Стиха, зад който наднича душата ви?

"Страхът убива, бавно ни убива...
А после ни превръща в подлеци"

Стефан Цанев


Мразя страхливите хора. Не точно страхливите, а тези, които от страх за себе си, си затварят очите за нещо, вместо да бият камбаната. Извинете за офф-а

Разбридвам утрото със отмалели пръсти,
със звън се ронят сребърни звезди.
Там някъде далече, долу в тъмното
невидима душата ми трепти.
Там някъде далече, долу в тленното
душата ми от бяла скръб не спи.
 

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме
и вените ми сплетени в гора ,
ми търсят ново непознато име.

Петя Дубарова

Ей това някак много ми влиза:

Точно днес, точно там ще застана-
по средата на главната улица,
ще разровя асфалта с ръката си,
ще засея два реда люляци,
ще разгоня зяпачите с камъни-
да останат единствено лудите,
за да будят задрямали пламъци
със очите си- кротко безумните.
Ти ще минеш по главната улица
по средата, през моя шпалир,
от цъфнали, дъхави люляци
и изгарящи луди очи.
Аз ще бъда накрая на пътя ти,
ще съм влюбен във всяка от крачките.
Точно както говорят мъдрите-
"всяко влюбено носи щастие".

Ето това е най-доброто описание на моя мироглед, душевност и усещания:

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА -
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

Стефан Цанев

Бъди все с мен
в свят пълен с чужда хубост,
една звездица в хаоса голям
води ме мълком да не се изгубя
топли ме с дъх, за да не мръзна сам...

Д.Дамянов

Нека се родя, тъй както никой
не се е раждал още на света!

Постелки от невен и чемерика
весталките за мен да изплетат.
В кобилешко око да се огледам
и нека се източа след това
до ириса кафяв на слънчогледа
над бухнала в облаци трева.

Над рамото ми лятото да лее
едва родена слънчева вода,
във мен животът сладостен да зрее,
току разхапан, сочен и чудат!

И нека си отида, както никой
не си е тръгвал още от света -
увивна като репеево лико,
коси от вятър нека разплета.

С ръце скалите да обвия,
да стигна до орловите гнезда
и жарки звездопадия да пия -
преди да се превърна във звезда!

Дори сега,
те виждам, с меки пръсти галеше косите ми,
в едно се бяха слели двете ни души,
А споменът, пламтящ, говореше чрез теб:
" - О, виждала съм как луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после най- безгрижно се отпускат, и заспиват,
под тежките, от злато изковани канделабри"

Това е последния куплет, общо са 12.  Неизвестен санскритски автор.

Поемата е "Черни невени"

На младини обичаме мъже
самоуверени, самолюбиви,
които дишат въздух нажежен,
които пият и не се напиват,
които ни желаят на часа -
и на часа забравят, че ни има,
които ни измъчват и насън
като съдба неотвратима.


След тях остава стъпкана трева,
порои сухи, дъх на изгоряло
и дълго, много дълго след това
душата ни боли и тялото.
Додето тихо дойде оня мъж
със длан като прохладен лист над тебе -
и ти прозреш накрая изведнъж,
че доброта ти е била потребна.


Станка Пенчева

Светло утро, ти прокуди
 всяка пара и мъгла-
пеперуди, пеперуди,
тънки, сребърни крила
..................................................................и т.н........на Лилиев

много ми харесва...........но не ми наднича душата от там чак......

много красиво...
настръхнаха ми косъмчетата по гърба като го прочетох ..
чие е ?

Вълче време

Георги Кушвалиев

И като вълк пред мириса на хора
Ще бъда предпазлив, ще се напрягам.
Езика си ще сдъвча от умора
И все едно – ще избягам.
Не можеш да ме стигнеш даже с мисъл,
Познавам и отрова и капани.
Ще виждаш, с нокти по снега съм писъл,
Но няма да ме хванеш.
Ще се скрия в сърцето си както знам,
С орисия пак да остана, пак да се скитам сам.
Ще зария спомена във ямата
И ще свикна с мисълта, че те няма.
По вълче време сам ще те открия
До тебе като сянка пак ще тичам
И впил в луната зъби ще завия
От яростта, че още те обичам.

Ами на някакъв пич - Новаков, от клубовете в дир-а е. Не знам дали освен ник му е и истинско име....

Не търси повторение- няма такова.
Прекалено сме слаби пред безвъзвратното.
Дори тази илюзия, наречена спомен,
ще умре, щом решиш да се върнеш обратно.

Калина Димитрова

Хей, позволи ми да ти напомня,
            че аз съм нежно,
            наивно цвете
и като тиха вода съм скромна...
            А ти небрежно
            ми взе сърцето,
а ти си ходиш, със мен закичен,
            а аз линея
            върху ревера,
защото ти си егоистичен,
            та аз не смея
            и да треперя...
Хей, напомни ми да ти напомня
            да те разсъня,
            да дам насока, -
аз като тих вир съм вероломна:
            който потъне -
            все е дълбоко!

            (Да не забравиш.
            Ще се удавиш.)

И ако някога не виждаш
Изход,
копай в пръстта подобно плоден
червей
и вдигай камъка от себе си
по - тежък,
за да намериш дума
по - силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,
копай небето.

Б. Пангелов

            Кълна ви се...

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.
 
И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас...

Стой тъй на най-високото от стъпалата,
облегната на каменния ръб.
Вплети, вплети в косите си и светлината.
Цветята до гръдта си стискай болно,
хвърли ги рязко, обърни се с гръб
в очите си с едно страдание неволно,
но вплитай, вплитай във косите си и светлината.
    ...........................

Томас Елиът

Пътища, които се пресичат
ако някога в света се разделят
като ранени змии криволичат ,
но никога от тях не става път.....

...................................................................

Не можем винаги да сме щастливи
от нас си тръгват толкова неща.
Безсилни сме отново да ги върнем
дори да правим опит за това.....



...................................................................

Голямото яйце
Голямото яйце всеки иска да го купи,
дома да го отнесе.
Но никой не напряга дупе
да го снесе. 
П.П. За съжаление, не помня името на автора. 

Всичко, което правя
трябва да бъде за теб.
Иначе няма да стане красиво.

Всяка моя стъпка
трябва към теб да ме води.
Иначе няма да смея да тръгна
и няма да мога да ходя.

И очите ми винаги
в твоите трябва да гледат.
Иначе ще са слепи за света, в който живея.

Всичко, което правя
трябва да е на теб посветено.
Иначе няма да бъда щастлива,
тъй както, когато съм с тебе.


Нямам представа кой е автора.Вие кажете.

Дали да живеем, сами за себе си
без да ни пука от чужди беди
дали да дадем
сърцето на Дявола
и кой ще откупи наще Души...

Безмилостно зелено разстояние,
след параходната бразда
и цялата превърната в страдание,
оставам като сянка на брега.
Една златиста сянка върху пясъка,
залитнала след твоето отплуване,
протегнала ръце като за ласка,
безсилна да заплаче на сбогуване.

И аз си имам такъв стих. Още преди 15 години си го нарекох " Всичко от майка ми " . В оригинал е " Крехки небеса " на Емили Дикинсън.

Философия на Любовта.
Пърси Шели

Потоците се вливат във реките,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
на сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата.
Вълна вълната гони и прегръща.
Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна.
До океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са
ако не ме целуваш ти.



 

http://www.truden.com/article83.html  , май не е стих , но е облякъл в думи много от това  , което някога съм искала да изразя .

Аз го имах в подписа си. Това е стихът, който дава представа за подхода ми към света:

...Нека запазим във времето тежко
малко нещо от Бога и нещо човешко...
                                          Н. Йорданов

"Светът е сън, сънят - измама,
а трябва някак да се продължи.
Ти мислиш, че той  е за двама -
повярваш ли в това - уви..."

Измислих те, защото никога не съм те срещала!
Измислих те, защото исках ти да си до мен!
Не се кори, не ме наричай грешница,
затова, че имам смелост да говоря с теб!
Очаквах те, но ти изглежда закъсня!
Сънувах те - без да виждам твоте черти!
Говорих с теб - без да чувам твоят глас!
Обичах те - без да знам въобще, че съществуваш!
Не! Недей нарича всичко илюзия!
Измислих те, защото в живота ми те няма!


Човек си. Човешко е да ненавиждаш,
но да простиш понякога е по-добре!
И ти си длъжен да повярваш,
че виновният вината си ще разбере!
Какво от туй, че тази вяра е жарава,
в която можеш сам да изгориш?!
Ти вярвай! Силният е длъжен да прощава!
Нима си слаба да не можеш да простиш?!

                        Плът

Греховна си! И ненаситна! Жадна!
И при това - тъй тясна да сбереш
духа ми с тъй грамадния летеж
към нещо друго - много по-грамадно.
...............................................................

                                 Д.Дамянов

Страхотна тема!   

Зад толкова много стихове прозира душата ми, че ми беше адски трудно да избера...и все пак избрах стихотворението долу, не заради песимистичните му нюанси, а именно за да покажа с него смисълът и значението на ЛЮБОВТА в моя живот...



    БЕЗ ЛЮБОВ

                     Блага Димитрова

        Без любов от днес нататък ще живея.
        Независима от телефон и случай.
        Няма да боли. И няма да копнея.
        Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

        Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
        но и няма да ми запламти лицето.
        Няма вдън-земя от мъка да потъна -
        но и няма да политна към небето.

        Няма да съм лоша - но и няма вече
        жест като безкраен хоризонт да сторя.
        Няма да ми притъмнява - но далече
        няма да ми се отваря цял простора.

        Няма вечерта да чакам изморена -
        но и утрото за мен не ще изгрява.
        Няма от слова да зъзна вкочанена -
        но и няма да изгарям над жарава.

        Няма да заплача на жестоко рамо -
        но и няма от сърце да се засмея.
        Няма да умирам аз от поглед само -
        но и всъщност няма вече да живея.

Я такая, как есть, я не буду другой!
Я такая, как есть, я останусь такой!
Я наивна бываю, бываю вредна!
Но такая, как есть, я на свете одна!
Я такая, как есть, я умею любить!
Кто увидит меня, тот не сможет забыть!
Я умею спасать и умею губить!
Я такая, как есть, я не стану иной!
Я немного поплачу у тебя за спиной!
Вытру слёзы и мило в ответ улыбнусь!
И такой, как я есть, я к тебе вернусь!
     

Никой дори не се е запитвал
имам ли време да дишам.
Моята обич със шепи раздавам,
чуждата мъка събирам.

Горя до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да бъдат щастливи!
Себе си слагам на края.

Михаил Белчев

Ето това....много често си го повтарям

"Коя съм аз и от къде ли идвам
Каква ли ще е моята съдба
С ръце напред без нищичко да виждам
вървя сама .... и ме е страх да спра.

Сама ли?
А защо само ще ходя
И докъде ще стигна тъй сама

Ще грабна Слънчевия огън.
В морето ще се потапя
Ще тичам из полето боса
с вятъра ще си шептим
изящни стихове във проза
за да не можем да заспим

В цветен бряг ще се обгръщам
в легло от парещи звезди
и в мислите си ще се връщам
към минали щастливи дни.

Ще падне марк.И в тишината...
Над мен Вселената ще бди
Ще имам всичко, но тогава
ще ми липсваш само Ти!"

Обичай ме сега, когато те обичам,
когато твоя съм- жадувай ме, зови ме,
сега простри ръце, когато ще дотичам,
че утре ще е късно и непоправимо.

 Уморена съм от приятели,
 които не са ми приятели...
 Уморена съм от обич,
  загубила буквата "о"
 и оставила по душата ми
 само белези и  синини...
 Уморена съм...
 
      Лиляна СТефанова

Високо застани над завист и обида,
над дребните сплетни -
високо да те видя!
Над всичко днес бъди, ти, обич синеока...
Звездите са звезди, защото са високо.

 Евтим Евтимов

Човек трябва да бъде така богат,
че след всяка загуба да му остават
още скъпи неща в този свят

една работа, която да го поглъща,
една песен изпята от сърце,
едно дете  да го чака вкъщи

Но ако всичко е вече изгубил,
ако нищо не чака от новия ден,
ако не може да люби -
той ще умре като ствол обгорен.

отсъстваш...
изпитвам чувството,
което единствено смъртта оставя,
защото смъртта какво е,
ако не отсъствие?

и още нещо, на което за жалост помня само началото:
никога не оставай несресана,
с неумити очи,
с дрехата, която ти досажда...

Цялото стихотворение, част от което е подписът ми:

АКО

АКО можеш да запазиш главата си, когато всички около теб
Губят своите и те обвиняват за това;
Ако можеш да си вярваш когато всички се съмняват в теб
Но да дадеш път на тяхното съмнение
Ако можеш да чакаш, но да не се умориш от чакане;
Или да бъдеш лъган, но да не се замесваш в  лъжи,
Или да бъдеш мразен, но да не даваш път на омразата,
И все пак да не си твърде добър или да говориш твърде мъдро

АКО можеш да мечтаеш и да не направиш мечтите свой господар;
Ако можеш да мислиш но да не направиш мислите своя цел;
Ако можеш да се сблъскаш с Триумфа и Нещастието
И да се отнесеш към тези двама измамници по един и същи начин;
Ако можеш да понесеш истините, които си изрекъл
Да бъдат изкривени от лъжците, за да направят клопка за глупците,
Или да видиш нещата за които си дал живота си разрушени
И да се унижиш и да ги изградиш отново с отдавна изхабени инструменти:

АКО можеш да направиш един куп от всичките си постижения
И да го рискуваш на хазартна игра,
И да изгубиш и да започнеш отново от самото начало
И никога да не произнесеш дума за своята загуба;
Ако можеш да насилиш сърцето си, нервите си и мускулите си
Да ти служат след като отдавна вече са престанали,
И така да продължиш когато няма нищо друго в теб
Освен Волята, която им казва: “Дръжте се!”

АКО можеш да говориш с тълпи, но да не загубиш своята добродетел,
Или да ходиш редом с крале, но да не изгубиш своята простота,
Ако нито врагове, нито любящи приятели могат да те наранят,
Ако всички разчитат на теб, но никой твърде много;
Ако можеш да изпълниш непрощаващата минута
С шейсет секунди, които наистина си заслужават,
То твоя е Земята и всичко, което е върху й,
И още повече-
ТИ ЩЕ БЪДЕШ МЪЖ, СИНЕ МОЙ!


Киплинг

и това:

И ЕДНА УСМИВКА

Нощта не трае никога безкрай.
А има щом като го казвам,
И щом като го потвърждавам.
В завършека на всяка скръб -
Един отворен, осветен прозорец
И винаги по някоя мечта те чака будна.
Желание и глад, които да задоволиш,
Изпълнено със чисти пориви сърце.
Протегната ръка,
отворена ръка,
загрижени очи,
Един живот живота ти да сподели.

Пол Елюар

Да видиш света в една песъчинка
и небето в дивото цвете
да задържиш безкрайността в дланта си
и вечността за час.
У. Блейк

.............

Отива си, понесъл в куфара мечти,
а джобовете му са пълни с вяра.
Из гънките на вехтия костюм,
под кръпките на дрипавите дрехи
(напоени с прах и пот, и кръв)
се крие лъч надежда
по детски чист.
Отива си, в друг град.
Там, някъде зад хоризонта.

........

Тичах в ранни зори срещу моя свят,
срещу вятъра, срещу тъгата,
със нозе от огньовете утринни парещи.

Добавям още един:

Stephen Crane
"I SAW A MAN PURSUING THE HORIZON"

I saw a man pursuing the horizon;
Round and round they sped.
I was disturbed at this;
I accosted the man.
"It is futile," I said,
"You can never -- "

"You lie," he cried,
And ran on.

"Когато вярата в живота, надежди, страхове се сринат,
на всички Богове с охота на кратко пак благодариме.
Че всичко живо отминава и мъртвия в окой остава...
Макар и бавно до морето, достига ручеят безимен!"
                                                                               Суинбърн

Моята душа не наднича, крие се, пущината... 
Ама за да не пропусна хубавата компания, слагам малко Лорка за портокалов привкус:

Ах, колко мъка, колко скръб ми струва
да те обичам, както те обичам!

От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът,
и шапката ми даже.

Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?

Ах, колко мъка, колко скръб ми струва
да те обичам, както те обичам!

И от друго стихотворение:
"Изгорнико красив, усетих аз,
запалили са мащерка у вас" 

Или Джелалудин Руми:

The springtime of Lovers has come,

that this dust bowl may become a garden;

the proclamation of heaven has come,

that the bird of the soul may rise in flight.

The sea becomes full of pearls,

the salt marsh becomes sweet as kauthar,

the stone becomes a ruby from the mine,

the body becomes wholly soul.

"Господ е дял мой, казва душата ми; затова ще се надявам на Него" Плачът на Еремия 3:24

и този също:

"Сложи ръка на мойте устни
когато морна и блуждае
криле душата ми отпусне
и безутешна възроптае
сложи ръка и запази ме..."

Д. Дебелянов

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА -
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

Стефан Цанев

Този и на мен ми е любим от много години.

А също и


Образование свише

Господ си има друга граматика.
В края на нашите приказки
слага кръстчета вместо точки,
слага кръстчета вместо подпис.
Господ, на ухо ти го казвам,
си има друга грамотност.

Георги Господинов

Сутрин е млада и девствена
моята истинска същност.
Слънчеви нишки разресвам
и пускам вятъра в къщи.

После съм тиха, следобедна.
Косите ми стават тежки.
И вадя от скрина спомени
за стари, случайни грешки.

Събличам тъгата привечер
и ставам луда и хубава.
Заплитам си цветни кичури.
До залез бясно танцувам.

А нощем съм дива и златна.
Ухая сладко на медовина.
По тялото ми пълзи луната.
И се топи наполовина.

Понякога съм метличина.
Друг път – каменно цвете.
Такава съм – все различна.
Менят ми се цветовете.

Атанас Далчев


ДЯВОЛСКО



                    Стрелките на отсрещния часовник
                    описват върху своя циферблат
                    дванайсетте кръга на моя ад
                    и жънат мойте часове отровни.


                    И аз лежа на дървения под
                    с коси от леден лепкав пот измокрени,
                    и аз умирам в стаята под покрива
                    тъй близко до самия небосвод.


                    А долу преминават автомобили,
                    трамваи като ветрове фучат
                    и смехове и крясъци звучат,
                    и тътнат кръчмите и публичните домове.


                    И за да заглуша във себе си скръбта,
                    понякога аз сядам на прозореца
                    и яростно оттам замервам хората
                    със пръст от старите саксии без цветя.


                    О, аз разбирам: този весел свят
                    със мене и със мойта смърт не свършва;
                    аз съм една ненужна жалка мърша
                    и мога ли да бъда техен брат?


                    Не искам състрадание от хората!
                    Аз имам всичко: моя е смъртта.
                    И аз ще се изплезя на света,
                    обесен върху черния прозорец.


                    1927 г.

Това винаги съм го свързвала много със себе си, не знам защо.Явно прикритата ми депресарска същност се показва 

Аз не съм аз.
Аз съм онзи,
който ходи край мене, но без да го виждам,
и когото съзирам понякога,
и когото понякога просто забравям,
който кротко замлъква, когато говоря,
който нежно прощава, когато изпитвам омраза,
който там се разхожда, където ме няма,
който прав ще остане, когато аз падна.

                     Reunited:   Two-sided poem

I saw her today.
I saw him today.

It’s been a while.
It seems like centuries.

She looked okay.
I couldn’t stop staring.

We talked for a while.
He looked so fine.

She kept looking at me and I wondered why.
He wouldn’t look me in the eye and I wondered why.

She asked me how I was and I told her about my new girlfriend.
He asked me if I had a boyfriend, and I told him I didn’t.

I pretended like I cared.
I pretended like I didn’t care.

She looked different than she used to.
He looked better than ever.

I gave her a friendly hug good-bye.
We held each other one more time.

And then I went surfing.
And then I went home and cried.

Хъм, аз май по default  съм him.

Петер Хандке:

Als das Kind Kind war,
ging es mit hängenden Armen,
wollte der Bach sei ein Fluß,
der Fluß sei ein Strom,
und diese Pfütze das Meer.

Als das Kind Kind war,
wußte es nicht, daß es Kind war,
alles war ihm beseelt,
und alle Seelen waren eins.

Als das Kind Kind war,
hatte es von nichts eine Meinung,
hatte keine Gewohnheit,
saß oft im Schneidersitz,
lief aus dem Stand,
hatte einen Wirbel im Haar
und machte kein Gesicht beim fotografieren.

Als das Kind Kind war,
war es die Zeit der folgenden Fragen:
Warum bin ich ich und warum nicht du?
Warum bin ich hier und warum nicht dort?
Wann begann die Zeit und wo endet der Raum?
Ist das Leben unter der Sonne nicht bloß ein Traum?
Ist was ich sehe und höre und rieche
nicht bloß der Schein einer Welt vor der Welt?
Gibt es tatsächlich das Böse und Leute,
die wirklich die Bösen sind?
Wie kann es sein, daß ich, der ich bin,
bevor ich wurde, nicht war,
und daß einmal ich, der ich bin,
nicht mehr der ich bin, sein werde?

Als das Kind Kind war,
würgte es am Spinat, an den Erbsen, am Milchreis,
und am gedünsteten Blumenkohl.
und ißt jetzt das alles und nicht nur zur Not.

Als das Kind Kind war,
erwachte es einmal in einem fremden Bett
und jetzt immer wieder,
erschienen ihm viele Menschen schön
und jetzt nur noch im Glücksfall,
stellte es sich klar ein Paradies vor
und kann es jetzt höchstens ahnen,
konnte es sich Nichts nicht denken
und schaudert heute davor.

Als das Kind Kind war,
spielte es mit Begeisterung
und jetzt, so ganz bei der Sache wie damals, nur noch,
wenn diese Sache seine Arbeit ist.

Als das Kind Kind war,
genügten ihm als Nahrung Apfel, Brot,
und so ist es immer noch.

Als das Kind Kind war,
fielen ihm die Beeren wie nur Beeren in die Hand
und jetzt immer noch,
machten ihm die frischen Walnüsse eine rauhe Zunge
und jetzt immer noch,
hatte es auf jedem Berg
die Sehnsucht nach dem immer höheren Berg,
und in jeden Stadt
die Sehnsucht nach der noch größeren Stadt,
und das ist immer noch so,
griff im Wipfel eines Baums nach dem Kirschen in einemHochgefühl
wie auch heute noch,
eine Scheu vor jedem Fremden
und hat sie immer noch,
wartete es auf den ersten Schnee,
und wartet so immer noch.

Als das Kind Kind war,
warf es einen Stock als Lanze gegen den Baum,
und sie zittert da heute noch.

Какво съм всъщност?
Едно дете, което се опива
от звука на свойто име.
Повтарям го отново и отново.
Встрани заставам и се вслушвам.
Никога не ми омръзва!
И твойто име никога не ти омръзва.
А мислил ли си ти, че твойто име
по много и различни начини
се произнася?

Уолт Уитман
 

Мъката

Тя идва, удря като нож,
умира призори, но белегът стои.
Кърви, а аз си зная как
и тази нощ съм жив,
и се прегръщам пак.

Михаил Белчев

хайде и аз към депресивните да се запиша

"Тази вечер ще си легнеш рано, но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана, туй което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати, ще възкръсват трепети и дни и ще трупаш мълком във блюдата на сърдечните везни:
РАДОСТТА - И ПЪРВОТО СТРАДАНИЕ;
ВЕРНОСТТА - И НЕЙНИТЕ ЛЪЖИ;
ЛАСКИТЕ - И ПЪРВАТА ДОСАДА;
КЛЕТВИТЕ И ПЪРВАТА ЛЪЖА.
Ще притегляш, ще сравняваш скишом -
УСТНИТЕ МИ - С НЕЧИЯ УСТА,
НЕЧИИ ОЧИ - С ОЧИТЕ МИ,
СИЛАТА - СЪС НЕЖНОСТТА...
После ще объркаш всичко и
наслуки ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш,
по - добре е да не спиш:
Да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унизиш!

Стефан Цанев е автора на "Везни" /горният стих/.

Обожавам "Философия на любовта" на Пърси Биш Шели, както и "Желязото и нежността" на Веселин Ханчев
Боготворя любовната лирика на Дамян Дамянов!
Стихотворението "Монолог на сълзата" на Дамян Дамянов е моят "образ", любимото ми 

Детски смях

Ако звън на камбани небесни,
красотата на птичите песни,
ромолене на ручеи пресни
всички звуци блажено чудесни
ветровете в едно съберат,
по-прекрасно не знае земята
от глас птичи, огласящ полята,
от шума на дървета в гората,
от омайния звук на водата
и във жега от вятърен хлад.

Ала има и друго, което,
щом веднъж ти докосне сърцето,
там остава во веки и ето -
няма по-сладък звук под небето,
ни ще чуеш по-сладък отвъд;
слаба, силна, в тоналност незнайна,
тази слънчева песен омайна
ти ще чуеш в зората сияйна, щом изпълнен с наслада безкрайна
прозвучи на детето смехът.

И в звъна на камбани омайни
няма звуци тъй необичайни,
що разказват за радостни тайни,
като тези устенца сияйни
към небето отправили звън.
Ако славеят бе златоглава
пойна птичка - то значи тогава
би могла една песен такава
да получи половината слава
на смеха на детето след сън.

..И само нощем, само нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
от жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!

(Дамян Дамянов)