Сюжет за малък разказ

не знам какво да кажа LidiS- разказът ти е разтърсващ и силен! надявам се да има колкото се може по-малко такива ангелчета 

Тъжно.

Иначе и аз си мислех за такава тема. Ама и за нея ме беше срам, както за поетесите

  Буца ми заседна в гърлото.Дано наистина не си го преживяла, а само си го написала 

LidiS, отивам да чета на спокойствие.
За теб един поздрав от мен и за всички, решили да списват в тази тема
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article& … der=0&thold=0
Това е като представяне от мен

Аз направо пействам нещо за представяне

ШИЗОФРЕНИЧНО

Безлична съм.Нямам име,нямам живот.Аз съм просто нейното отражение в огледалото,сянката, която я следва,образът,който излиза на снимките.

Тя е красива но не го разбира.Защото вижда мен, а не себе си, всеки път щом се погледне в огледалото. А аз съм грозна и лоша, отмъщавам и,защото тя има тяло, а аз не. Тя е щастлива, но не може да го осъзнае,защото всеки път когато разглежда снимките си , вижда мен, а не себе си. А аз пазя спомените и.Тежките и спомени.Старая се да и припомням само болката, за да има стимул да се бори,че утре ще бъде по-добре.Познавам я отлично, тя е моето първо аз.Знам,че ако миналото и е щастливо, тя ще се вглъби в него и ще забрави да живее за бъдещето, защото е пасивен човек.За това, припомняйки и болката в миналото, я карам да върви напред, да търси светлината в днешния ден и в по-далчено бъдеще.Понякога обаче съм много отмъстителна....защото тя има тяло, а аз не.Тогава рисувам във въображението и най-черни картини, отчайвам я,тя плаче, раздира нежната бяла кожа на ръцете си почти до кръв. Съжалявам я и я съвземам.Все пак , ако нея я нямаше, нямаше да ме им и мен.

Тя има мъж до себе си, а аз -не.Тя пртежава ума му, душата му, сърцето му, тялото му, а аз- сянката му.Тя се люби с него, а аз не усещам нищо от единението им,няма го плътското желание, няма го нежното докосване.Затова си отмъщавам - всяко негово движение я пропива със страх.Припомням и озни,бившият, който  я скланяше на колене, който я удряше.Така тя се бори с мен,докато се одава на чуждото тяло и почти не изпитва удоволствие.После плаче понякога, а той не я разбира и сянката му се къса от мъка.

Често обаче ми омръзва да си играя с нея.Тогава я оставям да види истинския си образ в огледалото, да види себе си на снимките.Разбира ,че е красива, че очите и имат и весело зелено пламъче, че устните и са толкова съвършени...особено,когато той току-що е отлепил своите от тях.Снимките и припомнят щастливи моменти,когато много повече се е усмихвала и плакала много по-малко.Не я е страх от сенките, люби се с него до забрава на миналото си. Вече знае,че той не е бившият,че няма да стъпче,че няма да я нарани ,че няма да позволи на друг да го направи,че неговите обятия са най-сигурното място на света...Не мога обаче дълго да я оставя така.Тя просто няма да бъде себе си ,ако е щастлива.Просто няма да бъде ...мен.

Безлична съм.Нямам име, нямам живот.Имам само нея.

Ле-ле Лидис,ти си го преживяла!Нали?Е,не мога!Разплаках се!
Това не може да бъде написано от човек,който не го е преживял!Не и толкова подробно и разчувстващо
Много,много съжалявам за загубата ти!
Защо господи прибираш такива златни душички?

Благодаря на всички включили се в темата.   

Вечерница , признавам си, че съм попадала на твоя профил в Хулите. След малко ще се върна да прочета на спокойствие олимпийските дисциплини, които си счупила. Знаеш, че счупеното носи щастие, нали? Прочетох, за сега, само първа глава- харесва ми чувството ти за хумор. По-късно ще се включа с още впечатления.

Еовин , първо искам да ти кажа, че не е хубаво качество срамуването.  Когато ти хрумне мисъл и на ТЕБ ти хареса тази мисъл- действай! Иначе как да намери човек диамантите, затрупани с кал, след като навсякъде блестят стъкълца? Това е метафора
"ШИЗОФРЕНИЧНО" ми напомни за мен самата преди много години. За пореден път се убеждавам, че във всеки от нас живеят поне  двама човека. Пожелавам ти твоите двама да съжителстват в мир и любов. Кажи ми, защо сложи такова заглавие?

Очаквам с нетърпение още четива!

Вечернице, много се смях с тези олимпийски дисциплини. По забавен пътепис няма. А (х)американското общество го правиш на пух и прах. Останах с впечатлението, че много на тагадък са ви пуснали през Америката.

Това дали не е автобиогр& … 95;но ?

Позна!
А за това, че си беше на тагадък.....  Щом ми трябваше почти година да го завърша...

Лиди, не знам защо е "Шизофренично".
В момента на писане бях в поредната дупка...първо дойде заглавието, после всичко останало. Всъщност на следващата сутрин и аз се постреснах от написаното
Подбирам си ...приказка искате ли да ви покажа?

Аз искам 

Иска ли питане? 

Еовин, какво чакаш още 

Аз щото не мога да пиша, мноу ме бива в критиката

LidiS.. няма да чета (сега) твоят разказ.. пак се настани гадната буца в гърлото.. след първият абзац само. А все се надявам, че си е отишла..
Някой ден, когато имам сили.. или нямам, а съм потънала пак..

Аз досега спах Въпреки че изглежда така, не съм тук по 24 часа
Ето приказка:

От къде идват ангелите
 Живели някога хора с крила.Безскрупулни ,интелигентни,жестоки,но и много красиви били те.Благодарение на тези свои качества,те бързо се издигнали над останалите и започнали да управляват света.

На жестокия крал се родила дъщеричка.Кралицата била много щастлива,че е дала живот на толкова красиво и кротко бeбе.И кралят бил доволен.За първи път след раждането на сина им жестокото му лице било прорязано от някакво подобие на усмивка.Вечерта дошла орисницата.Жената погледнала бебето и с ужас промълвила:

-Ще бъде много красива,много нежна и чувствителна.Ще обича и мрази силно.Ще умре млада ...от ръката на брат си...

-Лъжеш!-креснал кралят.

-Има един начин да провериш истината-тихо казала орисницата.

Кралят я пoгледнал яростно и заповядал да донесат Кинжала на Истината.Сребърното оръжие било гравирано изкусно с дракон-Вестителя на Истината.Кралят го взел и забил ядно в гръдта на орисницата.Тя се свлякля мъртва на земята,а драконът оповестил ,че е казвала истина.

Притеснена за дъщеря си,кралицата се затворила с нея в златна кула с решетки.Растяла красивата принцеса и слушала приказките на майка си.Виждала света само през златните решетки и той и се струвал нереален и прекрасен.Желанието и да опознае външния свят се засилвало с всяка изминала година.Приказките

на майка и започнали да и омръзват и тя поискала да полети.Сърце не давало на кралицата да я пусне,но след като преценила,че така дъщеря и ще е по-далеч от брат си,се съгласила и отключила златните решетки.Принцесата се качила на перваза,разперила крила и скочила.Вятърът я понесъл и за първи път от 18 години тя се почувствала свободна.Летяла принцесата над земите си и се дивяла на чудната им красота.Колко прекрасно било всичко!И океанът ,и планината,и равнините били много по-хубави отколкото и разказвала майка и.

Обиколила принцесата територията си и решила ,че е време да опознае народа си.Слязла долу.Какво било учудването и,когато видяла мизерията и грозотата на обикновените хора без крила.Тръгнала сред тях.Навсякъде ,от където минела,хората се отдръпвали от нея,респектирани от чисто белите и крила.Принцесата се натъжила,че хората не отвръщат на усмивката и с усмивка.Тя започнала да носи широка перелина,която да прикрива белоснежните криле.Навсякъде принцесата слушала колко много хората мразят новия владетел-брат и,как ненавиждали всички крилати хора,заради тяхната жестокост,за това как не правят нищо за народа.Принцесата плачела от тежките думи на хората.Чувствала се самотна и нещастна,не искала вече да има крила,щом в очите на всички това значело жестокост.Една нощ по пълнолуние тя извадила ножа си и отрязала крилата.Вмигом ослепяла.Красивите и очи вече не виждали.Бялоседефената кожа придобила сивкав оттенък,ръцете и се набръчкали,гарвановата коса посивяла и загубила блясъка си.Изящните дрехи се превърнали в дрипи.

Хората вече не я отбягвали,тя била една от тях.Но вече не се усмихвала.Принцесата искала да отвори очите на брат си,да му покаже колко е грозно да си жесток и немилостив.Тя тръгнала бавно към двореца.Успяла да се промъкне и горда застанала пред краля.

-Дойдох да отворя очите Ви,кралю!

Той погледнал просекинята пред себе си и се изсмял.

-Коя си ти,че ще ми отваряш очите ?Една сляпа просекиня!

-Сестра ви,годподарю.Народът ви страда.Вие сте безмилостен владетел.Никой не ви обича,хората се страхуват от вас,мразят ви!

-Лъжеш!-креснал кралят.-От самото начало-ти не си сестра ми!А народът ми ме обожава!

-Има само един начин да проверим истината-промълвила принцесата.

Кралят взел Кинжала на истината и го забил в сърцето и.

Драконът обявил:

-Тя казва истината!

Трупът изведнъж възвърнал красотата си,крилете отново поникнали.Виждайки сестра си мъртва,нещо се пречупило в младия крал.Раздал цялото си богатство по равно на народа и научил що е милост.

Така се родили ангелите.

Еовин, много ми хареса. Слушах го с това парче от К-Пакс и още повече ми въздейства. Поздравления!

Привет, момичета!
Страхотни неща чета тук, макар някои и доста тъжни...
Ето и от мен нещо за представяне. Не е много кратичко, но за момента с това разполагам.
Поздрави!

На 45

Утрото отиваше към своя край.
   Днес нямаше да обядва. Закуската беше обилна, а той все се опитваше да свали излишните килограми, но опитите му винаги завършваха с неуспех. Това обаче не го обезкуражаваше. Всеки ден отиваше и се връщаше от работа пеша, без да използва асансьора (живееше на петия етаж), вечеряше рано и почти винаги лека храна, но нищо не можеше да накара коремчето му да се прибере. Дори се беше отказал от алкохола, а бира пиеше само по много специални поводи.
Днес щеше да пие бира. Ставаше на 45 и щеше да го отпразнува по подобаващ начин. Предполагаше, че и вечерята ще бъде доста по-сериозна от обикновените риба и задушени зеленчуци. Затова категорично бе отказал да затормози организма си с излишните калории на долнопробните хамбургери, които продаваха наоколо.
Остана на бюрото си през цялата обедна почивка. Проведе няколко телефонни разговора, подреди вечно разхвърляното си бюро и продължи да изпълнява обичайните си задължения.
Той беше обикновен държавен служител, който не претендираше с нищо пред хората. Вършеше примерно работните си задължения, получаваше ниска заплата, всяка година ползваше платеният си отпуск и обичаше в свободното си време да кани приятели у дома. Нищо специално не му се бе случило, откакто завърши университета. Всъщност той смяташе дипломирането си за свой най-голям успех. Не се беше оженил, не бе разбил някое семейство, дори не се беше спречквал с възрастните дами на опашките в магазина. Понякога си мислеше, че е твърде обикновен, но това не го натъжаваше, защото умееше да се радва на живота, бил той и просто обикновен.
Имаше приятели, които с радост му гостуваха. Това му беше достатъчно, защото през останалото време се чувстваше много самотен. Това бяха и единствените му значими спомени – как се забавлява в тяхната компания.
Тази вечер отново щеше да е незабравима. Домът му щеше да се напълни, ще се носят веселите гласове на гостите му, той ще тича непрекъснато до кухнята, за да се убеди, че всичко там е наред. На сутринта ще почисти след като всички са си отишли и обикновеният му живот ще започне отново. “Какво пък – обичаше да казва пред своите приятели – харесва ми да  пускам прахосмукачката с главоболие.”
         
Денят мина по-бавно от всеки друг път. Минутите се точеха като часове и той имаше чувството, че никога няма да свърши този петък. Но топлите майски лъчи вече клоняха към запад. Почувства огромно облекчение.
Погледна часовника си и с удоволствие установи, че е пет без четвърт. За днес приключи с работата, Шишко, помисли си той и блажено се протегна назад. Още петнадесет минути го деляха от мига, в който ще прекрачи прага на глупавата служба и няма да се върне чак до понеделник.
Навън духаше лек ветрец, но беше приятно. Зелените дървета придаваха на улиците на големия град свеж и приветлив вид, а забързаните хора се усмихваха, сякаш всички го поздравяват за рождения му ден. Тази мисъл го накара да се засмее. Една жена стреснато се отдръпна настрани и започна да си мърмори нещо, но той просто махна приветливо с ръка и продължи към сладкарницата, откъдето трябваше да вземе празничната си торта.
    Младата жена, която стоеше зад витрината, пълна с всякакви вкусотии, се усмихна чаровно и той отвърна на поздрава й. Днес нищо не можеше да развали настроението му и той щеше да се усмихва и да се смее колкото пожелае, независимо от странните реакции на околните.
Когато видя тортата, не се сдържа и ахна. Беше огромна сметанова торта с красиви рози, направени от цветна захар и извит розов надпис “Честит Рожден Ден, Приятелче!”.
Момичето видя одобрението му и усмихнато каза:
-   Синът ви сигурно ще остане много доволен от тортата, господине.
Той не прояви интерес да й обяснява, че няма син и всъщност тортата е за него, и просто кимна приветливо.

Бързаше да се прибере у дома, а тежката торта му пречеше както да забърза крачката, така и да вижда добре пред себе си. Представи си как се просва в цял ръст на паважа, а тортата се размазва по доволното му лице. Това го накара отново да се засмее. Този път наоколо нямаше дама, която да се изплаши и да го помисли за луд.
Вече беше съвсем близо до сивият жилищен блок, в който се намираше спретнатият му двустаен апартамент. Изчака търпеливо, като всеки добросъвестен гражданин, светофарът да светне зелено и се зае с трудната задача да пресече огромният булевард.
   Точно в този момент профуча огромният син микробус. Тортата полетя и се размаза под гумите на друг автомобил.
Микробусът спря двадесет метра по-надолу.
   
   Събуди се болница. Вероятно в спешното отделение.
Не знаеше нито от колко време е тук, нито какво точно се беше случило. Помнеше последният си работен ден, жената на улицата и огромната торта, която така грижливо пазеше да не се размаже върху лицето му. Припомни си светофара и силната болка, която бе изпитал.
Имаше катастрофа. Блъснаха го на рождения му ден, на крачка от дома му.
Чувстваше се замаян и твърде уморен. Един лекар дойде и започна да обяснява, че претърпял сложна операция, че му давали силни лекарства за болката... Не успя да го изслуша, защото изгуби съзнание.
През следващите дни (както той предполагаше, защото можеха да бъдат часове или седмици), той се пробуждаше за малко и отново заспиваше. Успя да разбере единствено, че го бяха преместили в друга, единична стая, където почти не влизаше слънчева светлина. Плътните оранжеви пердета придаваха мрачен фон, на и без това неприветливото болнично помещение.
   
Днес се чувстваше малко по-добре. Можеше да се задържи буден повече от няколко секунди, но умът му бе все още твърде объркан за каквито и да са размишления. Затова просто остана да лежи неподвижно в леглото си без да прави опити да си спомня подробности от онзи ден. Не изпитваше болки, но не искаше да се движи, защото дори не знаеше къде точно е пострадал и дали изобщо можеше да помръдне някоя част от тялото си.
Определено беше по-добре. Изчисли, че си държи очите отворени вече повече от десет минути. Почувства облекчение, защото това можеше да означава, че се подобрява и скоро ще си иде у дома.
Мислите му бяха прекъснати от нечии тихи и бързи стъпки. Той се огледа наоколо, но нищо не забеляза. Шумът спря. Помисли си, че най-вероятно му се причува, че това е някакъв страничен ефект от всички онези лекарства, които течаха в тялото му през многото тръбички, забити в ръцете му.
Стъпките отново се чуха. Той отново се огледа, но пак нищо не успя да види. Някой ходеше в стаята му или поне съвсем наблизо до нея. Реши, че по-вероятно е второто предположение. Но той не можеше да повярва, че в действителност шумът идва отвън. Стъпките бяха толкова близки, сякаш някой се разхождаше точно до леглото му.
Престраши се да повдигне леко глава, за да огледа по-добре стаята. Не го заболя, но не видя никого. Повдигна глава още малко и тогава забеляза, че наистина в стаята му имаше и друг човек, по-точно човече, на което можеше да види само малка част от косата му.
-   Хей... – опита да изрече той, но от устата му излезе един сподавен стон. Тогава той осъзна, че може би от седмица не е казал и нито една дума. Затова и този звук не го притесни.
Въпреки смешния звук, който беше издал, човечето явно го бе чуло, защото стъпките отново се раздвижиха и съвсем скоро от лявата му страна се появи едно красиво малко момченце, гледащо го с любопитни очи.
- Здравей – каза весело то. – Аз съм Дани.
-    Здравей – отвърна той. Този път със задоволство откри, че думата излезе малко по–разбираемо от гърлото му. – А какво правиш тук, Дани? – определено гласът му се подобряваше – всеки следващ звук беше по-ясен от предходния.
-    Дойдох да си поиграя с теб. Мислех, че може би ти е скучно да седиш сам. Аз и преди съм идвал, но ти винаги спеше. Затова си играех и ти казвах какво правя, за да можеше, ако ме чуваш, и на теб да ти бъде интересно.
Момченцето беше красиво. Може би все още нямаше шест годинки, но той забеляза, че е изключително умно за възрастта си. Носеше синя пижама, което го натъжи. Явно и Дани беше преживял нещо лошо, за да попадне тук.
- Благодаря – направи опит да се усмихне.
- Може ли да те попитам нещо?
   Той кимна в знак на одобрение.
-   Мога ли да ти бъда приятел? Ти и без това нямаш приятели, а на мен ми харесва да си играя с теб. Коремчето ти е меко и когато си играя с количката, си представям, че това е някоя голяма пустиня. – Дани се засмя и детското му гласче вдъхна живот на студената стая.
- Защо мислиш, че нямам приятели?
 - Идвам при теб вече две седмици, а ти винаги си сам. Сигурно си самотен и затова никой не е дошъл да те види. При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето. – Той отново се разсмя и бързо след това добави: - Е, може ли?
- Дали може какво? – попита той, защото за миг мислите му се бяха откъснали надалеч.
- Да ти бъда приятел и да идвам да си играем? Сега, когато си буден, сигурно ще ни е по-забавно заедно.
-   Да, ще ми бъде приятно да си мой приятел, Дани.
   
   От този ден Дани идваше редовно, по няколко пъти. Изваждаше малката си черна количка и започваше да обикаля леглото му, след това тръгваше от единият му крак и стигаше до коремчето му, където се развиваха най-драматичните моменти. Колата не веднъж потъваше в дълбока пясъчна дюна, отклоняваше се от маршрута или попадаше в пясъчна буря, пукаше гума, но накрая винаги финишираше на първо място.
   Момченцето беше забавно. Разказваше му за приятелите си от квартала и от детската градина; за Роза, която била първата и единствена негова любов (само чакал да стане на седем и щял да й предложи да се омъжи за него); за това как с големия му брат отишли за риба, а той го завел в кръчмата и изпил толкова много бира, че се наложило да лъжат майка им, че яли развалени сандвичи и сега просто му било лошо (на връщане, естествено, купили 4 – 5 рибки за вкъщи, за да прикрият следите си); за старата госпожа от съседната къща, която толкова го харесвала, че с часове го тъпчела с бонбони и той винаги се връщал у дома с ужасни болки в стомаха.

През следващите дни той се влоши. Лекарите непрекъснато идваха и си отиваха от стаята му, сестрите сменяха системите. Болките се усилиха и лекарствените дози също бяха увеличени. Това отново го приспа.
Отново изгуби представа за времето. Пак се будеше за секунди и после потъваше в мрак. Когато беше буден обикновено виждаше някоя сестра да сменя системата му или да оправя чаршафите. Това бе всичко. Нямаше го нито Дани, нито някой от неговите приятели, с които той толкова обичаше да прекарва вечерите. Единствено непознати лица, облечени в бели престилки, мрачна светлина, идваща от грозните оранжеви пердета, и непрогледен мрак.

Нещо раздразни очите му и това го накара да ги отвори. Мека слънчева светлина изпълваше стаята и той успя да различи върховете на зелените дървета. До прозореца стоеше жена, която сменяше пердета. Затова и слънчевата светлина достигаше до него.
Тя свали старите и се приготви да окачи новите завеси, когато той промълви:
  - Моля ви, не ги оставяйте спуснати.
  Жената се обърна изненадано и се усмихна.
- Разбирам ви, – каза тя – приятно е да виждаш нещо весело като слънцето на място като това, нали?
Тя се обърна и продължи работата си, а той изведнъж се сети за Дани. От толкова много лекарства и болка вече не знаеше със сигурност дали това наистина се беше случило или е било част от капризите на неговото въображение. Каквото и да е било, помисли си той, беше приятно.
- Прощавайте, - обърна се той към жената, която тъкмо излизаше – има ли тук едно малко момченце, което често идваше при мен, или просто съм си въобразил?
Жената се замисли някак тъжно и след кратко колебание му отговори.
- Имаше, малкият Дани. Той много ви харесваше и, наистина, идваше всеки ден при вас... Но, господине, Дани почина миналият вторник.
   
Днес го пускаха да си иде вкъщи. Три месеца бе лежал в болницата. Сега се чувстваше като затворник, който излизаше на свобода.
Трябваше да побърза, ако искаше да си тръгне преди обяд. Затова започна да си събира нещата, за които бе помолил една любезна санитарка да му ги донесе от вкъщи. Големият сак беше разхвърлян и в това състояние не можеше нищо да събере в него, затова се зае да го подреди.
Измежду хилядите чисти и мръсни кърпи, пасти за зъби и бельо, той откри нещо, за което отдавна не се бе сещал, и се натъжи. Малкият бърборко Дани бе забравил черната си количка в неговата стая.
Той я взе и я прокара през току-що оправените чаршафи на болничното легло. Споменът за дребосъка все пак го накара да се усмихне.
Прибра количката в джоба си, подреди сака си и напусна омразната болница с пожеланието и към най-добрите и приятни хора работещи там, да не ги вижда никога повече през живота си.

   Август беше в разгара си. Жегата беше нетърпима.
   Той вдиша горещия летен въздух и остана удовлетворен. Намери една пейка в близкия парк и седна, закрилян от величествената сянка на стария бор.
Имаше твърде много неща, върху които да мисли и не знаеше от къде да започне. Извади количката от джоба си и отново се усмихна. “Мога ли да ти бъда приятел?.... Е, може ли?...”
- Може, приятелче – чу се как отговаря на глас на един спомен.
Дани се оказа прав. Той нямаше приятели. Никой не го посети цели три месеца. Никой не го беше грижа дали е жив или умрял, дали е добре, има ли нужда от нещо. Явно се бе лъгал през всичкото това време, че има хора, на които може да разчита и които биха му подали ръка. Всичко е било измама. Вече не мислеше живота си за обикновен, а за изкуствен, което според него беше по-лошото.
Днес взе няколко важни решения за своя “изкуствен” живот.
Щеше да напусне работа и да започне на чисто. Нямаше никога повече да потърси онези хора, които не знаеха дали изобщо е жив, и не ги интересуваше. Ще се премести в някой малък град, където хората са задружни и където ще може да намери истински приятели. Може би ще опита да се ожени, за да има един ден прекрасно момченце като Дани, с което заедно да си играят на двора, за да има съпруга, която да го обича и дори да го смята за твърде обикновен, да бъде истинска. Целият му живот да бъде истински.
А днес щеше да се прибере с автобуса. Щеше да си отвори бутилка бира пред телевизора, след нея може би още една, щеше да хапне една голяма пица с много пържени картофки, а след това и десерт, вероятно парче вкусна торта, и блажено щеше да започне следващия ден. Повече нямаше да се подлага на никакви,тъй или иначе безуспешни диети.
Страхуваше се, че тогава неговият единствен приятел нямаше да иска да си играе с него. Нали казваше: “Коремчето ти е меко и когато си играя с количката си представям, че това е някоя голяма пустиня.... При мен идва мама  всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето..”.
Той се усмихна, прибра количката отново в джоба си, взе сака си и се отправи към сивият блок, където беше неговият двустаен апартамент.

Привет, момичета! Чудесно е, че намирам толкова неща за четене в темата. Благодаря ви! Запазвам си правото да прочета всичко на спокойствие, като се освободя. Стискайте ми палци! Друг път ще си признавам за какво!   

Пуполино, много ми хареса, браво! Ако имаш още, пускай 

LidiS, успех ти желая! И да кажеш после за какво 

LidiS, стискаме палци! Ама после и почерпка чакаме. 
Yvette, имам, ама първо трябва да извадя пожълтелите листи, щракани на пишеща машина и да ги приведа в приличен вид.

Момичета- можете да ми честитите! Ще си имам до края на живота една диагноза със странното име Хашимото (вече ще съм абонирана и в темата за здравето). Дето се вика- на печелившите- честито! Поне случих на болест с интересно име. Не знам какво да ви почерпя по случая, затова ще ви разкажа и аз една приказка.


Имаше на село една къща. Какво говоря? Тя си е още там, на мястото си. Самотно се извисява над буренаците в двора-смълчана, сива и тъжна. Сега тук е тихо и пусто-същинско мъртвило. А какъв ли живот е кипял в нея? Днес няма кой да прекоси през избуялата трева. Няма кой да отвори вратата й и да надникне вътре. Стои, забравена и стара, а спомените, оплетени в паяжини, чакат някой да ги нарисува.
Като я погледнеш- къща като другите, но като се вгледаш в лицето й, виждаш първо двато големи прозореца . Те гледат тъжно с помътнелите си стъкла, а влагата, избила от дъждовете, се вие като пътечка  на сълза. И керемидите от старост са посивели. Сигурно и покривът тече- на тези години... И пукнатините й приличат на черни бръчки. Вратата й зее отворена като устата на пребита жена. Вандалите не простиха на самотницата и я разбиха. Не намериха нищо. Само купища прашасали спомени, отдавна на никого ненужни.
Единствената жива душа тук е Вишната. Протегнала оголени клони към осиротялата къща, сякаш иска да я погали, да й каже нещо... Двете стари приятелки. Къщата още си спомняше деня, в който посадиха Вишната. Крехката и тънка фиданка беше клюмнала листенца от жажда и тъга. Но мястото беше хубаво, хората грижовни, а къщата всякак се стремеше да покаже приятелските си чувства и всеки следобед даряваше със сянката си малкото дръвче. Минаха години. Вишната порасна, изви се стройното й тяло, а силните й клони, като ръце, прегръщаха и люлееха дечурлигата  от махалата. От сутрин до здрач не стихваше глъчката. Радостни викове, смях, песни. Децата играеха, а майките им перяха на коритото под асмата. Помпата гърлено пригласяше, а някой някъде тракаше с чук...
При спомена Вишната потръпна, а къщата изскърца. Двете погледнаха натам, където самотно ръждясваше помпата. Като кръст над гроб, тя смирено показваше къде почива изсъхналата й душа...

Пуполино, отивам да дочета разказа за Шишко, че миналия ден така тресна една гръмотевица, та три дена нямах неть.

LidiS, не знам каква е тази болест, но те  ... Тъжна работа...
Аз също вчера отново бях зле (веднъж месечно не ми прощава едно твърде ужасно главоболие) - този път комбинирах мигрената си с дископатия. Не ми се описва изживяването.
Приказка за старата къща ми хареса - тъжна, но красива....   

LidiS, чудесен разказ! Чудесен! Напомни ми стила и израза на Елин Пелин. Изпълни ме с толкова много чувства... Невероятна си!
Съжалявам за диагнозата...

Първо- привет на всички, писали в темата. 

Yvette, Пуполино развълнувах се от вашите похвали. Свикнала съм да съм от другата страна на книгата- четящата. Все още се притеснявам да се подвизавам като "пишеща" страна. Благодаря ви за подкрепата!

Пуполино, твоят разказ ми напомни за Екзюпери и неговия Малък принц. Много тъжен завършек, но пък в живота хепиенда е по-скоро изключение. И ако накрая не се появяваше малката черна количка на Дани, със сигурност щях да си помисля, че героят ти е бълнувал през тези 3 месеца. Че толкова много е имал нужда от обич, внимание или просто от приятел, че съзнанието му само е родило малкото момченце.

Хайде, давайте още неща за четене, дами! Аз също ще приготвя.

Ето нещо мнооооооооооооого вехто.

"... Изгубих сънят си. Или той ме изостави? Напусна ме точно сега, когато съм смазана от умора. Лежа и го чакам, а той не идва и не идва. Очите гледат в тъмното, а мислите препускат. В три през нощта всяка мисъл е нелицеприятна. Нощ дълга, дълга, колкото един живот. Какво ли е да се родиш мушица - еднодневка? Целият ти живот да е събран между изгрева и залеза?


            Първият слънчев лъч. Усилието да се измъкна от яйцето си. Първият поглед към света. Първата глътка въздух. Несъзнателното размахване на крилете. Полетът. И цял един ден. Дали ще ми бъде достатъчен, за да осъзная факта, че живея?

            На мен толкова години не ми стигнаха, за да се усетя истински жива. Нищо не чувствам. Нищо не усещам. Само болката. Само тя ми остана. Боли ли ме  - значи съществувам. Живот- болка. Вече е три и половина. Ако бях мушицата - еднодневка, отдавна всичко да е свършило. Отдавна пламъкът да е изпепелил крилете ми и мен самата.


            Той беше толкова примамлив. Танцуваше с вятъра и сякаш казваше : " Ела, ела да те прегърна". Знаех, че тази прегръдка ще ме убие, но му се отдадох. Последното, което видях беше огънят. От някъде се чуваха камбанки, които също танцуваха с вятъра.

            Първият петел пропя. Сънят ми, грешникът, все още хойка нейде по нощите. Загърнал се в сладките ми спомени и сребърните ми мечти, лута се като бездомно куче. Не знае ли, че го очаквам? Толкова обичам да сънувам. Цветните, страшните, мъчителните сънища, родени от стихиите на страховете ми. Като фойерверки бляскави, като призрачна мъгла лепкави. Сънищата, които даряват живот. А ето, че и те ме напуснаха. Реката в мен кипи, не ми дава покой. Набира сила. Ще придойде. Ще има буря. Трябва да побърза. Изгревът иде.
Втори петли. Като че ли заваля. Първата капка пада върху листа и размазва графитените букви. Гръм раздира гърдите ми. Среднощната тишина трепери. Пороят се развихря с пълна сила. Плача. За всичко.


            Тихо. Тихо. Сякаш го чух да си идва. Хлопва вратата и натежава в очите ми. Вече е късно за  Лека нощ.


Добро утро на всички!..."

LidiS, размаза ме.... честно....
Искам още.

Иве, ще видя какво мога да направя. А ти няма ли да пуснеш нещо? Чела съм в твоята страница много красиви неща.

Мм, кое имаш предвид? Нямам нищо, подобно на разказ 

http://yvette.dir.bg/_wm/library/item.php?did=203801&df=264501&dflid=3

Иве, тази притча ми хареса. Твоя е, нали? 

Самата притча не е моя, само въведението към нея. 

Трети път ще опитам да пусна "Вторник сутрин в автобуса", че то на- докато се опитвах и станало четвъртък)))


Спирка Моята. Пак закъснявам. Бързам. Не- тичам. В движение се качвам в автобуса. Настанявам  се най-отзад. Да мога да наблюдавам. Слушалките в ушите. За разсънване- латино. Tito Puente . Вече мога да се усмихна. Все още  горчивия вкус на кафе в устата ми. Сладко усещане.

Спирка Следваща. Я, виж ти, Дора. Момиченцето пред нея трябва да е дъщеря й. Много си приличат. Сядат пред мен. Малката се обръща , за да ме види. Със слушалките в уши, явно, съм й доста интересна. Усмихвам се и затварям очи. Салса. Фиеста. Копа Кабана. Вече мога да се отпусна. Mavericks.Dance the Night Away. Концертно изпълнение. Велики са. На ум танцувам. Кърша се като тръстика. Сладко усещане. Само бръмченето на мотора ме държи с единия крак в реалността. Някой ме бута. Контрольорката ми продава билетче.

Спирката на умрялото куче. Наричам я така, защото миналото лято тук цяла седмица лежеше трупа на едно куче. На края на седмицата някаква циганка смете костите му и ги хвърли незнайно къде. Винаги, когато спрем тук си пожелавам нещо. Странно е, че желанията ми се сбъдват. Или са много обикновени, или мястото е подвластно на духа на умрялото куче. Charanga Campesina. Furko Y Sus Tesos. А някъде там все още частица от мене танцува. От спирката се качи старец. Носеше четири гладиола с дълги дръжки и огненочервени цветове. Костюм, шапка, вратовръзка, чепикът лъснат, спретнат и избръснат. Само така, старче! “Носете си новите дрехи, момчета. Падаме като ходим, умираме както спим” . Старчето седна до мене. Гладиолите ми намигнаха в ритъм salsa Защо ли леко взе да ми нагарча?

Спирка Гробищата. Старецът слезе тук. Днес е празник. Църковен. Живите навестяват мъртвите.  За мъртвите винаги намират време хората. Гробищата са пълни. Само приживе си плюем отровата. Бързаме, трепем се, бъхтаме. И все това в устата ни:  “Няма време! Няма пари!”, а то времето от памтивека все е толкова- 24 часа в денонощие и парите са същите- нямат мирис. Само курса за деня е различен. Дядото ме погледна през прозореца. Тъжни очи. И гладиолите вече не са така усмихнати. Вече ми горчи латиното. Дали да не го сменя? Разглеждам плейлиста. The Verve. Bettersweet Symphony. Сещам се за клипа на тази песен. Страшен е. Ричард Ашкрофт върви по една улица и дори крачка не кривва от пътя си. Уж пее, а скулите му някак изпъкнали. И каква агресия носи в себе си.

Спирка Поредна. Трябва да слизам. Подхващам си моята улица и моята сладко-горчива симфония, но с усмивка на лицето.

Лидис,   

LidiS, заслужаваш една от моите изискани похвали - тва е пълен готингяс! Демек кефиш ме максимално. Демек супер яко е. 

Навън е тъмно. Изключително тъмно.
Точно пред разсъмване.
А птиците са пощурели. Цвърчат, сякаш днес е последният им ден.
Не мога да спя повече.
Те ме викат при тях. Да попея, да литна. Да ми пошушнат тайни неща. Да ми покажат тайни неща.
Да ми попеят тайни неща...
Не усещам тялото си. Нося се на приливи и отливи из тъмното. Гласове ме привличат и дърпат в различни посоки. Тайни посоки. Не съм цяла, а съм цяла. Истинска, жизнена. Попила соковете на живота, тайните на птиците. А те щастливи, че са попили моите тайни. Цвърчат. Неистово. До оглушаване. До разбуждане
Клюкарки!
Кое му е тайното?
Цялото село разбра. Не, на цялото село птиците.
Добро утро, мила моя!
Слънцето ме поръси с медна роса по миглите. Миризмата на кафе ме залива цялата. Вече съм цяла. Не птиченоистинска. Просто цяла и истинска.
Просто жена.

Daniele ,Yvette , Благодаря ви! Дано съм ви и разтанцувала.  

Вечерница , много женски звучат тези редове. Усещането ми е доста познато))). А какви тайни ти довериха птиците? Ще ни кажеш ли?

Страхотна тема   

Ето нещо малко, тъжно и преживяно от мен:

Никой не избира роднините си

Скъпи мой,
Толкова много те обичам, че съм готова да се справя с всички препядствия на света, за да не те загубя. Ти донесе в живота ми светлина и спокойствие, нежност, съпричастност и топлина. Когато си далеч от мен копнея за мига на срещата ни. Ако си до мен - имам нужда винаги да те докосвам. Завинаги си част от мен, неизменна и неотделима.
Започвам с всичко това, за да знаеш, че не ти си причината за моята болка, макар понякога да те обвинявам, че заради твоята доброта вредиш на семейството си. Може би е така, но знам, че не мога да те променя и липсата на егоизъм у теб е част от очарованието ти.
Нали помниш как се запознахме и как за толкова кратко време бяхме сигурни, че сме създадени един за друг – знаех, че ти си моята половинка, без да са ми нужни някакви доказателства. Най-естественото нещо на света беше да оженим и да заживеем заедно. Искахме го толкова силно и го направихме като изненадахме всички с бързото си решение. Това трябваше да е най-прекрасното време от живота ни, но не се случи точно така. Толкова кратко ни оставиха да се наслаждаваме на нашето щастие. Казват, че завистта човешка не знае граници. Не мога да повярвам все още, че първопричината, изворът, източникът на нашето нещастие и нашата болка беше твоят брат.
Никой не избира роднините си.
Той имаше и все още има силно влияние върху теб, миличък. От малки сте останали без баща и той винаги се е изживявал като глава на семейството. Не можа да преглътне факта, че ти отдавна си възрастен мъж и идва ден, когато започваш да вземаш собствени решения, създаваш собствено семейство и той престава да бъде център на твоя живот. Реши, че въобще не съм му удобна. Че съм твърде независима, образована, със самочувствие, за да може да ме манипулира, да ме вмъкне в калъпа на семейството, което той си представяше, че ние с теб трябва да допълваме. А ние сме отделно семейство – със свои мечти, желания, идеи, решения, бюджет – приходи и разходи…
Но той не можа да преглътне чуждата независимост.
Нали си спомняш как се опита да застане между нас, да ни раздели, да всее съмнения и неразбирателство. Твърдеше, че съм говорела какви ли не глупости за него, за жена му и за децата му – неща, които и през ум не ми бяха минавали, камо ли да ги говоря на някого. Не се посвени да разиграва театър, да се прави на обиден и на жертва, независимо че бях бременна с нашето първо бебе. Бебето, което загубихме малко след това. Но това си беше и ще си остане наша трагедия. Спомняш ли си, че те-нашите роднини- празнуваха рожден ден в нощта, когато аз раждах нашето мъртво вече бебе?
Това е най-голямата трагедия, която се е случвала в живота ми. Казват, че няма по-голяма мъка от мъката при загубата на собственото дете. Една такава загуба не се преживява, тя остава дълбоко в сърцето за цял живот. Едва ли човек може да си представи колко потресаващо ужасно е да носиш едно бебе до сърцето си 7 месеца, да правиш планове, да се готвиш, да избираш детски дрешки, да подготвяш детски завивки и в един момент всичко това да стане ненужно, болезненно ненужно като усилията на Сизиф да изкачи склона на планината, бутайки огромен камък.
Зная, че си спомняш всичко това, миличък, защото го преживяваше с мен, докато те празнуваха. Тях не ги бе сполетяло нещастие, независимо, че те бяха източника на нашето. Направиха всичко възможно обстановката в къщи да е ужасна за живеене, да се разминаваме в коридорите и стаите на апартамента, който тогава споделяхме и да поглеждаме на другата страна, да не си продумваме дума – само в извънреден случай… Нямаха капка жал не само към мен, нероденото ни дете, но и към теб, чийто баща беше ти … Явно си бяха поставили за цел да ме изтормозят до край с ядни подмятания, клюки и раздори.
Като капак на всичко доведоха и дядо ти, който бе болен и стар човек, несвикнал да се съобразява с околните. Той лежеше дълги дни насред апартамента - в трапезарията, плюеше и храчеше, без да го е грижа, че има други хора покрай него, без да го интересува, че през това време те се опитват да си починат, да се нахранят, да поживеят … А аз не можех да сложа и залък в устата си…
Невъзможният ти брат постъпи както винаги егоистично, без да го е грижа за другите хора, прехвърляйки отговорността, която бе поел да се грижи за дядо си на цялото семейство.
А старият човек си отиде тихо почти пред очите ми, в ръцете на майка ти.
Аз си мислех, че съм достатъчно силна да се справя със ситуацията, да превъзмогна дребнавите домогвания на роднините ни, да не се впечатлявам от ежедневните неудобства, от теснотията, от шума, от арогантността, но уви – явно не е било така. Всичко влияе на бебето – и физическото и емоционалното състояние на майката. А аз изплаках най-много сълзи, когато носех това нещастно бебе. Нашето първо дете. Нашето загубено бебе, което не успя да порасне достатъчно, за да оцелее.
Всичко това отмина. Времето си тече като безкрайна река.
Сега нося до сърцето едно малко същество, което се надявам да се роди живо и здраво. Докторът казва, че нещата се развиват нормално, слава Богу!
А нашите роднини не спират с опитите си да ни дават тон в живота, да ни анализират, да ни търсят косури, особено на мен, независимо, че сега / отново слава Богу! / живеем отделно.
Но аз сякаш помъдрях или пък кожата ми стана по-дебела и по-неподатлива на острите им нападки.
Той все пак ти е брат.
И нали никой не избира сам роднините си … - брат брата не храни, но тежко му който го няма… Поне така казват по-мъдрите. Аз лично не съм убедена.

Incandescent , наистина тъжно.  Прилича на неизпратено писмо. А може би непрочетено? Този вътрешен монолог сигурно си го водила милион пъти със себе си, а Той чувал ли го е?

Ето още един мой експеримент от преди 3 години с лек крИминъл ефект.

Луната светеше натрапчиво от небето. Като едно всевиждащо око, тя следеше Роузи. Провираше се между клоните на дърветата, които бяха се надвесели над пътя и образуваха нещо като жив зелен тунел. В тъмното зеленото се губеше. Само, като котки, надолу се хвърляха призрачни сянки. Шареха пътя като дантела. Роузи крачеше бързо. Две преки и вече беше пред дома си. Не беше нужно да светва лампата. Луната услужливо й показа, къде да пъхне ключа. Щракване. Отваряне на врата. Крачка. Втора. И врата, затворена зад гърба. Роузи се отпусна с тежестта на тялото си върху стъклото на вратата (витраж, направен от самата нея), издиша тежко и чак сега си позволи да мисли. Какво следваше от тук насетне? Като че ли вариантите не бяха много. Всъщност нямаше изход. А трябваше да направи нещо. Сега. Веднага. Утре щеше да бъде късно. Събу чехлите си и боса продължи напред в тъмното. Не светна лампите. Не искаше да вижда до болка познатия интериор. Нещо я парна в очите. Плачеше. Затвори клепачи и натежалите сълзи си направиха пътечка по страните й. Минавайки покрай канапето, Роуз хвърли върху него червения си кашмирен шал. Повече нямаше нужда от топлата му прегръдка. Неистово искаше Питър да е тук, за да може да я успокои. Само той знаеше как да го направи. Но него вече го нямаше. Ръбът на масивното бюро я удари по бедрото. Щеше да посинее, но тя не усети болка. Спомни си последния разговор с Пит, в същата тази стая, и неговия наставнически, и в същото време загрижен, тон. Казваше й къде държи пистолета си, как да отключи чекмеджето и как да зареди пълнителя. Спомни си и треперещите си ръце. Не искаше да проумее какво той й говори. За един миг раят, в който живееха двамата от 3 години, се превърна в ад. Тя дори не подозираше колко скъпо струваше тяхното щастие и колко крехко беше то. Когато ходиш по острието на бръснача, винаги има опасност да се порежеш. Но тя не знаеше за това острие, нито подозираше за опасностите, криещи неговата режещата повърхност. Питър я беше държал на страна от делата си. Роузи заобиколи бюрото и се спря пред заключения шкаф. В ръцете си държеше последния спомен, оставен й от Пит. Ключът. Бореше се със себе си. Трябваше да спази инструкциите на съпруга си. Трудно уцели ключалката. Прещракването на резето й се стори толкова силно, че тя се сепна. Ключът се изплъзна от ръцете й с глухо “туп” падна върху скъпия мокет. Шкафът беше отключен. Тя дръпна вратичката и един лунен лъч освети металното тяло на пистолета. Взе го с двете си ръце, сякаш това беше най-тежкото нещо на света, и го поднесе с все така треперещи ръце към очите си. Огледа оръжието. Въздухът взе да не й достига. Усещаше пулът в слепоочията си и го чуваше като силно “дум”,”дум”,”дум”. Обърна се с гръб към бюрото, а насреща й крилете на вратата към терасата я очакваха широко отворени. Лекият нощен бриз полюшваше пердето, отпуснало копринена снага в отворената врата и леките му движения подсилваха усещането за покана. То сякаш казваше :” Ела, мини през мен, излез навън”. Роузи това и направи. Излезе на терасата, все още държейки в ръцете си пистолета. Завъртя глава и обхвана с поглед всичко наоколо. Прекрасният изглед от тук, многото цветя, красивата метална маса и пейката-люлка стояха там, сякаш ей сега Пит щеше да я последва навън с бутилка вино в едната ръка и чаши в другата. Щом образът на Питър се появи отново, сълзите сами заваляха, а усещането за загуба, самота и безнадеждност станаха физически болезнени. Роузи седна на пейката, като преди това остави пистолета на масата, където видя своите златни табакера и запалка с монограм и се усмихна. Точно днес ги беше забравила. От стреса дори не помнеше къде. Сега като проблесна металната кутийка, Роуз усети неистово желание да пуши. Последва импулса си. Запали цигара, пое дълбоко въздух, задържа го за секунда-две и издиша тънката струйка дим към луната. Прозрачната пътечка между нея и небесното светило я накара да си помисли колко хубаво би било да можеше да мине по нея и да стигне до небето. При Питър. Пак щяха да бъдат заедно. Второ дръпване и нов мост. Лекият повей грабваше димът и рисуваше с него странни спирали нагоре. Като на лента преминаваше животът й. Който и спомен да си появеше пред очите й, стигнеше ли до образа на Пит, той губеше своя смисъл и пропадаше в бездната на отчаянието. Улови се, че се люлее. Засили люлката, която напевно започна да проскърцва в ритъм. Цигарата свърши бързо-бързо. Роузи спря люлеенето, протегна ръце за втора, но вместо табакерата, докосна пистолета. Този път не се стресна от допира с него. Даже напротив. Взе го в ръцете си. ”Това е неговият пистолет” мислеше и дори изпита обич към оръжието. Без да съзнава какво прави, тя насочи дулото към дясното си слепоочие, погледна към луната и натисна спусъка. Чу се само едно ЩРАК. Беше забравила да зареди пълнителя. Усмихна се и в този момент нещо ослепително блесна пред очите й. Силата беше толкова голяма, че секна и дъхът й. Вдигна глава нагоре, но последното нещо, което видя беше лунния диск, а в него силуетът на Питър, който й махаше с  ръка. Никой нищо не чу. Свистенето от заглушителя. Никой нищо не видя. Само една сянка за секунди се мерна върху покрива отсреща. Тялото на Роузи се отпусна и от тежестта му люлката отново заскърца. Усмивката застина върху лицето й, което вече излъчваше спокойствие.

Бих казала, вече - да, но мина доста време откакто съм писала това ... Не е точно писмо, а по-скоро самоосъзнаване 

LidiS пишеш мног завладяващо. Някак думите се надпреварват и човек бърза, за да ги стегне. Последният ти разказ го прочетох за минути. 

Ааааааааау! ЛидиС, върхът е!

Сега ви пускам
Една много слънчева приказка

Слънцето се пробуди. Протегна се и разпъна лъчи. Опна ги открай докрай.
Пролази бавно нагоре, изпълзя по ръба на хълма и надникна иззад стъклото.
Ку-кук! Спите ли още? Поспаланковци!
Търся си някой да си играя. Хайде, ставай! Моля!
Зад стъклото се беше схлупило под завивката едно малко момченце. Русоляво, рошаво, с дълги мигли и сладки розови устни. Слънцето беше любопитно какъв ли цвят са очите му. Протегна един лъч да го погъделичка по нослето. После още един плъзна към очето. После още един към босото краче, подало се издайнически изпод завивката.
Момчето се разсъни. Бавно. Много бавно.
Слънцето беше вече нетърпеливо. Пусна още лъчи към двете очета. Навря се в ушите, в нослето, разроши му и без това рошавата коса. Загаделичка неистово крачето му, така че взе да му пари.
Момчето се обърна. Вече беше будно. Но не му се ставаше.
Наслаждаваше се на миризмата на топли завивки, на мекотата на любимия плюшко, наспомена за почти забравения вече сън.
Слънцето стана нахално. Направо прескочи през прозореца и се търкулна в стаята.
Обля цялото момче с лъчи. Окъпа го. Обгърна го. Заобича го.
Момчето си отвори очите и пак ги затвори. Слънцето го заслепяваше.
Но то беше щастливо – успя да види какво се крие зад дългите гъсти ресници.
Видя дълбоки зелени очи. Като неузряла ръж. Като листата на вековен орех. Като гъста и сочна трева. Стана му приятно на слънцето. Такива картини да ти идват наум, като видиш очите на едно хлапе.
Става за игра. Само да се надигне. Да стане.
Ей, сладур! Ставааааааааааааай!
Искам да си поиграем.
Момчето сложи ръка на очите си и с леко премрежен поглед, се опита да види палещия досадник. Хм, нищо не виждаше. От сиянието на слънцето стаята му беше като в приказка – цялата плуваше в една особена мъгла, която покриваше всичко и не можеше да разпознае близките предмети и мебели.
Вече се разсъни напълно. Усети топлината на слънцето. Стана му приятно от нея – мекота до кадифеност го покриваше навсякъде. Усещането беше невероятно. Лежеше и примижаше. Някакъв далечен спомен нахлу в главата му. Далечен и в същото време близък. Спомен на сигурност и уют. Спомен за истина. Истината на живота.
Наслада изпълваше малкото телце.
Момчето се оставяше на лъчите да го носят, да го галят и да го прегръщат. Спомена се превърна в действителност. Момчето се сети – така му е приятно, когато мама го гушка. А сега слънцето си играеше с него. Приятно, щастливо усещане.
В този миг вратата на стаята се отвори и влезе майката.
- Добро утро, слънчо!
Слънцето се стресна. Как така се обръща тази жена към него. Уплаши се. Сви се. Прибра лъчите си иззад стъклото и побърза да стигне обратно до небето.
Май трябваше да свикне с майката. Тя просто така наричаше момчето.
А то беше добър другар в игрите.
Утре пак ще дойда! Рано, докато още спиш! За да си поиграем!

Благодаря ви! 

Вечернице, сега ще прочета слънчевата приказка.

Много ми хареса приказката. Като истинска е. Прииска ми се отново да съм дете. И мен тогава слънцето ме будеше по същия начин. Къде изгубих това усещане? Може би, там някъде, сред думите: " Добро утро, слънчице", с които будя дъщеря си. Оказа се- стреснала съм стария си приятел. 

Я да избутам напред темата. Може някой да се престраши пък

нещо от тийнейджърските ми години...

Магията на Светулките


   Тя седеше на прозореца, взираща се в нощта. През главата и, подобно на препускащи в галоп коне, минаваха спомените – добри и лоши. Миговете на щастие и болка, на радост и самота. И тя беше безсилна да ги спре – те бяха по-силни от нея, завладяваха я напълно, и тя просто се предаваше...Така беше всяка вечер – беше нещо като самобичуване, но тя не можеше да го контролира. От теменужените и очи, подобно на бисери с потъмнял блясък, се отрониха поредните сълзи. Минаваха по познатият маршрут – от очите и, слизаха по бузите и, и падаха на перваза. Други пък падаха долу в тъмнината, попивайки в земята, даващи и поредните горчиви глътки. Под прозореца имаше една градинка с трендафили. На едно от листата се беше приютила малка светулка, решила да си почине от своята разходка. Една от сълзите се приземи върху нея и я стресна. Светулката разпери крилца и отлетя. Момичето видя една лутеща се светлинка в мрака и почувства, че не е толкова сама, колкото си мислеше. Затвори прозореца и си легна, решена да опита да поспи поне тази нощ...
   Светулката бързо се умори и се насочи към една светлина в далечината – нечий прозорец. Малкото същество реши, че ще може да се приюти под перваза. Приближаваше все повече и повече, но изведнъж света около нея изчезна, сякаш нещо се затвори. Тя с ужас разбра, че някой я е хванал. Светлинката и мигаше учестено от страх. Тогава почувства лек ветрец в крилцата си, и разбра че този, който я е хванал и шепнеше нещо. Намираше се в шепите на един млад мъж. Той беше нов в града, и няколко поредни вечери прекарваше на прозореца си, взирайки се в светлините на големия град. Взираше се, и търсеше своето място, гадаеше каква история крие всяка от светлините, и се надяваше някоя от тези истории да съвпадне с неговата. Точно тогава видя малката светулка. Беше самотна, също като него. Без да се замисли, той протегна ръце и затвори в шепите си летящата светлинка. Усещаше пърхащите и крилца по пръстите си. Наведе се над шепите си, отвори ги лекичко, за да я вижда и започна да и шепне. Да и разказва историята, мечтите си. А това, което беше най-странното, че тя се успокои, и сякаш заслуша разказа му. Всъщност, малката, крехка светулка беше единственото същество, което някога го беше изслушвало докрай, единственото същество, на което той разказа живота си, сподели мечтите си, болката си. След тази среднощна изповед, той отвори шепите си и върна свободата и. Тя полетя нагоре, нагоре в небето. Той следеше малката светлинка, докато не се сля със силуетите на звездите. След това затвори прозореца и си легна. Този път заспа веднага и мигновенно му се присъни нещо много странно. Беше отново на прозореца, и видя как светулката се приближава към него. Отново протегна ръце, но вместо да я хване, скочи след нея. За миг се уплаши, че ще падне, но нищо такова не се случи. Просто летеше след трепкащата светлинка. Знаеше, че трябва да я следва. Летяха над града, беше нощ и беше много тихо. Изведнъж без да осъзнае кога са пристигнали, той се озова сред нещо като гора. Но беше много странно. Сякаш всичко около него беше живо и туптеше в свой собствен уникален ритъм. Не беше сам...На няколко крачки от него, стоеше едно момиче. Не знаеше коя е, никога преди не я беше виждал, но въпреки това я чувстваше страшно близка. Тя излъчваше светлина, нещо го караше да се приближи. Направи няколко крачки към нея. Тогава забеляза, че светлината не идва от момичето, а от стотиците светулки, които кръжаха плътно около нея, очертавайки силуета и. Тя вдигна глава към него и го погледна. Той никога не беше виждал такива очи, такова лице. Помисли си, че ако има ангели, то те изглеждат точно така. Руси къдрици обграждаха като жив венец лицето и, и се спускаха до кръста и. Очи с цвят на диви, горски теменуги не откъсваха поглед от него. Той понечи да я заговори, но тя му направи знак да мълчи. Протегна ръка към него...и точно тогава часовникът иззвъня и го събуди. Беше объркан, не помнеше сънищата си, знаеше само, че не спа спокойно, но не помнеше защо. Стана, изкъпа се, и тръгна за работа. Качи се в автобуса, но за беда (а може би не) бяха сменили маршрута, заради ремонт на настилката. Той забеляза това твърде късно. Слезе, без да има и представа къде е. Така и не се сети да попита някого. Беше сигурен, че ще се оправи сам. Но след половинчасово лутане се загуби съвсем. Беше решил, че булевардът, който му трябва е от другата страна на парка, в който се намираше, но как да стигне до другата страна? Беше навлязъл във вътрешността, там където няма алеи, а само слабоутъпкани пътеки, и не можеше да излезе. А и вече нямаше кой да попита. Въпреки това, не изпита нито страх, нито смущение. Напротив, беше го обзело някакво блажено спокойствие. Огледа се, и колкото и странно да изглеждаше, мястото му беше познато. Това беше невъзможно, защото никога не беше идвал в този парк. Повървя по пътеката, виеща се сред огромните, разлистили се дървета, опитвайки се да разбере, защо всичко му е толкова познато. По едно време спря и се огледа. Мястото, на което се намираше беше много странно. Сякаш откъснато от света. Беше сумрачно, въпреки че беше средата на деня. Големите и гъсти корони на дърветата, обаче не пропускаха много светлина. Беше много тихо, нетипично тихо – не се чуваше нито птича песен, нито дори вятърът в листата. Биенето на сърцето и стъпките му, бяха единствените шумове наоколо. Следващото нещо, което му направи впечатление, беше липсата на каквито и да били човешки следи. Никакви фасове, никакви боклуци – просто нищо. Въздухът беше изключително свеж и миришеше на мъх и смола. Без да се усеща дори, той отиваше все по-навътре, и всичко си оставаше същото – все толкова диво, без човешки следи. Но изведнъж нещо се промени. Към мириса на смола и мъх, се присъедини един друг аромат – нещо средно между люляк и трендафил. Това беше странно, защото наоколо нямаше никакви цветя  - само дървета. Тази омайваща миризма му напомни нещо красиво, но не можеше точно да го определи, спря и се огледа още веднъж. За пореден път вдиша вълшебния аромат и тогава си спомни всичко – светулката, съня, момичето...Мястото беше същото, стоеше на същата поляна, както и сега. Ароматът! Това беше нейното ухание, на това ухаеха златните и къдрици! Значи тя съществува, и което е по-важно, била е тук, съвсем малко преди него. Той се огледа набързо, с надеждата са я зърне зад някое дърво, но знаеше, че беше сам. Може би тя щеше да се върне, но чувстваше, че това ще стане чак утре. Успя някакси да намери пътя обратно и излезе на окъпаният в слънце, шумен, претъпкан булевард. Сега, на фона на цялото градско оживление, онази чудна поляна с високите, сякаш магически дървета, му изглеждаше като сън, като временно умопомрачение. Но въпреки това, той знаеше че съществува.
   Същата вечер не се задържа дълго на прозореца. Искаше да си легне и отново да сънува това момиче, тяхната среща. Отпусна се сред чаршафите и се загледа в Луната, която надничаше през прозореца. Имаше чувството, че не беше затварял очите си нито за миг...Просто светулката отново се появи и той пак полетя. Преди да разбере какво става, вече беше на поляната. Имаше много повече светулки отпреди. Приказното създание седеше там и го чакаше. Той се приближи до нея, тя го погледна и му се усмихна. Този път проговори. Каза му една-единствена дума, и след това всичко изчезна...
   Той седеше буден в леглото си, но през прозореца не надничаше Луната, а Слънцето. В главата му, звучеше само едно нещо “Утре, утре, утре...”  Спомни си съня, разбра, че е дошъл денят, който ще промени живота му. Не помнеше как и кога, но вече беше на онова магично място. Само че беше сам. Нямаше го дори ароматът на трендафили и люляк. Но той беше убеден, че тя съществува, че ще дойде...и зачака.
   Нещо ставаше, нещо се променяше. Вече не беше сама в сънищата си. От две нощи насам се появяваше някакъв мъж, който я привличаше, който приличаше на нея, който имаше история, подобна на нейната. И той беше открил нейното тайно място. Там, където тя оставаше сама със себе си, с мислите, мечтите, болката, надеждите и страховете си. Мястото, от което черпеше сили, за да продължи напред. Този мъж, просто беше навлязъл в сънищата, в мечтите и – ей така, изведнъж. Искаше и се да разбере, дали наистина съществува, или е просто плод на нуждата и да даде и получи любов, измислица на въображението и, просто поредният образ от невъзможните и мечти. Лежеше в леглото и се чудеше какво става с нея, с живота и. И дали тези невъзможни и нараняващи мечти имаха смисъл. И този, така внезапно появил се мъж...На какво беше символ? На надеждата и, че някъде там има любов и за нея? Или просто беше върхът, апогеят на болката и измамните илюзии? Тя реши поне веднъж да не бяга, а да разбере. Стана и тръгна към парка. Още щом навлезе в горичката усети, че не е сама. Въздухът се беше наелектризирал, бе още по-тихо, нито едно листенце не помръдваше. Тя се поколеба. В един момент и се прииска да си тръгне, да забрави всички надежди, всички мечти. Да се върне в света на самотата и болезнените спомени – светът, който познаваше така добре, даже повече, отколкото и се искаше. Точно в този момент, една светулка долетя и започна да кръжи около нея. Тя я взе в шепите си, и сякаш светлинката я задърпа напред. Преди да се усети, момичето вече вървеше навътре в горичката, запътило се към мечтите си...
   Той веднага я усети, обърна се и видя как един мъничък силует постепенно се приближава. Той вече не знаеше дали сънува, или всичко е реалност. Тя продължаваше да върви към него, русите къдрици я обграждаха като златен воал, а теменужените и очи блестяха. Въздухът се насити с уханието на трендафили и люляк...Той вече беше убеден, че не сънува, че е истина всичко, което става.
Тя вървеше към него и си мислеше, че всеки момент ще се събуди. Отдавна беше престанала да вярва в чудеса, а точно такова се случваше в момента. Дори да имаше магии, то те не бяха за нея. За нея бяха болката и самотата. Досега...Той не изчезваше – образът му беше толкова реален, колкото тя самата. Очите му бяха сини, като лятното небе, а косата му беше взела цвета на най-черната нощ на света. Не можеше да спре, не искаше да спре. Това беше той! Нейното чудо, нейната магия. И тя се приближаваше все повече и повече. Светулката в шепите и трептеше все по-силно и по-силно. Вече беше до него, пред него. Той и се усмихна – сякаш слънчев лъч проби цялата тъмнина, която я заобикаляше. Тя разбра, че болката си отива, чувстваше го. Разтвори шепи и светулката започна да лети около него.
-   Това е моята пътеводна светлина, и ме доведе при теб... – каза тя и го погледна в очите.
-   От днес, аз ще съм твоята пътеводна светлина – отвърна той, и я прегърна.
С този жест и даде повече сигурност и нежност, отколкото бе получавала през целия си живот. От храстите, от прикритието на листата, отвсякъде излязоха стотици светулки, наобиколиха ги и сякаш им дадоха своята благословия. Цялата болка се стопи, тъмнината изчезна от душите им. Сърцата им се отвориха едно за друго, и се сляха в един ритъм...
...Нощ е...Тя седи на прозореца, той седи до нея. Преплели са ръцете си, а в шепите им една светулка пърха с крилца и поема от тяхната светлина. От светлината на любовта...

KissTheRain     много красив разказ. Странно е, как хората мечтаем за едни и същи неща, представяме си едни и същи фантазии, еднакво страдаме от самотност и еднакво сияем от любов. Усетих deja vu! Благодаря ти! Вече няма да мога да хвана светулка и да не се сетя за тяхната магия.

Лидис, благодаря ти за милите думи. Разказът е писан много отдавна (преди може би 5-6 години), което за мен е знак, че независимо на колко години е човек, има нужда от любов, взаимност и нежност.
Ще пусна още едно нещо от този мой период


ВЪЛНАТА И БРЕГА

Това е история стара колкото света…Едно пътешествие, което няма начало и няма край. Една любов искрена и чиста като самата природа. Любовта между вълната и брега…
Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка. И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брега чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичаха с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите бяха една голяма стихия. Всеки път щом брегът потънеше в солената прегръдка на вълната, тя му разказваше за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...Брегът малко ревнуваше, но знаеше, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слушаше, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която беше пътеводната й звезда. Соленият й допир караше пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне.
Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере, кой смущава покоя му, и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той. Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата и брега почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи, и се зачуди не убиват ли хората, докато се спотайват в тях. Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път. Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи…И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдката на младия мъж. И точно в този този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана, продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата…Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил…Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха. Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след минути над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд. И двамата си пожелаха едно и също нещо…

KissTheRain, ако можех да добавя един музикелин файл към " Вълната и брега", бих избрала ТОЗИ. Идеално се допълват, нали? 

Пускам да прочетете нещо весело с работно заглавие " Питбула в мен"

Вървим по улицата, хванати под ръка- аз и Стефчо, моето либе. Насреща ни, усмихнат и доволен, върви мъж с каишка на ръката,а на края на каишката, животинче с две задни части. В смисъл, че човекът разхождаше някакъв анимал, на който беше трудно да определиш кое му е отпред и кое отзад. Страната, която дърпаше напред каишката, ужасно приличаше на задник. Май животното беше куче. И докато аз се пънех да разбера що за гадинка е това, Стефчо рече :
   - Бат` Кире, т`ва ти ли си ? Какъв е този дзвер, дето те разхожда?
Вглеждам се в момчето с кучето и верно- Кирето.
   -Здравей ! – казвам, а очите ми в животното.
Така, отблизо погледнато, вече мога да кажа, че е куче. Ама муцуната като задника му- тъпа и грозна.
   - Здравейте! – отвръща  Кирето и гордо и по бащински поглежда надолу към домашния си любимец, който се опъва към дървото на тротоара, за да “прочете” кой за последно е препикавал там.
   - Това е Кайра, питбул е.
Лелеее, вярно, че имаше такава порода кучета. Не я бях виждала от толкова близо, но мога да се закълна, че по-грозен представител на животинския свят едва ли има. Едно такова бяло, а там, където се очаква да има кучешка муцуна, имаше нещо розово-бозаво и грозно, ама грозно.
   -На 6 месеца е. Много е добричка. – Продължава Кирето, без никой да го е питал.
   - Бе това не бяха ли най-злобните кучета? – Стефчо демонстрира знания и интерес. – Чел съм, че са най- злобните, най-тъпите и най-грозните кучета.
   -Умна е  Кайра и много скъпа порода е. Знайш ли колко пари дадох като я взех, хем беше кутре на 40 дена.
   - Колко пари даде? –сигурна съм, че Стефчо е по-скоро любопитен.
Аз за това нещо и пет лева не бих дала. Даже да ми го подаряваха и да ми даваха пари- пак нямаше да го искам.
Не знам дали защото си чу името или просто беше някакъв кучешки импулс, но добрата Кайра се заопъва неистово, чак изскочиха малките й зъркелчета. Така стана още по-грозна.
   - Айде,тръгваме моето момиче. –нежно и с доза любов заговори на кучето Кирчо.
И хукна след псето си, а на нас ни каза “чао” почти с гърба си.
   - Тоя Киро нали не беше женен? – и аз не знам защо попитах това. Не ме интересуваше. Май търсех причината за какъв дявол му е на Киро да се фукарее с нещо толкова грозно.
   - Не, още е ергенин. Като гледам какво куче си е взел, скоро няма да се ожени. Тая порода са най-тъпите кучета. И злобари са големи. Ползват ги за кучешки двубои. Захапе ли- няма пускане. Имат най-здравата захапка.
   - Ми Кирчо като иска да се занимава с нещо грозно, тъпо и злобно, що не си намери жена? Поне в редките й  случаи на проблясък, ще има с кого да си поговори.
   - Не знам? – нежно ми отговори Стефчо и целуна опакото на ръката ми. Обичаше питбула в мен.

Я да измъкна темата от дъното на Хоби.

Наближават хубави празници. Искате ли да съчиним една коледна приказка? От много време не съм писала нищо, което да става за четене, а ми се привиждат едни феи, принцеси, снежни балове...

Къде изчезна Ивето? Прегледах темата и ми стана тъжно за нея. Отдавна не съм я засичала във форума.

   Дано ви хареса моето разказче,което не отдавна написах ! Приятно четене!
 
     Беше около 10 ч. сутринта, времето бе хубаво и топло, някои ценители биха го определили като есен без четвърт. Така е, защото бе оная последна четвъртина от лятото - уж лято ама не е,  уж есен, но не е. Първите нападали по земята листа от широколистни дървета приличаха на човешки ръце, като ония женски ръце, които са се предлагали  на Дон Жоан, но са били отблъснати. В такова време, есен без четвърт, пчелите обичат да изтръгват от клавишите по коремчетата си жълто-черни звуци. И докато тия хвърчащи насекоми се занимаваха със своето медоносно музициране, вратите на големите самолетни кошери стояха полуотворени като зле сгънато китайско ветрило. Там живееха небесните мускетари, само че не воюваха;те бяха селскостопански самолетчета. Днес най-старият от тях нямаше да лети, защото бе с болно сърце. Механиците го бяха закарали в ремонтното отделение. Би трябвало тази зала да е в бели плочки, но тя бе сиво-кафеникава с множество маслени петна по пода. 
   Малко преди обедната почивка механиците докараха пред ремонтното един истински мускетар - боен самолет F-16. Когато обслужващия персонал напусна помещението, двата самолета завързаха един много интересен разговор.
- Хей, ти защо си с такива странна форма ? - попита новодошлият.
- Не знам... аз съм селскостопански самолет.
- Ааа, значи затова крилата ти са с такава форма... и толкова странни ...! - засмя се военният.
- Ами да, защо са ми други... - каза другият.
- Моите са направени от дуралуминий ! - изпъчи се небесния ветеран. - За да могат да издържат  огъня на врага !
- Какъв враг !? - запита учудено селскостопанският.
- Как какъв ... ами тоя, с когото воювах ! Всъщност, забравих да ти се представя: Аз съм многоцелеви изтребител F16 -AS!
- Аз пък съм просто един стар селскостопански самолет. Нямам буквени означения, нито специални номера за индикация, а когато става въпрос за мен, пилотите казват: " Днес ти си на СТАРОТО  КРИЛО. Да, така ме наричат "старото крило"...
   Изтребителят не бе много впечатлен, затова го прекъсна и продължи да говори за себе си, за своите подвизи и велики летежи.
- Летял съм къде ли не: в мъгливи и студени небеса,  над горещи пясъци, планински хребети, бурни морета и океани. Два пъти съм минавал над Бермудския триъгълник, където рядко самолети се осмеляват да прелитат, защото просто изчезват.
- Не съм чувал за това място, но веднъж, когато един от нашите пилоти се появи на работа пиян и по гащи- бермудки, и той изчезна. Не знам дали "безследно", но след това дълго се говореше как дисциплинарно го уволнили...
- Това е съвсем друго - заяви, смеейки се мускетаря F-16
- A kak стана така, че се озова тук ?  - попита старото крило.
- Оооо това е дълга история, но ще ти я разкажа накратко. Изпълнявахме супер секретна  бойна мисия. В това военно съзаклятие участвахме 7 самолета като мен и 2 бомбардировача. Летяхме над бурно море, за да достигнем няколко вражески кораба, които се намираха до брега. Ние имахме за цел да неутрализираме противовъздушните ракетни гнезда, а другите двама да снесат смъртоносните си яйца. Започна се ! Атакувахме светкавично и смъртоносно. Небето се оцветяваше в кърваво червено и след това за секунди бледнееше. Видях огромни цветни кръгове, които се появиха сякаш от безкрая. Усетих болка и се устремих към небето. Звездите сякаш станаха по-едри, а моят път продължаваше да се издига. После спрях с протегнати крила и почувствах как земята започва да ме привлича като смъртоносен магнит. Все пак успях да се овладея. Летях на зиг-заг като някакво неловко изречение, което не се вързваше с темата на военен роман. И докато кръжах така разбрах, че всички мои небесни другари са свалени. Тъпата болка в лявото ми крило се засилваше и сякаш започнах да навлизам в мъгляв тунел, в който всичко губеше форма. Виждах само една светлина, една звезда, която ме привличаше към себе си. После всичко изчезна.Когато наново се проясни,видях как някакви машини ме изваждат от студено езеро,поставяйки ме на металическа платформа.Излегнат така ми се струваше,че небето се разтваря в хиляди облачни картини,а през това време човеците сваляха обгорелите ми дрехи.След известно време ме закараха в някакво помещение и започнаха да ровят  в гръдния ми кош....;казаха ,че може пак да бъда в небето при определени обстоятелства,което не се отнасяше за самолета до мен.Не можах добре да разбера какво точно говореха механиците,вероятно  другия самолет не ставаше.На другия ден те пак дойдоха и слагаха нови аорти в сърцето ми.....,усетих някак нехарактерни за мен вибрации,аз виках,но те не ме разбраха.Дигнах толкова много шум,че ме изместиха в друго помещение.На другата сутрин видях как ремонтират съседния самолет....."но защо ,нали не ставаше,нали аз ставах".....Пак започнах да викам когато влязоха при мен:     
-Стана грешка ужасна грешка,нали аз съм годният изтребител,а подготвяте другия.....,нали аз ставах....... !!!!!! Така се озовах тук,и така не разбрах точно какво беше станало.Сега предпочитам да съм настина мъртъв....-каза стария ветеран и една дълбока въздишка излезе от гърдите му!  -При нас смъртта е едно смаляващо хоризонтално продължение
 на живота.Просто те рециклират и се превръщаш във друго нещо- каза с лека тъга селскостопанския самолет.
- Може би е така ,но аз бях страшилището на небето. Превръщал съм  къщи и сгради от това ,което остава след вълнените дрехи след пир на молци.....! Остава само призракът,превръщащ се в прах при най -слабия допир
 - Аз пък съм виждал цъфналата ръж да се поклаща като вълните на море от дъха на вятъра- каза старото крило.
 -А виждал ли си кървавите огньове на бойните ракети. Те превръщат щастието на хората в мръсни и скъсани чорапи,които са ненужни. А красивите им планове за спокоен живот стават плоски като бръснарско ножче,с което само остава да си прережат вените.
 - Не ми трябва да гледам такива жестоки ,огньове ....! Но стотици пъти съм се любувал на жизнерадостния изгрев и спокойния бяг на конете на залеза,които носят на крилете си нощната романтика и звездокрилата тишина. Летял съм и над лунната пътека образувана над прекрасно езеро,събрала блясъка на хиляди влюбени сърца.
 -Ооо,на един военен самолет не му трябват такива гледки,които само да размекват крилете му,също като крилете на Икар. Аз съм летял в стотици злокобни нощи.А такова време напомня на окото на картечница, и каквото излети от това око е по-пронизващо от самолет цепещ облаците.С един изстрел разпъва всичките ти богове, а техните останки само могат да възкресят огъня на отмъщението.
 - Ти си обсебен от някакъв зъл ,войнолюбив демон,който е пълна противоположност на красотата и щастието.
 - Какво да направя в самолетната природа ми е .....така са ме конструирали...!
   И докато си говореха така обедната почивка свърши и монтьорите един по един взеха да се завръщат на работното си
място.
   След този разговор стария селскостопански самолет разбра ,че не е толкова хубаво да си истински небесен мускетар. Осъзна ,че е в много по-добра позиция в сегашното си положение....,молеше се в следващите си животи никога да не е изтребител или военен самолет!
 
 

 

nassko76 , добре дошъл в темата. Много момчешки разказ си ни представил. На мен лично ми допадна алегорията в него. Чак ми се ще да се подпиша като "Старо крило" 

Наско 76, какъв модел е "старото крило"? 

Ау, каква хубава темичка имало тук, а аз съм я изпуснала...
Момичета, имам и аз няколко кратки разказчета, които ще ви пусна да прочетете по-късно. Много пишех докато бях по майчинство - това ми беше разнообразието от иначе еднообразния ден...

Мира, добре дошла в темата. ЧАКАМ с нетърпение твоите разказчета.   

Как` Сийка няма ли да се разпише с нещо в темата? Сигурна съм, че пише при това доста добре.

"Старото крило" е романтик почти като мен  .. Незнам все още има ли такива модели ?

 Ето едно разказче показващо картинка от Тъпоград кръстил съм го - Алеята на забрадките

          В Тъпоград има една алея известна сред хората като "Алеята на забрадките" или алеята на бабичките .....Там следобед и най- вече по икиндия се събират жени преминали средната възраст за да си похортуват,поспорят и да разтоварят по старчески.Алеята  е нещо като женски манастир за възрастни хора ..., манастир , но на открито..и не съвсем . Наричат я така защото там все сядат възрастни жени (възрастушки) забрадили своите глави.Тази алея започва точно от тото пункта на "Обречени"  и достига до главната улица в Тъпоград. Но не толкова местонахождението е важно ,колкото подредбата и хората стоящи там .Пейките на алеята са сложени покрай дървета , като седалищата заобграждат дърветата в квадрат. По този начин се получават различни сектори - сектор на липата , на кестена , на тополата.През лятото най- добре са секторите на кестена заради сянката . Възрастушките се събират по интереси и най-забавно става ,когато два или повече сектора враждуват.Когато това  стане винаги има едно бабе ,което е главната фигура в интригата.Бабата като истински главно командващ води ударната словесна атака , а останалите я подкрепят .Понякога командирите застават прави на пейките за да имат един вид обстоен поглед над противника и от там замярат с думи ,звукове , а понякога и с попържни вражеския лагер.А в друг момент същите тия баби вече не се попържат ,а сладко си говорят ,дори се прегръщат , споделят си мъки и болежки .От време навреме проблясва старешка сълзица и плавно се спуска по набраздената буза, а дамите с посребрени коси бързат да изтрият с края на забрадката си тази тъжна роса .Някой казват , че сълзите на старите хора са най- солени и аз дълбоко вярвам в това , защото през много бурни морета е преминал животът им ......Почти всяка вечер можете да видите старушките на споменатата алея , а ако някой липсва обикновено го търсят на задните редове във формата на снимка с лирично и тъжно послание .
Когато вече са изчерпали всички свои препирни и клюкинки бабите съзерцават минувачите  или пък погледите им са забити надолу в земята .За съжаление такава земя ,която ражда ,която помнят още от детството си ,няма да видят .Погледите им винаги ще срещат студените мраморни плочки на "Алеята на забрадките" или най- много асфалтовата настилка на отсрещната улица . Гледат ли старушките , гледат ли.....! Искат да открият нова земя като Магелан или Кристофор Колумб ...  За съжаление едва ли ще открият , защото пейките от алеята съвсем не се движат , те здраво са закрепени към старите дървета . Но може би някой ден, може би някой път , може би именно в Тъпоград ,от много взиране на десетки самотни баби ще се чуе силен тътен и тогава ....тогава ще потеглят много дървени пейки. Ще потеглят ...ще заплават те ....,и всяка старишка ще бъде капитан ,капитан на своя си пейка . Ще отплуват те към своите блянове , и щастливи ще акостират на своята си земя ,която винаги са искали да видят .Ще завържат те със забрадки скромно скованите пейки към ново дърво ,в нов сектор и като тежка котва ще падне камък от сърцето им ...И ще останат щастливи там в тяхната си земя за която цял живот са мечтали ....Цял живот са пътували бабичките това изпълнено с миражи околосветско пътешествие и най- накрая са  успели да го завършат ...Но няма да има топовни изстрели и възторжени посрещачи , друга е традицията за такова посрещане .. именно за такова посрещане..Ще се наредят близки и роднини и ще посрещат акостиращата бабка с варено жито и бонбони тип лакта.... ще ги споменават с добро...Умислени и натъжени ще са всички и думите ще са замрели ,погледите също.Мъжете умислено ще пушат в другата стая умислени и натъжени и нищо няма да казват , защото изсъхнали са думите и са заменени от цигарения дим издигащ се нагоре .Може би този дим ще срещне някъде  акостиралата бабичка ...там някъде ...... А  на задните редове на "алеята на забрадките" ще се появяват все нови     и нови лица .....!

Наско76, това е нещо като отговор.

СТАРИЦАТА

Всеки ден минавам по Главната улица. Гъмжилото от крачещи хора понякога ме изнервя и затова най-често бързам. По навик. Сигурно погледната отгоре, приличам на текжо топче, което се търкаля и безаварийно минава през различните препятствия, за да стигне до мястото, към което се е засилило. И така всеки ден.
По дължината си, улицата е като разделена на две. Две части, две епохи, две времена на съществуване. До разкопките е новото и модерното. Бляскави витрини, светещи реклами, стилизирани лампи-фенери, метални пейки и дървета, посадени в сандъци. След разкопките сякаш попадаш в миналия век. Дълга права асфалтирана улица, пешеходна зона, от двете страни обособен тротоар и по цялото й протяжение многогодишни липи. Това е любимият ми път, на пролет, когато нацъфтят липите. Само тогава забавям хода си.
И един ден Я видях. Седеше свита, тиха и смирена. В треперещите Й старчески ръце имаше роза, а до Нея стърчеше бяла ваза, пълна с други цветя. Не приличаха на онези, които виждаме по цветарските магазини или по пазарите. Сигурно бяха набрани набързо от някоя градина. Нейната? Може би. Дръжките на цветята бяха различни по дължина и пъстрите стръкове във вазата й напомняха на букетчетата, които ми подаряваше дъщеря ми, когато беше малка. Детската ръчичка не подбираше- стига да можеше да достигне до цвета и да можеше да го откъсне, винаги  го правеше и в малките й ръчички се събираха най-различни цветчета. Букетчетата й бяха толкова крехки, че едва ги удържах, когато ми ги подаряваше. Това бяха най-красивите цветя, които някой някога ми е подарявал.
На следващия ден, когато видях Старицата пак там, под липите, съвсем умишлено се спрях. Загледах се в нея, в цветята, в ръцете й. Набръчканата кожа показваше не малко отхвърлена работа през годините живот. Трепереха. От възрастта? От глад? Чух гласът й: “ Купи си цвете” и ръката й ми попаде  роза. Първата ми реакция беше да взема цветето, но вместо това бръкнах във външния джоб на чантата, където държах парите си. Извадих банкнота и подадох на старицата. Секунда-две никоя от нас не посегна- нито тя към парите, нито аз към цветето. Гледахме се в лицата. Нейното беше кротко, спокойно и набръздено от поне 1000 бръчки, а моето? Беше с насълзени очи. За миг хората около нас изчезнаха и останахме сами, а аз сякаш виждах животът й. Ето Я млада, красива и пъргава, запретнала ръкави, около нея вдигат глъчка децата й. Постепенно картината се размива и Я виждам вече с черна забрадка, седнала на стъпалото до дворната врата, а пред Нея детенце се учи да кара колело, глъчка няма, само навалянето на хлапето. Следващият образ е на пуста къща, все още спретната, но си личи усилието, което е положено за това. Пак същата дворна врата с ръждясала пощенска кутия, от години не използвана и тишина. Тишина, която чуваш. Сякаш някой думка зад десет порти и до теб достига тътенът от думкането. Стресната, накрая Я видях  седнала с набързо накъсаните цветя сред гъмжилото от бързащи хора, които не я забелязват, защото прекалено са заети със себе си. И аз пред нея.
Заради сълзите ми ли или заради нещо друго, Старицата посегна с лявата си ръка и взе парите. Дясната все така беше протегната към мен, а розата очакваше да я взема. Казах: “Много хубави цветя имате” и се обърнах кръгом, готова да хукна, но ме настигна Нейното: “Момиче, вземи си цветето”. Върнах се и го взех, макар че повече исках да поседна до Старицата и да си поговоря с нея. Да я попитам коя е и как живее. Исках да разбера защо всеки ден прекарва приседнала под сенките на липите, защо продава тези цветя. Не исках розата, затова се наведох и казах: “ Заповядай, подарявам ти я”. Очите й се напълниха със сълзи.

Доста тъга навява този отговор ..,но не всичко в живота е толкова хубаво ,колкото ни се иска ...
Благодаря !
BTW - Очаквам още разказчета тук !

Така е, човек винаги пожелава в живота си само хубави неща, но си спомня за тъжните. До някъде го доказва темата за " 17 мига..." на Креми.
Аз също очаквам да прочета още разкази, есета, пътеписи, споделености. Ще чакаме заедно, Наско!

LidiS, просълзих се! 
Ще го прочета довечера на дъщеря ми - при всяко минаване по Главната, тя ми купува цвете от тази жена.

gargamela , благодаря ти! 
Бабчето от много време седи все така тиха и смирена пред магазин "Евроленд". В началото на Главната. Често си купувам от цветята й, макар че не харесвам откъснати стръкове. Имам още случки с нея. И понеже всеки ден минавам по Главната поне 1 път- всеки ден я виждам. Тя дори не подозира, че е станала герой в разказче. Даже в два.

Нахъсайте ме да завърша един разказ, че като гледам кога съм го почнала - годинка ще стане вече, а си седи една страница пред края.

Eовина, няма да те хъсам. Тя музата от хъсане не разбира. И аз имам отлежали с годинИ драсканици, които имат нужда само от полиране. А ти вземи пусни суровия разказ, пък може да ти дойде мерака да го завършиш окончателно.

И аз имам поне 5 недовършени разказа ,някои от тях стоят в папка "незавършени"от 3-4 години

                                                         Звездеещият човек
                                                            посвешавам тоя постинг  на Светла,която ще остане завинаги една сияйна  звзеда в душата ми

      .....а  дните все повече накъсяваха и сред падащите листа се носеше един особен аромат на есен , ухание , което винаги водеше със себе си едно усещане за несбъдната любов... и още нещо ..
....още като млад , често говореше за любовта ,когато всички от махалата насядали по зелената ливада се любуваха на звездите.Веднъж едно хлапе,наскоро беше, го попита за малките огнени точици по небето, а той започна да му обяснява ,малко на шега, че всеки човек е като една малка звезда , звездите носят огъня в нощта и ......, че всеки човек си има своя щастлива звезда...., а може би няколко ... и  няколко звезди на любовта ....Всичко почна уж на шега в разговора ...., но  по- късно той си спомни за този разговор..... Темата сякаш от само себе си се върна към него ... и той се опита да ги изброи ,ако въобще бяха реалност тези пламъчета  в човешкия живот ..Някак си с течение на времето блясъкът им се изменяше на тези така наречени от него  звездите на любовта.Започна разбира се със звездата на "Първата Любов" –най-нежната , с естествен и топъл пламък , ала крехка като утринен скреж .После продължи със звездата на “Случайните любови”,"Ученическата любов”, “Неопитната любов “ и така нататък.Оказа се , че в един живот може да има много звезди на любовта ...и всяка от тях си имаше особен блясък и топлина ....., а да.. ,сега се сети , че беше пропуснал звездата на “Нещастната любов”.Дори се запита защо пък се е сетил за нея точно накрая , не е ли мястото ù някъде в началото .Не можа да си отговори защо я бе пропуснал ..... , защо я беше оставил за накрая ,може би причина бяха спомените носещи есенция на тъга преливаща от очите ,а може би и още нещо , за което мигът още не бе дошъл ....или го бе пропуснал ..
Къде ли беше сега тя? Дали не бе изгоряла превръщайки се от  искряща звезда в студено “бяло джудже”.Не , не беше възможно , вече виждаше синята къща , пред която стояха под сянката на кестените .Така и не влязоха в двора й за да преминат заедно през живота си ...... А бяха толкова близо ..толкова заедно,очакващи най-сетне и за винаги да потънат в чудото ,което непременно трябваше да се случи. Но бяха неопитни и плахи , и не знаеха , че когато пропуснат един миг ,той вече никога не се повтаря такъв какъвто е бил .Звездата на  Прекрасната ,сърце_възпламеняваща обич,постепенно се бе превърнала в “Звезда на нещастната любов”,а сега вече бе “Звезда на тъжните  спомени “
Един от приятелите му често се шегуваше с него , че е звездеещ човек, без да осъзнаваше ,че всеки мъж и жена са една малка звезда ....звездите са децата на Бог сред нощта , звездите са малки свещички горящи в утробата на жена ...звездите са огньовете ,които жените палят в мъжете ....и от този огън наново се ражда света ....
Сега “Звездата на нещастната любов” някак беше затворена за него, но  приближавайки  се към “Звездата на тъжните спомени” усети блясъка ù ,  носещ тъжни  многоточия  в очите.. Прииска му се да отиде и да види онази  къща ,онези кестени и онзи двор ,в който никога не влязоха така както бе искал. Първо се качи на рейса ,но явно бе сбъркал номера защото се озова на съвсем непозната спирка   с усещане за студенина ..Следващия път реши да отиде пеша,краката трудно забравяха и той можеше да се осланя на тяхната паметливост.Добре ги познаваше , нали някога бе обущар ....,но най  - съкровените  нозе бяха свързани със Звездата на СЪКРОВЕНАТА ЛЮБОВ ,която после се преобрази в нещастна ....Когато се разделяха той ù подари едни прекрасни обувки , a в лявата беше пъхнал мъничка бележчица на която пишеше:”колко мечти съм вковал в тези обувки” .
Краката помнеха пътя , но и те не го заведоха до синята  къща,защото нея просто вече я нямаше ....Нямаше ги и кестените и ....всичко изглеждаше така ,както щяха да го запомнят съвсем други хора,със съвсем други мечти ,други любови...хора , с които нямаше да има нищо общо.Но освен да не забравят пътя краката лесно свикваха да повтарят стореното веднъж. Да , всъщност така той се отбраняваше от собствената си насмешка – уж краката му сами по навик го водели до мястото,където някога се намираше мечтаната  къща.... или пък пейката от първата среща със съкровената му любов .Нямаше и помен от тях сега на тяхно място се издигаха бездушни сгради от сив бетон с  мрачни  входове и слепи прозорци ,които нищо не бяха видели и затова нищо не помнеха .Нищо не помнеха и паркингите с автомобили , те дори бяха по- равнодушни от блоковете ... Не далеч от паркинга той съзря една градинка и един стар кестен ,който стърчеше някак самотно , може би той помнеше времето ,когато всичко си беше тук....Насочи се към старото дърво и седна на една пейка за да погледа малко в миналото,когато още я имаше бленуваната къща  ...Загледа се и видя “Звездата на съкровената  любов”,усещаше я някак още гореща...още сякаш пареше в душата му ..започна да усеща топлината й ..сърцето му сякаш пак заби с онзи младежки ритъм ... Картината проблесна в съзнанието му  и той  малко плахо погледна в нея ..видя как се приближават той и любимата му до входа на двора и се двоумят дали да влязат ,държейки се за ръце  ...сядат на пейката; отвън-миналото си остава каквото е било.Едно неизпълнено обещание ,чиято красота го беше предупреждавала на всички звезди от любовта.Всъщност разбра , че го е предупреждавала много по късно  ... А сега къде бе тая звезда...
   ....не я позна .... не я позна отначало...Щеше да му бъде неловко ,ако някой седнеше при него.Всяко чуждо присъствие щеше да му пречи да съзерцава синята къща и вратата през която трябваше някога да влезе ...А старата жена продължаваше да се приближава ,тежко и с мъка , обувките ù стенеха от болките на живота ..преминали сякаш разстоянията от всички звезди ..После като , че ли нещо се случи и той замря ,тишината разцепи съзнанието му ..Позна ли я ? Нима това бе тя !? Онази , с която само преди миг се беше спрял пред мечтаната  къща под сенчестите кестени . Трябваше ли да стане и да я посрещне ?Докато развълнуван и вярващ и невярващ се питаше какво да стори, тя идваше, идваше......идваше!И ето , че се изравни с неговата пейка .В същия миг се понесе нежното ухание на нейния парфюм.... А тя вече се бе изправила -млада хубавица с уханни устни и стройна походка , а на краката ù бяха неговите обувки,тези които с толкова любов ù беше направил. Да това бе тя – СЪКРОВЕНАТА му любов...Той също бе млад и повече не се двоумеше, трябваше да стане ,да я посрещне и двамата да влязат в синята къща .... и там да се случи ЧУДОТО  , с което сякаш безброй пъти се бяха разминавали ......
Но не стана , нещо го спираше..нещо сякаш извън пределите на разбиране ... и той не знаеше какво е то ...А тя премина отново прегърбена , с грозни тътрещи се крака и очукани обувки .А той все тъй без да помръдва се озова на “Звездата на тъгата “.... и там осъзна ,защо не й се обади – заради разочарованието,което щеше да срещне в очите й ..заради това ,че животът някак бе замъглил блясъка на техните звезди ...И въпреки тъгата , въпреки всичката болка ,с която се бе срещал, той си оставаше звездеещ човек...

  nassko76 , гледната точка определя точната гледка. Няма по-добра гледка от звездите. Звездей!