Как се 4Увствахте преди 1-вото раждане?КАкво ви вълнуваше?

Много неща ме вълнуваха- как ще е раждането, какво ще е бебето, как ще се оправяме... абе като цяло бях доста развълнувана , но в положителния смисъл на думата. За кошмари не си спомням, но знам, че е нормално, така психиката се самоподготвяла.

Това в какъв смисъл? Моята е на 3 и кусур вече и още се грижа сама за нея, ако не броим таткото и няколкото часа градина на ден от няколко месеца насам

Вълнуваше ме, че не си бях направила
завещание, а и имах неуредени неща с
някои от банките, та се чудех, ако ми се
случи нещо, на кого ще останат парите ми.
Тъпня. Но е важно.
Майка ми дойде седмица преди раждането
и сега съжалявам, че я натоварих с глупостите си
за банки, сметки и прочее. Такива неща не бива
да се отлагат за последния момент.

Ми как се 4увствах,: ей така, като Биба, да не повтарям
Без коШмари, но би било нормално


Ами веднага и досега така, ако имаШ предвид имало ли е някой, който да помага и после да "предаде Щафета"

ми много ме беШЕ Шубе за самото раждане. за останалото бях голям ентусиаст, мислех си, 4е е много лесно 
после стана то4но наопаки : раждане песен и бебе... как да кажа... мам си джейс
да ми е жива и здрава, скъси ми живота с 10 години (не ми се разказва, излязохме по вестници и телевизия пред Нова година )
сама съм си се грижила като изклЮ4а, 4е майка ми е я е държала, докато се изкъпя... това преди слу4ката, след нея, много време ми беШе трудно да я оставя на когото и да било.
сега в главата ми са останали само положителните емоции... което ми беШе особено полезно с втората...

Основно ме вълнуваше ще усещам ли  напъните като ми сложат епидуралната, но се оказа излишно притеснение понеже нямаше време за упойка  :mrgreen

Голямо шубе ме беше обвзело! Знаех и родих секцио, ама не ми излизаше от главата как точно ще ми я сложат таз епидурална в гърба, като аз няма да виждам? Аз съм малко контол фрийк а в тази ситуаця нямаше да мога да си упражня въздействието....

Освен това това беше и първия през живота ми престой в болница и не знах кое, куде как....?

За след раждането дори не бях и се замисляла много, много, изхождайки от позицята: Щом съм направена да имам дете, значи ще мога да се справя!

А за гледането на бебчето: Ами не беше лесно, и аз след 4 месеца се върнах на работа а малкия го гледаше майка ми (Хиляди благодарности за което! ) докато стана на 8 месеца и тръгна по половин ден на ясла. Следобед пак баба и така докато стана на 1 година и тръгна по цял ден, и досега!  Емоционално не ми беше никак лесно особено първите 2-3 седмици обратно на работа.
Според мен  би било по добре да оставиш детето вкъщи с детегледачка. Нали на яслата пак ще го гледат непознати? Както е ясно нямам точно такъв опит, но бих започнала с почасово с детегледачката докато ти си още вкъщи, поне месец преди да се върнеш на работа, и тя и ти да свикнете една с друга и да намерите най подходящия подход за бебчето.
Така и ти ще имаш малко време за себе си! Щом имаш помощ непременно я ползвай!

Късмет и раждането не го мисли! Наслаждавай се на бременноста си и после на хубаво и здраво бебче! Нещата ще се подредят по най добрия начин!

Много странно. На мен ми казаха
10 дена преди термина "Елате утре".
Леко бях шашната, но не си мислех
нищо. Само си мислех, че това може
да ми е наистина последната нощ на
този свят. Не ме беше страх от раждане,
упойки, следраждане и прочее. Пукаше
ми за неуредени сметки и пропуснато
"Обичам те". Сигурно съм нещо сбъркана.

а заЩо тази мисъл?

Преди раждането бях на работа 2 дни преди да родя, чувствах се ОК и не ми се седеше в къщи. Мислите ми тогава бяха да успея да пусна 2-те статии които имах защото се притеснявах да не ми останат за като се върна след няколко  месеца. Притеснявах се че ще забравя за както става въпрос  ...Смях...
за самото раждане не съм се замисляла много, а май че трябваше да съм по-подготвена ...
Кошмари не съм имала, не си спомням. Какво имаш предвид за бебето. Бебето след като се роди веднага при мен и така до сега.

Защото смятам, че при раждане всяка
жена е с единия крак в гроба, затова.

ей, и по_големи оптимисти от мен имало, зна4и 

Има резон.
Нали и аз съм голяма оптимистка 

Бих разпитала по-близки жени, които познавам добре. Някоя приятелка или колежка със сходни критерии, която да препоръча някого.
В краен случай бих избрала и непозната жена, но след подробен разговор. Някакъв опит с деца да е имала - със свои поне. Да ми е стане ясно как ще действа тя в предвидимите ситуации, да съм спокойна, че е сериозна.

А какви са цените в Париж?

Преди раждането не беше добре - бачках дъ-ълги дни, свърших в сряда, в четвъртък родих. Освен това имах холестазис - десеторно увеличаване на чернодробните киселини отложени в кръвта, което предизвиква невероятно чесане по цялото тяло, един невероятен ужас.  В последните 3 месеца просто не можех да спя, добре че работех и ми се отвличаше вниманието малко. Накрая бях направо изтощена. Освен това се боях за бебето, понеже при това заболяване има опасност от какви ли не проблеми. После родих (много бързо) и започнаха хормоните да ми разбъркват мозъка и отново не бях на себе си за около 3 месеца, точно докато се се върна на работа. На всичкото отгоре Мартин имаше колики и когато не спеше ревеше, а не спеше по много. Добре че майка ми беше при нас за около месец и половина, иначе сигурно щях да се гръмна. Сега вече всичко е наред, но сериозно се замислям да забременея пак, защото има 80% сигурност че пак ще имам холестазиз.
От всичко, най ме беше страх от раждането, а то беше най-лесно - епидурал и 20 минути натискане и това е. Е имах 3 часа много силни контракции преди това, ама после беше лесно. Всичко останало беше много по-трудно отколкото очаквах и бременност и след-бременност. А за детегледачки поне не трябваше да се тревожа, нашите баби се редуват да го гледат в къщи и той чак сега тръгва на градина. Недостатъкът е че трябва да живеем с тях и те ни се качват на главите 

Да знам, наистина сме добре в това отношение, но минуса е че много се обтягат отношенията с бабите...
Кой как знае, това не трябва така ами иначе, аз знам нали 2 деца съм отгледала, вие моето мение не го ли признавате... и такива. Но за детето е много по-добре, а ние издържаме и не се оплакваме. А и е лесно - не тичам по градини, не се разболява, понякога има сготвено в къщи, понякога изчистено и вместо да се занимавам с домакинска работа мога с него да си поиграя. Но вече е време да се справяме сами. А и времето което спестявах от домакинстване, го прекарвам да забавлявам бабите през уикенда.
А да не говорим колко пари сега ще тръшкаме за градина - $900 ан месец , но все пак 600е за седмица е доста..., предполагам че и тук е горе-долу толкова.

последните ми вълениния преди раждането бяха, че искам да раждам, а ме убеждаваха, че няма за къде да бързам след като вече прносвах  16 дена 

Единственото ми сериозно притеснение беше, че няма да се озова навреме в болницата. Тогава се въоръжих и с първия си мобилен телефон, от страх, че ще започнат контракции, пък съпругът ще е на работа, пък може да съм навън, и кой ще ме закара до болницата, и т.н. Е, случи се да ходим до болницата през нощта, а пък инструкциите на гинеколога как да броя контракции се оказаха почти перфектни. (За сведение, свекърва ми беше тук за второто бебе, и ако слушах нейното вещо мнение, щях здравата да я оплескам с неподготвено домашно раждане).  Страх ме беше и от мисълта как така ще ми забиват игла в гърба за епидуралната упойка, но дори боцване не усетих.
Като цяло, бяха прекрасен период тези дни преди първото раждане.  Бях ги посветила на глезене на себе си - разходки, кино, хапване, исках да си отвзема хубаво, ама много хубаво от моминството, много ми харесваше тази първа година в Америка. Надявам се, че си отвзех максимално.

Хаха аз отидох с много добро настроение сутринта - от много четене във форума, хич не ме беше страх и се хилех като тиква, докато сестрата дето вливаше епидуралната изчезна някъде. Е от 8°°ч сутринта до 18⁴⁰ч вечерта, само 2 часа ме боля. Но някак си пак не ме беше страх.
А какво ме вълнуваше? - как изглежда бебо, дали всичко му е наред(на една от ехографиите виждахме 6 пръстчета на едното стъпало ), на кого ще прилича, здрав ли ще е?

Така ме беше шубе,че исках да си тръгвам от болницата  .Казах им,че днес няма да раждам  и ми е Ок всичко( с изтекли води и разкритие 4 см).Добре ,че мъжът ми  сряза мераците 

Много хубаво си попитала как е било преди първото раждане, защото аз за себе си знам, че второ няма да има 

Аз имах тотално куул бременност, само киселини и ишиас ме мъчиха, но някой са много по-зле. През цялото време виждах пред себе си следния сценарий - водите ми изтичат, аз изпадам в паника, тръгваме за болницата и времето не ни стига, драма, театър и пак драма.
Мина 8ми месец, започна 9тият. Термин - 24 март. На 14 март рекох да отида в болницата ей така на ехограф. От чисто любопитство исках да разбера дали всичко е ок. Пристигнах и като видях 10 бременни жени, които вече седят в чакалнята, замалко да си тръгна, явно нещо ме спря и останах. Два часа по-късно идва моят ред и аз вече мислих как след точно 10-тина минути ще хапна ризото ди маре. Да ама не. На ехографа се видя, че околоплодните ми води били драстично намалели, трябвало веднага да се предизвика раждане. Аз - хем радостна, че всичко свършва, хем недоволна, че ми се изплъзва овенът, а хич не исках риба. И най-вече СТРАХ. Пуснаха ме да си ходя и ми казаха да се върна в 18 часа вечерта. Прибрах се аз трепереща вкъщи, започнах да звъня на майка, на приятелки по целия свят, реших да не ям нищо, като добро дете си направих две клизми (!!), изкъпах се, козметирах се, довърших си чантата и зачаках в еуфория. Незнам защо си мислех, че ще ми предизвикат раждането същата нощ. Те само ми взеха кръв, прегледаха ме за евентуално разкритие и ме настаниха в стая. Аз бях гладна като вълк вече. Не можах да спя цяла нощ. Страхът обзе всяка моя клетка, получих задушавания, нервни спазми. Едва изтърпях нощта, в 6 часа мина закуската, на мен разбира се нямаше, аз вече припадах от глад. Знам, че си казвах, че настъпва моментът когато ще сложа крайпътния камък в живота ми. Че може и да не си видя детето. Най-сериозно очаквах и да не надживея това. Какво - още не знаех.

Няма да разказвам раждането ми, правила съм го вече тук. Мислите и чувствата, които ме придружаваха преди това бяха уникални. Уникално силни, уникално позитивни, но и пълни с ужас. Имах чувството, че се намирам в някакъв кошмар - дрогирана еуфория, смесица от хиляди усещания, но по-скоро като в болестно състояние. Чувствах се и неописуемо безпомощна. Идеята, че от мен ще излиза след няколко часа човек, ме караше да се чувствам доста животински. И страхът...

Така както се чувствах преди да родя надминава дори и усещането след раждането.
Радвам се за поставената тема, защото досега никога не се бях замисляла. Сега осъзнавам, че палитрата от чувства беше милиони пъти по-интензивна преди раждането. Даже ме вкара в размисъл 

Преди първото ми раждане се страхувах, че нещо ще му има на бебето, но така се чувствах и с второто и с третото. Явно е от хормоните, защото сега като се сетя какви мисли ми се въртяха в главата, се чудя къде ми е бил акъла  . С първото отидох в болницата с контракции и като ме приеха така си глътнах езика, че спряха, та трябваше да ме сложат на системи за да ги предизвикат наново. След раждането също ми беше притеснено, понеже нямаше кой да ми помага - помня че четях една френска книга Аз гледам дете (или нещо подобно беше) и една друга книжка Детска кухня (българска) - четях, подчертавах и в крайна сметка бабите от махалата обявиха моето бебе за най-добре гледано в квартала 
 

Много бях любопитна как ще ми изглежда сина .

Чуствах се чудесно.Физически и психически.С наближаването на термина,се будех с притеснения само във вторник сутрин.Не харесвам този ден от седмицата,не исках да раждам тогава(шашаво звучи,ама аз си имам пресантимани...).Станеше ли вторник вечер към 20.00 часа,примерно,и си казвах"вече е ок" ))))
 Така и стана,на  Св.Валентин(вторник)вечерта към 10 се започна.
По принцип не съм излишна паника,това помогна много.
И аз като MegiX,едва чаках да видя как изглежда...
   Колкото и да си мислех,че никога няма да забравя как съм се чувствала,какво ми е минавало през главата и т.н.,съм грешала...ето не мога да пресъздам точно момента Осъзнавам току що,че все повече ще избледнява..............

Бях любопитна как ще изглежда бебето, дали е наред всичко, как протича раждането на практика, а не само на теория. Дали ще се справя с обдишването на контракциите и разни такива "технически неща"

Аз пък най-вече последните дни се притеснявах за упойката - защото знаех, че ще е секцио и много ме беше страх да не би да ме парализират.
Имаше и разни други страхове - дали бебето ще е здраво, но за упойката си спомням и до сега.
И следващите пъти се вълнувах не по-малко.
Сама съм си ги гледала като бебета. Нямаше баби.

Зле. В края на 8-я месец изненадващо почнах да вдигам кръвно и последните седмици преминаха в постоянни изследвания, мерене на кръвно, пиене на хапове, които не помагаха, тревоги добре ли ще е бебето...

Аз работех като за последно, защото шефката ми беше решила, че сигурно няма да се върна на работа. Аз пък взех, та я изненадах  .
Иначе се чувствах като във филма на Monty Python - The Meaning of Life (Part One, Birth)! Накратко и много сбито (махам калабалъка, който се развива паралелно), филмът точно така почва с раждането, един не много компетентен лекар раздава задачи кой какво да прави и в един момент родилката пита "А аз както да правя?" и докторът най-сериозно и заявява : "Нищо, скъпа, Вие не сте квалифицирана". 
Дори една нощ сънувах как съм в родилната зала, разпъната на магарето и виждам Джон Клийз, който ми казва на френски ( ) "Напъвайте, госпожо!", а аз най-сериозно му отговарям (на английски, нека бъдем последователни докрай  ) : "But I'm not qualified!" .
В останалото време, гледах "Приятели" и си задавах екзистенциални въпроси (дали ще си обичам бебето, дали ще бъда добра майка, какво ще правя, когато бебето заплаче и подобни). Представях си и раждането и накрая то взе та протече по абсолютно различен начин  .

На втория въпрос - на работа се върнах 3 месеца след раждането, Камбанка беше на бавачка, а дотогава се гледахме двете, с малко помощ от таткото, която се увеличи, когато тръгнах обратно на работа. И така досега 

 
Ние бяхме останали на 0 след сватба, обзавеждане и особено като мъжът ми си загуби работата и бяхме аха да ни изритат от страната (нямахме средства и за прибиране), а аз имах някакви 14 седмици майчинство, та поне тази грижа отпадна.

Иначе и аз го мислех само до раждането и след това бях дoста изненадана. Май не си правих сметки, че ще оживея. 


А защо дразниш любопитството тогава 

До 6я месец ми помагаха свекърва и майка ми, после го давах на жена за 2 дни седмично. Много ме беше страх да го давам на непознати. Жената беше от сдружение на такива детегледачки, които гледат деца в къщи обикновено заедно със свое, т.е. даваха някаква гаранция все пак. Та жената имаше 20г дъщеря и малък син, вдъхна ми донякъде доверие. Синът ми ревеше в началото като го оставях и беше голяма мъка, но като взимах виждах, че добре се забавлява, беше винаги весел.

За качването на малко кг има само 1 - забравяш че си бременна, наблягаш на ниско калорични салати, т.е. пазиш диетa, повече разходки. Не поемам отговорност, но аз така правех с 3тото и наистина сведох до минимум килцата накрая.

е,чак пък толкова.....това е останало от едно време,когато са раждали по нивите и не е съществувал никакъв мед.контрол

..аз съм абсол.темерут (се оказва като 4ета)
имах 2 тревоги и 2та пъти-дали детето ще е здраво и ще се роди без усложнения и дали баща им ще издържи гледката без да се гътне;
със Стеф имах и 3та-как ще се оправят с Ния без мен 2 дни,кой ще я гледа ако е през нощта, дали ще ме търси и пла4е и пр(не,добре си беше )

въх, 4е си лЮбопитна и ти