Здравейте!
Има ли ли сте разочарования от собствените си планове за бъдещето?
Знам, че всичко се случва за добро, но по някога е много трудно да го видиш.
На 29 години съм и се разделих с приятеля ми. Живяхме заедно 2 години, а преди това година и половина бяхме гаджета. Говорили сме си за брак, деца, семейство и всичко, както си му е реда.
За това време съм си затваряла очите за доста неща, но нали връзката има нужда и от компромиси! Напоследък обаче той започна да се държи ужасно неуважително, позволяваше си да ме обижда, беше арогантен спрямо мен, съответно и осъзнах, че компромисите са само от моя страна! Всичко, което казвах не беше правилно, трябваше да го играя на безгласна буква, което хич не ми приляга! След доста мислене и време осъзнах, че всичко, което се случва между нас не отговаря на представите ми за щастлива връзка и семейство занапред. Родителите ми разбираха, че нещо се случва, постоянно ми повтарят, че не изглеждам щастлива, без да съм им споделяла каквото и да било относно отношенията ни.
Взех решение да си тръгна, а той в такива ситуации обръща другата страна на палачинката - изключително добър, сладки приказки и усмивки.
Сега поглеждайки назад сякаш изпитвам страх, че съм направила грешка. Винаги след каквато и да е кавга аз се чувствах виновна и аз се извинявах, хитро успяваше да извърти ситуацията.
Чувствам се, едва ли не, престаряла, защото на тези години съм сама. Чисто обществено се чувствам притисната, всички близки са семейни, имат вече големи деца. Вечните въпроси “кога?”, “хайде, ти си наред!” нямат край. Мъчно ми е, че се получи така, минава ми през ум да се върна крачка назад, просто, за да знам, че не съм сама и че ще се случи и на мен.
От друга страна се чувствам изпита и нямам енергията да се занимавам с никой, да започвам отново всичко отначало…
Има ли ли сте разочарования от собствените си планове за бъдещето?
Знам, че всичко се случва за добро, но по някога е много трудно да го видиш.
На 29 години съм и се разделих с приятеля ми. Живяхме заедно 2 години, а преди това година и половина бяхме гаджета. Говорили сме си за брак, деца, семейство и всичко, както си му е реда.
За това време съм си затваряла очите за доста неща, но нали връзката има нужда и от компромиси! Напоследък обаче той започна да се държи ужасно неуважително, позволяваше си да ме обижда, беше арогантен спрямо мен, съответно и осъзнах, че компромисите са само от моя страна! Всичко, което казвах не беше правилно, трябваше да го играя на безгласна буква, което хич не ми приляга! След доста мислене и време осъзнах, че всичко, което се случва между нас не отговаря на представите ми за щастлива връзка и семейство занапред. Родителите ми разбираха, че нещо се случва, постоянно ми повтарят, че не изглеждам щастлива, без да съм им споделяла каквото и да било относно отношенията ни.
Взех решение да си тръгна, а той в такива ситуации обръща другата страна на палачинката - изключително добър, сладки приказки и усмивки.
Сега поглеждайки назад сякаш изпитвам страх, че съм направила грешка. Винаги след каквато и да е кавга аз се чувствах виновна и аз се извинявах, хитро успяваше да извърти ситуацията.
Чувствам се, едва ли не, престаряла, защото на тези години съм сама. Чисто обществено се чувствам притисната, всички близки са семейни, имат вече големи деца. Вечните въпроси “кога?”, “хайде, ти си наред!” нямат край. Мъчно ми е, че се получи така, минава ми през ум да се върна крачка назад, просто, за да знам, че не съм сама и че ще се случи и на мен.
От друга страна се чувствам изпита и нямам енергията да се занимавам с никой, да започвам отново всичко отначало…
Никъде не се споменава ролята на мъжете. Те явно няма проблем да си живеят живота. И пак се избягва въпросът какво ще стане, ако навсякъде се ражда като в катун. Странно защо обаче миграцията е все на запад, а никой не иска да ходи в държавите с "отлична" демография, дори собствените им граждани.