За вече порасналите осиновени деца, станали на свой ред майки...

пак ще кажа - уви това се случва често и в обикновените семейства
не е нужно да си осиновен за да се държат с теб по този начин
съжарлявам че е такова семейството ти - но замисляла ли си се дали ако те имаха родна дъщеря, а не осиновена нещо щеше да е различно?
просто има хора, които не са създадени да бъдат родители
мисля сие, че на теб най-много ти тежи липсата на любов - това прибавено към твоето откритие, че си осиновена - ти тежи още повече

знаеш ли - помисли по този начин - господ те е дарил с три деца и прекрасен съпруг... това вече е семейство нали? имаш повече отколкото накои смеят да мечтаят... та сега имаш малка утеха - защото вече имаш това, което цял живот ти е липсвало...а корени... ами не ги знаеш - но пък ти си корен на едно дърво, което ще почне от теб...
не е всичко което ти трябва за да си напълно спокойна - но пък е нещо, нали?

хайде късмет - пък човек не знае - може и да разбереш нещо за биологичните си родители - въпреки, че това няма да промени нищо съществено в живота ти - нито ще затрие лошите спомени, нито ще създаде нови хубави... може даже да те натъжи...
но успех

Както вече споменах, намерих спокойствие след толкова години. И то защото вече открито и без притеснение говоря с хората за това.
А това наистина е жалко! Но когато си осиновен, с този факт можеш да си обясниш до някъде подобно отношение. Сигурно на тези, които са свои деца на родителите си, им е два пъти по-тежко, защото няма оправдание за такова отношение на осиновители, камо ли на собствени родители! Напълно си права!

Кристал,много съжалявам за всичко което си преживяла.
Тук съм много съгласна със думите по-горе на catnadeen ,че има хора, които просто не са създанени да бъдат родители,което е много жалко,защото вече майка,осъзнавам колко по-щастлива съм,да бъда майка,да давам любов на децата си,да ги поощтрявам и т.н от колкото когато бях без тях.
Винаги съм казвала,,че има хора,които искат деца било осиновени или биологични,който ги искат,не заради самите тях,а видиш ли защото другите имат да имаме и ние.Да,има такива хора,рядкост са но ги има за съжаление.

                      Аз искам да те прегърна!

Благодаря ти! Прегръдката е много важно нещо за мен, аз обичам да прегръщам и да ме прегръщат.  Вероятно все още неосъзнато запълвам липса, датираща от детството ми.

По повод на това, че някои не са родени за родители, мисля че една жена не става майка, когато роди детето си, а тогава, когато по цели нощи не спи заради коликите, заради първото зъбче, заради висока температура и червено гърло; когато държи детето за ръчичка и се радва на първите му стъпки, когато е донего и отговаря на първите неудобни въпроси, когато го прегръща за да сподели тъгата от първата изгубена любов; когато е най-щастливия човек след детето си на неговата сватба, когато е горда баба и обича внуците повече от собственото си дете. Да си майка е титла, която трябва всяка жена, отглеждаща дете да заслужи! Тя има своята цена.  Майка не ставаш автоматично по стечение на обстоятелствата.

Скъпа Кристал !
Четох и плаках, плаках и четох! Дано някога прегръдките да компенсират морето от мъка и болка! Но сякаш прегръдките никога не са достатъчни да заличат горчивината от стореното. Пожелавам ти цялото щастие на света, нека от сега нататък само хубави неща да ви се случват! Надявам се с годините да придобием твоята мъдрост, за да изградим същото прекрасно семейство като вашето!
Прегръщам те!!! 

Ние още преминаваме през "прехода". Дано се справим заедно. Чувствам се толкова безсилна понякога.


За съжаление такива "семейства" съществуват и ние не бива да си затваряме очите!

Прегръщам всички майки, пишещи в този форум, те наистина са достойни да се нарекат такива!

Миличка Кристал!
С много тъга препрочитам писаното от теб.Не знам дали бихме могли, всички ние ,да си представим колко мъка си преживяла. Не знам защо Господ позволява на такива хора да станат родители  и защо остават безнаказани .
Желая ти щастие и само усмивки със семейството, което си създала, с твоя любящ съпруг и милички дечица.Мисля,че това би могло да компенсира до някаква степен твоята тъга и мъка. Радвай се на това, което имаш сега-то е много по-ценно !!!Прегръщам те

Скъпа Кристал,
чета и имам чувството, че в голяма степен аз съм автора на написаното В моето семейство аз също не намерих топлина и любов Бях третирана също като слугиня и длъжница Много болка изтърпях и много обида преглътнах, станах значима една когато остаряха и трябваше да се грижа за тях Сега, когато баща ми е покойник, съм подложена на непрестанни притеснения от майка ми и ме има длъжна да се занимавам поне половината ден с нея и глупостите и Аз обаче не позволих това да ме сломи и изпълни с горчилка, напротив, винаги съм го казвала, че ако мога да нарека чувството обич, то ги обичам заради факта, че ми дадоха шанс и възможности, от които правилно се възползвах и извлякох максимума Това хич не е малко и заради това мълчаливо им търпях свинщините За да се отърва от тях аз също се омъжих на 19 години, беше ми фикс идея да го направя максимум до 20 годишна възраст и стана, но не извадих твоя късмет със съпруг Такава ми била орисията, но успях и от него да се отърва Не бива да таиш болка и озлобление към тях, не си струва, защото тези чувства неминуемо тровят душата ти А душата е важна, нека я съхраним чиста за децата си и хората, които заслужават и могат да я оценят Миналото трябва да се загърбва, това правя аз, иначе рискувам болката да ме задуши Естествено, че се сещам за безпричинният бой, обидите, безхаберието, това че на рожденните ми дни дори забравяха да ми честитят, така е и с децата ми, няма поздравления, няма подаръци-нищо На фона на тази слаба памет, техните рожденни дни са били грандиозни празници, с множество гости, трапези, подготовки седмица преди великото събитие и други Не искам да описвам случки, толкова са щокиращи, че съм убедена всички ще разстроя страшно много Нали съм го преодоляла някак, другото няма значение Щастлива съм, че имах дядо си, когото не мога да прежаля никога, такъв невероятен човек не се ражда често Той беше моята опора, търпях и мълчах, само и само да не разбере душичката, защото изживяваше отношението им невероятно болезнено
Имала съм такива фрапиращи случки, че не зная дали ще повярва някой Само една по-приемлива ще ви опиша-за бала ми получих подарък от приятел на баща ми, консул на Сирия едно сребърно сърчице, много красиво, явно от Кореком и сладка химикалка След бала понечих да си ги взема и отнеса в стаята си, но баща ми ме спря и пита защо ги взимам и какво си мисля, че са за мен ли Отговорих, че имат дори картичка и човекът ми ги е подарил Милият ми татко, отново порядъчно пийнал ми хвърли такъв як бой и каза *Кой ще ти подари на тебе нещо бе, коя си ти, плужек, изрод мръсен, животно, мекотело, аз съм те създал и аз ще те убия ако ми лазиш по нервите* Доста често използвани спрямо мен епитети, нищо ново, само дето винаги ми е било чудно защо все казваше, че ме е създал, при положение, че той е напълно бездетен Дали от комплекс за това? Не зная, но вече не ме интересува
Не биваше да пиша, връхлетяха ме спомени, които не допускам по принцип
Въпреки всичко не ги мразя, не зная дали съм простила, нямам представа, но съм благодарна за възможностите, които са ми дали с осиновяването ми, което пак е нещо по-добро от това да бях насилена на 10 години и да завърша на Околовръстното

Marypopins, и ти ли? Страшно ми е мъчно за Вас момичета. Това, даже в приказките за лошите мащехи не е чак толкова страшно!
Ти си права,marypopins,че миналото трябва да се загърбва-заради настоящето,заради чудесните ви деца и тяхното бъдеще. Прекланям се пред вашата смелост и мъдрост,момичета!

Кристал и marypopins,съжалявам за преживяното от вас.
Болката в душата ви е  била голяма,хубаво е че сте намерили силите да се преборите с нея и да създадете свое хубаво и щастливо семейство.
Като сравнявам с вас,аз направо съм една жена с много голям късмет.
Осиновителите ми са много добри,е всеки човек си има и трески задялане,но съм получила най-доброто и хубаво,на което са способни те и продължавам да го получавам и сега,когато взехме нашето дете.А малкия даже получава  повече от тях любов,от колкото към мен и това ме радва още повече.
Благодаря на Бога,че имам тази съдба.

Знаете ли защо пък аз се прекланям пред вас, майчета-осиновителки? Прекланям се пред трепета, с който очаквате рожбата си, пред притесненията ще бъдете ли одобрени от някакви си претръпнали лелки, упоритостта с всички документи и бумащини, ожидането за първата среща с първото дете и плашещият ви въпрос *дали ще бъде то или не* Жена, способна на подобни чувства, изгаряна от подобни терзания няма начин да бъде лоша майка на така ожиданото си дете
Да ви разкажа как съм взета от дома в Пловдив аз- По настояване на баба и дядо от страна на баща ми, майка ми е подложена на хиляди процедури за забременяване Накрая истината излиза, а тя е че баща ми, вследствие на прекарани в детството туберколоза и заушка е напълно лишен от възможността за поколение Вуйчо, брат на майка е бил по това време завеждащ МА в Пловдив и е можел да я оплоди от неизвестен донор, но баща ми решава детето да бъде чуждо и на двамата След непрестанното мрънкане на баба и дядо станало ясно, че ще трябва да се вземе дете и то момиче, каквото те си нямали По думи на майка ми, тя и баща ми били с положение в Пловдив Той прокурор, тя шеф отдел някъде си, където се наложила рекламация на пода в дома за изоставени деца Майка ми решила да не им вземе пари за поправката и станал въпроса за дете, което обещали да и *уредят*Написали и молбата-директорката и някаква лелка от дома и майка ми забравила Един ден и звъннали и казали, че има най-после подходящо дете, от сой Тук е момента да уточня, че майка ми, когато чак преди година сложи картите на масата след мое грозно блъфиране, се похвали, че тези нейни връзки са причина само на нея да кажат всичко около произхода ми Наистина тя ми каза кои са биологичните ми родители Не ме взели веднага, а чак след 7-8 месеца, защото по нейните думи имали ангажименти да си обзаведат апартамента, били на почивка и др Баща ми не е ходил никога да ме види в дома, оставил това на връзките на майка ми Дошъл денят да ме взимат и тя отишла с приятелка, която имала опит с деца Там ме били опаковали и дали на приятелката, майка ми не знаела какво се прави и ме завели у дома От там дошли съответно баба и дядо да ме гледат и направо ме взели с тях в Попово, хем за да скрият тайната, но повече защото родителите ми нямали време да гледат деца Така ме отгледаха при тях, като до първи клас видях родителите си няколко пъти за по ден-два На 14 септември пътувах за София, да започна първи клас на другия ден и така свърши щастливото ми детство и започна моят кошмар Още първият учебен ден ме забравиха в училище, а аз не познавах квартала и не знаех къде живея Обикалях до тъмно из улиците, накрая се притаих до вратите на домът ми, който не зная как намерих и зачаках По едно време се появиха в късни доби нашите, подпийнали и притеснени къде съм, съответно изядох първият бой, че не се обаждам *къде и на кого и по какво не уточниха*
Та сега смятам е ясно защо чета темите ви така въодушевено, защо истински ви обичам, уважавам и се прекланям пред чистотата на душите ви и мащабите на сърцата ви, макар една от вас да ме захапа един път, че съм се прекланяла Ами това изпитвам, съдете ме, това са чувствата ми Така мило ми става, когато някоя от вас се похвали, че е станала майка И нещо вътре ме жегва, че аз не съм била приета в домът си с този трепет, вълнение и чиста любов Да са ви живи и здрави дечицата, не ги карайте цял живот да ви доказват, че не сте сбъркали в избора Много е тежко, повярвайте

Ей,момичета...разплакахте ме!Какво сте преживеле и двете ...аз като не съм осиновена  пак си обичах най-много баба и дядо-те ме обичаха най-много,в къщи бях трън в очите на баща ми,бой за щяло и нещяло,майка и до ден днешен си обича по-вече брат ми,все виновна и какво ли не...и аз бързах да се махна от нашите,макар и разведени ...майка попадна или падна от трън на глог но по-висок...нямаше бой но не се търпеше на пиянски истории и лигавене с новият ми татко...не случих на мъж,направи ми две деца едно след друго успоредно с връзката си с колежка-оправен мъж си беше разведох се,след години ....нов брак,осиновено дете и родено дете            та несамо са лоши осиновителите,невсеки става за родител.....не съм прегръщана и целувана,затова гледам да давам по равно на всички и ласки и ...шамари когато се наложи
Кристал ти разписа ли се във темата на многодетните майки в нашите деца?Толкова се развълнувах,че не се сещам..ако не си ...бързо там да се запишеш
 Ако можете момичета,елате и вие на срещата през април,нали е за осиновители и осиновени....никой не е уточнил възрастта на осиновените

Благодаря Дидка, имам намерение да дойда, но не искам да говоря от сега, защото за днешната мини среща бях убедена на 100% че ще присъствам, но малката се разболя точно ден преди това и аз отново не можах да видя част от вас Страшно ме е яд, на километър от домът ми, 5 минути с кола и ето, че пак не стана
Нищо, срещи ще има още, не е свършил светът, но ми е криво, че все така става в живота, било то за срещи или друго-ти как го мислиш, то как те изненадва 

Здравейте милички! Чак сега ви пиша, защото посрещах скъпи гости - мои верни и дългогодишни приятели! Няма повече да говоря за преживяното в детството и до преди 9 години, когато вече имахме възможността да подредим свой дом със съпруга ми и трите ни деца. Радвам се че намерих и вас! Благодаря, че ви има!  Дидка, записах се разбира се, в темата за многодетните! С удоволствие ще дойда на всички срещи - и на осиновените и на многодетните! Аз нали съм и двете  С нетърпение чакам април! И двете срещи са тогава... Много са ми скъпи думите разменени с вас. Вече знам, че не съм сама в лошите спомени от детството и сега, когато годините ме излекуваха от преживяното! Благодаря ви, че ви има и че решихте да пишете в моята тема, че моята история ви вълнува и чувствам подкрепат ви!

Скъпи Кристал и Мерипопинс, потресена съм, трудно намирам думи да опиша състоянието,в което се намирам! Включително и за Дидка... Вие сте изключително силни жени, успели сте да не се обезсърчите и да продължите живота си напред и нагоре, а не в блатото на отчаянието и депресията! Само изстрадалите ви сърца знаят какво наистина са изтърпели и как сте се преборили! Приемете моята гореща прегръдка и обич! Възхищавам се от вас.
       

Скъпи момичета,много съжалявам за вашия малшанс.Искрено ви се възхищавам за това,че сте оцеляли като хора.Аз като Зойка съм от късметлиите,с добри родители.Даже сега татко много се разболя,за малко да го изтървеме.Такава мъка изпитах,не мога да я опиша.Истината е ,че има много биологични родители,които правят с децата си ужасни неща и няма контрол за тях.За това израстват много душевни инвалиди,което е много жалко,защото те живеят сред нас.

Ей, мерипопинс слонска памет извади - не прощава, но не си ме разбрала правилно, хем уж се изяснихме...нейсе.

Аз пък момичета, какво да ви кажа, чета ви и ужасно се трогвам. Имам си недостатъци обаче и сред тях е този, че "лекия" ми живот така ме е облъскал, че трудно давам изява на емоциите. Закоравях външно, а тайно си поплаквам докато ви чета, къде за вас, къде за мене си...

Необичайно за мен ще се "разлигавя" и ви прегръщам силно виртуално!
За пореден път, стигам до извода, че това жената е Голяма Работа!

: DarZaMen ,
ти ли си била? Нищо лично, дори забравено, просто го вметнах,за да не ми се скара отново някой.Пак написах глупости, няма и капка злопаметност в мен, това имам предвид.  Ох, любимият ми подари лаптопа си, щастлива съм, че и аз вече си имам компче и няма да прося като куче пред месарски магазин, но ми е трудно да боравя с мишката, голяма мъка, дано свикна по-бързо.

meripopins и кристал  , позната история, съпругът ми е осиновен точно заради хората, да не говорят, и сега свекърва ми се държи отвратително, но сме далеч от нея и се виждаме веднъж годишно, 

Кристал, права си - събирач е живота. Откъдето и да го погледнеш. Това много ми хареса.

Желая ти само радост оттук нататък и да си спомняш с по- малко болка за миналото. 

   

 Имам приятелка от детството, която има сходна съдба. Осиновнена е от жена, сътрудник на ДС навремето. Съсипа цялото й детство - непрекъснати шантажи, следене, подслушване, заплахи от рода на "ще те върна в дома" и т.н. Вярно е, че има хора, които не стават за родители, независимо дали имат или не биологични деца. Но е вярно също, че една част от осиновяващите смятат, че им се дължи някаква по-специална благодарност и точно желанието да я получат и да се почувстват по-важни  е основният им мотив да си вземат дете. При моята приятелка  и при вас двете явно е точно така.
Мила Кристал, чудесно е, че имаш толкова добър съпруг и "трима юнаци".  Пази си ги, особено мъжа, защото децата ще отлетят и ще останете двамата. И внимавай силното ти желание да си абсолютно различна от твоята майка да не те тласне  към друг тип грешки. Бог да те пази!

 Мила Кристал съчувствам ти за това което си преживяла в детството си ние също преди 13 години осиновихме момченце което отгледахме с много обич когато беше на 4 години аз му казах че е взет от болницата защото той ме попита как се е родил и че е бил в коремчето ми нямаше как да го излъжа а и бяхме решили да му кажем истината когато почне да разпитва от малък си е вироглав и буен но ту от две години просто положението е  настроен агресивно спрямо мен непрекъснато ми казва че аз не съм му никаква защото не съм го родила не съм му майка обижда ме и какво ли още не стараеме се да разговаряме с него и да разрешаваме проблемите но той става направо в някои случаи нетърпим наказвали сме го пердашили сме го лишавали сме го защото искаме да стане човек но той явно в момента е в пълен хаос и у дома един ден е добре два дни е  така че много е относително  всичко което си мислят осиновените  защото ние не сме го осиновили заради хорското мнение а зада имаме дете което да обичаме и да е смисала на нашия живот а какво се оказва че той съсипва живота ни с обвинения и обиди с вдигане на ръка против мен и само ядове и ядове не сме вдигнали ръце ходим по психолози работим с ресурсен учител в училище защото се установи от изследвания че с разтройство с дефицит на концентрация и хиперактивност и въобще вече просто не виждам след колко време ще се оправят нещата и дали някой ден той ще осъзнае всичко което ние правим за да му помогнем а той с нищо не ни помага сякаш не иска той сам на себе си да си помогне 

Здравей korni6onko! Синът ти е в много трудна възраст в момента и вероятно и това допринася за поведението му към теб. Не зная какъв съвет да ти дам, но вероятно си зависи и от самото дете. Съпруга ми също е научил, че е осиновен когато е бил на 3-4 години, но той поне има възможността да познава биологичната си майка, която е виждал периодично през годините. Бил е добро и спокойно дете, оправен още от малък та и до днес. Въпреки всичко, смятам, че е по-правилно да кажеш на детето, както ти си направила, че е осиновено, защото "добри" хора се намират винаги и ако пък беше научил от друг - още по-страшно. На мен пряко никой не ми е казал. Баба ми (Светла и памет!) говореше за това с недомлъвки и роднините тук там също, но аз съм умно момиче  свързах 2+2 и се оказа истина. Приех го спокойно, въпреки, че съм била непокорна в тиинейджърска възраст, но това беше защото не се разбирах с майка си за абсолютно нищо, което правех, а баща ми изглеждаше незаинтересован... Все пак си дадох сметка какво би могло да ми се случи, ако съм имала участта да израстна в дом за изоставени деца, което във всички случаи би било по-страшния вариант. Мисля, че детето ти ще се "укроти" с времето, а на теб от сърце желая търпение, спокойствие и мъдрост, за да имаш сили да преживееш този етап, без това да се отрази пагубно върху отношенията със сина ти! Прегръщам те! 

Наистина ли сте го пердашили или имаш предвид по-скоро няколко леки потупвания по дупето?!

под пердах какво разбирате шамари по дупето дърпане на ухо естествено че сме го пердашили когато е трябвало нима вас които сте били собствени биологични деца не се е случвало поне веднъж да ви нашляпат важното е че нашият син не го е страх от нищо и в момента си прави каквото иска и ни работи с това че ни казва че ние нямаме право дори да му се скараме камо ли да го контролираме тъй като не сме му истинските родители  и който не е в къщата ни и не ни е съсед не може да разбере какво е положението ако вас мили майки ви псуват когато решите да проявите своя майчински нонтрол и да дадете съвет нан бихте постъпили  или когато забраните нещо да се вдига ръка от детето ви за да ви удари взимаме ги малки и беззещитни а след няколко години виждаш един човек който изобщо не го интересува нито че ти искаш от него да стане човек нито нищо

О, корнишонко, не знам, аз съвети за децата на другите не давам. Под пердах, разбирам пердах!

Дали са ме били - ами единият ми родител ме биеше и аз го презирах е ненавиждах.
Другият никога не ми е посягал и аз изпитвах дълбок респект и уважение към него.

Честно казано към първият (биещият) родител ежедневно демонстрирах бунт и го провокирах именно с непослушание.
Всичко това във възрастта на пубертета ескалира до бягство от дома и други още по-неприятни ситуации.

Друго не мога да ти кажа.

Смятам да бъда абсолютно честна и да не спестя нищо, дори с риска да си навлека нечий гняв.Четох няколко пъти постовете на korni6onko, всеки път ме лъхаше все по-силно на този тип родителска назидателност, нетърпяща възражение.Усещам, че тя и съпругът и имат твърда позиция за пътя, по който трябва да поеме синът им, убедени са кое ще бъде добро за него и не могат да приемат, че той може да не иска това за себе си.Понякога точно болните амбиции на родителите отварят бездна в отношенията им с децата.Понякога родителите не разбират,че това което те смятат за добро, за детето е нетърпимо, задушаващо и напълно неприемливо.Понякога проектират непостигнатите и бленувани постижения върху така чаканото и желано дете и не могат да допуснат, че е възможно тези непокорени от тях върхове да са напълно безинтересни и нежелани за него.В крайна сметка това разминаване в ценностите може да разруши напълно връзката родител-дете, особенно ако тази връзка е градена от ранно детство на плоскостта на авторитарността на родителя, а не на приятелство и равнопоставеност.
Другото, което е моя максима е, да не допускам да направя на децата си нещо, което не бих искала тикога да бъде направено с мен.Едно от нещата, които не искам да ми се случат, би било за мен унизително и болезнено за егото и душата ми, това е удара, плесника или която и да било форма на физическо посегателство.Смятам това за акт на отчаяние от страна на родителя.Никога не съм си го позволявала при двете си деца.Никога не съм посегнала или стоварила ръка върху тях.Смятам, че направя ли го веднъж, признавам, че не мога да се справя с думи, не мога да намеря път към душата им, а това означава да изгубя уважението и приятелството им.Още от ранна детска възраст, когато не можеха да говорят,изграждам отношенията помежду ни на принципа на равнопоставеност и ползвам разговорите като най-ценният начин на общуване и възпитание.Говоря много, обяснявам всеки плюс и минус ипроизтичащите от тях следствия.Споделям и търся мнението им за всичко, дори за лични неща, защото как иначе да искам те да споделят своите лични чувства и тревоги.Те са моите съветници, моите съюзници и моите съдници.Тяхното мнение е най-ценното мнение на света, и всичко това е взаимно.Това за мен е най-ценното и не мога да допусна за нищо на света да го изгубя, особенно за миг отчаяние и криво разбрано бранене на криво разбран авторитет.
korni6onko, убедена съм че обичаш детето си и истински страдаш, личи от написаното, но също така личи, че в желанието си да бъдете полезни и  да го насочите правилно, сте объркали пътя и сте скъсали връзката.Не се ядосвай на думите ми, а опитай да анализираш отношенията ви и да потърсиш грешката и във вас.Защото освен всичко останало, вашата задача е далеч по-трудна, тъй като наистина осиновените деца са доста по-чувствителни и лесно раними.Ще ти посоча няколко думи и фрази от поста ти, които мен лично ме жегнаха от пръв поглед-и да разрешаваме проблемите но той става направо в някои случаи нетърпим наказвали сме го пердашили сме го лишавали сме го защото искаме да стане човек........и дали някой ден той ще осъзнае всичко което ние правим за да му помогнем а той с нищо не ни помага сякаш не иска той сам на себе си да си помогне.....когато решите да проявите своя майчински нонтрол и да дадете съвет нан бихте постъпили  или когато забраните нещо ....... виждаш един човек който изобщо не го интересува нито че ти искаш от него да стане човек нито нищо 
Извини ме ако смяташ, че не е моя работа и прекалявам.Просто искам да бъда полезна, като изкажа мнение веднъж от позицията на осиновена и втори път като майка на две деца, горда че е изградила стабилна връзка с тях.Няма формула как да отгледаме и възпитаме децата си, но определено смятам, че да бъдеш техен приятел, съюзник и повереник е мнго по-резултатно и полезно,отколкото да издигнеш авторитарна бариера от забрани и наказания и да очакваш възпитателни резултати от това.Смятай, че гневът младежки срещу табутата, бариерите и забраните ще разруши тази бариера своевременно и ще поведе незряла борба за независимост, в дъното на която и двете страни ще страдате от това, че сте останали неразбрани.
Това е мнението ми по толкова деликатният въпрос по отглеждането и възпитанието на децата ни, който всепак винаги ще бъде без отгвор.

Съгласна съм с Мерипопинс за всичко което ми пише да така е аз не съм от тези които ще се ядосат от истината само едно ще кажа за себеси че не съм от майките с болни амбиции не искам детето ми да стане това което аз несъм могла да стана не искаме той да бъде идеален и перфектен никога не сме го и помисляли а тези думи които тя е цитирала от предишни мои писания са написани по друг въпрос искам само да попитам дали разсъжденията за възпитанието и разбирателството с децата според вас се променят с възраста на децата защото повярвайте ми че с едно дете на 3 или 5 години може да справиш във всяко едно отношение защото аз мога да твърдя че с моят син никога не съм слагала бариера в общуването и сега дори мога да разговаряме като възрастни проблема е в това че след много проблемни месеци с поведението му в училище и в къщи и на улицата а и с това че яко го друса пуберитета в момента има дни в които просто е невъзможен а това за пердаха несъм наистина съгласна защото има моменти специално в нашия случай много е дълга историята ни е било наистина необходимо и последно искам да да изкажа още  мое мнение че с малки деца по лесно можеш да комуникираш но с големите и проблемни като нашия син да проблемен е но точно тук и сега не мога да опиша всичко което сме праживели не го пожелавам на никой от вас с малки дечица защото никой не знае какво ще стане след време с тези мънички създания никой не може да твърди че знае как ще протече съзряването на един човек всичко е много сложно и относително мили майки няма безгрешни и съвършени хора и най вече родители и ние не сме с претенциите че сме от тези с болни АМБИЦИИ 

Честно казано с възрастта доста се усложнява комуникацията с децата.Аз имам дъщеря на 17 години, мисля си видяла лентичката.Макар да имам много силна връзка с нея, в никакъв случай това не ми помага да минава всичко безоблачно при нас, само с един-два разговора.Напротив, има кошмарни моменти, когато и аз ставам жертва на пуберитетските изблици и на способността на децата да ни наранят, удряйки безмилостно по най-болните места, съвсем съзнателно и целенасочено.Особенно във възрастта на синът ти, която явно е най-критична, сме имали страхотни проблеми-лоша компания, желание за бързо съзряване, нежелание за учене, довело до поредица от попавителни изпити в три поредни години, както и други много по-опасни ситуации, на които не им е тук мястото.Като капак, точно тогава се разделихме с баща и, което тя използва по болезнено подъл начин.Макар да попремина този кошмарен период, макар да осъзна, че бунта на хормоните води до резултати, които могат да и костват бъдещето, че благодарение на жертвата на този бунт-майка и, на косъм успява да избегне изключване от училище и разни непоправими последици.Та с две думи никъде не са розови нещата с деца, особенно в тази отвратителна тийн възраст.Дори в момента сме в обтегнати отношения, обидена съм и, не говоря, освен по задължение.Повярвай-това я убива, мълчанието, разочарованието на лицето ми, сълзите ми /ако ситуацията е такава, че не се сдържа/, всичко това и действа много по-силно, отколкото боят или наказанията.На времето баща и си позволи и пробва на два пъти да я напердаши-нулев резултат, освен че го няма за нищо и се озлоби срещу него.Наказваше я нон-стоп, стояла е цяла лятна ваканция у дома, без дори да роптае, но резултат нямаше.Аз не съм посягала никога, дори не наказвам и не забранявам, напротив, когато упорства неимоверно, дори предлагам да опита и да види , да усети последствията на гърба си-ето това дава реални резултати.
Това, че при мен описаната "тактика" помага, не значи че е сто процента резултатна, предполагам, че всяко дете реагира различно на различните методи на родителите и няма златно правило.Но въпреки това наистина мисля, че посягането е акт на отчаяние от наша страна, което децата усещат веднага и не прощават и най-малката слабост.Колкото и да ги обичаме, истината е, че могат да бъдат много жестоки и то съвсем съзнателно.
 : korni6onko, не зная какво да те посъветвам, но от опит глава не боли, опитай с моята тактика, пък да видим, може и да има резултат.Като направи нещо, което не ти допада, например цигари-дай му да пробва пред теб, насърчи го, като обясниш колко ужасен навик е и как пушачите искат да го преборят.Говори му, но не го спирай със забрани и наказания, защото забраненият плод е най-желан и това неминуемо ще го подтикне да го опита, поне да е под твой контрол, така ще е като ваше съзаклятничество, ще си част от опита му и повярвай няма да го отмине ненаградено детското му все пак сърчице.
Успех и ако искаш съвет-насреща съм, като вряла и кипяла, с по-голямо дете, минало през вашата кошмарна възраст.

merypopins, това с мълчанието съм го изпитала на собствен гръб и го помня до днес.
Работи да му се не види!
Спомням си как ходех след родителя, който не ми е посягал никога, но за сметка на това можеше да не ми говори с дни. Молех: Бий ме, бий ме, но ми говори!

Никога другият, чийто възпитателни мерки бяха доста крути, не е постигал такъв ефект.
Стараех се, всячески да премахна разочарованието на мълчащия родител, а когато посрастнах този човек стана най-добрият ми приятел. Знаех, че мога да се доверя, независими от различията между нас. Знаех, че никога няма да ме предаде и да се възползва от слабостта ми. Каквото всъщност е усещането, когато някой по-силен те пердаши. Било с основание или не.

Не говорим за перфектност, а как можете да стигнете до сина си. Как да си върнете момчето и да не си опропастява бъдещето. Крайните действия, обаче са си ваш избор. Аз опит с тинейджъри нямам, но съм била тинейджър и си спомням защо единият ми родител ме загуби.

Здравейте!
Радвам се да видя, че повечето от осиновените деца са превъзмогнали болката си или поне са се научили да живеят с нея. Тук виждам вече силни жени, майки, успели да надмогнат проблемите, продължаващи да се борят за семействата си и за място под слънцето. Винаги, когато ме обземе отчаяние се сещам за вас и това ми дава надежда, че и ние ще се справим. 
Съпругът ми е осиновен от доста "странни" хора и , както знаете това поражда доста проблеми.

Въпросът ми е малко далеч от темата, но все пак има връзка.
Нормално ли е, след като родителите му твърдят, че за нищо на света не искат синът им да разбере за осиновяването, да тръбят наляво и надясно за това. Пред бегли познати, пред нови приятели на сина им, пред непознати. И всико това е придружено с едно биене в гърдите, че видите ли те са толкова благородни личности, че осиновяването е "доброто дело" в живота им, един вид саможертва, как хората трябва да им се възхищават за това, да ги възхваляват, да ги поставят едва ли не на пиедестал! Един вид гаранция, че ако някога синът им разбере, че е осиновен, все ще се намерят "приятели", които да му вменят чувство за дълг и признателност. Това ли е начинът? Или по-скоро средство да спечелиш нечия симпатия като се изкарваш жертва. Околните трябва да цъкат с език и да си казват " Леле горките хорица, как са изстрадали, каква безкористност само, да отгледаш с цената на всичко чуждо дете, какви филантропи!". Безумие! Кому е нужно това? Защо детето се използва за подхранване на ничие себелюбие? Все въпроси без отговор.
За протокола да отбележа, че съпругът ми винаги е бил примерно дете, не им е създавал големи проблеми, пубертетът е минал неусетно. Той е спокоен, уравновесен, чувствителен, но беше страшно затворен в себе си, изпитва унищожаващо чувство за дълг към тях. Малко по малко се мъчим да променим това.
Опитвам се да не ги съдя, винаги може да е по-лошо, но някакси не мога да остана бездушна към егоизма и егоцентризма.
Чета историите ви, припокриващи се с нашата, и си давам сметка колко труден е пътят за осиновеното от "благородни" хора дете, макар и пораснало. Надявам се и се моля да се справим, защото се обичаме.
Прегръщам ви силно и ви благодаря за опората и надеждате, която ми давате!
     

Ако това наистина е така, мога ли просто, без особени анализи на ситуацията да кажа: Ужас!

Желая ти много кураж и търпение, любов виждам, че има - ще се справите!

хора разни на този свят има и повечето наистина са благородни а това че живееш с мъж който е бил осиновен и въпреки всичко което е преживял изпитва добри чувства и се чувства задължен на хората които са го отгледали мисля че ти можеш само да изказваш мнение но не и да му казваш какво да прави и как да се отърси от това си чувство на длъжност към родителите си каквито и да са те според мен много си рязка в изказванията си ако искаш с нещо да бъдеш полезна на човека с когото живееш го остави той сам да те потърси за помощ ако има нужда и още нещо което от опит знам за мъжете независимо дали родителите им са биологични или не  те са болезнено привързани към тях а най вече към майките си така че помисили добро ли ще направиш или зло защото ти предстои много живот още с този човек упреци всеки може да отправя без да е преживял поне малко от това което другите са преживяли

Благодаря ти DarZaMen !
Въпреки всичко се старая да запазя добрия тон. Опитвам се да сближа майка и син, но е трудно. Вчера беше 8-ми март и след дълга дискусия едва накарах съпруга ми да се обади и да поздрави майка си! Нали все пак му е майка! Е, обади и се, а после аз отнесох яко мъмрене, защото "госпожата" ясно му показала, че не и пука, тонът и бил леден и не искала да разговарят. От както сме заедно все аз настоявам да се обадим по празници и в делници, пак аз настоявам да разговаря с тях, да ги пита как са, да показва елементарно уважение. Но удрям на камък, когато той го направи , а ответна реакция няма. И все пак продължавам, защото това са родителите му - за добро и за лошо. Не искам да допусна да се дистанцира тотално от тях. Той пък се измъчва всеки път, когато го "наказват" със студенина. Ох, омагьосан кръг. Нямам отговор на думите "Нали видя какво стана миналия път? Сега ще е сигурно пак така!" Но пусто все още мечтая, че може да е различно, за доброто на всички.

Мисля, че не ме разбра правилно korni6onko

Никога не съм се месила в отношенията им! Нито съм му казвала да не ги зачита. Чувството му за дълг не се дължи на обич или привързаност, а е дълго насаждано от тяхна страна. Как ти звучи - "Без нас си нищо! Ако не бяхме ние ти щеше да си боклук! Дължиш ни целия си живот! Как посмя да отидеш да живееш в друг град, когато ни дължиш помощ! Ние сме те отгледали, пък ти за благодарност си идваш веднъж в месеца! Защо не ни искаш мнението за нищо?! Ти си устои живота пък нас кучета ни яли! " и т.н
При положение, че и двамата са здрави, работят и нищо не им липсва, всички подобни изказвания ми се струват меко казано смешни. Да не говоря, че като малък неколкократно му е повтаряно: " Ти не си мое дете", в същото време за пръв път той чу от мен "Обичам те". Да не говорим за " Ако не беше ти да сме се развели сто пъти!" и " Кажи на коя страна си?" и още и още......
И въпреки това съм благодарна по свой си начин на тези хора, които са му осигурили покрив /не дом/, отгледали са го някак си. Често съм буфер между тях. Така, че не бързай със заключенията и тежките присъди!
И да, може и да ги упреквам в мислите си, но не ти виждаш измъчения му поглед след всяко отхвърляне, а аз!

моля за извинение лав сънрайс като прочетох последния ти постинг разбрах че не   съм право извини ме моля те това с което го манипулират просто е ужасно никога не сме казвали това на сина ни и няма да се опитваме да го манипулираме с това че сме отгледали и той ни е длъжен помогни му да се справи с тези комплекси защото с времето стват по големи още веднъж извини ме за всичко което съм писала  и дано имате сили и той воля да се справите успех

Толкова познати фрази, че понякога се чудя такъв род хора защо не си вземат маймунка за отглеждане,но веднага изплува отговора-ами защото е важно хората какво ще кажат, да им свалят шапка, да ги величаят и т.н. "заслужени" хвалебствия да пожънат.Моите ми държаха сметка дори каква заплата взимам, като откровено ми завиждаха, абившият ми съпруг полудяваше.Едно не мога да му отрека, търпимостта към тях итова, че при множеството фрапиращи ситуации, никога не загуби добрия тон, дори когато идваха в домът ни докато сме навън и взимаха от дрехите му това, което им харесва, шоколадът на децата, моите бижута и т.н.В отговор казваха, че жилището е тяхно, съответно и вещите вътре, че аз съмнищожество, което си е купило тези неща благодарение на тях,съответно са техни и такива разни мили умозаключения.Така останах и без годежен пръстен, който до ден днешен не ми върнаха.Не беше нещо скъпо, сребро, но за мен имаше друга стойност.
Искам да кажа, че напълно влизам в положението, в което сте и най-вече съчувствам на теб, че трябва да търпиш всичко това.Партньорите в живота ми така и не можаха да разберат що за хора са родителите ми, не намериха обяснение как е възможно подобно отношение към детето ти. Аз пък недоумявам как не полудяват от щастие тези с грижовните родители като на любимият ми например. Такава всеотдайност, такава чиста обич, лет, окрилена от тяхното отношение към мен и децата ми, което получавам без ограничения. Никойне ме е гледал и глезил така, не ми е правил подаръциито за всеки празник,та дори без повод.Това са нови неща за мен и ме правят безкрайно щастлива, но честно казано умирам от срам за фрапиращият антипод, в лицето на овдовялата ми майка. Те тактично си мълчат, дори ако си позволя да изкажа недоволство, веднага я защитават, като си изсмукват от пръстите разни доводи.

Мила Korni6onko,
Аз трябва да се извиня за резките думи! Изчетох постовете ти.  Ти, като повечето майки, си любяща и грижовна, правиш всичко по силите си детето ти да израстне стойностен човек! Сигурна съм, че с времето отношенията ви ще се изгладят, просто някой деца трудно преминават през пубертета. Фактът, че постоянно мислиш как да му помогнеш, е показателен за чувствата ти. Желая ви успех!  : 
 Зная, че повечето майки са такива, просто съпругът ми не е имал късмет с такава. 


Скъпа marypopins,
Не смея да си представя колко огромна е била болката ти през годините! Явно при нас сценарият е същият, с тази разлика, че ти някак си си успяла да се отърсиш от миналото да някаква степен, а съпругът ми едва сега започва. Не зная колко ще продължи, само се моля да успее да се откъсне от "нещото", с което го държат и манипулират. Честно казано, не съм сигурна как точно да му помогна, опитвам се да го подкрепям, макар и мълчаливо понякога. В едно съм сигурна, ще преминем през това заедно, няма да го пусна за нищо на света!!!
Доста обиди и унижения съм отнасяла, но това е нищо, в сравнение с болката, която причиняват на него. Хубавото е, че баща ми ни подкрепя безрезервно, много обича и уважава съпруга ми, двамата са много близки. Татко също защитава родителите му въпреки, че знае доста неща. Опитва се да внуши на съпруга ми търпение, както и благодарност към тези, които все пак са го отгледали.
Не всеки е имал щастието да отрасне в добро семейство, но всеки има възможността да създаде свое такова. Надяваме се скоро да имаме детенце, което да обичаме!

marypopins   ,
Прегръщам те! Бъди здрава и щастлива, ти и семейството ти! 

здравеите и аз съм пораснало осеновено дете и мама. като вида усмивката на моя син се 4уда как може да има такива родители които изостават децата си аз имам страхотни осиновители татко има още 3 негови деца и въпреки това ме е осиновил със мама но вси4ки деца като малка ме деляха удряха и тормозиха дори в 5 клас лежах в болница след побои на по големи деца от мен зашото мрзели сираците така мина моито децво в сълзи затова разбирам какво сте преживали каза ла съм 4е ше дам на сина си това което аз съм намала безгрийно детство

Miraetta
как да разбирам поста ти? Навсякъде отговаряш с цитати, но прикрепени към ред-два лично мнение.Тук няма нито дума от теб, а цитата не би могъл да изразява ничие мнение, освен на автора, сиреч моето.
Ще те помоля да поясниш, тъй като написаното е изключително лично и болезнено за мен, поради което не мисля че така публикуваният гол цитат е уместен.Надявам се без задни мисли....................................

Момичета,  ще ви помоля да не си разменяте остри реплики точно в тази тема, не защото е моя, а защото не смятам, че е редно. мерипопинс, вероятно Мираетта е развълнувана и твоите изчерпателни постове се припокриват с нейното мнение затова, те е цитирала. Дори смятам, че не е обидно някой да те цитира! 

Не бе, не съм лоша, само съм технически неграмотна...

закачвам мнението си за цитата поради неумение да пиша


Исках да кажа, че е огромна утеха да прочета постинга ти.

Моите неща не подлежат на описание пред широка публика, но и до сега все се питах колко ли съм била зле за да ми причинят всичко това...


"Първична рана" и  общуването се теб ми вдигат завесата, че, аджеба, какви толкова вини имам като бебе, че да се отнасят така с мен.

Логиката е едно, а това, което ти е втълпено - друго.

Малко неясно излезе.

Кристал,
не съм била груба, просто питам, тъй като не мога да схвана какво иска да каже с цитата.Извини ме, но написаното е наистина много лично и болезнено за мен, нормално е да реагирам когато е използвано така.Сега вече ми стана ясно, че за жалост Miraetta е имала моята участ и сходни родители, затова е ползвала поста ми, съчетано с техническите и умения.......
Това исках да изясня, че не съм целяла дразги, както го приемаш, но е нормална реакцията ми, обясних защо и нямаше нужда от остри забележки, тълкувания и т.н.

Не смятам, че забележката ми е остра! Но няма значение. Виждам, че взимаш присърце историите на всички, решили да пишат тук и отговаряш изчерпателно и подробно, но явно имеш проблем с приемането на чуждо мнение. Е, аз нямам. Пиши си каквото намериш за добре от тук нататък! 

НЕ мисля, че проблемът е в осиновяването... Има хора, които стават за родители и такива, които просто не стават...
Някои явно не случват на осиновеители, както някои нямат късмет със "създателите" си. И за двете разновидности нба този вид се питам "А защо, по дяволите, са ви деца?!", ама... глас в пустиня!
Важното е да не повтаряме грешките им!

Затова се зарекох, че никога няма да повторя грешките на майка си! Понякога даже сам твърде либерална към децата си, но не бих могла да съм такава майка като моята за нищо на света!

Аз също съм се старала да не допускам с децата си това, от което съм страдала аз като дете.Затова съм защитавала интересите им като орлица навсякъде, в училище, у дома, на площадката дори.Не съм вдигала ръка никога срещу тях,винаги съм използвала диалога, дори и при най-сериозните им провинения.Старала съм се също и продължавам да не им липсва нищо, да са самоуверени и със самочувствие на добре гледани и задоволени от всичко деца.Започвам обаче да се чудя дали не им правя "мечешка"  услуга, тъй като в много моменти те злоупотребяват с добрината и толерантността ми.Никога не можеме да знаеме кое е най-доброто за тях, нито как точно да ги възпитаваме, за да сме полезни в крайна сметка, но моите прекалени грижи наистина ми изиграха лоша шега.Ето например голямата ми дъщеря в момента спи, не желае да стане за да отиде на училище.Каза да я оставя да поспи,просто не било толкова важно ако пропусне.Тя е 11клас и за жалост това не е първото и спане,което аз с моите методи не мога да прекъсна и да я накарам да отиде на училище, единственото и важно задължение в тази възраст.Мисля си, че ако бях по-строга и имаше страх от мен, или ако съм я удряла, както други правят, нямаше да вреди така на себе си а аз единствено да говоря колко важно е за нея да завърши и да има добра диплома и т.н., а всъщност да не съм в състояние да скръцна със зъби и да я изпратя в час.
Ето, че човек никога не знае кое и до колко е добро или лошо за децата му.Явно прекаленото толериране не е златната среда.

Не мога да давам мнение по въпросите за възпитанието на децата, но мое мнение e, че понякога е нужно и не само говорене, но и скръцване и шамар дори, защото в противен случай идва момент в който просто няма да можем дори дума да им кажем. Не знам, много са сложни нещата и всичко е индивидуално.

Права си Мерипопинс, че не винаги можем на момента да оценим кое е най-доброто за децата ни. Трудно е. Всички се стараем да бъдем добри с тях, да не ги лишаваме от нищо, да не им причиним това, което нашите родители волно или неволно са ни причинилим вършим много неща заради тях, опитваме се дори да водим ТЕХНИТЕ битки, да подреждаме ТЕХНИЯ живот, да сбъдваме ТЕХНИТЕ мечти.
Повечето от вас знаят, че аз също съм осиновена /което моите две осиновени деца приемат като огромен плюс, защото "и мама е като тях"/. Разбрах го скоро, след като и майка ми, и баща ми вече си бяха отишли от този свят, за което искрено съжалявам. Бях много близка с баща ми - той беше за мен "най-добрият човек, когото познавам", моят пример, идеал, опора, довереник и всичко, от което едно дете има нужда, без значение дали осиновено или не. С майка ми отношенията бяха малко по-различни, но не защото не сме се обичали, а защото тя не беше научена да изразява чувствата си, не знаеше как да покаже на някой,че го обича, че държи на него, че се гордее с него /в случая, с мен/. Никога не ми е казвала подобно нещо, но аз знаех, че се хвали на колежките и приятелките си с моите успехи и цял живот съм усещала, че е готова на всичко, за да бъда аз добре. Безкрайно съм благодарна - не, това не е точната дума!; "задължена" също не изразява чувствата ми... Аз се чувствам част от тях. И чувствам тях като част от мен. СТрува ми се това обяснява нещата.
Знам, аз съм щастлив човек.
И макар в живота да съм понесла доста загуби, съм съхранила и чувството си за щастие. Съхранила съм умението си да остана открита към хората и към живота, силна да се справям с това, което съдбата ми поднася и носеща достатъчно много любов в сърцето си, за да продължа да се радвам на децата си.

Но сега искам да се върна на това, което Мерипопинс каза - дали понякога не прекаляваме в грижите за децата си.
Възпитавана съм така, че хората не живеят сами, независимо един от друг и че това, което правиш днес влияе не само на твоя, но и на още нечий живот. Затова винаги съм се старала да подготвя децата си за ЖИВОТА, за този труден, понякога несправедлив и малко гадничък, но все пак толкова прекрасен ЖИВОТ!
Децата ми рано се сблъскаха с необходимостта да пораснат. Тук психолозите ще кажат как едно дете, носещо в себе си "първичната рана" от загубата на БМ се справя с "вторичната рана" от загубата на човека, който е приело в сърцето се като свой родител /единствения, когото е наричало "татко"/ и то много скоро след като са се открили взаимно? Говорихме много за това и продължаваме да говорим. Аз съм на принципа, че за да продължи напред човек трябва да може да приеме миналото, да изживее болката, да я надживее и да научи уроците си /както мисля Зойка беше казала в един пост/.
Мога да продължавам още дълго, но ще спра тук.
Искам само да ви кажа, мили майчета, не пречете на децата си да правят СВОИТЕ грешки, защото това е единственият начин те да научат СВОИТЕ уроци, да понесат СВОИТЕ загуби, да постигнат СВОИТЕ победи и да сбъднат СВОИТЕ мечти. В противен случай те няма да могат да бъдат истински щастливи

Дефи   , прекрасни думи...

Дефи, именно заради подобни думи и опит, форума е едно много ценно и важно място за всички ни и си струва "кражбата" на малки отрязъци от времето!
  една и от мен!

Дефи, поздравления! Особено за съхраненото чувство за щастие. Това са нарича победа, успех  или просто здрава философия на живота.
И от мен 

Благодаря ти Дефи.Това са сякаш и мойте думи-Ние сме една част от цялото, наречено семейство(мама,таи и аз),от даващите и получаващите любов.
Дарена,липсваш ни,пак те нямаше.Знам,че живота на всеки от нас е (както е казано ) едно надпреварване с часовете и се радвам,че мога да споделям и мойте и да чувствам вашите емоции,въпреки разстоянията и непознаването на някои от вас на живо.Благодаря ви.
Бъдете здрави.
 

Това са перфектни думи! Браво! Мисля, че и с това се старая да се справя! Децата ни трябва да пораснат, като сами откриват начина да се справят с живота. Важното е да имат адекватни родители до себе си и когато допуснат първите си грешки да не ги досъсипят с упреци , а да намерят най-точните думи да обяснят така, че тази грешка да не се повтаря! Нали умните хора не повтарят грешките си, а се учат от тях!  Когато осъзнаят първата си мечта да подкрепим порива им и да го насочим в правилната посока, а не към невъзможното. Когато постигнат първите си извоювани успехи да се радваме заедно с тях и да ги провокираме за още такива! На това уча децата си! И съм до тях винаги, когато срещат трудност, но не за да я посрещна вместо тях, а за да им помогна да се справят с нея! Имам трима прекрасни синове, които много обичам. Дори хора, които не ги познават, а съдейки само по тяхното държание, са се обръщали към мен с думите: "Прекрасни деца! Как сте ги възпитали така!?". Гордея се разбира се! И това е наградата за усилията ми!

Мили момичета, благодаря ви за топлите думи и за прегръдките.
Развълнувахте ме искрено.
Досега бях просто щастлива
Сега съм и богата, защото имам децата си и приятели като вас
Прегръщам ви 

Просто е страшно като се замисли човек какви хора има по света,нали?Няма нищо по-хубаво от детето и нищо по-мило от детската усмивка и целувка.И горко съжалявам тези,които никога не са проумели тази проста истина.Света е толкова шарен и хората сме толкова различни,че понякога ме събира страх,защото очаквам хората да реагират понякога като мен,а то не винаги е така.Не знам какво да кажа за прочетеното в тази тема-просто не го проумявам и затова като никога нямам думи.Просто и Какаяка и Кристал,а и други,които не са споделили,но са преживели горе-долу същото,са герои,защото са успели да съхранят себе си.Както се вижда и на едно бунище може да израсте нежно цвете.Не,не-не ме разбирайте погрешно,с нищо не искам да обидя вашите родители,просто защото не ги познавам и нямам право да ги съдя.Просто ми давате кураж,че човек може да оцелее и да остане добър дори в такава обстановка.много объркано се получи и се извинявам.Дано ме разберете правилно.Доста време не бях влизала във форума,защото често си поплаквам докато чета или пиша.Бях сметнала,че съм го преодоляла,ама май не е така.Момичета,прегръщам ви и дано някоя от вас не ми се обиди.Много са важни за мен вашите чувства и преживявания,защото детето ми един ден ще се сблъска с нещо подобно и не знам дали ще мога да му помогна.Остава ми само да се надявам,че любовта ми към него ще ми помогне.

Zoika, благодаря! Приятно е да се завърнеш някъде, където си бил и те помнят, и ти се радват. Казвам го не само за форума. Това ми се случи и в живота.
Сега се ориентирам в темите, чета, има много нови мнения, нови за мен хора. 

Дефи, благодаря ти за думите, които наистина ме накараха да се замисля. Още веднъж се уверявам в това, че само човек който е преживял и осъзнал нещата от живота може да напише думи, които да докоснат  всеки, който има сърце. Мойто детство беше хубаво, не съм имала вашите съдби, и допреди една година не се замислях за това какво е в сърцето и душата на едно  осиновено дете, било то малко или пораснало вече. Но сега вече знам, че точно от тези хора наистина може да научиш много, защото техните души и сърца са изпълнени с болка, която ни учи да бъдем добри.

Здравейте момичета!Прочетох почти всичко по темата и спомените нахлуха...И аз съм осиновена,и аз пораснах с болката на "тайната" и лъжата.Сега от разстоянието на годините и опита,мъката вече не е такава,но в детството и по-точно в пубертета бяха реките от сълзи вечер в тъмното.Болеше от това,че не си разбран,че си сам и ,че имаш съмненията за осиновяването,а няма с кого да ги споделиш. А иначе,моите родители също не бяха хора от "сой".Но успяха да ми дадат цялата си обич по техния си начин.Никога не съм глезена и презадоволявана,но не съм и лишавана.Майка ме възпита да бъда борбена и мъжко момиче.От дете съм с бъбречно заболяване и единственият пример за майчина обич и всеотдайност беше моята майка.На нейните грижи дължа дългата ремисия от заболяването и възможността да създам дом и семейство.Те бяха трудолюбиви и честни хора.Когато остаряха и двамата по едно и също време направиха инсулти и се залежаха.Близо четири години ги гледах на легло един до друг ,като бебета.Отидоха си пак почти заедно-през четири месеца.Но отнесоха и тайната със себе си.Никога не споменаха нищо за това.Но през целият ни съвместен живот страдаха от мисълта да не ме загубят.А колко по-лесно щеше да бъде,ако всичко се кажеше навреме.
   Сега вече съм голямо момиче.Имам дом,син и съпруг и един доста тежък живот.Преди две години все пак стигнах до хемодиализа,а сега от 6мес съм и с бъбречна трансплантация.Но единствената сила за живот,която е в мен е създадена от моите родители.Не мога да не оценя това.Дълго време,когато разбрах,че съм осиновена не можах да им простя,че са ме лъгали.Но след всичко,което се случи с мен знам,че прошката е единственото нещо,което ти носи облекчение и ти дава сила да продължиш напред.Така,че мили момичета-трябва да простите за грешките и слабостите на нашите осиновители.Все пак те са ни дали шанса да имаме дом и семейство!
  А сега искам да се обърна и към всички,които смятат да осиновят детенце-мили хора,помнете,че да си родител е най ценното нещо,най-голямото призвание.Обичайте децата си като дар божи и не позволявайте лъжата и "великата тайна" за осиновяването да стои между вас.Винаги има подходяща възраст и време да се говори за тези неща!
С поздрав!Тони

Мила tony63,
Съжалявам за загубата ти! Аз самата съм изгубила майка след инсулт.
Трудно е, но и аз като теб всеки ден благодаря на Бога, че съм имала родители, които съумяха да ме възпитат да бъда силна след такива загуби, за да мога да продължа напред. Намерила си сили да простиш, значи ще намериш сили и да се пребориш с болестта! Имала си чудесни родители, те както много други, са били жертва на онова време, но са направили всичко възможно да те направят силна.
Дано се справиш с болестта! 
Нека Бог ти помага и да те пази!
 

Съжалявам, ако разводнявам темата.

Благодаря ви, момичета!
Разбирате ли колко имаме нужда от вас, порасналите деца?

Току що дадохте отговор на нещо, което ме мъчи откакто излязох от онази малка стая и казах: Искам да бъда майка на това момиченце.

Мила Тони,
искренно ти желая Бог да е с теб и с негова помощ, а и с помощта на силата, която струи от теб, да успееш да се справиш и да надвиеш болестта.
Невероятна топлина, красота, нежност,........ извират от думите ти.  Благодаря ти, че се включи и пишеш сред нас. Дано има повече хора като теб, готови да помогнат на всички мами на осиновени дечица, желаещи да дадат най-доброто от себе си и да възпитат и помогнат на невръстните си рожби да израстнат като горди, силни и достойни хора.

Тони 

 Тони,

да имаш сили и здраве!



Хора,

не се заблуждавайте,

понякога най-милите думи тук са гарнирани със заплашителни писма и бележки на лични, каквито аз получавам.


"Сцената"   и  "зад кулисите" са различни територии, където дамите имат различни лица.



Няма да цитирам имена.

Майчината любов и грамотността  на няколко мами и татковци тук ми дадоха сили да се погледна и да не падам до нивото да соча имена.

БЛАГОДАРЯ,ТОНИ!
Пожелавам ти бързо възстановяване.
 

Тони, нека Бог да пази теб и семейството ти и ти дава много сили.

Тони, не обвинявам родителите си, че и до днес се правят на "ни лук яли, ни лук мирисали" и никой не посмява да загатне дори това, че съм осиновена. Явно си е до човек, а и нравите у нас се променят доста трудно. За хората е било ясно още когато аз не съм го осъзнавала. Някои роднини се изпускат, като им задам провокативни въпроси или говоря убедено за осиновяването ми, защото си мислят, че го знам директно от майка ми и баща ми. Като се усетят си "глътват" езика! Не се сърди на родителите си, (още повече, че вече не са на този свят), за това че не са ти казали. Това не променя особено нещата. Важното е, че са били добри с теб. Желая ти здраве, от тук на сетне, късмет (явно е, че не те изоставя дори и когато е най-трудно), обич и разбирателство в семейството ти!