От 2-3 месеца посещавам първото дете, което ми предложиха. Когато я видях бях объркана и впечатлена. Определих я като особенна и странна с красиви черти. Описах я на приятелите си като приличаща на индийка. Исках да я видя пак и започнах да я посещавам. След няколко срещи се почувствах все по-заинтригувана от нея и все по-любопитна към историята й. И започнах да питам... Усещах трудност да се отговаря на някои от въпросите ми, някакво премълчаване. В крайна сметка се разбра - детето беше ромче и персонала от дома и от ОЗД се бяха обединили да мълчат около произхода, вероятно заради многократния си травматичен опит: кандидат-осиновителя да си тръгва поради тази реалност, а не поради нещо във визията на самото дете... Е мен като, че успяха да ме задържат през това първоначално премълчаване на истината за етническия произход на детето. Но когато я научих усещането ми за безгрижност и триумф (от това, че са ми предложили още в началото дете, което харесах) изчезна. Изпаднах в конфликт на лоялност - към себе си и предложеното ми дете. Бяхме осъществили контакт вече, а аз като че не исках "такова" дете! Но вече се чувствах отговорна за него и не можех да си тръгна и изчезна безследно просто ей така. И това ме блокира да изживея радостта си от дългочаквано събитие. Вътрешното ми напрежение все повече нараства. Трудно ми е в себе си да приема детето (въпреки, че я гушкам с много желание, топлина и нежност, а тя ми отговаря с доверие), а и не мога да я откажа - чувствам се отговорна към бъдещето й. Ужасявам се, че моя отказ може да бъде последван от още и детето да си остане и израстне в институция... Давам си сметка за влиянието на предразсъдъците ми върху емоциите ми. Психологическото ми образование ми помага да анализирам ситуацията и да се ориентирам в преживяванията и нагласите си... Но никак не ми е лесно. Гневна съм за укриването на информацията и снимките на детето, които също ми бяха спестени в началото с довода:"посъветваха ни да не ги показваме, защото в действителност децата са по-хубави"... И това е безспорен факт. Ако бях видяла момиченцето на снимка и ми бяха казали на първо четене за етническия му произход, признавам си щях да си тръгна първосигнално без да пожелая да я видя! Но тъй като бях въвлечена в стратегия, заложена на премълчаването в името на намиране на дом с обич за деца,(които са и хубави и здрави, при това мнозинство в социалните домове, но неможещи да бъдат "харесани", заради иначе малцинствения си произход) все още оставам и посещавам предложеното ми дете. Очакваме дело. А аз много мисля и се тревожа за онова, което предстои в живота ни като ситуации на отхвърляне и нетолерантност към различието на детето ми и за онова, което е заложено в гените й като биологична наследственост!?... Нямам никаква информация за бащата; за начина, по който е протекла бременността и за евентуални опити за прекъсването й. През предстоящия ни съвместен живот ще мога да получа отговор на въпрос, който винаги ме е вълнувал: Кое е по-личностно определящо - биологичната наследственост или социалната наследственост, формираща се през откопиране и възприемане на родителския модел на поведение? ...
Бих искала да получа мнения, опит и споделени преживявания на хора, които са станали родители на ромчета. Какво е различното (ако има такова) в поведението на техните деца?; Какво от заложената им по биологичен път циганска природа се проявява в поведението им на по-късни етапи от порастването им? Какви трудности срещат тези родители при възпитанието на децата си и при приемането им от обкръжението? Как ги преодоляват?; Как са разкрили на децата си тази двойна тайна: за осиновяването и за специфичния произход?; Как и доколко са ги запознали с характеристиките на ромския етнос? Как са заложили зачитане и уважение към положителните характеристики и културното наследство на циганите?...
Има ли осиновители, които са подкрепили търсенето на биологичните родители на децата си? И какво се е случило между двете семейства, ако се е стигнало до среща и контакти с ромската фамилия?....
Това са малка част от въпросите, които ме вълнуват. Не знам доколко те ще Ви предадат моите тревоги, очертаващи затормозяващ ме вътрешен конфликт: да преборя страховете и предразсъдъците си и стискайки зъби да успея да бъда майка на това дете ИЛИ да си позволя да бъда спонтанна, давайки си възможност да избягам от непочтенно режисираната ми ситуация!? Време почти не остана - очаква се само дата за делото....
Надявам се да се получи богата дискусия по темата!?
И още нещо окуражаващо (надявам се) за хората, на които тепърва предстои да се сблъскат с предложения да приемат за свое дете циганче. Вчера ходих за пореден път да видя детето - да добавя притежателното "ми" или "си" все още ми пречат съпротивите, провокирани от несъзнаваните ми предразсъдъци (онова, което изплува първо бяше асоциацията очертаваща мисловния модел на повечето от нас за ромите: "Циганите са мръсни, черни, бедни, непочтени и крадливи, необразовани и с ниска култура"... Ако човек успее дасе измъкне от властта на тези генерализации ще успее да види много нюанси. Така вчера в дома на бъдещата ми дъщеря видях много красота в чертите и очакване за мама и любов в очите на многото чернооки деца от групата й. Надявам се и очаквам да получа мнения и споделен опит!