По-скоро беше за пътя, който трябва да извървим до порасналите осиновени деца, да се докоснем до детето в тях, до страховете и копнежите, до болката от "липсващия" живот. Беше за болките, които ни разделят и за щастието, което ни свързва - решението на една жена, някога, някъде да си тръгне и да направи нас родители. Поне аз така си мисля.
- Публикувана: 11 март 2008, 12:57 ч.
- Последно мнение: 18 септ. 2020, 09:55 ч.
Пътя, който трябва да извървим помежду си
Ами то това е началото на Пътя - да осъзнаем, че нашите деца носят в душата си специфична болка. И този път започва най-естествено с отхвърлянето на тази мисъл, с майчинския инстинкт да се опитаме да излекуваме всяка болка на децата си или да я поемем върху себе си.
Пътят до осъзнаването, че онази, първичната болка е реална и си е само тяхна и че ние не само не сме в състояние да й въздействаме, но не бива и да се опитваме, е много дълъг и поне за себе си смятам, че има още много неща, които не разбирам.
Благодаря от сърце за откровеността на порасналите деца. Благодаря, че ни позволяват да се докоснем до техния вътрешен свят, защото по този начин можем да почувстваме по добре децата си.
За всички
и 
Пътят до осъзнаването, че онази, първичната болка е реална и си е само тяхна и че ние не само не сме в състояние да й въздействаме, но не бива и да се опитваме, е много дълъг и поне за себе си смятам, че има още много неща, които не разбирам.
Благодаря от сърце за откровеността на порасналите деца. Благодаря, че ни позволяват да се докоснем до техния вътрешен свят, защото по този начин можем да почувстваме по добре децата си.
За всички
и
Ми да-а-а-а, и според мен по скоро темата е такава, каквато я определи Калина.
А този Път започва от приемането на БМ и от двете страни - и от деца и от осиновители. А след това след много месеци, може и години, безброй отчаяния и мъки може евентуално да стигне и до ПРОШКАТА.
Та, можем ли да й простим? На нея - жената, момичето, чрез която се срещнахме? Ако не можем, защо?
Понякога като същински даоист си казвам - Смисълът на Пътя е в самото пътуване, а не във финала.... Така че едва ли е от значение, какво решение ще взема в крайна сметка, а е важно какво се случва с мен докато го взимам, или пък не го взимам..... А решението е важно, защото от него ще има последствия. Които могат да променят живота и не само моя....
Да знаете това за прошката е най-трудната част, момичета! Прошката - тази същата, за която се говори в Библията - съзнателно дадена, е това, което искрено желая на всички нас, оплетени в триадата!!!
А този Път започва от приемането на БМ и от двете страни - и от деца и от осиновители. А след това след много месеци, може и години, безброй отчаяния и мъки може евентуално да стигне и до ПРОШКАТА.
Та, можем ли да й простим? На нея - жената, момичето, чрез която се срещнахме? Ако не можем, защо?
Понякога като същински даоист си казвам - Смисълът на Пътя е в самото пътуване, а не във финала.... Така че едва ли е от значение, какво решение ще взема в крайна сметка, а е важно какво се случва с мен докато го взимам, или пък не го взимам..... А решението е важно, защото от него ще има последствия. Които могат да променят живота и не само моя....
Да знаете това за прошката е най-трудната част, момичета! Прошката - тази същата, за която се говори в Библията - съзнателно дадена, е това, което искрено желая на всички нас, оплетени в триадата!!!
Когато ни поникнаха ноктите, когато не са вкопчени в мен с тревожните си въпроси - прощавам й, не мисля за нея, акта осиновяване тогава няма значение. Когато на Вики душуцата се гърчеше, гогато скачаше нощем плувнал в пот и питаше и не питаше, а гризеше ноктите - мразех я и не исках да мога да й простя.
А всъщнст - Бог да й даде сили да живее и обича!
А всъщнст - Бог да й даде сили да живее и обича!
Хайде нещо по темата, че нещо почти е замряла. Не знам дали ще ви хареса, ама го пускам за тези, които още не са го прочели.... Стих за БМ, тази чрез която сме свързани - ние и вие.
ПОСЛАНИЕ КЪМ ВСИЧКИ ОСИНОВЕНИ ДЕЦА
Автор неизвестен филипинец
Имало едно време две жени, които никога не се срещнали.
Едната, за която ти не си спомняш, и другата, която ти наричаш мамо.
Два различни живота, които се обединяват в един - ТВОЯТ.
Едната беше твоята добра звезда, другата - твоето слънце.
Първата ти даде живот, а втората те научи как да го живееш.
Първата създаде в теб необходимостта от обич, а втората беше тук за да те изпълни с нея.
Едната ти, даде корени, другата ти предложи своето име.
Първата ти предаде своите дарби, втората ти предложи своите намерения.
Едната създаде в теб тревога, другата успокои твоите безпокойства.
Едната получи първата твоя усмивка, а другата изтри твоите сълзи.
Едната те предложи за осиновяване, това беше всичко, което можееше да направи за теб.
Другата се молеше да си има детенце и Господ я отведе при теб.
И сега, когато ти плачейки ми задаваш вечния въпрос: естествена наследственост или възпитание, на кое от двете съм плод?
Нито на едното, нито на другото дете мое, простичко на двете различни форми.
ПОСЛАНИЕ КЪМ ВСИЧКИ ОСИНОВЕНИ ДЕЦА
Автор неизвестен филипинец
Имало едно време две жени, които никога не се срещнали.
Едната, за която ти не си спомняш, и другата, която ти наричаш мамо.
Два различни живота, които се обединяват в един - ТВОЯТ.
Едната беше твоята добра звезда, другата - твоето слънце.
Първата ти даде живот, а втората те научи как да го живееш.
Първата създаде в теб необходимостта от обич, а втората беше тук за да те изпълни с нея.
Едната ти, даде корени, другата ти предложи своето име.
Първата ти предаде своите дарби, втората ти предложи своите намерения.
Едната създаде в теб тревога, другата успокои твоите безпокойства.
Едната получи първата твоя усмивка, а другата изтри твоите сълзи.
Едната те предложи за осиновяване, това беше всичко, което можееше да направи за теб.
Другата се молеше да си има детенце и Господ я отведе при теб.
И сега, когато ти плачейки ми задаваш вечния въпрос: естествена наследственост или възпитание, на кое от двете съм плод?
Нито на едното, нито на другото дете мое, простичко на двете различни форми.
много силно
Прошка?.. Въпреки, че не мога да си представя Аз да оставя детето си, никога не съм изпитвала лоши чувства, дори укор към жената, родила и оставила сина ми. Не зная как да го обясня... Изпитвам още от самото начало благодарност, че на света има такова чудо като моето светло, весело, добро та добро, отзивчиво и чувствително човече със здрав характер, жилав, като дух и физика, любознателен, адаптивен, о, красив.... Знам, че частица от това, дължи и на нея. Удивлението ми е безгранично всеки ден от това какъв е, как се променя и расте и как цялата любов на земята сякаш се събира в сърцето ми, а и не само в моето - "Мамо, обичам те от земята до последната планета!" Не знам защо си представям тази млада (20 годишна) циганка също с характер, също жизнена, също весела. Нищо не знам за нея, освен, че Анди е трето дете... Благодарна съм й, че не го е оставила да води трудния и, какво да говорим, в нашите условия безпросветен, безпътен живот в някое гето и ... да не навлизам в подробности...Всъщност май само това мисля за нея, някак повече се тревожа, че там някъде Анди има братчета или сестричета - как ли са те..?
Зная, че го е боляло и му е било страшно... Чувствам че има и ще има следи от тази самота и от тази самотна борба - дълго време, ако опитам да хвана мига и да въведа темата за осиновяване - той не ми даваше, успя да ме изслуша едва на четири години, Чувствам, че на клетъчно ниво изпитва дискомфорт да остане сам, или ужас като се разделяме (за детска градина) и още много други признаци, че е преживял такава болка, че тя остава...
Прошка... прошка мога да искам само аз пред него, за грешките, които правя, за това, че не винаги го обичам УМНО, и в случай, ако не мога да му помогна достатъчно да се справи с травмите, да заживее своят живот, да намери своят път...
Не тая лоши чувства към родилата го жена, дано и той не ги изпитва...
Зная, че го е боляло и му е било страшно... Чувствам че има и ще има следи от тази самота и от тази самотна борба - дълго време, ако опитам да хвана мига и да въведа темата за осиновяване - той не ми даваше, успя да ме изслуша едва на четири години, Чувствам, че на клетъчно ниво изпитва дискомфорт да остане сам, или ужас като се разделяме (за детска градина) и още много други признаци, че е преживял такава болка, че тя остава...
Прошка... прошка мога да искам само аз пред него, за грешките, които правя, за това, че не винаги го обичам УМНО, и в случай, ако не мога да му помогна достатъчно да се справи с травмите, да заживее своят живот, да намери своят път...
Не тая лоши чувства към родилата го жена, дано и той не ги изпитва...
Прошка?.. Въпреки, че не мога да си представя Аз да оставя детето си, никога не съм изпитвала лоши чувства, дори укор към жената, родила и оставила сина ми. Не зная как да го обясня... Изпитвам още от самото начало благодарност, че на света има такова чудо като моето светло, весело, добро та добро, отзивчиво и чувствително човече със здрав характер, жилав, като дух и физика, любознателен, адаптивен, о, красив.... Знам, че частица от това, дължи и на нея.
Мама Ира, когато тръгвах към детето (мое първо предложение) без да съм го видяла, без да съм сигурна дали то щ е моето дете, изпитвах подобна признателност, че някой го е приютил и износил за 9 месеца. Не съм изпитала досега лоши чувства към тази жена, дарила живот на детето ми (в нейния случай платила с високата цена на тежко раждане, с усложнения за нея). Често си мисля, че е много вероятно там нейде дъщеря ми да има братя и сестри...; Мисля си, че когато си израснал именно в безпросветна среда; в лишения от всякакъв тип да оставиш детето си е начин да му предоставиш шанс да промени тази реалност....
Но това е и такъв риск за детето! Ами ако не бъде осиновено!?....
Дъщеря ми има дълбок белег на челото- при едно от посещенията ми в дома я заварих със страховита рана:само вдигнати рамене насреща ми във връзка с въпроса ми"Какво се е случило?"...
От този белег( онзи в сърцето им често е невидим за очите ни) нямам мира- на какво са обречени малките душици: да оцеляват невръстни в един нелек свят!...ами ако никой не пожелае да ги отведе от там?
Venecias, така е - децата ни, децата пишешти тук, познават болката, във степен, която трудно бихме могли да си представим..
Когато се опитвам да преценя дали се справям сносно с възпитанието моето момче, дали като майка, отглеждаща сама детето си мога да компенсирам многото липси и белези, които има и ще има в добавка от самотното ми майчинство, на няколко пъти си представям - "Анди остава в домовете" - когато ми го предложиха 2 семейства не бяха пожелали дори да го видят, заради произхода... Опитвах да си представя, че израства в рожденната си среда... Не искам да си представям това - това не е добро за което и да е дете! Чувствам мъка и вина в себе си за децата в домовете, за циганетата на улицата - с чехли в снега... Срам ме е.
Всъщност писах тук единствено за да споделя някакво вътрешно усещане - не съм настроена в ни най-малка степен срещу жената родила момчето ми. И не зная как, но поне засега мисля, че моето спокойствие по отношение на осиновяването, на биологичната майка, на етноса му, някак и на него действа успокояващо. Може и да не съм права, може драмите да предстоят, може би е още малък (на 5 г. и 8 м.) и да не разбира много... Може просто той да е много лъчезарно дете и това да е начинът му да се справя с нещата... Не знам, момичета, просто споделям, нали търсим пътища. Това е моят засега, ако не е достатъчен, ако не е верен, ще търся още.
Когато се опитвам да преценя дали се справям сносно с възпитанието моето момче, дали като майка, отглеждаща сама детето си мога да компенсирам многото липси и белези, които има и ще има в добавка от самотното ми майчинство, на няколко пъти си представям - "Анди остава в домовете" - когато ми го предложиха 2 семейства не бяха пожелали дори да го видят, заради произхода... Опитвах да си представя, че израства в рожденната си среда... Не искам да си представям това - това не е добро за което и да е дете! Чувствам мъка и вина в себе си за децата в домовете, за циганетата на улицата - с чехли в снега... Срам ме е.
Всъщност писах тук единствено за да споделя някакво вътрешно усещане - не съм настроена в ни най-малка степен срещу жената родила момчето ми. И не зная как, но поне засега мисля, че моето спокойствие по отношение на осиновяването, на биологичната майка, на етноса му, някак и на него действа успокояващо. Може и да не съм права, може драмите да предстоят, може би е още малък (на 5 г. и 8 м.) и да не разбира много... Може просто той да е много лъчезарно дете и това да е начинът му да се справя с нещата... Не знам, момичета, просто споделям, нали търсим пътища. Това е моят засега, ако не е достатъчен, ако не е верен, ще търся още.
Здравейте всички,
за прqв път попадам тук и с интерес (и много противоречиви чувства) прочетох написаното.
Ето накратко: ние живеем в Белгия, имаме момченце на 8 години, осиновено от България на 10 седмици (да, тогава още можеше и да им се спести стоенето по домовете). Той си знае отдавна, че е осиновен, никога не сме го крили, а и тук май не се трогват толкова от "новината".
Много искам да чуя какво мислят порасналите осиновени деца за следното:
1. Възможно ли е да ПОМНИ тези кошмарни седмици в болницата? Говори ми за хора с бели дрехи, а тук, доколкото сме били по болници (почти никак), лекарите не носят бели престилки, къде ги е виждал?
2. Днес си говорих с него и му казах, че има красиви очи (наистина!), но сини, а не като моите и на татко му кафеви. Той спокойно заявява, че естествено е така, нали е ОТ ДРУГО СЕМЕЙСТВО. Питам го дали си мисли за това семейство, казва не и отклонява темата. Дали го е страх да говори?
3. Питал ме е, още на 4 години - а тази майка, дето ме е родила, не ме ли е харесвала? май отговорът е - не знам!- но сърце не ми даде да го кажа и почнах да му разправям колко е красив и че няма как да не го е харесвала, ама не се връзва с изоставянето.
4. По-рано беше в друго училище, там се изтъпанил един ден и казал, че видите ли, се родил по-рано (7 месеца), защото нямал търпение да си намери истинската майка и татко в някакъв си корем! Сега обаче забелязвам, че си мълчи и не казва на приятелчетата си как стоят нещата. Дали не са го обидили и не смее да сподели?
Как да говоря за това? Как да намирам поводи и да му дам да разбере, че знам, че няма начин да не мисли и чувства всичко това и че може да говори? Ами ако наистина няма нужда да говори и го приема като факт?
Благодаря ви за отзивите и бог да ви благослови!
Мая
за прqв път попадам тук и с интерес (и много противоречиви чувства) прочетох написаното.
Ето накратко: ние живеем в Белгия, имаме момченце на 8 години, осиновено от България на 10 седмици (да, тогава още можеше и да им се спести стоенето по домовете). Той си знае отдавна, че е осиновен, никога не сме го крили, а и тук май не се трогват толкова от "новината".
Много искам да чуя какво мислят порасналите осиновени деца за следното:
1. Възможно ли е да ПОМНИ тези кошмарни седмици в болницата? Говори ми за хора с бели дрехи, а тук, доколкото сме били по болници (почти никак), лекарите не носят бели престилки, къде ги е виждал?
2. Днес си говорих с него и му казах, че има красиви очи (наистина!), но сини, а не като моите и на татко му кафеви. Той спокойно заявява, че естествено е така, нали е ОТ ДРУГО СЕМЕЙСТВО. Питам го дали си мисли за това семейство, казва не и отклонява темата. Дали го е страх да говори?
3. Питал ме е, още на 4 години - а тази майка, дето ме е родила, не ме ли е харесвала? май отговорът е - не знам!- но сърце не ми даде да го кажа и почнах да му разправям колко е красив и че няма как да не го е харесвала, ама не се връзва с изоставянето.
4. По-рано беше в друго училище, там се изтъпанил един ден и казал, че видите ли, се родил по-рано (7 месеца), защото нямал търпение да си намери истинската майка и татко в някакъв си корем! Сега обаче забелязвам, че си мълчи и не казва на приятелчетата си как стоят нещата. Дали не са го обидили и не смее да сподели?
Как да говоря за това? Как да намирам поводи и да му дам да разбере, че знам, че няма начин да не мисли и чувства всичко това и че може да говори? Ами ако наистина няма нужда да говори и го приема като факт?
Благодаря ви за отзивите и бог да ви благослови!
Мая
Ами доста фантоми се нароиха напоследък - имаше една с n на брой деца, дето се оказа, че си поизмисля, друга не помня каква... та затова - понеже не си регистриран посетител, та затова сме малко предпазливи.
Освен това въпросът ти е отправен към осиновените, може би затова не пишат осиновителите.
Иначе по темата сме писали доста - всяко дете има своите етапи на осъзнаване на изоставянето, поразрови из форума и ще попрочетеш. За съжаление в момента нямам време да отговоря на въпросите ти, пък и ние сме осиновени на доста по-голяма възраст - при нас осъзнаването е по-различно предвид престоя от почти 3 години в институция и спомените от там.
Регистрирай се и добре дошла при нас.
Освен това въпросът ти е отправен към осиновените, може би затова не пишат осиновителите.
Иначе по темата сме писали доста - всяко дете има своите етапи на осъзнаване на изоставянето, поразрови из форума и ще попрочетеш. За съжаление в момента нямам време да отговоря на въпросите ти, пък и ние сме осиновени на доста по-голяма възраст - при нас осъзнаването е по-различно предвид престоя от почти 3 години в институция и спомените от там.
Регистрирай се и добре дошла при нас.
Ми добре де,
Щом регистрираните не могат да си измислят
Благодаря ти, Фоксче, за посрещането.
Чела съм де що има за четене, но наистина ми се иска да чуя от хора, които ги ЧУВСТВАТ тези неща...
И колкото повече чета, повече си мисля, че престоят в институция е върха на айсберга (не че го омаловажавам, напротив).
А иначе реалността е, че ежедневието е домашните и тестовете в училище, двуезичното обучение и пр. понякога маскират въпросите, които като че стоят в основата на всичко. Много ми се иска като майка да намеря този ключ, дето да може да отключи всички проблеми наведнъж. Знам, че е илюзия, но все пак.
Поздрави,
Мая
Щом регистрираните не могат да си измислят
Благодаря ти, Фоксче, за посрещането.
Чела съм де що има за четене, но наистина ми се иска да чуя от хора, които ги ЧУВСТВАТ тези неща...
И колкото повече чета, повече си мисля, че престоят в институция е върха на айсберга (не че го омаловажавам, напротив).
А иначе реалността е, че ежедневието е домашните и тестовете в училище, двуезичното обучение и пр. понякога маскират въпросите, които като че стоят в основата на всичко. Много ми се иска като майка да намеря този ключ, дето да може да отключи всички проблеми наведнъж. Знам, че е илюзия, но все пак.
Поздрави,
Мая
Дълбокото ми убеждение е, че да помнят болниците и белите престилки и миризмата. Помнят и емоцията - предполагам страх
Виж тук - http://www.zachatie.org/index.php?option=com_smf&Itemid=40&topic=31661.0
Събрала съм доста линкове, по темата
В книжките пише, че родителят трябва да провокира разговора. Децата често се страхуват да не ни засегнат, обидят, изплашат. Трябва да го успокоиш, да го гушнеш и да го убедиш, че тези разговори не те обиждат или плашат. Че това е част от живота и трябва да бъде изговорена, защото най-страшни са неизказаните страхове. Че го обичаш безкрайно и си щастлива когато и той е щастлив и спокоен. Че си готова за разговор по всяко време. Добре е да имаш конкретни въпроси, като примери сочат:
- мислиш ли за майка си, какво чевстваш към нея, прав си да се сърдиш, ядосваш, имаш право на своя гняв.
Като вид терапия се предлага да се напише писмо на майката, което да се остави, да се препрочита и донаписва, когато детето има нужда от това. Уговорката е че след навършване на определена възраст детето ще може лично да и го даде ако все още има желание за това
Виж тук - http://www.zachatie.org/index.php?option=com_smf&Itemid=40&topic=31661.0
Събрала съм доста линкове, по темата
В книжките пише, че родителят трябва да провокира разговора. Децата често се страхуват да не ни засегнат, обидят, изплашат. Трябва да го успокоиш, да го гушнеш и да го убедиш, че тези разговори не те обиждат или плашат. Че това е част от живота и трябва да бъде изговорена, защото най-страшни са неизказаните страхове. Че го обичаш безкрайно и си щастлива когато и той е щастлив и спокоен. Че си готова за разговор по всяко време. Добре е да имаш конкретни въпроси, като примери сочат:
- мислиш ли за майка си, какво чевстваш към нея, прав си да се сърдиш, ядосваш, имаш право на своя гняв.
Като вид терапия се предлага да се напише писмо на майката, което да се остави, да се препрочита и донаписва, когато детето има нужда от това. Уговорката е че след навършване на определена възраст детето ще може лично да и го даде ако все още има желание за това