Здравейте!
Съвсем скоро открих този форум и много му се зарадвах…
Моята история е дълга и няма да ви отегчавам с подробности, ще се опитам да бъда възможно кратка, но сигурно няма да успея съвсем... Имам двама сина, и двамата са родени в Германия, защото тогава живеехме там (следвахме, работихме и т.н.). В България сме отново от 1 година. В момента не планираме трето дете, но не го изключваме за в бъдеще, и ако някога се случи, ще го приемем с благодарност и огромна радост. Но това, което много ме измъчва при мисълта за евентуално трето раждане, е фактът, че и двете ми деца са родени със секцио. Нито една от двете операции не беше планирана. Първото раждане започна нормално, но след дълги часове на доста неефективни контракции (подпомагани със система) и след като се появиха съмнения в тоновете на бебето, се взе решение за секцио (при около 6 см разкритие, достигнати след 10 часа активни и твърде болезнени контракции!). Аз бях твърде млада и неподготвена (бях посещавала курсове за подготовка за раждане, разбира се, но там рядко се споменаваше за секцио, а и в тези редки случаи аз наивно си мислех “едва ли ще се случи на мен”, както със сигурност си мислят повечето бъдещи майки през първата си бременност...). Така че нищо чудно, че всичко свърши така – лекарите там са по-скоро предпазливи и предпочитат да се презастраховат в подобни случаи и да действат “на сигурно” (т.е. да извадят ножа), а пък аз не бях подготвена да споря с тях....В последствие съм склонна да мисля, че секциото не беше единственият възможен изход на това раждане – прегледах протоколите от болницата, изчетох доста по темата и стигнах до извода, че причината за”липсата на прогрес” е била най-вероятно в неблагоприятната позиция на бебето: било е с лице обърнато към корема ми, а не към гърба ми, не знам как е терминът на български...и при това положение му е било трудно да се намести в таза ми и да предизвика разкритието. Но това в никакъв случай не означава неизбежно секцио.... Както и да е, родих едно прекрасно здраво момченце и не бях кой знае колко депресирана от факта, че се роди по този начин. Знаех, че при следващото раждане всичко е възможно и вярвах, че тогава няма да се повторят тези неблагоприятни условия и ще успея да родя нормално. ... Когато решихме че е време за второ бебе, всичко се разви по напълно неочакван начин. Не успях да забременея доста време, и когато това най-после се случи, бях токлова безмерно щастлива, че изобщо не ми беше до грижи относно как ще се роди бебето и съответно отново не бях достатъчно добре подготвена...Макар че този път се бях погрижила раждането да се ръководи от определена акушерка и доктор (а не които се случат на смяна), които ме подкрепяха в желанието ми да избегна повторно секцио и имаха опит в подобни раждания. Но за лош късмет, когато започна раждането (междувпорчем точно както и първото, започна с изтичане на водите...), и двамата не можаха да бъдат с мен – докторът беше на конгрес в друг град, а акушерката беше от 36 часа на крак (две поредни раждания преди мен) и имаше нужда от малко почивка. И така, отново попаднах в ръцете на напълно случайни хора, които се оказаха не особено кооперативни относно моето желание за нормално раждане. Този път бебето беше високо в таза, и след около 4 часа активни контракции не беше мръднало и милиметър, разкритието беше все така 2-3 см...и докторът каза “Няма смисъл”. И така ме клъцнаха за втори път. Впоследствие се оказа, че главата му е била доста голяма (37 см), не че такава глава не може да мине, но те ми сложиха диагноза “относително несъотвествие” (между главата на бебето и таза на майката), което е често срещана причина за секцио (друг е въпросът доколко е разумна). И така, отново имах едно прекрасно здраво момченце, но този път психическата рана беше доста по-дълбока от раната в корема ми. И тя още не е зараснала, и зная, че никога няма да зарасне, освен ако може би някой ден имам щастието да родя още едно прекрасно здраво момченце (или момиченце)! Имам предвид да го РОДЯ, а не да бъде извадено от корема ми.
И така, след второто ми секцио вече се задълбах наистина сериозно в темата VBAC (вагинално раждане след секцио), и открих, че това е напълно оправдан и допустим метод, широко прилаган навсякъде по света, който разбира се има и своите противници (най-вече сред докторите, не толкова сред акушерките...). Темата е най-горещо дискутирана в САЩ, защото там процентът на оперативни раждания е достигнал такива висоти, че ако продължават така скоро ще се ражда само оперативно....
Както и да е, интересува ме има ли някой тук опит в тази насока – какво е отношението на българските доктори и акушерки към тази алтернатива, дали все още важи старото правило “веднъж секцио – винаги секцио”, или е възможно да се намери и някой привърженик на VBAC?
Ето че се получи доста дълго, за което се извинявам, но ако някой е имал търпението да го изчете и има какво да сподели по темата (независимо дали е във връзка с моето конкретно питане, или просто с темата за психическото състояние след нежелано и неочаквано секцио), ужасно ще се радвам!
A
Съвсем скоро открих този форум и много му се зарадвах…
Моята история е дълга и няма да ви отегчавам с подробности, ще се опитам да бъда възможно кратка, но сигурно няма да успея съвсем... Имам двама сина, и двамата са родени в Германия, защото тогава живеехме там (следвахме, работихме и т.н.). В България сме отново от 1 година. В момента не планираме трето дете, но не го изключваме за в бъдеще, и ако някога се случи, ще го приемем с благодарност и огромна радост. Но това, което много ме измъчва при мисълта за евентуално трето раждане, е фактът, че и двете ми деца са родени със секцио. Нито една от двете операции не беше планирана. Първото раждане започна нормално, но след дълги часове на доста неефективни контракции (подпомагани със система) и след като се появиха съмнения в тоновете на бебето, се взе решение за секцио (при около 6 см разкритие, достигнати след 10 часа активни и твърде болезнени контракции!). Аз бях твърде млада и неподготвена (бях посещавала курсове за подготовка за раждане, разбира се, но там рядко се споменаваше за секцио, а и в тези редки случаи аз наивно си мислех “едва ли ще се случи на мен”, както със сигурност си мислят повечето бъдещи майки през първата си бременност...). Така че нищо чудно, че всичко свърши така – лекарите там са по-скоро предпазливи и предпочитат да се презастраховат в подобни случаи и да действат “на сигурно” (т.е. да извадят ножа), а пък аз не бях подготвена да споря с тях....В последствие съм склонна да мисля, че секциото не беше единственият възможен изход на това раждане – прегледах протоколите от болницата, изчетох доста по темата и стигнах до извода, че причината за”липсата на прогрес” е била най-вероятно в неблагоприятната позиция на бебето: било е с лице обърнато към корема ми, а не към гърба ми, не знам как е терминът на български...и при това положение му е било трудно да се намести в таза ми и да предизвика разкритието. Но това в никакъв случай не означава неизбежно секцио.... Както и да е, родих едно прекрасно здраво момченце и не бях кой знае колко депресирана от факта, че се роди по този начин. Знаех, че при следващото раждане всичко е възможно и вярвах, че тогава няма да се повторят тези неблагоприятни условия и ще успея да родя нормално. ... Когато решихме че е време за второ бебе, всичко се разви по напълно неочакван начин. Не успях да забременея доста време, и когато това най-после се случи, бях токлова безмерно щастлива, че изобщо не ми беше до грижи относно как ще се роди бебето и съответно отново не бях достатъчно добре подготвена...Макар че този път се бях погрижила раждането да се ръководи от определена акушерка и доктор (а не които се случат на смяна), които ме подкрепяха в желанието ми да избегна повторно секцио и имаха опит в подобни раждания. Но за лош късмет, когато започна раждането (междувпорчем точно както и първото, започна с изтичане на водите...), и двамата не можаха да бъдат с мен – докторът беше на конгрес в друг град, а акушерката беше от 36 часа на крак (две поредни раждания преди мен) и имаше нужда от малко почивка. И така, отново попаднах в ръцете на напълно случайни хора, които се оказаха не особено кооперативни относно моето желание за нормално раждане. Този път бебето беше високо в таза, и след около 4 часа активни контракции не беше мръднало и милиметър, разкритието беше все така 2-3 см...и докторът каза “Няма смисъл”. И така ме клъцнаха за втори път. Впоследствие се оказа, че главата му е била доста голяма (37 см), не че такава глава не може да мине, но те ми сложиха диагноза “относително несъотвествие” (между главата на бебето и таза на майката), което е често срещана причина за секцио (друг е въпросът доколко е разумна). И така, отново имах едно прекрасно здраво момченце, но този път психическата рана беше доста по-дълбока от раната в корема ми. И тя още не е зараснала, и зная, че никога няма да зарасне, освен ако може би някой ден имам щастието да родя още едно прекрасно здраво момченце (или момиченце)! Имам предвид да го РОДЯ, а не да бъде извадено от корема ми.
И така, след второто ми секцио вече се задълбах наистина сериозно в темата VBAC (вагинално раждане след секцио), и открих, че това е напълно оправдан и допустим метод, широко прилаган навсякъде по света, който разбира се има и своите противници (най-вече сред докторите, не толкова сред акушерките...). Темата е най-горещо дискутирана в САЩ, защото там процентът на оперативни раждания е достигнал такива висоти, че ако продължават така скоро ще се ражда само оперативно....
Както и да е, интересува ме има ли някой тук опит в тази насока – какво е отношението на българските доктори и акушерки към тази алтернатива, дали все още важи старото правило “веднъж секцио – винаги секцио”, или е възможно да се намери и някой привърженик на VBAC?
Ето че се получи доста дълго, за което се извинявам, но ако някой е имал търпението да го изчете и има какво да сподели по темата (независимо дали е във връзка с моето конкретно питане, или просто с темата за психическото състояние след нежелано и неочаквано секцио), ужасно ще се радвам!
A
Въпреки пълното разкритие до което достигнах, главата на бебето така и не можа да мине през тазовата ми кост. Бях много разочарована от себе си най-вече, но ми мина за 5-6 часа. След някоя и друга година и ние имаме желание за второ детенце и мисля изобщо да не се мъча 10 часа да достигна до пълно разкритие, за да ме резнат накрая отново, а направо като започнат контракциите да последва веднага секциото.
Щастлива съм, че всичко с бебо и мен си беше наред 
Но ти щом така ги чувстваш нещата - пробвай и вагиналното раждане...там не съм наясно, но би трябвало все някой компетентен доФтор да те подкрепи 
