, която осинови българско дете от ромски произход с увреждане. Не можете да си представите какво се изсипа върху нея от сънародниците и - от обвинения, че иска да си играе на майка и като и омръзне ще го върне, до твърдения, че се прави на твърде благородна. Гледаха момиченцето и като чумаво.  След няколко операции проблемът на детето беше почти отстранен. Видях момиченцето след 6 години, когато беше на 8  - най-добрата ученичка в класа си, предстоеше да премине в клас за напреднали. Майката толкова се гордее с нея, а много от познантие и просто си мълчат. Някои от тях са британски дипломати... 

"Ми те много хубави. Как ви ги дадоха?" Не съм се сетила да отговоря, че сме ги крали.

Да си кажа и аз болката - кога го осиновихте - преди 8 месеца, а малката на колко е - на 5 месеца. Ама тогава защо го взехте? Ха де?

Е, не, Фоксче, това вече е просташко изказване. Няма начин да не те заболи. Разбирам те напълно. Но със сигурност ще има такива коментари, докато има хора, които да мислят, че осиновяването е лек за безплодие. Просто без думи за такава човешка простотия.
За сега само един път съм изтрещявала от глупав коментар - и то на мед. сестра в поликлиниката. Когато отидохме първия път да го регистираме и ваксинираме, та попита: "е, как така бебе, като не съм ви виждала бременна" (трябва да уточня, че макар и в чужбина, макар и близо до столицата, все пак сме малко село). Аз си глътнах граматиката, защото просто не знаех какво да отговоря, като шок ми дойде. Все очаквах, че ще има някакви подмятания, странни забележки, но право куме в очи, не бях очаквала. Тогава мъжът ми й отговори "ами понякога и така става". След това обаче винаги е била любезна, мила, малкият й е симпатичен, закача се с него и не виждам някакво по-особено отношение, щото е осиновен. Ама как й дойде такава простотия да изпляска и аз не знам.

това ме потресе...нали уж англичаните са пример как умеят да си държат езика зад зъбите когато трябва....
а коментара за това да си "играе на майка".....
ми ако сина ми бе останал сакат - занчи щях да се "правя" на благородна , да си играя на майка....нищо че съм родила, сигурно това щяха да си помислят - сигурно трябва ако има пробелм да го дам в дом....
дипломати ли......това и хора не са.....
наистина тесногръдието НЕ Е САМО българска черта...то си човешка черта...ако може да се нарече човешка, ама май по животните не ходи...

Извинявайте, че се намесвам в темата ви, но да споделя и моята гледна точка:

Ако ме срещнете на улицата с бебе, какво ще ви дойде първо на ум? Най-вероятно, че съм го родила. Ама как така не сте ме виждали бременна? Е тогава вече ще трябва да ви обясня. Като родих третото си дете (при налични големи кака и батко) доста мои познати ме питаха чие е. Може би предполагаха, че съм му баба? Не съм се сърдила, беше ми забавно да гледам реакции. 

Възможно е и да има хора, които се отнасят с нездраво любопитство, но предполагам доста от хората просто не успяват да съобразят достатъчно бързо. Все пак, те едва ли познават в подробности личната ви история и това, което за вас е месеци, понякога и години размишления и мечти за тях е пълна изненада.

Много ми хареса реакцията на онези приятели - много се радваме, какво се казва в такива случаи? - ще си го запомня, определено! Мисля, че в много житейски ситуации това е точния начин да общуваш с човека отсреща.

А всички обичани деца са много хубави, не се чудете, че хората им се възхищават! 

Дали ме дразнят хорските реакции....Зависи
Ужасно се дразня, когато някой ми каже  "ето ти направи добро дело и Господ ти го върна с твое дете". Нима голямата е средство за постигане на някаква цел?! Или тя не е мое дете. Такива ги "изяждам" по лъвси -  на един дъх... За щастие те са малко, поне покрай мен. Повечето ми познати се разплакваха при първата среща или в случаен разговор научат, историята на голямата.
Неповторимо беше когато моята лично лекарка (тя самата е осиновена и много допринесе за решението ни), дойде да види бебето два дни след като си я прибрахме у дома. Взе я на ръце, прегърна я и започна да й говори - "...вече не си самичко, имаш си дом, имаш си мама и татко..." и още много в този дух. колко сълзи се изляха.... Съжалявам, че го нямам записано.
Когато Ради беше на 8 месеца, GP-то й откри шум на сърцето и аз за броени часове се намерих в Св. Екатерина, попаднах на страхотен детски каридолог. На въпроса защо толкова се притеснявам, обясних, че не знам нищо за наследство, за износване на бебето и т.н. Вниманието, с което беше прегледано дете ми, нежността и човечността, на доктора бяха меко казани трогателни. Сега 7 години по-късно смятам да отида отново при него.  Аналогична беше реакцията на екипа в транспортна болница, когато преди 2 месеца, извадихме сливиците.....

Толкова съм щастлива, че нищо не ме дразни поне за сега, може би защото още е малък и няма как да засегнат него.
Повечето от реакциите на хората изобщо не анализирам - всеки се сблъсква с всякакви човешки прояви ежедневно. Радвам се на щастието и абсолютно отказвам да анализирам която и да е от тях

Аз пък не ви се възхищавам! Ама хич, никак! Обаче, ако можете, спрете ме да ви се радвам от все сърце! Инак избягвам да пиша във ваште теми (макар да ги чета почти всичките), но драсвам по 2 думи в тази на чакащите, за да се вълнувам с вас и да си отроня по сълзичка всеки път, когато някоя я напусне. Защото всеки има право да е щастлив и аз се радвам винаги, когато щастието влиза във вашите домове заедно с едно детенце, намерило своите мама и татко, и те се огласяват от смеха му, както и от този на щастливите му РОДИТЕЛИ. Радвам ви се, защото истинското щастие е да имаш дете, а не да го родиш. Не харесвам думата "родител", защото в нашия език тя носи тежестта на родството и раждането, а не са те, които ни правят добри родители за децата ни... Ако беше така, ах, ако беше така... нима би имало и едно дете в онези "домове"!?

Дразня се и още как...

Ама най-много ме дразни класиката - е, сега като се успокоиш, ще имаш и свое...

А дъщеря ми чия е беееее, тя е толкова моя, колкото отсреща не могат да си представят...

Ама много, много ме е яд

А още дори не се е прибрала вкъщи...

Какво ли ще чувам занапрееееед, ама нейсе

хич да не ти пука от това какво ще чуеш, аз отдавна не се интересувам какво казват хората за мен и така ми е 100 пъти по-добре, живи и здрави взимам си детето и ще съм по горда и от сега не ме вълнуват хората, а и аз не общувам почти с никой

Ами да, дразни ме Аз съм майка като всички останали и не смятам това за нещо различно, че хората да ми ръкопляскат/особено някои лицемери ,/искам дори още едно дете да си осиновим, но ме е срам, защото имам 2, а има още много желаещи без нито едно

Момичета, не искам да се заяждам, но ви моля да прочетете тази и другата тема (зе нещата, които не искате да чувате) през очите на нас - неосиновителите и ще видите колко комплексарщина лъха и от двете теми.
Защо не можете да си представите, че ние, неосиновителите, не гледаме ва вас и вашите деца като на чумави, дефектни и т.н.? Не можете ли да си представите, че можем да ви се възхищаваме за смелостта, упоритостта, търпението, волята, непредубедеността?
Простаци и простащина има навсякъде, кофти отношение - също. Независимо от начина на сдобиване с дете.
Струва ми се, че прекалено голямо значение отдавате и прекалено много смисъл влагате в най-елементарни житейски ситуации, разговори и отношения.

пачикрак, принципно имаш право, но, само принципно.
в този форум пишат много свестни хора. черпят информация от хиляди теми. променят се в мисленето си.
в реалния живот е малко по-различно. повярвай ми. да, да кажем половината от хората в ежедневието ни реагират адекватно, но за жалост, другата половина не. и наистина като казвам половината, е много оптимистично.

самата дума осиновяване е бомба. виждам как реагираха хората, когато я изговоря. и докато, когато една жена каже, че е родила, или я видят с детето и, поздравите и честитките са естествени, тази, която каже, че е осиновила предизвиква различни реакции.
не казвам, че са винаги негативни, напротив, но са различни.

всеобщото мнение е, че сме направили добро, благородно дело.

нали вас не ви поздравяват, когато родите с това - браво, роди още един данъкоплатец. или, браво, грижиш се за прираста на родината.

има разделение и това е факт. а ние, след като проимаме деца, се чувстваме като всички останали, а децата ни са наши деца.
не би могла да го разбереш, защото не си го усещала. преди бяхме различни, после станахме еднакви с останалите. и когато ни напомнят по някакъв начин, че сме различни, не ни е уютно.

естествено е, че имаме комплекси, кой по-малко, кой повече. една от причините, да ги имаме, е именно горепосочената.
знам, че не искаш да се заяждаш. просто провеждаме един вид дискусия.

когато един човек в дадена тема реагира с подобни доводи, или двама, може да се каже, че са изключение. когато обаче всички реагират по този начин, значи има нещо, което не е наред. няма как двайсетина жени, различни по възраст, образование, начин на мислене, да са отборни комплексарки. нещо ни обединява, за да имаме почти еднакви реакции. негативни, спрямо нещо, което не ни харесва.
и в крайна сметка, целта е да го оправим, доколкото можем.

подобни теми са най-вече полезни, за да могат поне тези, които четат тук, да променят малко или много този начин на мислене. и просто да сме редови майки, както всички останали.
не само ние, а и родителите на деца с увреждания се усещат така, повечето. различни.

живея извън българия. имам база за сравнение. тук осиновяването не е нищо. просто е начин да имаш дете. по-голямата част от обществото го възприема така. едни раждат, други осиновяват. по улиците се разхождат бели майки и деца с азиатски, африкански и какви ли не други черти, тъмнокожи майки с руси деца.......мултикулти. никой не си задава въпроса, кой по какъв начин се е сдобил с детето си. има семейства с мулатче, китайче и индийче, майката и бащата са руси, пак не прави впечатление. всички са еднакви. казваш, че си осиновил и реакцията е никаква, при познати и приятели пък е абсолютно същата, както ако детето беше родено от теб. едно честито, много се радвам и толкова.

повярвай ми, отношението в българия е различно, спрямо биологична майка и спрямо осиновителка. затова и се комплексираме. защото искаме и сме просто майки, както всички останали. не смятате децата ни за чумави, поне много от хората, но за различни.

Матакосмата, благодаря за добре обоснованото мнение - мисля, че разбрах същността му и сйм абсолютно съгласна с него 

В другата тема бяха дадени доста абсурдни примери за дразнения, но свят голям - хора всякакви.

Аз самата много бих искала да осиновим детенце, но все още съм във фаза на проучване на процедурите и борба с предразсъдъците на мъжа ми.
Направих грешката да споделя тази ми мисъл с приятели (интелигентни и уж доста отворени хора), като една от първите реакции беше: как ще се справиш с обичта към това дете? Отговорих им: ми както се справям с обичта към първото ми дете и към това, което чакам. А те: е, да, ама те са си твои 
Честно казано онемях. Майка ми и баба ми да реагират така - ОК. Ама хора на по 30 години....

ами ето, сама си се убедила, че даже млади хора, които иначе считаш за интелегентни, добри и мили, реагират особено. за това иде реч. българина не е лош и зъл, нито бездушен, напротив. за двете години прекарани доскоро в българия, се убедих, че има страхотни хора, които наистина болеят с проблемите на другите. някак си душевноста е много по-богата. тук като че ли всичко се стича по повърхнината. за 2 години в българия, срещнах толкова читави и свестни хора, които тук не успях даже наполовина, и то за 20 години.
само мисленето у българина е малко особено, по отношение на различните хора. ако стане малко по-лишено от предубеждения и заучени клишета, цена няма да имаме като нация.
доводите може да са различни, но основата е това. всяко нещо, което прави различни нас и децата ни, предизвиква негативни реакции, затова и дискутираме.
първата реакция е ядът, после идва тъгата. не защото нас считат за различни, а децата, с добро или лошо. а знаеш, че всяка майка е орлица и когато стане дума за детето и го брани с нокти и зъби.
предполагам, си чела темата на осиновените деца, оттам може и да извадиш най-правилните заключения. именно това отношение и усещане, което им дава обществото, води до големи катаклизми в душите им.

а колкото до приятелите ти, и аз имам подобни, макар наистина малко. въпроси от този сорт са добронамерени, но от тях боли.
има и други, злобни и то от близки роднини. когато казах, че имам дете, ме попитаха дали не е болно.
а тъй като бих искала по-нататък да имам и дете с увреждане, и от друг етнос, си представям тогава какви ще са коментарите. но злобните коментари наистина не оставят следи в мен и не ми причиняват болка. там знам как да реагирам.

радвам се, че съм успяла поне малко да обясня какво усещаме. не искам да ставам говорител на осиновителите, предполагам има и различни от моето мнение. но предполагам доста от тях ще се съгласят с мен.

радвам се, че намерихме възможност за диалог, защото мисленето на обществото променяме самите ние. с говорене, обясняване и личен пример. наша задача е, докато сме на този свят, за да не сме живели напразно, да се опитаме да направим света малко по-добър, за децата ни и внуците ни.

Не искам да навлизам в подробности, но и в горния си пост  съм го казала
Защо неосиновителите смятат за геройство да осиновиш дете, pachikrak