Беше ли ви мъчно, когато се изнесохте от дома на родителите си?

  • 5 456
  • 81
  •   1
Отговори
13 септ. 2006, 12:47 ч.
  • Мнения: 899
Темата ми е вдъхновение от тази на Kremi, за нашите деца, които бързо растат и отлитат.
Наред с щастието от новопридобитата свобода, при вас имаше ли и тъга? Понякога желание да бъдете отново малко дете и да сте при мама и татко?

За мен най-голямото изпитание беше мъката в очите на баща ми. И моментът, в който майка ми ми каза "Довиждане", сякаш отивах до магазина, а виждах сълзи по миглите й.

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 17:18 от Umbra

# 1 13 септ. 2006, 12:52 ч.
  • Мнения: 1 462
Аз не знаех, че излизам от вкъщи в този смисъл.  Да, отивах в казармата, но го чувствах сякаш моето място си остава.  Когато се върнах и видях леглото си превърнато в склад, ми стана мъчно.  Но не съм се задържал на тези си чувства - в казармата човек привиква на много работи.  Сега не го чувствам свое място, колкото и да ме убеждават в това.

# 2 13 септ. 2006, 12:55 ч.
  • При хората, които обичам
  • Мнения: 3 192
Не тъгувах - някак усещах, че ще се върна . Както и стана. И сякаш никога не съм си тръгвала, а мама всяка сутрин е чукала на вратата "Съмна, Ване" Heart Eyes

# 3 13 септ. 2006, 12:57 ч.
  • Мнения: 1 866
Аз също не знаех, че никога вече няма да се върна да живея при родителите си. Излязох от дома на 19 години и заминах в чужбина, за да уча. Като останах сама надалече, тогава разбрах какво съм загубила. Но след това повече не съм си представяла да се върна да живея в един дом с родителите си. Прекалено много се променихме и те и аз през всичките години и съжителството според мен нямаше да бъде възможно без сериозни сътресения. Обаче се върнах в България, за да бъда по-близо до тях. Мъчно ми беше да ги оставя сами и не можех повече да гледам разплаканите очи на майка ми всеки път, когато си тръгвах. Щастлива съм сега, че могат да се радват на внуците си от близо.

# 4 13 септ. 2006, 12:57 ч.
  • на село
  • Мнения: 3 928
Беше ми -да  Cry, дори си поплаках. Бях на 18 години и отивах да уча във Варна.
Повече така и не се върнах у дома, не в буквалния смисъл, но се омъжих и мой дом станаха други места, а в Добрич си остана бащиният ми дом, в който все още се прибирам
от време - на време  Sad, докато има при кого.

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:32 от НелиСА

# 5 13 септ. 2006, 13:02 ч.
  • Мнения: 5 577
Престанетееее  yahoo_49 yahoo_49 yahoo_49, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?

# 6 13 септ. 2006, 13:05 ч.
  • София
  • Мнения: 819
Не, не ми беше и сега също не ми е мъчно, сама пожелах с мъжа ми и детето да идем при неговите родители и не съжалявам за това наше решение Peace A дали на нашите им е било мъчно - не ми дреме особено, ама сега ми се обаждат през ден, особено баща ми, за да взима детето от детска и да сме се видели Mr. Green

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:47 от Пети

# 7 13 септ. 2006, 13:08 ч.
  • Мнения: 235
Не изобщо не ми беше мъчно , много си ми беше добре даже. На нашите не знам дали им е било , но не са ми го показали , спестихме си ги тези емоции.

# 8 13 септ. 2006, 13:11 ч.
  • Варна
  • Мнения: 1 383
По-скоро не. Аз и до сега си имам ключ от нас /ето - "нас" си казвам още/ и мога да севръщам когато поискам. Отношението на майка ми към мен като дете прозира в това към щерка ми. Но когато аз и кажа "майко" Гери ме поправя - "тя е маминка!"  Simple Smile

# 9 13 септ. 2006, 13:13 ч.
  • Мнения: 9 990
Ами не, не съм изпитвала тъга-даже напротив.Нямаше сълзи  в очите нито на баща, камо ли на майка, не са ме изпращали. Rolling EyesНе съм се и връщала.Аз по рпинцип не обичам такива сцени, нямаше сватба тип-прощаване на булката с майка и баща, баща ми не ме е предавал официално на мъжа ми-ей такива съм ги пропуснала за добро или лошо.

# 10 13 септ. 2006, 13:14 ч.
  • Мнения: 2 495
За конкретното изнасяне от дома..не ми беше мъчно, понеже нямаше никой вкъщи.Но още си спомням тъгата в очите на майка си като й казах че отивам да живея у приятеля си.Тогава ми стана мъчно...а и понякога ме обзема носталгия Tired

# 11 13 септ. 2006, 13:16 ч.
  • Мнения: 27 524
Да, много  Sad

И това, че дойдох на майната си също утежни нещата  Sad

# 12 13 септ. 2006, 13:17 ч.
  • Мнения: 1 033
И аз за това си помислих като прочетох темата на Креми. На моменти ми се иска да се прибера, да се сгуша в татко и да забравя някои неща...
Та по темата - в началото не си мислех, че ще ми е толкова тежко. Но и до днес си поплакваме с баща ми, когато се разделяме след гостуване.  

# 13 13 септ. 2006, 13:21 ч.
  • Мнения: 2 220
Не ми беше. Нямах търпение да се втурна в своя нов живот - нов град, нов дом (макар и кварира). Не знам защо, но това ми беше мечтата от ученичка. Независимост. Но това не означава, че не се връщам в родния град с удоволствие. Обичам много близките си и ми липсват, но едва ли бих живяла отново там...

# 14 13 септ. 2006, 13:28 ч.
  • София
  • Мнения: 2 271
Аз се изнесох, така да се каже постепенно  Simple Smile Започнах да преспивам в приятеля ми от време на време. По едно време вечер спях при него, а сутрин го закарвах на работа и отивах при нашите - цял ден си стоях при тях, а привечер го вземах от работа и отивахме у тях и пак преспивах там и така..... Постепенно си изнесох дрехите и другите вещи и нямаше сбогуване. Почти всеки ден се виждахме с нашите, а по телефона се чувахме по няколко пъти на ден, така че не сме си липсвали особено.
На скоро, обаче майка ми каза, че баща ми много съжалявал, за дето съм излязла от къщи - не могли да ми се порадват. Пък аз бях на 22 години, не съм била малка, ама явно вече му липсвам, а и от годините е станал по-сантиментален  Heart Eyes
Но родителите ми винаги са били много трезвомислещи хора и при положение, че това е моето желание и отивам за добро там, само са се радвали за мен.

# 15 13 септ. 2006, 13:37 ч.
  • Кори Селести
  • Мнения: 5 538
Simple Smile Тъжно ми е...че няма кой да ми прави кафе и къдрава палачинка сутрин ... и разни такива неща, но не съжалявам, че се изнесох още на 18 Simple Smile
Сега отвреме на време минавам покрай къщата, в която живеех и нахлуват спомени, но хората отдавна ги няма така или иначе.

Трябва да се гледа напред...с усмивка:)

# 16 13 септ. 2006, 13:38 ч.
  • Пловдив
  • Мнения: 704
Както най-често става, аз излязох от дома си заради студентството. На 400км от родния град,прибирах се два пъти в годината. Не усещах кой знае каква тъга, не се замислях за нашите. Докато един ден не получих колет, в който най-отгоре баща ми беше оставил 2лв "специално за шоколад Своге", а в писмото мама пишеше, че любимата ми котка е родила две сладурски котета "да ти сложа ли едното в колета?" е,тогава като му ревнах......
повече от 10г минаха,но това не ми се изтрива от главата

# 17 13 септ. 2006, 13:38 ч.
  • Мнения: 3 447
Ами... аз не мога да определя кога точно съм се изнесла. Детството ми премина ту при едната, ту при другата баба. С родителите си съм живяла 5 години от всичките си 33 - между 9 и 14. След това ме приеха в гимназия в София и повече не съм се връщала. С родителите ми сме в много добри отношения, чуваме се редовно, но чувството на липса за последно съм го изпитала в първи клас. Просто... не сме имали време да свикнем едни с други, за да си липсваме после. Може би е за добро Rolling Eyes

# 18 13 септ. 2006, 13:52 ч.
  • Мнения: 65
И аз се изнесох една вечер с преспеване, втора вечер с приспиване и полек полека дрехите, цветята, книгите и т.н.... Но ние сме на 3 км. разстояние така, че раздялата не е проблем. Grinning

# 19 13 септ. 2006, 13:58 ч.
  • Мнения: 7 474
Беше ми странно  Thinking, но понеже прехода беше плавен всички бяха свикнали с мисълта и нямаше сбогувания и т.н.  Hug

# 20 13 септ. 2006, 14:01 ч.
  • Мнения: 1 416
Цитат на: toninna в ср, 13 сеп 2006, 13:21
Не ми беше. Нямах търпение да се втурна в своя нов живот - нов град, нов дом (макар и кварира). Не знам защо, но това ми беше мечтата от ученичка. Независимост. Но това не означава, че не се връщам в родния град с удоволствие. Обичам много близките си и ми липсват, но едва ли бих живяла отново там...
И аз така...
Когато отпътувах на 19-тия си рожден ден с влака за София в 4 сутринта, плаках от вълнение, провесена от прозореца... Изпращах една епоха от живота си и подрещах друга - много чакана и желана. И си казвах - "Ето, запомнини тоя миг, тоя пейзаж, тоя вятър. От днес започва истинския ти живот и никога няма да се върне онова, което остана зад гърба ти"...

# 21 13 септ. 2006, 14:06 ч.
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
Аз бях в осми клас, когато заминах да уча далеч от къщи и да, беше ми много тежко. Все "боледувах" от разни тежки болести, за да ми дадат дълги бележки и да се прибера у дома. Аз бях спец по фалшифициране и по симулация на:
- чума (бубонна);
-треска (блатна и др.);
- жълтеница;
- шарка;
И дори воден плеврит.  Mr. Green

# 22 13 септ. 2006, 14:15 ч.
  • Мнения: 4 555
Изобщо не ми беше мъчно. Побягнах колкото ми държат краката, без да се обръщам назад. Както само тийнейдърките могат, когато бягат към "свободата".
Винаги, когато ми домъчнее за нашите отивам да ги видя, макар че са в друг град, доста далече. За баба ми обаче ми е по-мъчно. Като прекрача прага на къщата и само дето сълзи не ми потичат, толкова емоции съм преживяла там, че само при спомена ме обзема едно състояние... cry


Блонди, а на теб не ти ли харесва в Брюксел? За мен това е най-прекрасния град, който съм виждала.

# 23 13 септ. 2006, 14:17 ч.
  • Мнения: 4 806
не, никак не ми беше тежко. Изпитах значително облекчение, че поемам натам, накъдето аз искам. И не ми е ставало мъчно. Имах период, в който си мислех, че нещо не ми е наред, щом всичките ми колеги бързат за празниците да се приберат по домовете, а аз не. След това се примирих. А още по - нататъкк разбрах. И досега не ми тежи. Тежи ми да вляза в апартамента, правя го много много рядко. За последните три години само веднъж по принуда, нищо, че в момента пребивавам на 100 метра от него. Ами това е.
Обаче комбинацията от темите ме докосна. Може да се каже, че доабвих един нюанс към разбирането си на ролята на родителя - да мисли за това с какви мисли и чувства един ден неговото собствено дете ще напусне дома...

# 24 13 септ. 2006, 14:18 ч.
  • Мнения: 1 629
Не съм се изнасяла. Семейството ни се разпадна, после майка ми и сестра ми  се преместиха, накрая се преместих и аз. Сега всеки път като минавам под прозорците на някогашния си дом и ме жегва. Но, за малко. Има нови места и нови хора, които наричам дом.

# 25 13 септ. 2006, 14:21 ч.
  • Мнения: 3 423
Не. Не съм фен на съжителства тип Гераците.
Физическото разделяне не боли.
А душата ми никога не е напускала дома.

# 26 13 септ. 2006, 14:25 ч.
  • Мнения: 1 284
беше ми страно но не мъчно, а сега ние живеем отсреща така че не усещам разлика Hug

# 27 13 септ. 2006, 14:25 ч.
  • Мнения: 1 495
Не ми е било тежко, мисля че точно тогава и родителите ми не го осъзнаха много,  все пак имаха още две деца при тях. Аз също заминах за София да уча и се радвах на свободата и независимостта си. Сега 7 години по-късно ми е много тъжно като се прибирам, градът ми е вече пуст, а и къщата все повече опустява... Sad.

# 28 13 септ. 2006, 14:25 ч.
  • София
  • Мнения: 38 539
Аз съм се изнасяла поне 10 пъти от нас - на квартира, после в чужбина. Там се побърках от рев и носталгия. После и нашите бяха навън, та като се събрахме за Коледа и на Нова година 2004-2005 с новото бебе бях най-щастливия човек на света.

Сега с мъжа ми сме на две преки от наште и мога да ходя там когато си иска, но все пак те така са наредили стаите, че вече не мога да остана да спя там примерно. Но не ми е мъчно...

# 29 13 септ. 2006, 14:33 ч.
  • Мнения: 2 254
Цитат на: Вергилия в ср, 13 сеп 2006, 13:02
Престанетееее  yahoo_49 yahoo_49 yahoo_49, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?
и аз тва питам.и без това само рев нещо тези дни Cry

# 30 13 септ. 2006, 14:57 ч.
  • Мнения: 2 609
Ами.... по принцип да, защото мама оставаше сама. Sad Но не съм се изнесла от днес за утре, една година с мъжа ми живеехме ту у тях, ту у нас, чак след годежа поостанах повечко в тях, Wink но не съм спирала да ходя и при мама Heart Eyes

# 31 13 септ. 2006, 14:58 ч.
  • София
  • Мнения: 7 097
Не, досега съм се местила в нов дом три пъти и всеки път го правя с желание. Обичам промените. Е, остава по малко тъга и носталгия, де, ама бързо ми минава... Grinning

# 32 13 септ. 2006, 14:58 ч.
  • соросоиден либераст и умнокрасива евроатлантическа подлога
  • Мнения: 13 650
На мен ми е мъчно , че не съм се изнесла

# 33 13 септ. 2006, 15:26 ч.
  • При хората, които обичам
  • Мнения: 3 192
Цитат на: ДЕ ВАня в ср, 13 сеп 2006, 12:55
Не тъгувах - някак усещах, че ще се върна . Както и стана. И сякаш никога не съм си тръгвала, а мама всяка сутрин е чукала на вратата "Съмна, Ване" Heart Eyes

Позволявам си да се цитирам, за да си продължа мисълта.
Това беше след ученичеството ми извън дома.
После друго нарекох дом - една стая в студентското общежитие, където играехме на семейство. Мама още не може да ми прости, че не поживяхме при тях.
Може би и аз няма да простя на децата си, че някога ще ме напуснат...

# 34 13 септ. 2006, 15:34 ч.
  • Мнения: 7 837
Уф, напоследък не мога нещо да се включа в общата емоционалност. И в тази тема е така...
На 19 последното, за което съм се сещала, е била мъката от напускането на нещо... Дори и сега, когато съм на ма.ната си, пак  не усещам тъга. Явно е до възприятие и аз съм доволна за своето. Един емоционален дразнител по-малко  Simple Smile

# 35 13 септ. 2006, 15:37 ч.
  • Мнения: 1 629
Цитат на: Кейси в ср, 13 сеп 2006, 15:34
Уф, напоследък не мога нещо да се включа в общата емоционалност.

И по-добре! Grinning Ако и ти ревнеш, значи ще да е от извънземни лъчения, целящи форумското самоунищожение Crazy

# 36 13 септ. 2006, 15:48 ч.
  • Мнения: 5 468
Бях на 18 години. Майка и татко ме качиха на автобуса най-отзад, сложиха голям куфар в багажника и се наредиха отстрани да ми махат. Тръгна автобуса, а аз ревнах. И ги гледах, докато станат точки... Много ми беше мъчно... и сега ми е мъчно, и сигурно винаги ще ми бъде.
Много често съм се упреквала, че съм ги оставила сами. Но - минало невъзвратимо. Така съм си въобразявала, че ще бъда щастлива, така съм постъпила. Щастлива съм и тук, в този град, но винаги ме е ял някакъв червей отвътре, че можех да остана при тях и да сме заедно до последно..., дори и да се омъжа за някой там... едно е да живееш в другия квартал, друго - на майната си - на 250 км. Колко неща съм изпуснала за тях, от живота им, от болките им... нищо не знам, спестявали са ми го. А сега баща ми е сам. Мда... цял живот изпитвам болка, че съм ги оставила сами.
Завиждам на тези, които не са били толкова привързани към родителите си. Толкова лесно щеше да бъде, ако беше така.

# 37 13 септ. 2006, 15:49 ч.
  • Мнения: 3 447
Цитат на: ДЕ ВАня в ср, 13 сеп 2006, 15:26
Може би и аз няма да простя на децата си, че някога ще ме напуснат...

Хм, аз пък не съм фенка на патриархалния модел на съжителство - много семейства под един покрив. В един дом може да има много мъже, но само една "пчела-майка". Искам да знам, че това е моята къща, че аз съм си господарката в нея, че заедно с детето ще си измисляме наши си традиции и ритуали... Не искам да чакам да стана свекърва, за да започна да се чувствам добре в дома си Wink

# 38 13 септ. 2006, 15:49 ч.
  • Мнения: 27 524
Цитат на: Карина в ср, 13 сеп 2006, 14:15
Блонди, а на теб не ти ли харесва в Брюксел? За мен това е най-прекрасния град, който съм виждала.

По-прекрасен от Париж няма  Hug Може би Рим и Венеция, но още нямам база за сравнение.

Когато идвах тук с двупосочен билет ми харесваше. Сега вече не.
В Брюксел няма нищо красиво и интересно, освен един площад  Confused

# 39 13 септ. 2006, 16:06 ч.
  • Мнения: 1 393
То моето да беше само изнасяне от дома. Аз наведнъж се изнесох и от бащин дом, и от град, и от държава, и от континент...та чак през океана отидох. Бях на 23.
Аз самата бях страшно щастлива и развълнувана от всичко ново, което ми предстоеше- новата работа, на която отивах, новото място, новия живот, който ми предстоеше да започна, да не говорим, че и любовта ми даже беше там.
Така че никак не ми беше мъчно, ама въобще.
Помня, че родителите ми бяха тъжни обаче. Като от погребение са снимките от изпращането ми сега като ги гледам. Сигурно ги е било страх къде ли отивам, как ли ще се справя, ако нещо се случи и най- вече те как не могат да ми помогнат, ако се наложи, след като ще съм толкова далече.
Сега ги разбирам. Тогава обаче им се ядосвах защо не се радват колкото мен.
Явно съм си гледала само от моята камбанария - тази  на 23годишна авантюристична хлапачка. Wink

# 40 13 септ. 2006, 16:09 ч.
  • Мнения: 5 625
Малко, защото бях свикнала да съм далеч от дома. Отидох да уча в друг град още на 14 г. След завършване ан университета се ожених, но още имам ключ от нашите и гостувам за по няколко дни.
Но ми стана мъчно, като видях наскоро, че са сменили табелката на пощенската кутия и пишеше само имената на родителите и сестра ми, а тя също отдавна не живее с тях /но не е женена/.  Confused

# 41 13 септ. 2006, 16:15 ч.
  • Мнения: 779
Цитат на: Вергилия в ср, 13 сеп 2006, 13:02
Престанетееее  yahoo_49 yahoo_49 yahoo_49, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?
Много, много, много ми беше мъчно. И сега , като се сетих и  ми се дореваааа Sob

# 42 13 септ. 2006, 16:31 ч.
  • Мнения: 4 546
криво ми беше.  Sad

# 43 13 септ. 2006, 16:34 ч.
  • София
  • Мнения: 1 621
Да, беше ми мъчно и не можах да свикна бързо. Не бях свикнала да се отделям и трудно го преживях. Confused

# 44 13 септ. 2006, 16:38 ч.
  • Мнения: 3 323
Имахме къща в центъра на София. Там съм родена, детството ми мина там, първата любов, първия ми син.... беше с излющени стени и разкривени плочи на двора....Сега там е представителство на една фондация - луксозно и стерилно, но аз още я сънувам такава каквато беше преди.

# 45 13 септ. 2006, 16:42 ч.
  • Мнения: 529
В началото бях много ентусиазирана, но няколко месеца по- късно, когато се роди сина ми и съпруга ми изгони майка ми от новия ми дом разбрах колко много я обичам и имам нужда да е до мен в този момент. Продължаваме да водим негласна война между бабите и е много тежко! Cry

# 46 13 септ. 2006, 16:48 ч.
  • Мнения: 8 505
Не.Може би защото стана постепенно-първо започнах да живея сама,но в същия град,ачак след година смених града.

# 47 13 септ. 2006, 16:49 ч.
  • Мнения: 942
Много ми беше криво CryНа мен по принцип мама ми е най-добрата приятелка.Всъщност първите няколко месеца не го осъзнавах,но после ме болеше много,макар и да не ни деляха толкова много километри (само 500)имах чувството,че съм отишла на другия край на планетата.Мен пъпа ми седи още и още в къщи и може би затова се и върнах или просто защото ми е хубаво да живея заобиколена от обич Hug

# 48 13 септ. 2006, 17:00 ч.
  • Мнения: 6 713
Много мъчно ми беше.... Cry Cry Cry

# 49 13 септ. 2006, 17:03 ч.
  • Мнения: 899
Нещо ми се е бъгнало заглавието или аз съм бъгава.. Thinking

Някак си мисля, че е по-лесно, ако отиваш да учиш в друг град..Това пак е раздяла, но поне си мислиш, че някой ден ще се върнеш. Аз съм от София, учене - тук. Много страдах през годините, когато нашите живееха и работеха в чужбина и някак все имам усещането, че не сме си се нарадвали.
Изобщо мисълта, че всичко се променя, генерално и необратимо, яко ми блъскаше в главата, докато с баща ми изнасяхме куфарите...

# 50 13 септ. 2006, 17:07 ч.
  • София
  • Мнения: 5 828
Изнесох се от къщи на 14г., отидох да уча в друг град гимназия, после студентство, после се омъжих. Мъчно ми беше само първата година, ревах като магаре ... за баба ми. После свикнах и даже не ми се прибираше за уикендите. Предполагам, че и на родителското тяло му е било мъчно, но не са го показали.

# 51 13 септ. 2006, 17:08 ч.
  • Мнения: 6 167
тъга в момента в който съм тръгнала не е имало
много чаках свободата си и просто дори не помня какво беше, като излизах.
но след това има моменти, които ми е мъчно за вкъщи, въпреки, че вече съм свикнала със сегашното 'вкъщи'.
липсва ми мама. и ми липсва страшно много татко.
просто да знам, че той ми е зад гърба.
липсва ми да.

# 52 13 септ. 2006, 17:11 ч.
  • София
  • Мнения: 1 639
Плаках. Много. Когато мама и татко си тръгнаха към Плевен с москвича, късно вечерта и ме оставиха в стаята на новото общежитие и аз бях сама, не познавах никого, стаята беше празна, дори нямах какво да правя.

Плаках много и когато за първи път не си отидох в края на седмицата вкъщи. Извадих едно одеало, което мама беше изпратила и ми подмириса на вкъщи...

После майка ми плака, когато за пръв път си отидох в Плевен с тогавашното ми гадже, а сега съпруг. И тя ми каза тъжно: ти повече няма да си идваш тук както преди, сама. Отрекох, но беше права. 5 години по-късно наистина разбирам какво е имала предвид.

И татко плака - когато ме приеха в университета, от радост и мъка, когато ме оставиха в общежитието и когато се омъжих. Друг път не съм го виждала да плаче, никога!

После спрях да плача...
И сега, когато имам свой дом, когато знам, че вече наистина няма връщане назад... пак плача, всеки път когато идват мама и татко при нас и си тръгват... причините са много.

# 53 13 септ. 2006, 17:22 ч.
  • Мнения: 899
Цитат на: gato в ср, 13 сеп 2006, 17:11
Плаках. Много. Когато мама и татко си тръгнаха към Плевен с москвича, късно вечерта и ме оставиха в стаята на новото общежитие и аз бях сама, не познавах никого, стаята беше празна, дори нямах какво да правя.

Плаках много и когато за първи път не си отидох в края на седмицата вкъщи. Извадих едно одеало, което мама беше изпратила и ми подмириса на вкъщи...

После майка ми плака, когато за пръв път си отидох в Плевен с тогавашното ми гадже, а сега съпруг. И тя ми каза тъжно: ти повече няма да си идваш тук както преди, сама. Отрекох, но беше права. 5 години по-късно наистина разбирам какво е имала предвид.

И татко плака - когато ме приеха в университета, от радост и мъка, когато ме оставиха в общежитието и когато се омъжих. Друг път не съм го виждала да плаче, никога!

После спрях да плача...
И сега, когато имам свой дом, когато знам, че вече наистина няма връщане назад... пак плача, всеки път когато идват мама и татко при нас и си тръгват... причините са много.

gato, страхотно си го написала  Hug, толкова, че отново ми домъчня  Sad

# 54 13 септ. 2006, 17:25 ч.
  • Мнения: 5 103
Цитат на: Lео в ср, 13 сеп 2006, 13:58
Беше ми странно  Thinking, но понеже прехода беше плавен всички бяха свикнали с мисълта и нямаше сбогувания и т.н.  Hug
И при мен беше така

# 55 13 септ. 2006, 17:27 ч.
  • Мнения: 2 019
Цитат на: vesel в ср, 13 сеп 2006, 13:52
И аз се изнесох една вечер с преспеване, втора вечер с приспиване и полек полека дрехите, цветята, книгите и т.н.... Но ние сме на 3 км. разстояние така, че раздялата не е проблем. Grinning
а ние на 30 кра4ки Simple Smile

# 56 13 септ. 2006, 17:44 ч.
  • Мнения: 490
не

# 57 13 септ. 2006, 18:22 ч.
  • Magrathea
  • Мнения: 2 771
Аз реално се изнесох, когато след 7 клас заминах да уча в друг град. В този ред на мисли- не ми е било мъчно.

# 58 13 септ. 2006, 18:30 ч.
  • Мнения: 3 818
Не, напротив, чувствах се щастлива.
Помня обаче няколко години по-късно, вечерта след сватбата ми. Изведнъж седнах в леглото и се разплаках. Защото вече всичко е различно и аз никога няма да се прибера вкъщи при майка и татко по начина, по който съм се прибирала преди това.

# 59 13 септ. 2006, 19:02 ч.
  • Мнения: 3 491
Не, изнасях се в София да уча и се радвах. Освен това имах богат детски и младежки опит с изнасянето при баба ми на другия край на България, и май домът на родителите ми никога не е бил трайна част от мене.

# 60 13 септ. 2006, 19:09 ч.
  • Мнения: 3 447
Цитат на: блажка в ср, 13 сеп 2006, 19:02
Освен това имах богат детски и младежки опит с изнасянето при баба ми на другия край на България, и май домът на родителите ми никога не е бил трайна част от мене.
Да... всъщност винаги съм се чувствала като на гости, дори и през петте години, в които живях там.

# 61 13 септ. 2006, 19:25 ч.
  • Мнения: 3 611
Когато се иzнасях - не, грабнах си куфара и даже не се обърнах наzад. Гледах напред към свободата си и към новия си живот.
Сега обаче ми е повече от криво, особено чувството с "еднопосочния билет", който спомена Блонди  Cry

# 62 13 септ. 2006, 23:00 ч.
  • Мнения: 6 315
Ами аз всъщност май никога не съм се изнасяла от вкъщи  Embarassed. С майка ми живеем през един етаж. Имам чувството че съм вкоренена тук  Rolling Eyes.

Плаках много когато заминавах за Германия. Всъщност там за втори път в живота си се чувствах ужасно самотна, но по много по-осезаем начин от първия.

# 63 13 септ. 2006, 23:00 ч.
  • Мнения: 2 550
Не, беше празник за мен  Crazy

# 64 13 септ. 2006, 23:16 ч.
  • Somewhere...over the rainbow - where troubles melt like lemon drops
  • Мнения: 2 673
Плаках. И още плача понякога.
Слава Богу, живеем през две улици.
Така хем сме сами  (в момента не съвсем, ама скоро  Mr. Green),
хем мога да хвръкна за минутки при мама  Hug
За мен тази къща винаги ще си остане дом,
там всяко кътче ми напомня за
щастливото ми детство, за татко, който за съжаление никога вече няма
да ме посрещне с прекрасната си усмивка на вратата, с шепата набрани специално за мен череши...
Дано ние - Явор и аз, и децата, които ще имаме, успеем да придадем толкова живот и положителен заряд
и на дома, който тепърва градим...

# 65 13 септ. 2006, 23:27 ч.
  • Мнения: 2 910
Беше ми много мъчно да напусна бащиният ми дом Cry Добре, че живеем наблизо и често си ходя в нас, затварям си се в стаята и мога да остана там цял ден, без да излизам Hug
Много тъжна за мен тема Sad

# 66 13 септ. 2006, 23:29 ч.
  • Мнения: 2 792
  Ами не, ние се обичаме повече, като не живеем заедно, така че със сигрност всички бяхме доволни от тази раздяла.
  Всъщност аз съм напълно лишена от сантиментална емоционалност, не ми беше мъчно когато сестрите ми заминаваха за Канада, не ми беше мъчно, когато малката ми сестра замина за Германия, напротих радвах се за тях защото се случваше, точно това, което искаха  Laughing Може би най-хубавото, което ми е дало моето семейството е чувството за обвързаност, независимо от разстояния и пространство- те нищо не променят  Laughing.

# 67 13 септ. 2006, 23:41 ч.
  • София, в полите на Витоша
  • Мнения: 946
Бях на 19  и се чудех как по- бързо да се махна.... Joy

# 68 13 септ. 2006, 23:46 ч.
  • Мнения: 2 212
На 22 съм и все още не съм се изнесла...можех да го направя и бях на косъм 2 години подред преди 3-4 години, но все така се стичаха нещата, че не се изнесох..
Знам, че духовните връзки не се променят, но 22 години са си 22 години и не са за пренебрегване, при все, че съм и единствено дете...но няма как, такъв е животът, пък и е за добро това, надявам се  Peace

# 69 13 септ. 2006, 23:58 ч.
  • Linz
  • Мнения: 11 619
Не, бях щастлива- изнесох се да живея сама. Бях на 21, учех и работех. Е, живях сама само 2-3 месеца и се преместих при гаджето си (вече баща на децата ми). Това беше времето на страхотни купони и невероятни емоции. После дълго време не можех да свикна с монотонния семеен живот.

# 70 14 септ. 2006, 10:21 ч.
  • София
  • Мнения: 3 328
Да - беше ми много мъчно. Плаках цялата вечер преди това. Защото се пренесох буквално изведнъж. Лежах на леглото, което преди беше на мама, и сълзите сами течаха от очите ми. Никога няма да забравя това. И сега, когато се връщам там за по няколко часа, ми е много трудно да си тръгна от дома и от стаята си, в която винаги ме чакат книгите ми, леглото ми и едно кафяво плюшено мече.

# 71 14 септ. 2006, 12:12 ч.
  • Мнения: 1 313
При мен беше ясно вече от доста време, че ще се случи, но нещата накрая все се отлагаха с по седмица от уговореното време и всички май бяхме свикнали с идеята. Накрая аз цял ден опаковах багаж и мислите ми бяха по скоро кое къде и как да прибера и къде да го струпам- напълних повечето куфари и сакове в къщи, бях помъкнала и телевизора и уредба от моята стая - уж много багаж, а стаята сякаш си остана пълна и още изнасям неща от там (вече 6 месеца) Laughing.
 Любимият дойде да ме вземе на следващият ден, доста пъти слизахме до колите и аз май чак накрая се усетих, че наистина си тръгвам от къщи. Стана ми мъчно да, особено в колата докато карах към новият си дом и бях сама. Но аз се виждам често с родителите си, защото работя в тяхната фирма, предполагам, че иначе щяха да ми липсват много повече в началото.

# 72 14 септ. 2006, 12:23 ч.
  • Мнения: 207
Бях на 17г и исках независимост,така че беше добре дошло да се отделя от нашите,когато заминах за студентстване,даже ми беше и странно че искат да се връщам толкова често.Обичам си ги много и сега гледам да ходя на гости поне 2пъти месечно,но не мога да си представя да живея пак с тях.

# 73 14 септ. 2006, 12:47 ч.
  • Мнения: 1 616
Да, беше ми много мъчно, когато се омъжих и заживях при мъжа си - много плаках! На Коледа и Нова година също плаках, защото не бях у дома, а в чуждата къща! И сега продължава да ми е мъчно, защото при мама и татко е най-хубаво!

# 74 14 септ. 2006, 12:51 ч.
  • Sofia
  • Мнения: 1 263
Аз изобщо даже не разбирах какво става, бях на 14. Отидох да уча в друг град и трябваше да живея на квартира. Беше ми готино, разбира се-купони и свобода Mr. Green Така и никога повече не се върнах да живея в къщи, въпреки, че съм сменила 15 квартири и доста гаджета Embarassed
 Сега ми е страхотно със "семейния" живот и нашата къща...Може би ми е липсвало през годините, а може и да съм се поуморила от толкова "свобода"...

# 75 14 септ. 2006, 13:35 ч.
  • София
  • Мнения: 5 289
Не,то стана постепенно и неусетно,но всъщност нямах търпение да се махна.След като майка ми почина не исках да стоя повече там. Cry

# 76 14 септ. 2006, 13:43 ч.
  • Мнения: 361
Не

# 77 14 септ. 2006, 13:50 ч.
  • Мнения: 2 353
  Много ми беше мъчно, чувствах се някак бездомна. Понякога, когато им ходех на гости сядах в старата си стая и се опитвах да се почувствам "както преди". Най-мъчно ми беше когато натисках звънеца. Въпреки, че не живея там повече от четири години не мога да усетя сегашния си дом "вкъщи". Сякаш живея на автобусна спирка Sad

# 78 14 септ. 2006, 14:43 ч.
  • София
  • Мнения: 3 390
Вкъщи имаше проблеми, които така назряха по едно време, че една сутрин си събрах багажа и казах "Напускам този дом!". Не ми казаха, че съм ги "продала", "предала" и т.нат.Плаках денонощно около 10-на дни. И сега продължава да тъгувам за дома си понякога, но се опитвам да гледам напред.

# 79 14 септ. 2006, 15:08 ч.
Отначало не можах да разбера какво стана,но като минаха няколко дни и като разбрах,че вече не живея при тях ми беше много трудно.Никога не сам отделяна от тях и в продължение на един месец не можех да свикна и по цели нощи не сам спяла.Дори будех моя за да не стоя сама будна.Сега също ми липсва,но вече взех да свиквам,но си ходя през ден два пак в "къщи". Weary Weary

# 80 14 септ. 2006, 15:15 ч.
  • Мнения: 1 546
Изнесох се със скандал от къщи, скарахме се жестоко с баща ми, предполагам, защото хич не му се вярваше, че неговото злато наистина ще иде да живее на квартира...после, оабче, се опраивха нещата, но и сега ми е много мъчно за моята си стая....за леглото ми при мама и тати...добре, че живеят през две улици и винаги като ми накривее се "прибирам вкъщи..."

# 81 14 септ. 2006, 18:49 ч.
  • Мнения: 1 226
Направих го когато бях на 18 и ми беше адски готино, че няма да ме контролират.Сега осъзнавам, че сигурно им е било адски трудно да ме пуснат.

Препоръчани теми

Започнете да пишете...

0 резултати за

Добави филтри

Групи

Теми

Автори

Период

-

      Facebook login функцията е временно ограничена.

      Функцията за вход чрез Facebook login временно е ограничена.

      Можете да влезете във форума, като използвате потребителското име/имейл и паролата за BG-Mamma профил, които сте получили след регистрацията.

      Ако не пазите писмото и не помните паролата си, можете да използвате функцията "Забравена парола".

      Ако имате нужда от допълнително съдействие, пишете ни.

      Молим да ни извините за неудобството!

      Забравена парола? Вход

      Общи условия

      Приемайки общите условия за ползване на сайта, потребителят се съгласява да се запознае с правилата и политиката за ползване на форума и да ги спазва, както и при ползването на сайта да съблюдава българското законодателство, интернет етиката, правилата на морала и добрите нрави.


      НЕГ.БГ АД не гарантира за достоверността и пълнотата на съдържанието и не гарантира, че предоставените услуги ще удовлетворят изискванията на потребителя, нито че ще бъдат непрекъснати, навременни и сигурни. С приемането на общите условия потребителят се съгласява, че използването на предоставените услуги и информация е изцяло на негов риск и отговорност.


      НЕГ.БГ АД няма задължение да извършва наблюдение на информация, публикувана от потребителите, както и на информацията, съхранявана, пренасяна или направена достъпна чрез сайта, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност от страна на потребител.


      НЕГ.БГ декларира, че потребителските данни няма да бъдат предоставяни на трети лица, освен при поискване от съответните компетентни държавни органи или длъжностни лица, които са оправомощени да изискват такава информация съгласно действащото законодателство.


      НЕГ.БГ АД си запазва правото да изпраща анкети за проучване и подобряване на удовлетвореността от предлаганите стоки и услуги, маркетингови проучвания с цел разработка и предлагане на нови стоки и услуги в сайта, както и непоискани търговски съобщения до регистрираните потребители с цел информиране за нови услуги и стоки, предлагани от дружеството.


      Затвори

      Активация на акаунт

      Здравейте,

      Включете се в проучването на Frosch относно вашите предпочитания за почистващи препарати за дома. Попълнете анкетата сега – отнема само 2 минути.
      Благодарим ви предварително!

      Към анкетата

      Здравейте,
      Искаме да направим BG-Mamma вашето още по-любимо място за споделяне. Помогнете ни, като отговорите на въпросите в тази анкета:

      Към анкетата