Вярвате ли ми, че снощи за миг ми спря сърцето. Понеже успивам Никол на ръце (иначе цял час реве и пак незаспива) и люлея си я аз, но тя нещо мрънкоти и реших да и дам бибероната, но понеже тя беше в креватчето й, се протегнах да я взема, както съм с Никол но не успях, затова само се обърнах сложих я на спалнята и за секунда взимам биберона и чувам едно ТУП на земята. Всичко стана за секунда, не повече. Грабнах я, тя помрънка около 30 сек. и почна да си играе, нищо и няма и сега. НО аз така се паникьосах, че се разтреперих, сърцето ми почна да бие като че ли ще изхвръкне всеки момент. Тати не може да успокои мама, а госпожицата ми се смее.
Тая нощ се събуждах няколко пъти, та се наплаках хубаво, даже и сега като пиша ми се къса сърцето. Как я оставих, като знам че веднага се обръща, завърта се в посока към мен и се опитва да лази да ме стигне. Но беше само миг, как позволих да се случи това. Толкова ли съм загубена, че оставих детето ми да се прибие. СЕга си мисля, може ли нещо да й е станало, без външно да се забелязва, ами като фонданелката и още не е напълно затворена, може ли нещо да й стане на главичката? Идва ми да се гръмна, толкова зле се чувствам. Нестига че съм болна, няма кой да я гледа, е сега всички се скриха, цял ден вчера ме тресе, вдигнах темпер. 38,5 градуса, не успях да полегна и секунда, сложила съм един дебел шал на лицето си, само очите ми се виждат и само с него ходя тук при детето, потя се непрекъснато, немога да дишам от топлина, но немога и да го сваля, да не се разболее. Вярвате ли ми, че не ми се живее.