Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

Тия работи и аз ги помня чичо Вълчо. Не си толкоз стар. До трети клас имах и престилка с бяла якичка. Станах пионерче и дойде демокрацията.

Абе и ти си права, ама знаеш ли ние с Белинда колко сме тичали с тая тумба приятели и наистина майките ни си седяха вкъщи и отвреме навреме заничаха от терасите, а сега не мога да си представя да си пусна детето така. Явно по друг начин са треперили тогава. 

Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, Интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в Интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

източник: някъде из нета

Боже, от толкова време не бях чела нещо по-яко.
Толкова ме изкефи и толкова ме натъжи.
замислих се за толкова много неща...........толкова истина на едно място

Пускано е.
Абе други времена бяха. Има истина, но има и неща, с които не съм съгласна. И да, 6-цата не я забелязах, защото изобщо не следях номерата.

Колко е вярно и колко е тъжнно 

Децата от 60-те, 70-те и 80-те наистина са имали вълшебно детство.
Истинско детство имах и аз......ама ми стана тъжно и носталгично. Моето дете дали ще усети свободата, ?

страхотно.
огледах се в написаното.
и забелязах, че няма 6

ех, спомени, спомени......................................

Времената се менят, това е ясно.
Но децата ни наистина са ощетени. И май го забелязват. Много жалко.

дааа, наклоних глава и се усмихнах- тъжно,носталгично....
четох, четох, и се върнах да проверя наистина ли няма т. 6

 Сега животът е не по-малко вълнуващ.  Искам само със същото спокойствие да пускам децата си да играят от сутрин до вечер на улицата,без да ме е страх . Но,уви...

А ето го и оригиналният текст:

http://www.tundrasolutions.com/forums/off-topic/63910-those-born-1930-1979-a/

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=183599.0   през 1 страница същата тема

Искам детето ми да играе на воля навън, да съм спокойна, че ще се върне изморен, но жив и здрав. Искам да бъде дете. Но уви - реалността е друга. Даже и по селата не е толкова безопастно и там нахлуха автомобилите, моторите, интернет и каб. телевизия. Ех, спомени, можем само да разказваме за тях на децата си, но не можем да го почустваме отново. Спомените ме връхлетяха като лавина.