Как мина моето секцио...

Исках да пиша в темата "Как мина вашето раждане", но се оказа заключена - привърженик съм на подобни обобщаващи теми, за да може всеки който иска да разбере нещо по дадена тема, да отвори съответната, а не новата ми тема да се намърдва като самосиндикален глас сред други по-важни темички, но както и да е. И ако ме питате защо все пак пиша за нещо, за което не мога да се сещам без страх и без да се депресирам... незнам - може би за да се отърва и от двете (страха и депресията). Но за следродилната депресия ще пусна нова тема...

И така - имах една страхотна бременност - без неразположения, само за един кратък период вдигнах кръвното, но като цяло всичко мина добре. Бях много щастлива и тръпнех от очакване, качих само 12 кг, ходих на работа до последния ден, въпреки че преносих с 1 седмица, с нетърпение очаквах големия ден, купихме и заедно подготвихме с мъжа ми всичко за детето предварително! В ЖК обаче (Шейново) няколко лекари към края взеха да се притесняват как ще го родя това бебе дето върви едно такова едричко. Тук е моментът да поясня, че още като забременях бях убедена, че искам да родя със секцио, защото ме беше страх от болката на нормалното раждане. Ама ужас изпитвах, въпреки че бях наясно за обезболяванията и т.н. Но по средата на бременността, след като попаднах на този форум и попрочетох доста, се поуспокоих, беше ми ясно, че няма да умра по време на раждането от болка и така - нормално раждане. Та когато д-р Ковачева ме пита за първи път, как смятам да го родя това дете, аз казах - нормално, нямам време за възстановяване след секцио, защото трябва да се връщам бързо на работа, няма кой да ми помага, но категорично не желая форцепси и вакууми по време на раждането и нищо което може да навреди по някакъв начин на детето ми. Ако се наложи - секцио, бебето ми е по-важно от работата ми и от мен! Д-р Ковачева каза - така ще бъде, не се притеснявай, имаме винаги операционни на разположение, ако нещо се наложи!

Денят наближаваше и даже го подминах. Започнах да ходя всеки ден на запис на тонове - бебето въобще не възнамеряваше да излиза, не че спеше, но никакво разкритие, никакви контракции, стоеше си високо главата му в таза ми. Аз бях безумно спокойна. Един ден д-р Ковачева каза - ако до четвъртък не родиш, приемам те в болницата и ще видим какво ще те правим. Не можеха да ми предизвикат раждането с таблетка, защото имам астма, а таблетката е противопоказна в този случай. Разчитахме на система евентуално. И в уречения четвъртък отидох с багажа си (който бях приготвила 2 месеца по-рано, та чак не помнех кое вътре къде се намира) пред 15-ти кабинет. Там една по-дръпната акушерка или каквото и да беше там ми каза, че не можели да ме приемат - то нямало места, можело само запис на тонове да ми правят. Качи ме тя на втория етаж, като багажът ми остана при мъжа ми долу, но мернах д-р Мишел пред асансьора, на 2 на 3 му казах какво става и докато ми сложат коланите за записа, дръпнатата жена ме свали отново долу за да ме приемат. Направиха ми отново преглед, същата ситуация - никой не щеше да се ражда. Направиха ми клизма, защото шяха да ме включват на система да следят тоновете на бебка по време на контракциите. Клизмата ми я правиха група стажанти, но неудобството от това да се чекна пред 7-8 момчета и момичета бързо отмина. Но една старша сестра или акушерка, на която една лекарка  й се скара заради водата която течеше около мен, им се накара, после ме поведе към тоалетната като продължи да ми крещи и на мен защото не съм стискала, аз какво съм искала - на магарето ли да се изходя. Повиших й тон на свой ред като й заявих, че не ми правят клизма всеки ден, че тази ми е била първата и да са ми обяснили какво да правя. Тя млъкна и оттогава ме наричаше "котенце". Системата предизвика някакви контракции, които не влияеха добре на бебето, но аз не се притеснявах, защото вече ме бяха приели и нямаше какво лошо да ми се случи. Ехограф ми направиха д-р Богословова и д-р Ковачева - бебето още си бе високо и тежеше 3.500 (после се оказа, че е с 300 г отгоре). Отидоха да се посъветват отново и ме извикаха след малко - казаха ми - искаш да родиш нормално, но повярвай ни - хич няма да е леко раждане, а и предвид всички обстоятелства, почти сигурно е, че ще завърши със секцио. Решевай. Аз премислих и им отвърнах - в началото на бременността така се надявах някой да ме моли за секцио, а сега... Давайте! Казаха ми че ще ме запишат за утре, а аз почти се раплаках - моля ви, няма да мога спя през нощта от притеснение, нито съм яла нито съм пила нещо от снощи, не може ли днес? Можеше. След 2 часа. Обадих се на мъжа ми, тъй като от раздялата ни бяха минали почти 3 часа и той беше на работа. Щеше да дойде за раждането, а аз прекарах 2 изключетелно вълнуващи часа - днес щях да си имам вече бебе, не се страхувах, даже нямах търпение. След известно време ме сложиха на системи, после ме преместиха в операционната, шегувахме се всички а мъжът ми през стъклото на етажа отсреща ми правеше смешки. След известтно време всичко започна - мъжът ми присъства на раждането. Един момент, който също никога няма забравя - как той влезе, облечен в зелено като хирург, с найлоновата шапка на главата, и каза с усмивка "здравейте, аз съм д-р Рос" и целия екип се смя - "мога да помагам, но нямам ръкавици"...

Сложиха ми катетъра в гръбнака и започнаха да ми вливат упойката. Доста късно започна нещо да ми действа - накрая анестезоложката ми вля упойка като за 2 операции, по едно време започна да се усеща действието на упойката, но от едната ми страна повече от другата - наклониха леглото настрани и всичко се нормализира. Тук е моментът да отбележа, че вече съм имала една операция в живота - махаха ми един фиброадином на лявата гърда и упойката не ме хвана, та изпитах този ужас от болката на скалпела. В Шейново надлежно ме проверяваха дали ме е хванала упойката и чак тогава започнаха. Всичко вървеше добре - лекарският екип се шегуваше, всички си говорихме, усещах как ми разтвориха корема и ми го опънаха с някакви инструменти, но болка нямаше. До един момент.

Започнаха да изтласкват бебето откъм гърдите ми към отвора в близост до срамната ми кост и тогава усетих отново този ужас, че не мога да дишам от болка. Започнах да викам, че ме боли (след толкова време сега, нямам представа колко беше тази болка - само помня ужаса, че ме боли толкова много, та чак гласът ми изгуби сила и излизаше едва като че ли нямах сили да дишам дори). Анестезиоложката д-р Мандаджиева (една толкова нежна и мила жена) ме окуражаваше и продължи да ми влива упойка, но ефект нямаше. Мислех постоянно за мъжа ми, който ме чува да викам и изпитва не по-малък ужас от мен. д-р Ковачева и д-р Петрова опитно продължаваха да си вършат работата, като от време на време надничаха над зеления параван и аз изпитвах такава надежда да ги видя отново. В един момент забравих да дишам и само чувах как д-р Мандаджиева ме окуражава. После ми олекна и чух дъшеря си как изплаква. Абсолютно целият екип викна възторжено, колко красива била - представете си как 6-7 жени викат и един мъж чак пропя! (за което мило поведение безумно им благодаря, тъй като родих едно полу-маймунче - на мама звездичката, която от 3-тия ден като е започнала да става все по-хубава и по-хубава, та направо не знам къде ще му излезе краят, то конкурсите за красота няма да са достатъчно!). Започнах да плача - ама толкова пълноводно ми излизаха сълзите и явно така съм се тресяла, че докторките разтревожено ме погледнаха над паравана. "от радост плаче", поясни анестезиоложката, а акушерката дойде с бебето от моята страна и ми допря челцето й до скулата ми - никога няма да забравя и този мокро-кадифен допир.

И после започна отново да ме боли - нещо ми бърникаха и обираха, едва виках, по-скоро стенех "боли ме, боли ме" и отново мислех за мъжа ми, който е някъде там и ме чува. Мислех, че умирам и не можех да се примиря, че е толкова мъчително. И в този момент усетих нещо в гърлото си и спрях да усещам. После започна кошмарът ми под пълната упойка - виждах въртящите се лампи по тавана, които така силно се въртяха, та чак и аз с тях се въртях. Чувах гласовете на д-р Ковачева и другите лекари, но техните не разпознавах добре. Всъщност за разпознаване не мога да кажа дали може да става въпрос - бяха ми просто 2 много познати гласа - един мъжки и един женски, които звучаха като през възглавница, с едно ехо като по филмите, ама такова ехо та по една дума в изречение разбирах - напрягах се да разбера какво говорят, но нищо не се получаваше, само от време на време се смееха. По едно време се чудех къде съм - жива ли съм, защо не се виждам, къде бях, знаех, че съм дошла да раждам, но това ли е нормалното раждане (трябва да призная, че за секцио май не съм си й помислила) и минало ли е. Виждах образите на майка ми и баща ми и се чудех защо хората мислят, че са ми родители, след като само са ме родили, но това не е достатъчно - това не означава, че съм тяхно дете... Опитах се да кажа нещо и чух гласът ми да излиза от голямо разстояние от мен и също така глухо и ехо-образно, и после някой от тях ми отговори. "аз ли говоря?", "да, ти говориш", "жива ли съм?", смях. Усещах, как нещо ме подръпва, но някак не беше моето тяло - сякаш някой прокарва канап и от време на време пристяга (трябва да е било докато са ме шили). Взех да излизам от упойката - усещах как някой ми държи ръката - някакви големи и горещи пръсти, а моите някакви тънички като направени от метални жички. Чух гласа на мъжа ми и моят глас го попита "видя ли я? хубава ли е?" - "много е красива, много е красива нашата Билянка" отговори, а аз не го виждах - лампите продължаваха да се въртят, опитвах се да премигвам и да изясня погледа си - така отчаяна се чувствах, сякаш някой ме отнасяше далеч и никога нямаше да се върна обратно. Усетих, как ме пренесоха на количка и количката започна да се движи в кънтящ шум на коридор. "васко, не си отивай, не си отивай", можех само да шепна и нямах дъх да кажа 2 думи една след друга, "моля те, не си отивай, чакай ме". Изгубих го някъде. На другия ден ми каза, че е държал бебето повече от десетина минути - изкъпано и увито в един зелен плат - то му се е плезило с триъгълно езиче и е махало с ръчичка и някак е пипнало носа му.

Заведоха ме в една стая, където упорито отказвах да се отпусна и да заспя - постоянно отварях очи, защото когато ги отварях виждах нещо ясно, но после всичко се завърташе и пак затварях очи. 6 часа по-късно една мила жена (пак не знам акушерка ли беше или каква) ми донесе бебето, за да го видя - малката започна да плаче с такъв силен глас от момента, в който я поставиха до мен, сякаш не ме харесваше. Изпитах първите няколко ужасяващи минути в моя живот свързани с детето ми - бебето плаче, а аз не мога нищо да направя за да го успокоя, толкова безсилна се чувствах. Но това е другата ми тема - за следродилната депресия.

И в края на това излияние искам да отбележа, че въпреки всичко, което изживях, аз вече съм готова да мисля, че ще имам в близките години и второ дете. Както всяка болка - тя се забравя, колко точно е била. Чакам да преминат коликите на бебка, че сега те са ежедневната ми болка. И може бе да дам и време на съпруга ми да забрави какво е преживял.

За протокола - едва преживях да минат 15 часа от операцията, за да дойде рехабилитаторката, за да ме раздвижи и станах - болеше, но исках да стана и да мога да ходя. Едва не припаднах в коридора в ръцете на жената, но половин час по-късно станах отново, за да пробвам, как се ходи сама до тоалетната. Към края на същия ден  слязох сама до първия етаж, за да поплача в депресия на рамото на мъжа ми, а през следващите 3 дни до изписването знаех що е легло само докато кърмех, а що е и легнала позиция - докато спях от 12 до първото кърмене в 6. 3 дни след прибирането ми вкъщи бях свалила всички без един килограм натрупани през бременността. Имам едно прекрасно ангелче и съм безкрайно благодарна на д-р Ковачева и д-р Мандаджиева, които всеки ден идваха да ме видят как съм, а в почивните дни д-р Ковачева се обаждаше до болницата да попита лекарите за мен и те ми предаваха поздрави от нея. Единия почивен ден даже я бяха повикали по спешност за 1 случай и тя намери време да ме посети и да ме окуражи в депресията ми.

Няма нищо по-хубаво от това да държиш своето бебе в ръце, да го гледаш как се променя с всеки изминал ден. Щеше ми се и раждането ми да е един неповторим и светъл спомен за мен, както при много майки тук във форума, но не би... Нищо - бебето ми стига!