Досега не съм срещала такава тема, но бъдещите бащи също са важни. Моят съпруг е прекрасен и обожава нашето слънчице, как е при Вас? 
- Публикувана: 3 юли 2007, 12:02 ч.
- Последно мнение: 31 юли 2007, 09:37 ч.
Как татковците посрещат осиновете деца
Руслан ги обожава и двамата, обаче в началото малко го беше страх от Митко 
Срамота, такъв голям човек да се страхува от такова малко бебе
Иначе с Милен се държат вече по мъжки, аз оставам само за разказване на приказки вечер и за всеки случай ако "татииии" го няма.
Мъжка майка - съдба
Срамота, такъв голям човек да се страхува от такова малко бебе
Иначе с Милен се държат вече по мъжки, аз оставам само за разказване на приказки вечер и за всеки случай ако "татииии" го няма.
Мъжка майка - съдба
Интересна тема:)
Както сама виждаш няма никакъв интерес към нея.
Наистина май в този форум няма никакви татковци. Но то и не беше към тях въпроса.
Тогава остават 2 варианта - или идея си нямат майките как са ги приели или не им пука как са ги приели.
И въобще какво общо имат бащите с осиновяването?
Както сама виждаш няма никакъв интерес към нея.
Наистина май в този форум няма никакви татковци. Но то и не беше към тях въпроса.
Тогава остават 2 варианта - или идея си нямат майките как са ги приели или не им пука как са ги приели.
И въобще какво общо имат бащите с осиновяването?
Но не ти ли е странно липсата на интерес към тази тема?
Може би. Сигурно има основание във въпроса ти.
На мен пък ми се струва странно, че по Домовете ходят само жени. Мъжкото присъствие е инцидентно и на високосна година. Сигурно, защото мъжете си падат по конкретиката, а в основата на действията на жените, стоят емоциите.
Обаче подкрепата е акт на взаимност. Няма как да се срещнем, ако не ходим един към друг. Ако само се догонваме, работата се усложнява.
Знам, че разводнявам темата.
Преди две години май, попаднахме на статия в интернет "Мъже със сърца", мисля се казваше. Имаше и адрес. Касаеше се за посещения и някакво посветено време на дечица без родители. Абе, да усетят мъжко присъствие...
Хоп! Намерих я: http://www.bg-mamma.com/site/content/view/882/84/
Даже не знаех, че е публикувано тук.
Писахме, не ни отговориха.
Така и не разбрах, до къде е стигнала тази идея?
Разбираш ли, от къде се появяват пукнатините?
С удоволствие бих се включила и аз в темата, но за съжаление все още не мога да кажа нищо. 
Когато си дойде детенце ще имам удоволствието да се разпиша.
А относно интереса към темата - ДарЗаМен го е написала много добре - тъй като половинките ни са нетменно до нас в целия процес, то едва ли може да се говори за посрещане. Но ако се има предвид отношението на бащите към децата - ми то си е ясно - без тяхната помощ и подкрепа щяхме ли да се справим? Даже има моменти, когато май са "татко и детето", а мама е страничен наблюдател
Я, докато напиша и те другите ме изпреварили.
Когато си дойде детенце ще имам удоволствието да се разпиша. А относно интереса към темата - ДарЗаМен го е написала много добре - тъй като половинките ни са нетменно до нас в целия процес, то едва ли може да се говори за посрещане. Но ако се има предвид отношението на бащите към децата - ми то си е ясно - без тяхната помощ и подкрепа щяхме ли да се справим? Даже има моменти, когато май са "татко и детето", а мама е страничен наблюдател
Я, докато напиша и те другите ме изпреварили.
Пуснах тази тема по простата причина че само майките пишат за своите чувства, искам да видя как бащите откликват на факта че ще си осиновяват деца, знае се че тяхното его е доста голямо и сомочувствието и ако щеш и гордостта им. Прекалено много случаи зная, когато се осинови дете и бащата зарязва семейството си, защото трудно преглъщат факта че не са биологични родители, макар че за мен е просто едно оправдание. Никой на сила не карам да чете тази тема, има толкова много други във форумете.
Виждането и на двете ни деца от татко им беше нещо изключително,въпреки,че той е човек,който трудно изразява емоциите си.
Никога не се е срамувал от факта,че децата ни са осиновени,напротив гордее се със това.....
Когато и двата пъти видях,със какъв трепет взе на ръце първо Боби а по-късно и Преслава,си дадох сметка освен,че е страхотен съпруг,че ще бъде и страхотен баща.
Присъеденявам се към думите на ДарЗаМен,че той не ги е посрещал,той участва в целият процедс наравно с мен.
Относно това,защо примерно не пише тук,ще кажа,че интернета не долюбва,узнае за форума,чете често,аз също разказвам новините от тук,но за съжаление време не му достига да пише,първо защото е прекаленно зает на работа и като се прибере вечер късно,предпочита докато заспят децата да поиграе със тях във къщи или навън,да ги изведе някъде,вместо да отделя това твърде малко време пред рс.А иначе вечер всичко си му казвам,какво е станало тук.
Не е ли това,най-наеженият тати,че вече си има син а????? Прилича на наежено петле...
А тук е толкова щастлив,че вече има и щерка,че повече от това няма на къде.
Никога не се е срамувал от факта,че децата ни са осиновени,напротив гордее се със това.....
Когато и двата пъти видях,със какъв трепет взе на ръце първо Боби а по-късно и Преслава,си дадох сметка освен,че е страхотен съпруг,че ще бъде и страхотен баща.
Присъеденявам се към думите на ДарЗаМен,че той не ги е посрещал,той участва в целият процедс наравно с мен.
Относно това,защо примерно не пише тук,ще кажа,че интернета не долюбва,узнае за форума,чете често,аз също разказвам новините от тук,но за съжаление време не му достига да пише,първо защото е прекаленно зает на работа и като се прибере вечер късно,предпочита докато заспят децата да поиграе със тях във къщи или навън,да ги изведе някъде,вместо да отделя това твърде малко време пред рс.А иначе вечер всичко си му казвам,какво е станало тук.
Не е ли това,най-наеженият тати,че вече си има син а????? Прилича на наежено петле... А тук е толкова щастлив,че вече има и щерка,че повече от това няма на къде. 
За съжаление нямам време да влизам в подробности сега, но искам да напиша нещо - вярно е, че Исак още не си е дошъл в къщи, но е вярно, че до момента татко му не е пропуснал нито една среща в дома с него. Със срам ще кажа, че аз пропуснах една, на която беше само баща му, а от една се наложи да си тръгна 20 минути по-рано. Другото, което искам да кажа е, че понякога с тях двамата аз се чувствам излишна . Повече после.
. Повече после.
Как да седнат татковците тук да пишат като не могат да се вредят от нас. 
Осиновяване ми предложи мъжо като му съобщих че съм готова и за инвитро. Изръмжа ми че иска здрава жена и да спирам с леченията. Идеята дойде от него но като дойде писмото че има бебче 
беше доста объркан, притеснен и уплашен 
. Сега само да ги видите баща и дъщеря. Понякога се чудя кое е детето
Осиновяване ми предложи мъжо като му съобщих че съм готова и за инвитро. Изръмжа ми че иска здрава жена и да спирам с леченията. Идеята дойде от него но като дойде писмото че има бебче беше доста объркан, притеснен и уплашен . Сега само да ги видите баща и дъщеря. Понякога се чудя кое е детето 
А бе те ,че не могат да се вредят - не могат. Ама и не искат.
Така че ,виждате ли, ние просто сме официалните говорители на татковците...Да са ни живи и здрави!
Все някой трябва да говори, а пък Магьосника потвърждава постулата за изключенията...
При нас първо беше тати и щерка, чак след това включиха и мама в картинката. /Мама беше на изпитателен срок,май/
Така че ,виждате ли, ние просто сме официалните говорители на татковците...Да са ни живи и здрави!
Все някой трябва да говори, а пък Магьосника потвърждава постулата за изключенията...
При нас първо беше тати и щерка, чак след това включиха и мама в картинката. /Мама беше на изпитателен срок,май/
частен случай
"Как моят мъж посрещна идеята да осиновим дете"
Годината е 1989.Щастлива сутрин с прекрасна новина "Бременна сте"
Два месеца по-късно,часът е 4 сутрин:
-Имам кръвоизлив бързо в болницата!
Три месеца по-късно в манипулационната (начален пети месец):
-Бебето е мъртво!Плацентата разкъсана,няма разкритие...вадете със системи!
Момченце.
Прибрах се в дома си сама,мъжът ми бе идвал през деня,но искаха да ме задържат още няколко дни за антибиотично лечение.Обадих се към 20часа да ме прибере,но майка му(да не и е лека пръстта)каза че излязъл по работа.
Не се усъмних нито за минута,а и не ми беше да мисля точно за него къде е.Винаги и на всички съм казвала че той е мъжът на който имам 150% доверие!Все пак не е без сърце и той си преживява мъката по негов си начин,има право да излезе ...дори да сподели с приятел.
Изпитах наново и много скоро след загубата на детето ни разочарование и предателство.Сърцето ми се скъса когато няколко часа след като се прибрах и легнах,се наложи да стана с баща му да го търся къде е, по молба на майка му и го намерих в кръчмата с приятел,в 2 сутринта и в компанията на две моми с типичен изглед на проститутки.
Исках да си тръгна веднага!Да се махна от тази лъжа наречена доверие,съпруг,семейство...За един миг, всичко в което вярвах се срина!Хората които обичах като свои родители ми станаха безразлични, само защото искаха да предпазят сина си от разправия с мен и ме излъгаха.
Направих го ...но след 7 години.
След дълго лечение и диагноза 'Нищо ти няма" предложих на съпруга си да осиновим дете.
-В мойта кошара чуждо агне няма да блее!-беше краткия отговор който получих.
Като добра и разбрана съпруга опитах по женския начин,с кротост,с молби,със сълзи,с дълги разговори и убеждения,че аз също съм осиновена, но съм имала късмет да попадна на добри
хора и ние също можем да направим едно добро...
Бях вече на 32 години и не мислих за развод.Все имах надежда,че той ще премисли нещата.И той ги премисли
Не ми беше никак трудно да усетя че има друга жена в живота му.Жена намерена по съвет на родителите му,но да пробва и ако стане тогава да ме махне.
Е подцениха мойта макар и слаба
,но съществуваща интилигентност.
Ето така,моят вече забравен прие идеята ми за осиновяване.
Бъдете щастливи,всички вие, надарени с мъже които имат сърца!
А аз...?Явно съм магнит за истории с трагичен край и обречена да съм сама,защото нямам сили да се боря вече,след 18г "война".
"Как моят мъж посрещна идеята да осиновим дете"
Годината е 1989.Щастлива сутрин с прекрасна новина "Бременна сте"
Два месеца по-късно,часът е 4 сутрин:
-Имам кръвоизлив бързо в болницата!
Три месеца по-късно в манипулационната (начален пети месец):
-Бебето е мъртво!Плацентата разкъсана,няма разкритие...вадете със системи!
Момченце.
Прибрах се в дома си сама,мъжът ми бе идвал през деня,но искаха да ме задържат още няколко дни за антибиотично лечение.Обадих се към 20часа да ме прибере,но майка му(да не и е лека пръстта)каза че излязъл по работа.
Не се усъмних нито за минута,а и не ми беше да мисля точно за него къде е.Винаги и на всички съм казвала че той е мъжът на който имам 150% доверие!Все пак не е без сърце и той си преживява мъката по негов си начин,има право да излезе ...дори да сподели с приятел.
Изпитах наново и много скоро след загубата на детето ни разочарование и предателство.Сърцето ми се скъса когато няколко часа след като се прибрах и легнах,се наложи да стана с баща му да го търся къде е, по молба на майка му и го намерих в кръчмата с приятел,в 2 сутринта и в компанията на две моми с типичен изглед на проститутки.
Исках да си тръгна веднага!Да се махна от тази лъжа наречена доверие,съпруг,семейство...За един миг, всичко в което вярвах се срина!Хората които обичах като свои родители ми станаха безразлични, само защото искаха да предпазят сина си от разправия с мен и ме излъгаха.
Направих го ...но след 7 години.
След дълго лечение и диагноза 'Нищо ти няма" предложих на съпруга си да осиновим дете.
-В мойта кошара чуждо агне няма да блее!-беше краткия отговор който получих.
Като добра и разбрана съпруга опитах по женския начин,с кротост,с молби,със сълзи,с дълги разговори и убеждения,че аз също съм осиновена, но съм имала късмет да попадна на добри
хора и ние също можем да направим едно добро...
Бях вече на 32 години и не мислих за развод.Все имах надежда,че той ще премисли нещата.И той ги премисли
Не ми беше никак трудно да усетя че има друга жена в живота му.Жена намерена по съвет на родителите му,но да пробва и ако стане тогава да ме махне.
Е подцениха мойта макар и слаба
,но съществуваща интилигентност.Ето така,моят вече забравен прие идеята ми за осиновяване.
Бъдете щастливи,всички вие, надарени с мъже които имат сърца!
А аз...?
Явно съм магнит за истории с трагичен край и обречена да съм сама,защото нямам сили да се боря вече,след 18г "война". 
Нашият татко узря трудно за тайнството на осиновяването. Все не можеше да разбере какво пък толкова се случва в една къща, канто има в нея детенце. Направи го заради мен ... за да съм щаслива аз... Сега нещата се обърнаха на 180 градуса - не го пуска да ходи по баби от личен егоизъм (не искал да се лишава и една минута от детето ), ревнува го от мен (когато детенце търси повече моето внимание от неговото), къпе, разказва "Ледена епоха" за лека нощ, нощем става да го завива, води го сутрин в градината, всички видове спортове, забавления и игри са негов ангажимент (аз "отговарям" за книжките, песничките, рисуването, храненето с прибори и самостоятелно, песничките ...). И всичко това се прави по лично желание - бях му обещала, че ще прави нещо с и за детето само, ако има желание за това. Постепенно ме "избута" от доста сфери ...
), ревнува го от мен (когато детенце търси повече моето внимание от неговото), къпе, разказва "Ледена епоха" за лека нощ, нощем става да го завива, води го сутрин в градината, всички видове спортове, забавления и игри са негов ангажимент (аз "отговарям" за книжките, песничките, рисуването, храненето с прибори и самостоятелно, песничките ...). И всичко това се прави по лично желание - бях му обещала, че ще прави нещо с и за детето само, ако има желание за това. Постепенно ме "избута" от доста сфери ...
Темата е страхотна и поздравявам нейната създателка Който е негативно настроен по-добре да си запази мнението за себе си! Ние сме на етап - чакащи писмото с което да ни повикат за гледане на бебче (чакаме около месец и половина вече) . Естествено е че идеята да имат деца двама души - винаги е на жената. Няма значение начина за това! Та нали за това сме създадени
Аз не мога да се оплача от отношението на моя съпруг към това начинание, но разбира се - като всеки мъж е по-резервиран. Ние сме заедно от близо 7 години и сме опитвали какво ли не
- но аз се отказах в един момент и съм щастлива че пристъпихме към това решение!!! Няма ден в който да не поговорим за това и даже ме пита някой път - какво стана, не са ли са се обадили вече, дали не е по-добре ние да позвъним или наемем соц. адвокат!
Обичам го и съм му признателна за всичко което прави за мене и не мога да очаквам повече от това, пък когато Бог ни помогне да си вземем бебчо, съм сигурна тогава, че ще показва какво има за показване на чуства
Целувам всички дами и нека всички бъдещи татковци бъдат съпричастни към нас и обичат всички ни безспирно!!!
Който е негативно настроен по-добре да си запази мнението за себе си! Ние сме на етап - чакащи писмото с което да ни повикат за гледане на бебче (чакаме около месец и половина вече) . Естествено е че идеята да имат деца двама души - винаги е на жената. Няма значение начина за това! Та нали за това сме създадени Аз не мога да се оплача от отношението на моя съпруг към това начинание, но разбира се - като всеки мъж е по-резервиран. Ние сме заедно от близо 7 години и сме опитвали какво ли не
- но аз се отказах в един момент и съм щастлива че пристъпихме към това решение!!! Няма ден в който да не поговорим за това и даже ме пита някой път - какво стана, не са ли са се обадили вече, дали не е по-добре ние да позвъним или наемем соц. адвокат!Обичам го и съм му признателна за всичко което прави за мене и не мога да очаквам повече от това, пък когато Бог ни помогне да си вземем бебчо, съм сигурна тогава, че ще показва какво има за показване на чуства
Целувам всички дами и нека всички бъдещи татковци бъдат съпричастни към нас и обичат всички ни безспирно!!!
Или не си спомням или не съм забелязала какви бяха първите реакции. Спомням си, че той първи каза на баща си, а аз не казах лично на нашите, той "светна" всички комшии, че имаме близнаци още преди разбера пола им. Аз все се страхувах някой да не ми ги вземе и не смеех да споделя с никого. Наум се обръщах към тях с МАМА, докато не мина делото /а не съм суеверна уж/. А тате след първата среща, когато задвижиха процедурата и се върнахме при децата на другия ден сутринта вече беше започнал да им казва "ела при тате". На първата ни снимка в къщи съм написала, че искам нашите малки мъже да приличат на тате.
Страхуваше се от тях. Нямаше търпение да пораснат, за да можели да кажат защо плачат. Когато бяха на 2 г. и половина ги гледа сам една седмица - ходеше на работа, водеше ги на ясла, вечер се хранели "по ергенски" /не смея и да питам какво влиза в това меню/. За него те са вече големи, за мен са малки.
Имаше и гнусни подмятания на тема мъжественост от мили познати с чувство за хумор - бързо спряха. Някъде бях писала - успя да защити решението ни в една провинциална среда с консервативно мислене.
А за въпроса защо не пише във форума - защото компютъра не може да му каже едно наздраве, не е чел днешния вестник и не може бъде убеден във класата на не знам кой футболист и няма дистанционно.
А и защото говори доста по бързо, отколкото може да пише.
Страхуваше се от тях. Нямаше търпение да пораснат, за да можели да кажат защо плачат. Когато бяха на 2 г. и половина ги гледа сам една седмица - ходеше на работа, водеше ги на ясла, вечер се хранели "по ергенски" /не смея и да питам какво влиза в това меню/. За него те са вече големи, за мен са малки.
Имаше и гнусни подмятания на тема мъжественост от мили познати с чувство за хумор - бързо спряха. Някъде бях писала - успя да защити решението ни в една провинциална среда с консервативно мислене.
А за въпроса защо не пише във форума - защото компютъра не може да му каже едно наздраве, не е чел днешния вестник и не може бъде убеден във класата на не знам кой футболист и няма дистанционно.
А и защото говори доста по бързо, отколкото може да пише.
Темата е страхотна и поздравявам нейната създателка Който е негативно настроен по-добре да си запази мнението за себе си!
Който е негативно настроен по-добре да си запази мнението за себе си! Естествено е че идеята да имат деца двама души - винаги е на жената. Няма значение начина за това! Та нали за това сме създадени
Аз не мога да се оплача от отношението на моя съпруг към това начинание, но разбира се - като всеки мъж е по-резервиран.
Аз не мога да се оплача от отношението на моя съпруг към това начинание, но разбира се - като всеки мъж е по-резервиран.
Фоксче - приемам забележката, но нали за това е форум за да може всеки да изкаже лично мнение - нали? Ако аз не споделя според мене и моя съпруг, а ти според тебе или друг според него си - тогава до каква истина ще стигнем???
Ок, ако някой се е почуствал обиден с нещо (въпреки че аз лично не се сещам кое от двете ми изречения би го обидило) - се извинявам!
Ок, ако някой се е почуствал обиден с нещо (въпреки че аз лично не се сещам кое от двете ми изречения би го обидило) - се извинявам!
Права си slava.
Аз винаги съм искала да си осиновя детенце.Около 25 годишна много си мислех по тази тема ,че като завърша ученето,ще си взема детенце.Е то и при мен някак си е идвало подсъзнателно без да разбирам причината за тази си идея(сега вече я знам причината-аз съм осиновена).Нямах намерение да чакам принца за да даря обичта си на едно дете,но явно Бог си е подредил някои неща,просто е трябвало малко да съм по търпелива(то не,че сега съм).
1 година след завършването ми срещнах моята любов.Не сме чакали много за да решим,че искаме да си осиновим детенце.Може би някъде около 2 години и нещоминаха и аз му споделих моята нова(стара) идея.За мен беше лесно,но него малко го заболя,че няма как да си имаме дете по друг начин.Не сме търсили причината в кой е и не ни интересува,главното е,че подадохме документите и след близо 2 години чакане се срещнахме с нашето чедо.Татковците са също такаемоционални като нас,даже в повечето случай и по-страхливи от нас(да не ми се сърдят).
Моят мъж много го е страх да не стане нещо на детето,даже в определени ситуации се налага да му казвам по-остро нещата за да се осъзнае.
Татковците посрещат децата си така като им е дадено отвътре,от душата им.Различни мъже,различни емоции и различно реагиране в ситуации.
Ние мамите си ги обичаме такива.
Аз винаги съм искала да си осиновя детенце.Около 25 годишна много си мислех по тази тема ,че като завърша ученето,ще си взема детенце.Е то и при мен някак си е идвало подсъзнателно без да разбирам причината за тази си идея(сега вече я знам причината-аз съм осиновена).Нямах намерение да чакам принца за да даря обичта си на едно дете,но явно Бог си е подредил някои неща,просто е трябвало малко да съм по търпелива(то не,че сега съм).
1 година след завършването ми срещнах моята любов.Не сме чакали много за да решим,че искаме да си осиновим детенце.Може би някъде около 2 години и нещоминаха и аз му споделих моята нова(стара) идея.За мен беше лесно,но него малко го заболя,че няма как да си имаме дете по друг начин.Не сме търсили причината в кой е и не ни интересува,главното е,че подадохме документите и след близо 2 години чакане се срещнахме с нашето чедо.Татковците са също такаемоционални като нас,даже в повечето случай и по-страхливи от нас(да не ми се сърдят).
Моят мъж много го е страх да не стане нещо на детето,даже в определени ситуации се налага да му казвам по-остро нещата за да се осъзнае.
Татковците посрещат децата си така като им е дадено отвътре,от душата им.Различни мъже,различни емоции и различно реагиране в ситуации.
Ние мамите си ги обичаме такива.
Така е ние 10г чакахме за наше дете но определено не ме е интересувало в кого е вината по важно е че имам човек до мен, чавек с главна буква. Исках жените да споделят преживаванията си и от гледна точка но мъжете с които живеят, та ако някой мъж прочете тази тема да му дадим смелост че нее сам и кураж.
Мъже тук?
Смело предположение:)
Ще се опитам да ви разкажа за най - големите си страхове. При мен е малко по - различно, защото причината е в мен и ако някога съм обвинявал някого, обвинявал съм себе си.
Първия, големия шок е след първата спермограма. Никога не очакваш, че може да е зле, камо ли толкова зле. Помня го добре. Човека ми обясни мекичко колко зле е положението, но аз отказвах да го приема. Трябваха ми няколко часа за да осъзная какво се случва. Преживях го изключително тежко.
Много се страхувах за връзката ми. Според мен жените търсят бащите на децата си, а не мъжете на живота си. В случая аз не можех да бъда баща почти сигурно...
Когато за замислях за алтернативите настръхвай най - много от донорската сперма. Изпитвах ужас при мисълта, че няма да мога да участвам ама хич в този процес и когато се появи детето смятах, че няма да да има никакво място за мен в тяхната общност - майка-дете.
Постарах се много да подобря положението, до степен позволяваща инсеминация. Около 3 години. Така и не я направихме... Не ме питайте защо.
Идеята за осиновяването в началото също ме притесняваше, но не колкото донорската сперма. Така, сякаш имаме равен старт, равно участие и доста по - голям шанс да не бъда изолиран от тях.
С времето узрявах малко по - малко за тази идея. Може би когато започнахме процедурата бях по - узрял от Джу.
Най - вероятно поради чувството за вина свързано с невъзможността да направя жената до мен майка.
Това чувство за вина не се е изпарило. Мисля си, че виновния най - вероятно е доста по - активен както при мен и се стреми да компенсира липсата.
След Боби и по - скоро след доста време с Боби (и най-вече след като отново влезнах в общността майка-дете) осъзнах колко е важно за една жена да изживее майчинството.
Страховете ми свързани с възможността за пълно разваляне на връзката ни, както и страховете дали ще има място за мен при деца, които не са биологично мои са намалели доста.
Вече никак не ми се струва толкова страшна и странна идеята за донорската сперма (освен това я смесвали с тази на бащата - хитреци:). Все повече си мисля, че това е проява на немалък егоизъм. Майчинството е много важно. Няма причина да не се изживее ако е възможно.
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Смело предположение:)
Ще се опитам да ви разкажа за най - големите си страхове. При мен е малко по - различно, защото причината е в мен и ако някога съм обвинявал някого, обвинявал съм себе си.
Първия, големия шок е след първата спермограма. Никога не очакваш, че може да е зле, камо ли толкова зле. Помня го добре. Човека ми обясни мекичко колко зле е положението, но аз отказвах да го приема. Трябваха ми няколко часа за да осъзная какво се случва. Преживях го изключително тежко.
Много се страхувах за връзката ми. Според мен жените търсят бащите на децата си, а не мъжете на живота си. В случая аз не можех да бъда баща почти сигурно...
Когато за замислях за алтернативите настръхвай най - много от донорската сперма. Изпитвах ужас при мисълта, че няма да мога да участвам ама хич в този процес и когато се появи детето смятах, че няма да да има никакво място за мен в тяхната общност - майка-дете.
Постарах се много да подобря положението, до степен позволяваща инсеминация. Около 3 години. Така и не я направихме... Не ме питайте защо.
Идеята за осиновяването в началото също ме притесняваше, но не колкото донорската сперма. Така, сякаш имаме равен старт, равно участие и доста по - голям шанс да не бъда изолиран от тях.
С времето узрявах малко по - малко за тази идея. Може би когато започнахме процедурата бях по - узрял от Джу.
Най - вероятно поради чувството за вина свързано с невъзможността да направя жената до мен майка.
Това чувство за вина не се е изпарило. Мисля си, че виновния най - вероятно е доста по - активен както при мен и се стреми да компенсира липсата.
След Боби и по - скоро след доста време с Боби (и най-вече след като отново влезнах в общността майка-дете) осъзнах колко е важно за една жена да изживее майчинството.
Страховете ми свързани с възможността за пълно разваляне на връзката ни, както и страховете дали ще има място за мен при деца, които не са биологично мои са намалели доста.
Вече никак не ми се струва толкова страшна и странна идеята за донорската сперма (освен това я смесвали с тази на бащата - хитреци:). Все повече си мисля, че това е проява на немалък егоизъм. Майчинството е много важно. Няма причина да не се изживее ако е възможно.
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Не мисля че не съм търсила баща на детето а човек който ме обича въпреки всичко, за мое щастие този човек е моя съпруг. След толкова години и примери на мои познати които се провалиха в брака си, въпреки че имат собствени деца, си давам сметка че децата не правят семейството те просто са продължение на нас. Всички хора който си осиновяват деца дават шанс на тези душици да изживеят един по-добър живот а на нас да запълним празнината в семействата ни и смисъл на живота ни.
Мъже тук?
Смело предположение:)
Ще се опитам да ви разкажа за най - големите си страхове. При мен е малко по - различно, защото причината е в мен и ако някога съм обвинявал някого, обвинявал съм себе си.
Първия, големия шок е след първата спермограма. Никога не очакваш, че може да е зле, камо ли толкова зле. Помня го добре. Човека ми обясни мекичко колко зле е положението, но аз отказвах да го приема. Трябваха ми няколко часа за да осъзная какво се случва. Преживях го изключително тежко.
Много се страхувах за връзката ми. Според мен жените търсят бащите на децата си, а не мъжете на живота си. В случая аз не можех да бъда баща почти сигурно...
Когато за замислях за алтернативите настръхвай най - много от донорската сперма. Изпитвах ужас при мисълта, че няма да мога да участвам ама хич в този процес и когато се появи детето смятах, че няма да да има никакво място за мен в тяхната общност - майка-дете.
Постарах се много да подобря положението, до степен позволяваща инсеминация. Около 3 години. Така и не я направихме... Не ме питайте защо.
Идеята за осиновяването в началото също ме притесняваше, но не колкото донорската сперма. Така, сякаш имаме равен старт, равно участие и доста по - голям шанс да не бъда изолиран от тях.
С времето узрявах малко по - малко за тази идея. Може би когато започнахме процедурата бях по - узрял от Джу.
Най - вероятно поради чувството за вина свързано с невъзможността да направя жената до мен майка.
Това чувство за вина не се е изпарило. Мисля си, че виновния най - вероятно е доста по - активен както при мен и се стреми да компенсира липсата.
След Боби и по - скоро след доста време с Боби (и най-вече след като отново влезнах в общността майка-дете) осъзнах колко е важно за една жена да изживее майчинството.
Страховете ми свързани с възможността за пълно разваляне на връзката ни, както и страховете дали ще има място за мен при деца, които не са биологично мои са намалели доста.
Вече никак не ми се струва толкова страшна и странна идеята за донорската сперма (освен това я смесвали с тази на бащата - хитреци:). Все повече си мисля, че това е проява на немалък егоизъм. Майчинството е много важно. Няма причина да не се изживее ако е възможно.
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Смело предположение:)
Ще се опитам да ви разкажа за най - големите си страхове. При мен е малко по - различно, защото причината е в мен и ако някога съм обвинявал някого, обвинявал съм себе си.
Първия, големия шок е след първата спермограма. Никога не очакваш, че може да е зле, камо ли толкова зле. Помня го добре. Човека ми обясни мекичко колко зле е положението, но аз отказвах да го приема. Трябваха ми няколко часа за да осъзная какво се случва. Преживях го изключително тежко.
Много се страхувах за връзката ми. Според мен жените търсят бащите на децата си, а не мъжете на живота си. В случая аз не можех да бъда баща почти сигурно...
Когато за замислях за алтернативите настръхвай най - много от донорската сперма. Изпитвах ужас при мисълта, че няма да мога да участвам ама хич в този процес и когато се появи детето смятах, че няма да да има никакво място за мен в тяхната общност - майка-дете.
Постарах се много да подобря положението, до степен позволяваща инсеминация. Около 3 години. Така и не я направихме... Не ме питайте защо.
Идеята за осиновяването в началото също ме притесняваше, но не колкото донорската сперма. Така, сякаш имаме равен старт, равно участие и доста по - голям шанс да не бъда изолиран от тях.
С времето узрявах малко по - малко за тази идея. Може би когато започнахме процедурата бях по - узрял от Джу.
Най - вероятно поради чувството за вина свързано с невъзможността да направя жената до мен майка.
Това чувство за вина не се е изпарило. Мисля си, че виновния най - вероятно е доста по - активен както при мен и се стреми да компенсира липсата.
След Боби и по - скоро след доста време с Боби (и най-вече след като отново влезнах в общността майка-дете) осъзнах колко е важно за една жена да изживее майчинството.
Страховете ми свързани с възможността за пълно разваляне на връзката ни, както и страховете дали ще има място за мен при деца, които не са биологично мои са намалели доста.
Вече никак не ми се струва толкова страшна и странна идеята за донорската сперма (освен това я смесвали с тази на бащата - хитреци:). Все повече си мисля, че това е проява на немалък егоизъм. Майчинството е много важно. Няма причина да не се изживее ако е възможно.
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Маг, ти си най-мъжествения мъж, който съм срещала. Малцина биха споделили.
Жена ти е за завиждане.
Тука заявявам - не си ми шеф, не те познавам и нищо не искам от теб.
Чувството ти за вина няма да те изостави, но то няма място след момента, в който тя е разбрала как стоят нещата, и не е решила да промени нещо.
Това е нейният избор и явно е имало защо да го направи.
А това за смесването на спермата е като халостния патрон на единия от 11-те стрелци при изпълняванетпо на смъртните присъди - всеки си мисли, че се е паднал в неговото оръжие.
Вече у нас присъдите не се изпълняват, ама така ни учеха в университета за изпълнение на наказанията. Бях го забравила и ти ме подсети.
Мъже тук?
Смело предположение:)
.......
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Смело предположение:)
.......
Ако Джу пожелае ще има пълната ми подкрепа. Надявам се Джу да чете:)
Има още един страх. Мислех да не го споменавам. Страха от това дали ще се справиш като родител. Доста непознато и трудно занимание.
Страхотно включване .... Моите адмирации. Важното е с Джу, че се обичате и държите един на друг, а останалото въобще е без значение. Интересна тема:)
Както сама виждаш няма никакъв интерес към нея.
Наистина май в този форум няма никакви татковци. Но то и не беше към тях въпроса.
Тогава остават 2 варианта - или идея си нямат майките как са ги приели или не им пука как са ги приели.
И въобще какво общо имат бащите с осиновяването?
Както сама виждаш няма никакъв интерес към нея.
Наистина май в този форум няма никакви татковци. Но то и не беше към тях въпроса.
Тогава остават 2 варианта - или идея си нямат майките как са ги приели или не им пука как са ги приели.
И въобще какво общо имат бащите с осиновяването?
беше се вкаменил от страх.Препоръчани теми