Кой е бил най-тежкия период във вашия живот?

Още не съм го превъзмогнала и е свързан със загуба на много близки хора.

На смърт след смърт. Най- близките ми, най- скъпите ми. И вчера си бил дете, днес си вече голям.
Днес съм силно устойчива, но си платих моя дан.

Мисля че най-тежък е този, който ти се е най-пресен. Преживявам го в момента... Имала съм тежки моменти свързани със здравето на близки или загуби, но най-пресен ми е загубата на моето 15 годишно приятелче - моята писана. Знам, че много хора няма да ме разберат, но как да забравя розовото носленце, топлите лапички, нежните милувки, погледа... Трудно ми е и ми липсва ужасно... Трябва да се науча да живея без нея, но е трудно...
Съжалявам за загубите ви и ви желая сили и кураж!

За мой късмет родителите ми са живи и здрави.
Най-тежкият, мисля, че са 3:
- сълзите в очите на майка ми. Там ,,в бръчките. Милата ми, опитваше се да ги скрие, а аз знаех, че умирам
- тел звън и” опитаха се да убият брат ти”
- навсякъде вода, ние по сградата на улицата…. Нямаме дом, а сме мокри. И страха в очите на детето и съпруга ми. Чувствах се като животно в капан.

Борбата и загубата на съпруга ми, на половината от цялото ми.
Не мисля, че ще свърши този период.
На сълзите в очите на децата ни, гледайки го как си отива и как го гушкаха преди да го вземат, макар и само едно болно тяло.
🙏

Преждевременното раждане на сина ни. Още като ми се спукаха водите започнах да се притеснявам, но като се роди 1110 грама, с главичка колкото портокал, направо рухнах. Питахме се ще оцелее ли, дали ще може да вижда, да чува, да ходи. Вече е пълнолетен и здрав като бик засега, но ужасът от преживяното няма да го забравя. На всички професионалисти - акушерки, гинеколози, медицински сестри, рехабилитатори, очни лекари, невролози, специалисти по образна диагностика и много други ще съм им благодарна до края на живота ми.

Да сме живи и здрави дано! Всичко друго се оправя

Борбата месеци наред докато бях бременна и накрая загубата на бебето ми по най-тежкия начин. А като знам през какво преминах за да забременея... Това беше ада в живота ми, дано свърши скоро това нещастие.

Смъртта на майка ми и месец по-късно на баща ми, с 6-месечно бебе. Бях толкова в ступор, че мъжът ми плачеше вместо мен. Кошмарен период - най-голямото щастие и най-голямата мъка в едно.

Най-тежкият беше, когато трябваше да направя избор: "детето ми или баща ми?". Бях на ръба, незнаех на къде да поема, тати умираше, а детето беше много болно. Направих избор, за който много хора ме осъдиха- избрах баща си. Мм си пусна отпуска да гледа детето, а аз отидох при тати. Всеки ден благодаря на Бога, че ме съжали и баща ми, както и детето се оправиха. Но, аз още се тормозя от избора си, сега бих направила същото, колкото и да е странно ...

Живота ми все е бил нареден. Нямала съм преживявания на смърт  на близки или тежки  моменти .
До момента на токсична любов влязла ненадейно в живота ми . Страшна душевна болка имах . Сега съм сама , но понякога тази болка в сърцето ми напира с много сълзи . Явно още тая нещо въпреки трите години раздяла вече .
На фона на вашите случки , моята е преживяема, но просто исках да споделя .

Когато майка ми ме подготвяше как ще напусне семейството и всяка вечер към 7 часа започваше да ми говори, а аз бях на 11, започвах да плача и после получавах  ужасни мигрени. Никога не съм имала мигрена, само тогава.Това беше една тайна която аз трябваше да пазя за нея. Тя направо ме уби тогава. Струва ми се, че тази агония трая няколко месеца, докато накрая просто не ми беше останало нищо и исках тя да се маха вече.

Порочния кръг в който се опитвах да помогна на наркоависимия ми брат, но имах чуството ,че затъвам с него. За мен беше "невъзможен" човек, енергиен вампир. Чувствах се смачкана психически и много манипулирана .

А защо питаш? Някакъв новорегистриран...

Най-тежкият период в живота ми беше миналата година, когато загубихме 4 близки, единият, от които баща ми. Няма по-тежък момент за мен. Чак сега си стъпвам вече на краката.

Най - тежките ми периоди  бяха : когато загубих баба ми , когато лежах в болница с херпес зостер с минингит беше ужасно и когато майка ми научи за изневярата на баща ми . Въпреки , че го хвана на няколко пъти той отрича ... Тогава живота ни и майка ми се промениха до неузнаваемост . И страхът , че може да нямам деца...

Имах прекрасен живот , нормален , подреден … изведнъж светът ни се обърна .
В началото на пандемията баща ми се разболя , като си спомня колко ни беше страх , че е Ковид , но се оказа по-лошо . В същата седмица разбрах , че съм бременна . Не знаех какво се случва с нас , беше ужасно . Нещо толкова хубаво и нещо толкова лошо едновременно . Будех се със страх и се молих да е лош сън . Най-големия кошмар в живота ми . Не можех да спя , да ям , да се усмихвам , да върша най-обикновените неща . Бях много изплашена и притеснена . Не можех да повярвам и да преживея това , което се случва с баща ми . Близките ми започнаха да се притесняват и за мен . След няма и два месеца лутане , татко постъпи за операция , а на другия ден аз се озовах в съседна болница  с тромб в крака . Сякаш усещах , че един от двама ни няма да оцелее . И така и стана , баща ми е починал поради лекарска немърливост , а аз разбрах чак , когато ме изписаха , защото било опасно да ми кажат .

Трудно ми е да говоря за това , но вашите истории ме разчустваха и реших да споделя своята .

Тази тема си е за модератор.
Дами, как позволявате някой си да се рови в душите Ви.
А, и сигурно му харесва

Общо взето, последната година и половина. Не ми се разказва.
Имаше и едно погребение в този период, но то съвсем не беше гадно, колкото всичко останало.
Но имаше и много хубави моменти и хубави хора срещнах.

Смъртта на баща ми. 21г по късно, все още не мога да го "пусна". И мисля, че никога няма да мога.

Много са.! И всички бяха много тежки за мен!
-Когато бях на 3г.ме блъсна мотор..Може да е странно,но все още помня всяка една секунда от случая!
-Когато бях на 16,мама получи кръвоизлив! Течеше и кръв от всякъде! След известно време спря да диша! Нямаше я на този свят близо 5минути!
-Когато бях на 17г.сестра ми беше в депресия,защото мъжът и я изостави.Гледаше ме и си мислеше,че съм той.Хващаше ми ръката и ми говореше с неговото име и плачеше.Вечер бълнуваше,а аз стоях будна по цели нощи за да не направи нещо и ревах,защото ми беше много тежко да я гледам така.С много усилия и обич от моя страна се оправи!
-В същия този период,с приятеля ми се разделихме(по моя вина)! Няколко дни по-късно разбрах,че се е оженил за друга!
-В същия този период,разбрахме,че мама е болна от множествена склероза.
-В същия този период мама получи инсулт.
Водих я за ръчичка,защото не можеше да вижда добре.Цялата и лява част на тялото не функционираше.
-Започнах отново връзка с приятеля ми и имахме проблеми със целия свят! Бившия ми реши и той да се присъедини към иначе малкото проблеми.
-Мама получи втори инсулт!
-Сестра ми се върна при мъжа си! Нашите не бяха съгласни...! Имаше проблем и от двете страни на семействата.Нашите не ми даваха да се виждам със сестра ми! Още от първия ден,който се върна там свекърва и и направи проблем.Счупило се стъклото на вратата и паднало върху сестра ми! Беше цялата в кръв и със забити стъкла в китките.
-Останах сама с купища проблеми!
-На 18г,реших,че вече не издържам на всичко това.Напуснах приятеля ми без да му казвам и се омъжих за друг!Трябваше да избирам..него и проблемите или себе си и щастието ми!

-Когато детето ми беше на 2г и 6м,получи анафилактичен шок в болницата от антибиотик.(най-тежкото за мен)
Другите тежки периоди по се ядват...
Оставане без дом,глад....Ужас..! Поне не бях сама.А с човек,който ме обича и обичам!!
Благодаря на Бог! Сега всичко е наред! Изстрадала съм всичко това за тези хубави,безгрижни (бели кахъри,както се казва)дни в които живея!

Най -тежкият период беше в тийн годините между 13-20г когато изгубих всички близки внезапно през няколко години-баща ми, леля ми, дядо ми, баба ми и на 20 годишна възраст майка ми. А и сега не е лесно на 25г последната ми и любима баба си отиде внезапно преди 2 месеца. Просто сърцето ми се къса от 10 години общо взето.

Беше само 37 минути. 37те минути, в които сърцето на 4 месечното ми бебе беше спряно, за да се "закърпи"...
От тогава някакси нищо не е просто и леко.

Другото най-тежко, което изживявам и в момента е пътя към мен самата. Трънлив е, сега го откривам и ми е адски трудно!

Тежкият период за мен беше детството ми. Тогава различните деца бяха повод за срам. И до днес не го разбирам това, но ясно помня отхвърлянето. Възрастни и деца се държаха все едно състоянието на брат ми беше заразно. Все едно и двамата бяхме приносители.

От една възраст нататък спрях да изпитвам необходимост да се харесвам и да бъда приемана. Животът ми така се промени, че вече аз нямам нужда от хора, но те имат нужда от мен и уменията ми. Малко се срамувам да призная, че гледам с ненавист на повечето хора. Мисля обаче, че го заслужават.

Продължавам обаче всеки ден да умирам и да се тровя вътрешно от мисълта какво ще се случи с него, ако мен ме няма.

Тежкият момент, който за мен още продължава, е загубата на мъжа на сестра ми , с който си бяхме много близки, само на 39г от рак, внезапната смърт на майка ми след рутинна операция само два месеца след него и скъпата ми баба след инцидент на улицата отново два месеца след майка ми. В рамките на 6 месеца загубих 3ма скъпи за мен човека и останах пълен сирак. Още не съм ок, но мъжът ми е страхотен, приятелите също. Тежка е смъртта! То не е момент, а цяла вечност...

Когато на 8 години загубих баща си, който почина пред очите ми. Тогава не го осъзнавах, но това е белязало живота ми. Миналата година също, когато майка ми се разболя тежко от Ковид. Тормоз в работата и чужда страна няма да ги броя, но и те ми се отразиха тежко.

Последната една година. Мъжът ми е болен от страшна болест и се промени като личност, характер, ценностна система. Съвсем различен поглед има дори. Заяви ми, че любов няма и хората с брак живеят заедно заради децата или заради пари. А аз вярвам, че любовта движи света. Не иска да се лекува, заради множеството странични ефекти на лекарствата и няма начин никой да го убеди, че трябва. За мен все едно е умрял. Опитвам се да общувам по някакъв начин с него заради детето ни, което е ужасно трудно. На моменти си спомням какъв беше и си плача тайничко от детето.

Най-тежките ми периоди:
1. Бях на 5г., когато ме хоспитализираха заради най-обикновен грип, но в доста лошо общо състояние. Резултатите от кръвните изследвания не бяха добри. Бяхме в асансьора, когато лекарят съобщи на родителите ми, че вероятно се касае за рак. Никога няма да забравя как баща ми, който винаги е бил твърд като скала, се свлече на пода, а майка ми изпадна в истерия. Последваха две преливания на кръв, системи, много болка, бях заприличала на призрак. Помня и един ден, в който баща ми се хвърли върху мен и каза: "Пускам я да умре, не мога да гледам как се мъчи". Накрая се оказа, че ми няма нищо, бях получила тежки странични ефекти от един антибиотик. Историята е силно резюмирана, но преживях ужасни дни в онази болница.
2. Върнах се от болницата и ми беше забранено да показвам спуканите си вени на баба ми, която ме обичаше безкрайно. Бяха я излъгали, че са ме пратили при приятели на почивка. Да, но аз ги показах и дори й разказах. Последва тежък инсулт. Майка ми обвини мен. Няма да забравя чувството за вина.
3. Баба почина 3 години по- късно, като през цялото време беше на легло. Тя беше религиозна. Имах една детска библия и всеки ден й четях, макар че тя вече не ме познаваше. В мига, в който умря, аз усетих.
4. След тежка и трудно постигната бременност последваха сериозни проблеми със сина ми. Тук много боли и не мога да пиша, въпреки че многократно съм разказвала историята в други теми. Сега е добре.
5. Смъртта на баща ми преди 9 месеца- чиста професионална немарливист от страна на лекарите. Мразя ги. Не успя да се порадва на внучката си. И тук историята е дълга. Трябваше да внимавам с майка ми, когато й съобщих за инсулта. Една вечер стоях пред вратата й, позвъних по телефона и я помолих да ми отвори. Чух я как пищи отвътре, защото нямаше логична причина да й се изтърся почти в полунощ на вратата. Последваха осем дни между живота и смъртта, докато накрая всичко свърши. Отидохме в болницата, взехме документите. Майка ми и мъжът ми вървяха след мен, аз бях като омагьосана. Питаха ме къде отивам. Не отговарях. Влязох в първата погребална агенция, която видях. Избрах ковчег, цветя и т.н. Бях като робот. После дойде страшното. От дупката ме измъкна най- добрата ми приятелка, направо ме изтръгна от една бездна, в която пропадах. За първи път в живота ми някой, различен от родителите и мъжът ми, се погрижи за мен.
Това е.

В момента го изживявам.
От няколко месеца всеки ден плача.
Искам да дойде края най- сетне.

Най-тежкият ми период беше моето детство, живеейки в условията на домашно насилие. По-късно гладувах, тъй като извергът ни беше оставил без издръжка,  а майка ми не можеше да си намери работа. Мисля си, че сега ако ми се случи няма да го преживея, не знам дали децата са силни, или това ми е лимитът.

Най-тежките ми период е доста дълъг, когато съм изпитвала липсата на любов от родителите ми, а това е вече цял живот. Те са били там някъде, но за мен като нужди ги е нямало, нерядко са били и срещу мен. Тъпо е да го кажа, но в момента не изпитвам никакви чувства към тях освен презрение.