Номинации за най-голяма муня

Aз. Доказан, при това. В 4 клас сменям училището и новата учителка по пеене ме записа във фанфарната музика. Е, 7 месеца по-късно се отказах, нещо не успях да се науча. За наказание - 2 по пеене в бележника и  записана в хора. Още 3 години в хора. През цялото това време аз съм убедена, че мога да пея. След 7 клас кандидатствах, приеха ме в АГ и в първите часове на 8 клас учителят по пеене набира момичета за хора: изсвирва на пианото няколко тона и всяко момиче трябва да ги повтори. Стига до мен (аз съм от последните), изсвирва веднъж, аз изпявам, втори път, аз пак изпявам, трети път...на другите само по веднъж. След третия опит ме пита:"Ти наистина ли нямаш слух или ми го правиш нарочно?" (един вид, да избегна хора). Аз:"Не, не го правя нарочно".

Да ти кажа никое от децата не се е оплаквало - на всички ни беше забавно да живеят 90-те години - тогава нямаше кой да прави компромати

Свекърва ми още разправя през сълзи, когато деверът е бил във втори клас, на въпроса на другарката какъв иска да стане, когато порасне, отговорът е бил Боклукчия. А приятелчето му в белите е искал да стане Шофьор на боклука. Явно в детските очи изглеждат по-различно нещата. Или поне през средата на осемдесетте са били по-различни. Но и двете майки доста са се червили на родителската среща.

еее помните ли екстаза ,който обземаше всички момченца само при звука на боклукжийския камион....почваше едно бясно тичане и викане, все едно Рамбо /или някой от тогавшните герои /е дошъл....при нас беше издигнат в култ този камион

А сега ми идва да ги ликвидирам като ми задрънкат кофите в 4 сутринта.

Точно. По едно време бяха почнали да минават към пет. Особено лятото абсурд да заспя след камиона. И какво толкова викат, крякат и псуват не мога да разбера, като са само двама боклукчии и шофьора.

Нито едното, нито другото. Надали те е излъгал човекът, звучала си съвсем прилично. Не си ли чувала професионални певци как звучат без съпровод! И грачат, и фалшивят... То плейбекът не случайно е измислен
Има и нещо друго - човек не си познава гласа, чува си го по-различен от истинското му звучене. Всеки се стряска първия пък като се чуе на запис. И обикновено не се харесва.

По темата с кофите за боклук...
Преди няколко години ще излизам с приятелка, тя ще мине да ме вземе от вкъщи. Звъни ми да слизам. Слизам аз, чакам, чакам, чакам-никаква я няма. Звъня не ми вдига. Започвам да мисля какво ли не. По едно време се появява девойката и ми казва как изхвърляла боклука и си хвърлила телефона заедно с него. Вика виждам че ми звъниш, ама няма как да вдигна. Хвърлила един картон отгоре, че телефона нов, а кофата празна /живееше до махалата тогава/. Палим колата, отиваме. Аз се заливам от смях - с една ръка снимам, с другата държа кофата че е на колелца и под наклон. Взе си телефона даже и позира за няколко снимки докато беше вътре.

Не съм влизала в кофа за боклук( за сега) но имам снимка с една приятелка до един голям кош и онзи ден я намерих и ѝ я пратих. Сцената не се разиграва в БГ. Много ми стана смешно и двете до кофата и зяпаме.
Случаят беше, че ни звънят по телефона "страшни чанти са изхвърлили Chanel , Calvin" и още там к'ви бяха дрехи, обувки, чанти, колани, шапки и. т. н., не ги разбирам много всички тези марки, които изредиха,но знам, че моята приятелка ги знае. Викам на моя "давай да тръгваме "и се нареждаме в колата с моята приятелка, която уж никога не би се изложила така,но заради мене идвала. Спираме и тая моята кифла, като видя коша и, като ме изблъска, пререди ме, направо ме избута и мина през мене, (колата беше с една врата отзад, а аз бях до вратата) и се нахвърли върху коша, аз докато стигна.., пък и ме напуши на смях, тя си намери чанта и някакви други неща, но ние и без това се забавихме доста и бяха взети вече хубавите джиджафки, намерих си само една шапка на Адидас, но и на това съм доволна😁Но мойта душичка (приятелката ми) даже не ми остави възможност да надникна, да си вмъкна ръката вътре в коша🤣Иначе, хич не би се изложила така.
И само шапката закачих.
Та, снимката.. моя се смее от колата и натиска клаксона и двете стресирани, че ще ни познаят, тоест нейните познати и после ще ни бъзикат, но се обръщаш, а то е ясно, че е за нас и двете в такт се обръщаме и поглеждаме към колата, която свири( нашата) и той точно ни е щракнал облещени до коша.
Мисля, че и клип ни беше направил. Много ни се смя, после и всички, които разбраха😁.

И аз. Как ли пък няма да рева за чаши и очила и да си тормозя детенцето за буркани.
На вещи не робувам!

И за да не е спам, на няколко пъти се опитвам да прибера какво ли не (нехранителни стоки ) в хладилника. 😄

Аз упорито се опитвам да си топля кафето в хладилника който е до микровълновата....

Толкова се радвам, че не съм единствената боклукчийка, че реших и аз да си призная за изпълнението си.
Преди години, у нашите т.е. в отсъствието на ММ правих пица и свалих любимия си годежен пръстен, за да не пречи и да не се цапа, но го оставих на масата при продуктите. Щях да си го сложа после .... Сложих пицата във фурната и почистих - опаковки, остатъци, салфетки - всичко накуп и в боклука. Няколко часа по-късно усетих някакъв дискомфорт. Може би мина още час докато осъзная, че ми го няма пръстена. След щателни издирвателни действия - всяко чекмедже, рафтче, шкафче, чанти и торбички проверени няколко пъти се сетих, че го свалих на обяд и го оставих до тавата, но и на, под и около масата също го нямаше. И тогава ми светна, че пръстенът е в контейнера за боклук.
Тъмно беше вече, към 20 часа и студено т.е. нямаше да има  публика и екипирана със старо яке на майка ми се озовах пред контейнерите. Обаче съм свръх гнуслива и се замислих как да си спестя влизането вътре. Обаче също толкова силно си исках пръстена. Добре че имам навика да връзвам торбичките с боклук и бях сигурна, че пръстенът си е вътре. Само трябваше да намеря торбичката и да я извадя, но дистанционно. Намерих пръчка и започнах претърсването на контейнера с пръчката. Не знам дали бих успяла по този начин защото тогава се появи клошар, който с лекота се прехвърли вътре в контейнера. Реших, че това е подарък от  съдбата и трябва да се възползвам. Човекът си ровеше вътре, а аз отвън вече бях решила как да го накарам да ми даде моята торба. Ако бях казала, че има златен пръстен вътре нямаше да я намери в мое присъствие. Затова реших да бъда хитра. Започнах разговор все едно сме се срещнали в друга ситуация и на друго място и проявявам интерес към личността му. Стигнахме до момента в който той ме попита аз какво правя до казана по това време. Това беше и целта ми. С тъжен глас му разказах как сме играли с детето на криеница с любимата му играчка и то решило, че е супер яко да я скрие в боклука, но пък преди да я открием, дядо му е изхвърлил боклука и сега детето седи в къщи и се тръшка и реве неутешимо. Разказах каква ми е на цвят торбичката и че е завързана, така че играчката със сигурност е вътре и затова имам надежда да успея да я намеря. Оказа се милозлив човек, трогна се и предложи да ми помогне с търсенето. То това беше и целта. Даде ми торбата, а аз я отворих малко встрани, напипах пръстена и го извадих заедно с няколко салфетки. Беше тъмно и той изобщо не разбра, че извадих пръстен, не играчка. 
Изобщо нямам представа, ако той не беше се появил как щях да си взема пръстена.

Надявам се, че си му се отблагодарила поне с един кроасан. 👍
Никога няма да ми дойде тази схема в главата, направо съм жалка с опитите си да лъжа,затова ща не ща казвам си всичко 🤷‍♀️
Иначе ще ми дойде на ум подобна схема, но ако изпълнителят ѝ е друг, не аз. 😁

Аз дадох два лева на едно циганче да ми извади една саксия с палма от контейнера.Някой я беше хвърлил,аз я спасих.Още я имам.

Още имам да дочета 3 страници от темата след последното ми влизане, но бързам да се изтипосам. Сега чета за подаръците и бельото, подарено на момиченца. Четейки си спомних как за 14ят или 15ят ми РД вуйна ми (която и тогава, и сега не понасям, за радост вече не ми е вуйна) ми подари сутиен. Хубав сутиен. Подарък на място. Обаче ето къде е мунщината и то току-що я осъзнах: аз до ден днешен пазя този сутиен, въпреки че вече не става за носене, защото по някаква причина подсъзнанието ми е изфабрикувало грешен спомен, а именно, че баба ми е подарила сутиена. Много обичах баба ми. Тя ми помогна да пробвам подаръка - беше ми първият сутиен в живота и не знаех как се слага . И вероятно по тази причина в спомените си съм свързала сутиена с нейния образ и си го пазя като най-мил спомен. А майка ми през годините ме е питала защо го пазя. Казвала съм защо и тя все ми казваше, че баба ми никога не ми е подарявала сутиен, а аз спорех ...