Ако дяволът се крие в детайлите, защо толкова често мама е тази, която е обсебена?*
Дженифър Бингам Хъл
Съпругът ми и аз наскоро се скарахме, докато бяхме на почивка с дъщеричката си Изабел. Той звучеше разумно и спокойно. Аз звучах като опърничава.
Отивахме на вечеря, бяхме оставили детето при майка ми, на която гостувахме. Аз смених Бил, докато той се обличаше, после той ми даде 20 минути да се приготвя, докато гледаше Изабел. Не беше достатъчно. Хвърчейки, си взех душ, мацнах червило и задуших моркови за вечерята й. Изтръгвайки бебето от ръцете на съпруга си, изтичах догоре да й сменя памперса (той предложи да го направи, но е бавен). Отново долу при микровълновата за морковите. Пак горе за няколко бързи замаха с машата за къдрене – това беше нашата едничка вечер навън сами, все пак. Долу в дневната да говоря с майка ми, която нагласяше “Лорънс Арабски” във видеото. Лая инструкции към съпруга си: “Обади се в ресторанта, че ще закъснеем! Намери пуловера й!” Сега, в колата, осъзнах, че не съм дала почти никакъв съвет на майка ми за това, как да сложи нашата активна едногодишна дъщеря да спи.
“Лорънс Арабски”? Обърнах се към Бил ядосано: “Ти изобщо намери ли й пуловера?”
Господи, помислих си, превръщам се в една от онези жени.
По следите на 1001 детайла
Когато пътуваме изглежда, че са нужни десет пъти повече умствени усилия, за да се проследят детайлите на малкия живот на Изабел. Моите умствени усилия. На отиване към ресторанта Бил оставаше дразнещо спокоен и фокусиран, в блажено неведение на дългия списък с неща, който преглеждах наум. Как може да знае за тях? Той не ги прави. Той дори не мисли за тях.
Като толкова много жени, аз боравя с повечето детайли от грижите за детето.
Не че съм решила да го правя. Предполага се, че не искам да го правя. Бил и аз сме обвързани с равни дялове родителски грижи; той е учен с гъвкаво работно време, а аз съм писател на свободна практика, способни сме да се оправим. Или поне така си мислех. Имаме равни смени за бебето. Той има области, в които е експерт, като това да сложи Изабел да спи. Редовно се поздравяваме за нашата уговорка 50 на 50. Постоянно се хваля колко добър баща и партньор е той.
Но когато наскоро пътувахме, осъзнах, че нещо липсва. По-точно, хиляда и едно неща, които правя полусъзнателно в положението си на майка. Докато тези неща остават странно невидими за съпруга ми, мен ме държат в постоянно състояние на движение и разсеяност, винаги чувствайки се като че ли забравям нещо – и обикновено е така. От време навреме, особено когато пътуваме, е трудно (прибрахме ли детската ножичка за нокти?) да мислиш (термометъра за ухо) нормално за каквото и да е друго (дали там ще има детско легло?) освен за детайлите по грижите за детето.
И така, след една година с Изабел установихме модел. Аз правя всички тези малки неща по цяла седмица. Бил върши определените му задачи и смени с Изабел. След това отиваме на седмичната си “среща” и аз му викам, задето не е изчистил размазания грах от столчето за хранене. Дяволът се крие в детайлите.
Тук има няколко проблема. Първо, не можеш да оцениш това, което не вършиш. И още повече не можеш да оцениш това, за което дори не знаеш, че се върши. Съпругът ми не ми благодари за това, че поддържам Изабел екипирана с памперс, кърпички за дупе и цинков крем. Той не ме вижда да обикалям супермаркета с бебе на ханша и списък с покупки в ръката. Това, което вижда, е жена, която внезапно експлодира, когато той спомене, че са ни свършили памперсите. Той вижда детайла, който е обърнал колата на мама, но не вижда 1001-та дребни задачи, които са довели до избухването.
"Давам ти $500..."
Добавяйки и обида към вредата, някои съпрузи (за щастие не и моят) наистина вярват, че те правят тези неща. Ние знаем, че това не е вярно. Съпрузите ни може и да хвърлят боклука и да рециклират, но нашите тефтери са пълни с часове при бебешкия доктор и детски рождени дни, нашите чанти са пълни с биберони и капки против колики. Скорошно проучване на Фондация МакАртър показва, че мъжете на средна възраст са много по-склонни от жените да надценяват приноса си към отглеждането на децата и в домакинството, и да подценяват чесността, с която са разпределени задълженията в домакинството.
Пат Шрьодер даде правилно обяснение в книгата си, описваща 24-те й години в Конгреса. На въпроса скоро след нейното избиране как новата работа на Пат е променила неговия живот, съпругът й казал на репортера: “Прекарвам повече време правейки неща като да водя децата на педиатър.” Прочитайки това, Пат Шрьодер незабавно се обадила на съпруга си от гардеробната на Белия дом. “Давам ти $500”, го попитала тя, “как се казва педиатърът на децата?” Съпругът на Шрьодер заекнал нещо от сорта, че е неправилно цитиран. Разкрит!
Копнея за малко инициатива
Макар че повечето мъже днес знаят името на педиатъра на децата си, нашата култура все още не очаква от тях да се занимават с отглеждане на децата – особено с дреболиите от грижите за детето. Жените, според теорията, някога са били събирачки на плодове, и затова им е присъщо по природа да жонглират с 15 неща наведнъж. С бебе на хълбока, с телефон на рамото, мама се върти из кухнята като дервиш, образец на продуктивност. Някога ловци, нашите съпрузи по общото мнение са създадени само за дейности, изискващи умът да се фокусира само на едно – като дебнене на мечка или на добър водопроводчик. Но колко бързо еволюира мъжът, веднъж щом напусне дома и се качи в колата! Човекът в съседната лента кара, говорейки по мобилния си телефон, и почуквайки по бутона за търсене на радиокасетофона, за да намери музика по свой вкус. Той е майстор на разпръскването. Той лови само у дома.
Идеята, че жените могат да правят всички тези неща без усилие е нелепа. Отнема време и енергия да се държи сметка за нуждите на детето. Още по-лошо, отнема
умствени усилия. Това, което жените искат, е не просто да възложат на съпрузите си тези детайлни задачи (макар че някои от нас не стигат и дотам), но да ги прехвърлят завинаги на умовете на силните си половинки, за да можем да мислим за други неща. Искаме “купи бебешки мокри кърпи” да изскача автоматично на радарния му екран като онези икони на десктопа на компютъра му. Искаме той да напише “ябълков сок” на списъка с покупки. Искаме инициатива.
Така че, когато непознат дойде и ни предложи малко помощ на плота за преповиване, ние сме очаровани.
Трябваха ми няколко срещи, за да си падна по Бил. Но с моята нова детегледачка Адалус беше любов от пръв поглед, когато окъпа Изабел. Опитвам се да си напомня, че Адалус е просто обикновен човек. Но тайничко я виждам като ангел, спуснал се от рая. Това е човек, който доброволно ще сортира чорапите на Изабел и ще сложи малко препарат за лекета на лигавника на розовата й празнична рокля. Наскоро казах на Бил, че Адалус е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало. “Ти си най-доброто нещо, което някога ми се е случвало”, ми отговори той.
Е, може би съпругът ми има известно право.
Жените знаят, че детайлите правят живота по-лесен: правилната играчка за дълго пътуване с кола, одеалото за гушкане в куфара. Дълго преди да станем майки, ние сме били привързани към детайлите; в колежа се хвалех, че мога да преживея една седмица от нещата в дамската си чанта. Животът и женските списания са ни научили да подреждаме, да търсим значение, може би дори съдба, в точния отенък червило. Сега, когато се грижим за малки същества с малки нужди, животът повече от всякога изглежда, като че се намира в детайлите.
Какво рискуваме тук?
Но така ли е? Или рискуваме да изгубим живота си в това дирене на перфектната бебешка шапчица? Мразя да си го признавам, но понякога съпругът ми ме спасява от мен самата, прогонвайки ме надалеч от стоки с надпис “измислен от майки” в бебешкия каталог – като мъничките тиранти, които придържат бебешката ризка вътре в панталона, или устройството, което затопля мокрите кърпички за дупе. Бил отбелязва, че бебешкото килимче за $80, което сглобявахме цала една съботна вечер, имаше живот само три седмици, преди Изабел да го израстне. (О, но тези три седмици, когато ръцете ми най-после бяха свободни!) Онова специално огледало за обратно виждане, което купих, за да виждам Изабел на задната седалка докато карам, така и не излезе от чекмеджето.
Бил също така казва, че понякога не му давам да помага. Това е вярно. Като знам, че мога да го направя по-бързо и по-добре, поемам контрол, оставяйки го объркан за онази уговорка 50 на 50, която направихме на нашата последна не толкова романтична вечеря сами. Моля го да я облече, после отивам след тях до стаята да избера правилните дрехи и да й ги облека през главата. Малко след това той ме прекъсва с някакъв глупав въпрос за това, дали да даде на Изабел моркови или грах за вечеря. Аз съм поразена. Как моят изучен в Харвард съпруг е станал толкова глупав? Но може би аз съм го научила на невежество. Аз съм го научила, че има някаква критична разлика между граха и морковите, и когато тя му убягва, той идва при мен, за да реша. Аз казвам, че искам помощ, но също искам и контрол над всички тези малки неща, за които аз се грижа, а той не.
Въпреки това, наскоро осъзнах, че не мога да имам всичко. Не мога да пиша на пълен работен ден и да бъда шеф на памперсите и мокрите кърпички. Не се чувствам романтична, когато говоря за бебешки безопасни игли. Съпругът ми не може да се научи да дава вечерята на Изабел, ако не го направи сам.
Бил и аз установихме детайлите като следващата граница в нашето приключение да сме родители на Изабел. На нашата вечеря по време на почивката направихме някои нови уговорки. Аз отговарям за бебешките дрехи. Бил отговаря за купуването на нови обувки. Аз исвадих пликчето с гумени мечета от дамската си чанта. Онзи ден той направи вечерята на Изабел, която да й даде детегледачката.
Снощи забелязах, че обувките й изглеждат мъъъничко омалели.
преведе Бу
(откъде - не помня)
* статията съм я пускала и по-рано и я има на сайта на бг-мамма. Все пак е много истинска и вярна, затова си позволявам да я пусна пак
Дженифър Бингам Хъл
Съпругът ми и аз наскоро се скарахме, докато бяхме на почивка с дъщеричката си Изабел. Той звучеше разумно и спокойно. Аз звучах като опърничава.
Отивахме на вечеря, бяхме оставили детето при майка ми, на която гостувахме. Аз смених Бил, докато той се обличаше, после той ми даде 20 минути да се приготвя, докато гледаше Изабел. Не беше достатъчно. Хвърчейки, си взех душ, мацнах червило и задуших моркови за вечерята й. Изтръгвайки бебето от ръцете на съпруга си, изтичах догоре да й сменя памперса (той предложи да го направи, но е бавен). Отново долу при микровълновата за морковите. Пак горе за няколко бързи замаха с машата за къдрене – това беше нашата едничка вечер навън сами, все пак. Долу в дневната да говоря с майка ми, която нагласяше “Лорънс Арабски” във видеото. Лая инструкции към съпруга си: “Обади се в ресторанта, че ще закъснеем! Намери пуловера й!” Сега, в колата, осъзнах, че не съм дала почти никакъв съвет на майка ми за това, как да сложи нашата активна едногодишна дъщеря да спи.
“Лорънс Арабски”? Обърнах се към Бил ядосано: “Ти изобщо намери ли й пуловера?”
Господи, помислих си, превръщам се в една от онези жени.
По следите на 1001 детайла
Когато пътуваме изглежда, че са нужни десет пъти повече умствени усилия, за да се проследят детайлите на малкия живот на Изабел. Моите умствени усилия. На отиване към ресторанта Бил оставаше дразнещо спокоен и фокусиран, в блажено неведение на дългия списък с неща, който преглеждах наум. Как може да знае за тях? Той не ги прави. Той дори не мисли за тях.
Като толкова много жени, аз боравя с повечето детайли от грижите за детето.
Не че съм решила да го правя. Предполага се, че не искам да го правя. Бил и аз сме обвързани с равни дялове родителски грижи; той е учен с гъвкаво работно време, а аз съм писател на свободна практика, способни сме да се оправим. Или поне така си мислех. Имаме равни смени за бебето. Той има области, в които е експерт, като това да сложи Изабел да спи. Редовно се поздравяваме за нашата уговорка 50 на 50. Постоянно се хваля колко добър баща и партньор е той.
Но когато наскоро пътувахме, осъзнах, че нещо липсва. По-точно, хиляда и едно неща, които правя полусъзнателно в положението си на майка. Докато тези неща остават странно невидими за съпруга ми, мен ме държат в постоянно състояние на движение и разсеяност, винаги чувствайки се като че ли забравям нещо – и обикновено е така. От време навреме, особено когато пътуваме, е трудно (прибрахме ли детската ножичка за нокти?) да мислиш (термометъра за ухо) нормално за каквото и да е друго (дали там ще има детско легло?) освен за детайлите по грижите за детето.
И така, след една година с Изабел установихме модел. Аз правя всички тези малки неща по цяла седмица. Бил върши определените му задачи и смени с Изабел. След това отиваме на седмичната си “среща” и аз му викам, задето не е изчистил размазания грах от столчето за хранене. Дяволът се крие в детайлите.
Тук има няколко проблема. Първо, не можеш да оцениш това, което не вършиш. И още повече не можеш да оцениш това, за което дори не знаеш, че се върши. Съпругът ми не ми благодари за това, че поддържам Изабел екипирана с памперс, кърпички за дупе и цинков крем. Той не ме вижда да обикалям супермаркета с бебе на ханша и списък с покупки в ръката. Това, което вижда, е жена, която внезапно експлодира, когато той спомене, че са ни свършили памперсите. Той вижда детайла, който е обърнал колата на мама, но не вижда 1001-та дребни задачи, които са довели до избухването.
"Давам ти $500..."
Добавяйки и обида към вредата, някои съпрузи (за щастие не и моят) наистина вярват, че те правят тези неща. Ние знаем, че това не е вярно. Съпрузите ни може и да хвърлят боклука и да рециклират, но нашите тефтери са пълни с часове при бебешкия доктор и детски рождени дни, нашите чанти са пълни с биберони и капки против колики. Скорошно проучване на Фондация МакАртър показва, че мъжете на средна възраст са много по-склонни от жените да надценяват приноса си към отглеждането на децата и в домакинството, и да подценяват чесността, с която са разпределени задълженията в домакинството.
Пат Шрьодер даде правилно обяснение в книгата си, описваща 24-те й години в Конгреса. На въпроса скоро след нейното избиране как новата работа на Пат е променила неговия живот, съпругът й казал на репортера: “Прекарвам повече време правейки неща като да водя децата на педиатър.” Прочитайки това, Пат Шрьодер незабавно се обадила на съпруга си от гардеробната на Белия дом. “Давам ти $500”, го попитала тя, “как се казва педиатърът на децата?” Съпругът на Шрьодер заекнал нещо от сорта, че е неправилно цитиран. Разкрит!
Копнея за малко инициатива
Макар че повечето мъже днес знаят името на педиатъра на децата си, нашата култура все още не очаква от тях да се занимават с отглеждане на децата – особено с дреболиите от грижите за детето. Жените, според теорията, някога са били събирачки на плодове, и затова им е присъщо по природа да жонглират с 15 неща наведнъж. С бебе на хълбока, с телефон на рамото, мама се върти из кухнята като дервиш, образец на продуктивност. Някога ловци, нашите съпрузи по общото мнение са създадени само за дейности, изискващи умът да се фокусира само на едно – като дебнене на мечка или на добър водопроводчик. Но колко бързо еволюира мъжът, веднъж щом напусне дома и се качи в колата! Човекът в съседната лента кара, говорейки по мобилния си телефон, и почуквайки по бутона за търсене на радиокасетофона, за да намери музика по свой вкус. Той е майстор на разпръскването. Той лови само у дома.
Идеята, че жените могат да правят всички тези неща без усилие е нелепа. Отнема време и енергия да се държи сметка за нуждите на детето. Още по-лошо, отнема
умствени усилия. Това, което жените искат, е не просто да възложат на съпрузите си тези детайлни задачи (макар че някои от нас не стигат и дотам), но да ги прехвърлят завинаги на умовете на силните си половинки, за да можем да мислим за други неща. Искаме “купи бебешки мокри кърпи” да изскача автоматично на радарния му екран като онези икони на десктопа на компютъра му. Искаме той да напише “ябълков сок” на списъка с покупки. Искаме инициатива.
Така че, когато непознат дойде и ни предложи малко помощ на плота за преповиване, ние сме очаровани.
Трябваха ми няколко срещи, за да си падна по Бил. Но с моята нова детегледачка Адалус беше любов от пръв поглед, когато окъпа Изабел. Опитвам се да си напомня, че Адалус е просто обикновен човек. Но тайничко я виждам като ангел, спуснал се от рая. Това е човек, който доброволно ще сортира чорапите на Изабел и ще сложи малко препарат за лекета на лигавника на розовата й празнична рокля. Наскоро казах на Бил, че Адалус е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало. “Ти си най-доброто нещо, което някога ми се е случвало”, ми отговори той.
Е, може би съпругът ми има известно право.
Жените знаят, че детайлите правят живота по-лесен: правилната играчка за дълго пътуване с кола, одеалото за гушкане в куфара. Дълго преди да станем майки, ние сме били привързани към детайлите; в колежа се хвалех, че мога да преживея една седмица от нещата в дамската си чанта. Животът и женските списания са ни научили да подреждаме, да търсим значение, може би дори съдба, в точния отенък червило. Сега, когато се грижим за малки същества с малки нужди, животът повече от всякога изглежда, като че се намира в детайлите.
Какво рискуваме тук?
Но така ли е? Или рискуваме да изгубим живота си в това дирене на перфектната бебешка шапчица? Мразя да си го признавам, но понякога съпругът ми ме спасява от мен самата, прогонвайки ме надалеч от стоки с надпис “измислен от майки” в бебешкия каталог – като мъничките тиранти, които придържат бебешката ризка вътре в панталона, или устройството, което затопля мокрите кърпички за дупе. Бил отбелязва, че бебешкото килимче за $80, което сглобявахме цала една съботна вечер, имаше живот само три седмици, преди Изабел да го израстне. (О, но тези три седмици, когато ръцете ми най-после бяха свободни!) Онова специално огледало за обратно виждане, което купих, за да виждам Изабел на задната седалка докато карам, така и не излезе от чекмеджето.
Бил също така казва, че понякога не му давам да помага. Това е вярно. Като знам, че мога да го направя по-бързо и по-добре, поемам контрол, оставяйки го объркан за онази уговорка 50 на 50, която направихме на нашата последна не толкова романтична вечеря сами. Моля го да я облече, после отивам след тях до стаята да избера правилните дрехи и да й ги облека през главата. Малко след това той ме прекъсва с някакъв глупав въпрос за това, дали да даде на Изабел моркови или грах за вечеря. Аз съм поразена. Как моят изучен в Харвард съпруг е станал толкова глупав? Но може би аз съм го научила на невежество. Аз съм го научила, че има някаква критична разлика между граха и морковите, и когато тя му убягва, той идва при мен, за да реша. Аз казвам, че искам помощ, но също искам и контрол над всички тези малки неща, за които аз се грижа, а той не.
Въпреки това, наскоро осъзнах, че не мога да имам всичко. Не мога да пиша на пълен работен ден и да бъда шеф на памперсите и мокрите кърпички. Не се чувствам романтична, когато говоря за бебешки безопасни игли. Съпругът ми не може да се научи да дава вечерята на Изабел, ако не го направи сам.
Бил и аз установихме детайлите като следващата граница в нашето приключение да сме родители на Изабел. На нашата вечеря по време на почивката направихме някои нови уговорки. Аз отговарям за бебешките дрехи. Бил отговаря за купуването на нови обувки. Аз исвадих пликчето с гумени мечета от дамската си чанта. Онзи ден той направи вечерята на Изабел, която да й даде детегледачката.
Снощи забелязах, че обувките й изглеждат мъъъничко омалели.
преведе Бу
(откъде - не помня)
* статията съм я пускала и по-рано и я има на сайта на бг-мамма. Все пак е много истинска и вярна, затова си позволявам да я пусна пак
идва ми да се разплача. Защото той наистина мисли, че помага. но е факт, че не може и един цял ден да изкара сам с детето.
