Как преодоляхте факта, че(може би)никога няма да можете да имате биологично дете

Предполагам, че на никого не му е било лесно да преживее това. При нас нагласата за осиновяване беше от самото начало на съвместната ни връзка - с моят съпруг се оженихме в малко по-напреднала възраст - аз на 35, той на 43г./първи брак/. Знаехме си, че на тази възраст ще има проблеми с бременността. За 3-4 г. преживяхме много мъки и потрошихме много нерви и пари за нищо - пиротонит след цветна снимка, мъртъв плод благодарение на некадърен лекар, ходене по Ст.Загора, Варна, София и къде ли не по лекари и какво ли още не ... А да не говорим за страничните ефекти от всички изпити лекарства... И въпреки, че нямам диагноза стерилитет, миналата година спряхме да ходим по лекари и решихме да подадем документи за осиновяване. Сега чакаме да ни извикат за детенце. Така, че всичко е психическа нагласа, разбирателство и надежда. Не крийте чувствата и намеренията си, а говорете открито един с друг, споделяйте тревогите, радостите и отговорностите. Не се упреквайте за това, че съдбата ви е отредила такава участ - в България над 200 000 семейства са бездетни.
На всички тръгнали по този път желая успех!

Ами не беше трудно, колкото и странно да звучи, след 4 аборта просто не исках повече да се мъча физически и психически. Още след третия знаех, че шансът е малък, още повече, че при мен проблемът е и наследствен и не искам да го предавам на децата си, ако бих имала билогоични такива, така че месец след последната загуба отидохме и взехме заявлението.
Но аз по принцип не обичам да драматизирам и гледам трезво на нещата. Просто реших, че това за мен е непостижима цел и трябва да приема, че не мога да я постигна и това е. Имах притеснение, че оставям мъжа си без биологично негово потомство, но в крайна сметка знам, че той ме обича и е с мен, не за да се размножи.

Ами, присъединявам се с лека корекция, нямам 4 аборта - 1 аборт и последващи 5 години стерилитет, 2 неуспешни инсеминации и 3 неуспешни инвитро цикъла. След толкова напрежение, тормоз и неравна борба с природата, изнасилване на организма, тревоги на мъж ми (странно е, но той се притесняваше повече от мен по време на инвитрото ) изобщо не е трудно да вземеш такова решение. Интересното при мен е, че след като казах Край ми стана много по-леко, напрежението и неистовото желание да направя нещо изчезнаха и се успокоих. Е, дано да се запази така 

И на мен - така ми олекна, направо не камък, а чувал с камъни ми падна от гърба. Сега се чувствам страшна щастлива, дори и бременна не съм се чувствала толкова щастлива, защото само се тормозех и проверявах през половин час има ли кръв или няма. Отново живея.

Знаеш ли, предполагам, че доста жени ще ти отговорят  по сходен начин, въпреки уникалността на ситуациите и различието на характерите.
Има по-емоционални натури, които имат нужда да докоснат дъното за да изплуват след време на повърхността.
Други са по-рационални и намират изход в "математическата" логика.
Трети имат нужда да изминат целия път на болката. Четвърти така и не се прощават с нея.

Всъщност едно от най-важните неща, сама си го разбрала: време. За да мине, трябва време. Трябва човек да си мине по етапите. Не бива да се самозалъгва, че не го боли, когато го боли. Но трябва и да продължи напред. И аз не знам защо, но досега друг вариант не ми е хрумвал.

Ще ти кажа за себе си. Въпреки, че и аз нямам крайна диагноза стерилитет, просто в един момент се уморих от болката. Мечтаех за бебета от малка. Още като хлапе, си спомням, че един ден реших твърдо, че когато порасна ще имам много деца и ще осиновя поне едно. Изобщо нямам представа защо съм го желала. Беше много отдавна. Забравих вече и първите години на отчаяни сълзи и недоумение "Защо аз?"

Спомням си как докато мечтаех и се борех за деца, пораснах, съзрях, някъде по пътя натрупах опит - станах нещо, срещнах партньори, разделих се с тях, погребах близки, бях на сватби и кръщенета...някак като насън. Мечтата може да стане нещо, което да те обсеби и да те погълне изцяло.

Моето спасение беше времето. Аз съм от тези дето стигат до дъното и малко преди съвсем да потънат някакъв инстикт за самосъхранение ги кара да ритнат с крак и да заплуват нагоре.
Това, което наистина разбирам сега е, че преди 10, 8 или 5 години не бях готова за майка на едно дете неродено от мен. Още ме болеше мен самата. Затова не ме учудва мнението на психолозите относно преживяването на собствените болки. Прави са.
Как бих могла да отдам нужното внимание на неговата болка, на неговата загуба, ако не съм надживяла моите?

Така че, Брамбалина, дай си време. Остави се малко да те поболи, не се опъвай и не се срамувай. По-добре сега, отколкото да трупаш в себе си и да създаваш предпоставки за бомба със закъснител. Подразбирам, че имаш свестен човек до себе си. Прегърни го и си поплачи на рамото му. Не си мисли, че той вижда в теб това, което ти виждаш в себе си. В теб той вижда жена си, която е харесал преди време и щом е до теб, значи харесва и обича още.
Само ние се виждаме като "недостойни", "ненормални", "различни"...

[Само ние се виждаме като "недостойни", "ненормални", "различни"...
Абсолютно точно,DarZaMen!Това сме го изпитали, предполагам ,всички!
Брамбалина, миличка,изстрадай това,което те мъчи!Убедена съм, че когато си вземете вашето детенце нещата ще се променят.
Ние също минахме през един "малък"ад. 5 години -Пловдив, Русе, София-болници, най-добрите лекари, изследвания,цветни снимки, лечения и накрая диагноза : "Нищо ви няма!" Когато чух това, едва не умрях. Мислех си ,че щеше да е по-добре ако ни бяха открили нещо !Спаси ме това ,че след 3 месеца ни се обадиха за нашата принцеса.Когато си я взехме вкъщи всичко се промени-ние вече бяхме семейство и с нищо не се различавахме от другите. Вървях по улиците и се хвалех на всеки. Нищо друго не ме интересуваше повече-единствено моето съкровище!Докато.............след още 5 години разбрах незнайно как,че съм бременна.Навярно няма да ми повярваш, но тогава изпитвах страхотен яд!И знаеш ли защо?Защото ще трябва да поделя любовта си към Мони/осиновеното ми съкровище/ с другото дете!Мислех си ,че няма да имам толкова много време за нея,че тя ще страда ,плачех за нея, дори когато бях на задържане в болницата.
Сега,обаче си мисля,че всичко това просто е трябвало да ми се случи и ,че трябва да съм благодална на Бог, че имам 2 прекрасни принцеси/може би мъжкарани /,които много,много обичам.Така, че миличка не би могла да знаеш какво ще ти се случи в бъдеще и как би се почувствала тогава.Дай Боже, да ти се случат само хубави неща!Моля се, за теб и твоето семейство!

DarZaMen то е описала много точно - понякога наистина трябва да стигнеш дъното, за да изплуваш. Но повярвай ми, Господ не дава на човек повече, отколкото може да носи. Да акжа, че не ме е боляло и че ми е било лесно, ще излъжа. Имаше моменти дори, когато траеше процедурата, срещите с психолозите от агенцията и т.н., когато в мен напираше бунтът "защо". Не знам защо, разбрах обаче, че Господ си избира хората за осиновители - и може би едва когато разбрах това, едва когато тази идея приех със сърцето и разума си, тогава се успокоих, болката утихна. Неговата воля е била да осиновя, а не да родя. Най-важното е детето да е щастливо, а то пак си е мое.
Няма рецепта за тази болка, но времето и Господ я лекуват. Дай им шанс.

борба,болка,раzо4арование и ресението да си имас дете.всаснуст по важно е това ресение да всемес и да не се лутас и zадавас вапроси zасто аz,какво при4иниавам на сапруга си и т.н.
аz парво биах ресила 4е ниама да имам дете и с таzи мисал добре живеех/имам zдравословни проблеми/но един ден се zапоzнах с една стара дама коиато ниамасе деzа и расбрах 4е живот беz деzа не е zа мене.не не си мислете 4е се надиавам ниакои да ме гледа като остареиа ,но едно обаждане една нова година сас семеиство е наистина несто много zено.
парво благодарение на инвитро  сабремениах 2 пати но в 6 м си сагубих бебенzата.биах ресила да се бориа и тогава не мислих zа осиновиаване.това ресение доиде като подарак  от горе а и моето малко сакровисте састо.
пониакога го наблудавам и си мислиа колко много  прилика има в мом4енzето ми и сапругат ми.
сега 4акаме насата принzеса и то с голиамо нетарпение.
/несто не се справиам с кирилиzатораъисвинете ме /

При нас нямаше нужда да ходим по лекари и да се самоизмъчваме,видяхме че след няколко години нищо не става и решението бе взето.
Никога не съм мислила за това,за биологичното дете,разбиранията ми са такива.Знам,че всички сме направени от еднакви атоми,клетки и т.н.,другото е човешка суета.
Когато детето е при вас даже идва момент,в който чувствате че сте го родили вие.
Търпение и тези мисли ще отминат както са дошли,останалото е Божа работа.
Бъдете здрави.

болката е една и съща при толкова различни жени тук във форума. на някой им трябва много време /аз/  за да  разберат че има и друг път. при мен борбата беше дълги години докато мъжо ми каза СПРИ искам здрава жена до мен. така решението за осиновяване взе той а аз продължавах да се надявам на чудо. сега съжалявам за загубените години. до сега сигурно щяхме да сме поне с три деца.
благодарна съм че имаше кой да ме свали на земята навреме.
сега съм най-щастливата мама

Аз не съм страдала от личното си "нереализиране" като БМ. След като с мъжа ми си направихме всички изследвания, които показаха че сме наред (и след рева ми при някои болезнени процедури свързане с проходимост на тръбите), с мъжа ми решихме заедно, че е по-важно че сме заедно и да не харчим пари по навярно неколкократното инвитро  ("обнадеждиха ни" с успеваемост 25% и минимална цена от 2500 евро на опит) е по-уместно да си осиновим детенце и инведтираме в него нашата любов и емоции.

Мили момичета,
прекланям се пред всички вас.Аз нямам този проблем, имам две свои деца, но съм осиновена. Много съм мислила по този въпрос, какво ли е коствало на майка ми моето осиновяване. При нея е малко по-различно, баща ми е 1000% стерилен.Помолил я е да осиновят дете, за да е *чуждо и за двамата* по неговите думи. Така моята майка, здрава, с абсолютно запазени детеродни органи и функции се е лишила от божият дар да стане майка износвайки и раждайки детето си. Винаги съм си задавала въпроса как ли се е чувствала и какво ли е коствало всичко това, но не мога да се осмеля да я питам.Казвала ми е веднъж, че толкова много обича баща ми, че изобщо не се е подвоумила на молбата му, приела я е веднага, безрезервно и никога не е съжалила, че не е познала бременност и раждане.
Добре, че ви има вас майчета, благодарение на които деца като мен, изоставени на произвола на съдбата да получиме шанса да имаме семейство, родители, обич, нежност и майчина ласка.
Поклон пред вас!!! 

Олеле, мерипопинс, този поклон е много разчустващ, въпреки че съм убедена, че повечето майки осиновителки са предоволни и на една обикновена усмивка и на гледката, че детето им расте щастливо и спокойно.

Както казах и по-горе, има много различни начини, по които една жена приема факта, че може би няма да има свои деца.
Завиждам благородно на "математическите" психики. Не става - ми добре, какво ще се хабя и ще си тровя нервите! За жалост, обаче естеството на природата е друго. Малкото момиченце расте с мисълта, че някой ден ще стане майка. Гледа как котетата и кучетата раждат своите малки, гледа мама и другите лелки с коремчета, играе с кукли и надали има нещо по-нормално от това, да очаква някой ден и с нея да се случи същото.

Според мен, решението да осиновиш не е трудно. Трудно е да тръгнеш по пътя на процедурите за осиновяване. Ако просто някой, някъде "раздаваше" бебета, повечето от нас отдавна да са станали майки. Факта, обаче, че за разлика от натуралната бременност, имаме възможността да обмислим по-надълбоко отговорността, желанието ни да сме по-стабилни, да предложим на едно или повече деца по-подсигурен живот, да преценим материалната, емоционалната страна и семейната обстановка - забавя решението.

Да не забравяме един много важен фактор. Мъжа до нас, ако го има. Независимо дали невъзможността за възпроизводство е в нас или него, той помага или възпрепятства значително осъществяването на подобно решение.
Сякаш непрекъснато забравяме за тях, а ми прави впечатление, че повечето майчета тук са дарени с прекрасни партньори. Подкрепата от мъжа до нас е неоценима помощ, не бива да го забравяме.

Понякога по-голямата болка идва не от невъзможността да родиш дете, а от неподкрепата на близките. Преди да срещна настоящия си партньор съм чувала думи, които отекваха дълго в съзнанието ми. "На бодлива крава, Бог рога не дава...", "Заради теб се отказах от най-святото за един човек..."...и т.н.

Не, решението да осиновиш дете не е трудно, но пътя по осъществяването му, понякога е изпълнен с болка и трудности. С подкрепата на поне още един човек, обаче се превръща в нещо реално и прекрасно!

Виж, ако някой заслужава поклон, то това са жените, които сами, без ничия подкрепа се грижат за децата си! Тук има такива и аз им се покланям!

Не зная защо така подигравателно описваш написаното от мен DarZaMen .Просто този поклон изразява бурята от топли чувства, която върлува в душата ми, когато става въпрос за майки-осиновителки.Написах го съвсем искрено, от сърце и наистина смятам, че тези жени заслужават поклона ми. Колкото до самотните майки, аз също спдам към тази категория, макар да имам партньор до себе си в момента, но без брак и обврзаност.Аз също съм разведена майка на две деца, чиит баща е напълно дезинтересиран относно потребностите и преживяванията им. Смятам, че ние прсто се грижиме за децата си и ни е доста по-трудно, отколкото н несамотните.Но да ни се покланят е прекалено, по-скоро нямаме избор, не можеш да изхвърлиш детето си или да забравиш, че го има.Продължаваш напред да се бориш сама за стандарт на живот, с битовизмите и всички други проблеми и това е.
Всъщност няма значение и не искам да се изтълкува като заяждане или нещо негативно.Просто вложих чувства в поклона си и се почувствах малко засегната от омаловажаването му и иронията с която си го приела.

Подигравателно?! Ирония?! Ти ме остави без думи...

мери попинс по-спокойно
ако беше чела добре щеше да разбереш ДАрЗАМЕн
обаче ДарЗаМЕн ситла ти е по-особен и ако си спомняш и аз реагирах като Мерипопинз - просто стила ти е по-различен от нашия и не винаги човек възприема правилно нещата

а по темата - нямам отговор, защото не съм минала по този път, но ако нещо ми се стри вярно - това е първия пост на ДарЗая Мен - за това, че всеки минава през живота според натурата си
на авторката желая да намери сили да не носи постоянно болка в душата си... а вярвам, че надали ще се сктигне до осиновяване /асвен при груба намеса от страна на партньора8 ако няма реално желание..а после всичко само ще се нареди

Aми явно е така, ако си давах сметка за стила ми, със сигурност щях да го сменя, защото намерението ми е много далечно от това да иронизирам и подигравам...

По прицип идеята на темата беше да пишем за болката, та затова се присетих за стари истории.

Иначе бях повече от искрена казвайки, че думите на мерипопинс са много разчустващи, наистина не разбирам защо нещо казано емоционално и прието също толкова емоционално, може да бъде изтълкувано като ирония...
Надявам се от сърце да спомогна, поне отчасти, един ден детето ми да пази подобни спомени. (Дано този път стила ми да е малко по-ясен).

нека не размиваме темата пове4е, явно аз не съм разбрала смисъла, вложен от DarZaMen.Просто съм много емоционална и излях това, което извира от душата ми.После сьщо така първи4но се хвьрлих да защитя емоциите си.Явно говориме едно и също без да разберем.
  и най-топлите и сърде4ни поздрави!!!

Преодоляхме го заедно със съпругът ми.
При него проблеми никакви нямаше,проблема беше при мен,проблем който се лекува но бебето така и не идваше.
След вторият неуспешен опит ин витро,мъжът ми каза"Стига толкова".
Тъй като той присъстваше на втората манипулация и през цялото време беше плътно до мен,държейки ръката ми,видял и разбрал,че няма да ми позволи да се подложа на това трети път.
Самият той,е доста борбена личност и когато след вторият неуспешен опит,психиката ми буквално рухна,той беше човека на чието рамо плаках и прокилинах съдбата си.За миг не се замислих,че колкото ми е тежко на мен,толкова му е тежко и на него.
Тогава бях изпаднала нещо като черна дупка,не ядях,не спях,не се интересувах от никого и от нищо.Усещах,че не това е начина но просто не можех да изляза от там.И двамата осъзнавахме,че нещата все повече и повече се влошават,докато в един момент на откровенност,именно той ме накара да говоря......
Тогава повдигнахме въпроса за осиновяването.Искахме дете,дете което да обичаме,дете за което да се грижим,дете което да обичаме,дете на което да дадем цялата си любов.
Не вярвах,че един ден ще чуя така желаната и чакана думичка от детската уста"Мамо"
Сега,когато се върна във спомените си съжалявам за всичкото похабено време,съжалявам за всичката болка която трябваше да изтърпим,но явно така е трябвало да стане,докато се срешнем със нашите слънчица.

Когато неодавна,една позната,която от години се бори със стерилитета,все още неуспешно,ме попита"Не си ли любопитна,какво е да носиш девет месеца във корема си детето,не искаш ли да преживееш това?"
Отговорих и съвсем простичко и убедено"НЕ"
Много повече радост ми носи това да гледам,как всяка сутрин децата ми се събуждат и със протегнати ръчички,прегръщат и целуват мен и  татко си за добро утро,как всяка тяхна усмивка ме кара да се чувствам,невероятно щастлива,че именно аз съм майка на тези невероятни деца.
Тези всекидневни радости не бих заменила за нищо на света.

Написаното от Kordelia V.  ме подтикна да споделя с вас една житейска история. Най-близката приятелка на майка ми от ученическите години още има две деца, момиче и по-малък син.Години не е могла да забременее и е осиновила момиченцето, като след това явно от факта, че се е успкоила, спряла е да мисли само за това и чудото става-ражда синът си.От много малка все ми казваха, че въпреки момиченцето да не е рождено нейно дете, тя го обича много повече от родното си.Чувала съм това и от нея.Преди месец беше дошла на гости на майка ми за седмица от Пловдив и се видяхме.Вече като жена, майка чух отново с какъв патос и блясък в очите разказва за успехите на дъщеря си, която е по-голяма от мен, към 40 години мисля.Тъй като е имала неуспешен първи брак, майка и дори се разплака разказвайки ми как е успяла да срещне мъжът на живота си и как се развиват нещата при нея.Попитах я за синът и, отговорът и далеч не беше така емоционален.Не че не обича детето си, просто казва, че дъщеря и е най-големият дар, който някога е имала, най-красивото нещо *тя наистина е много мила и красива жена*, освен това е дошла при нея когато е била стигнала до крайно отчаяне и е преобразила напълно живота и.... Та ето, че не е важно дали детето е рождено или не, стига да имаш сърце, което да умее да обича.Знаете има жени, на които да се чудиш на божията милост, дала им способността да износят сто деца, но не могат да бъдат майки и да дадат топлина и на едно.....На това казвам аз несправедливост, но за жалост нямаме силата да я променим.
ivka10, ти определено си щастлива жена.Имаш всичко, към което всеки се стреми през живота си.Открила си истинският човек, нещо което рядко се среща, а заедно двамата сте открили децата си.Това е истинското и стойностното, това е щастие.Повечето никога не го срещат през житейският си път.Сърдечен поздрав от сърце на теб и цялото ти семейство.
За сравнение ще ви разкажа нещо от живота си, с риск да ви досадя. Тъй като съм с отрицателен резус фактор на кръвта, след първото раждане не можех да забременея 7 години.Това ме убиваше, накрая при всяка менструация изпадах в истерия и ревях с дни.Една вечер казах на бившият си вече съпруг, че ак това продлжи рискувам да полудея.Освен това е пълно с изоставени, мили дечица, такива като мен, като му обясних, че не само циганета изоставят, дадох себе си за пример отново и това, че въпреки всичко съм постигнала много в живота си, независимо гена, който нося в себе си.Отговора беше категоричен, че съм луда естествено беше първото.В къщата му нямало да влезе сополиво цигане, абсурд било да приеме, камоли да се грижи за някакво си дете, на което кой знае какви са родителите и какво ще стане, крадец, убиец или бавноразвиващо се в най-добрия случай и какви ли още не ужасни неща, които се притеснявам дори да пиша пред вас.Обясни ми, че си имам едно дете и не разбира какъв е тоя зор за още едно, да не спя отново по цели нощи, да пилееме пари, вместо да отгледаме добре дъщеря си.Накрая заключи да съм благодарна, че заради истериите ми се съгласил на второ, а за чуждо да не мисля дори или се развежда, пък аз ако искам после да ставам майка Тереза и т.н. грубости, глупости и обиди.
Сега разбираш ivka10 защо ти казвам, че си щастлива жена с такъв истински и стойностен мъж до себе си.Ако аз бях на твое място, моят сигурно щеше да ме мъчи първо 1000 пъти с ин витро и накрая щях да свърша най-вероятно в лудницата.
Моля, да ме извините за огромните писания, но имах нужда да споделя чувствата си. 

[color=blue]ivka10, ти определено си щастлива жена.Имаш всичко, към което всеки се стреми през живота си.Открила си истинският човек, нещо което рядко се среща, а заедно двамата сте открили децата си.Това е истинското и стойностното, това е щастие.[/color]
[/quote]
 
Да, Marypoppins е напълно права като казва, че да преодолееш това и да се решиш на осиновяване трябва и да имаш някой, който те подкрепя.  Аз имам до себе си такъв човек и затова не ми се наложи да гледам така драматично на осиновяването. Още от самото начало, след като се оженихме, ние си обсъждахме най-разни варианти как би протекъл съвместния ни живот и то поради факта, че наши приятели които уж много се обичаха, пък после бързо-бързо се разведоха и то след като вече имаха и дете.  Та си говорихме , че ако до 5 години нямаме дете, ще подадем документи за осиновяване.  Впоследствие се разбра, че аз имам хормонални проблеми, които уж бързо се оправяли/според докторите/, но така и не забременях. Пет години минаха и една сутрин съпругът ми ме попита дали не съм се отказала от това, което сме си говорили... и така , отидохме и подадохме документи. Не съм правила никакви скъпи процедури, ин витро  и др., защото първо нямам доверие на лекарите, а и предпочитам да си дам парите за детенце, а не на доктори или здравна система. Моя приятелка прави всичко , което ви дойде на ум и нищо.  За мен това е Божа работа - вярвам в съдбата и ако е писано - ще стане. Именно за това нямаше какво да преодолявам. Но истината е, че имахме подкрепата на цялото ни голямо семейство /моето и на съпруга ми/. И сега всички се радват на нашето слънчице.  Ако не можете да преодолеете факта, че няма да имате рожд. дете, просто сменете гледната точка.  Аз изстрадах три бременности-две на моята най-близка приятелка и на жената на брат ми /рискова/. Толкова се притеснявах през цялото време за тях и за бебетата, че ако аз забременея, сигурно ще се побъркам от притеснение. 
Май малко се позабравих в писането, извинявайте!