Здравейте, мамчета
Знам че тук ще намеря истинска помощ и подкрепа и затова ще ви представя проблема си накратко:С приятеля ми сме заедно от близо 2 години, а от близо 6 месеца живеем заедно при родителите му.Всичко между нас е повече от прекрасно-имаме еднакви виждания за живота, обичаме се, и се забавляваме истински, когато можем....но, когато се караме изведнъж всичко се преобръща...или по-точно между нас започва една истинска война
Винаги аз съм била тази, която започва спора...тъжно ми е да го кажа, но е факт.Знам, че не съм права да му се карам, но сякаш вътре в мен всичко кипи...и не мога да се стърпя 
Оттам започва кавгата, а след нея много обиди и заплахи, както от негова, така и от моя страна.Той е мъж, който упорито защитава тезата, че мъжа е глава на семейството, и че всеки трябва да си знае задълженията-демек-той работи и изкарва пари, жената вкъщи гледа деца, и си гледа домашните задължения.Съгласна съм с него за някои неща...но само донякъде.Казвала съм му, че не бих допуснала един мъж да ме командва, а че съм за равноправие между двата пола.Затова, като се караме, не отстъпвам пред него и постоянно му намилам нещо 
Казва ми, че съм ината и че с мен на глава неможе да се излезе...че му е писнало вече, че го е страх да не направи грешка, ако се ожени за мен и т.н.Много ми е тежко!Снощи, пак се скарахме и той ми каза че ми прави последен компромис и че следващия път щял да ми събере багажа и да ме закара у нас! Какво да правя?Знам, че по-голямата част от вината е моя, но какво да сторя?!Трябва ли да отстъпвам когато той си налага мнението?!Прекалено ли съм горда или как да излекувам този мой инат 
Охх, поста ми стана толкова объркан, простете за което, но много се измъчвам в момента 
Знам че тук ще намеря истинска помощ и подкрепа и затова ще ви представя проблема си накратко:С приятеля ми сме заедно от близо 2 години, а от близо 6 месеца живеем заедно при родителите му.Всичко между нас е повече от прекрасно-имаме еднакви виждания за живота, обичаме се, и се забавляваме истински, когато можем....но, когато се караме изведнъж всичко се преобръща...или по-точно между нас започва една истинска война
Винаги аз съм била тази, която започва спора...тъжно ми е да го кажа, но е факт.Знам, че не съм права да му се карам, но сякаш вътре в мен всичко кипи...и не мога да се стърпя Оттам започва кавгата, а след нея много обиди и заплахи, както от негова, така и от моя страна.Той е мъж, който упорито защитава тезата, че мъжа е глава на семейството, и че всеки трябва да си знае задълженията-демек-той работи и изкарва пари, жената вкъщи гледа деца, и си гледа домашните задължения.Съгласна съм с него за някои неща...но само донякъде.Казвала съм му, че не бих допуснала един мъж да ме командва, а че съм за равноправие между двата пола.Затова, като се караме, не отстъпвам пред него и постоянно му намилам нещо Казва ми, че съм ината и че с мен на глава неможе да се излезе...че му е писнало вече, че го е страх да не направи грешка, ако се ожени за мен и т.н.Много ми е тежко!Снощи, пак се скарахме и той ми каза че ми прави последен компромис и че следващия път щял да ми събере багажа и да ме закара у нас! Какво да правя?Знам, че по-голямата част от вината е моя, но какво да сторя?!Трябва ли да отстъпвам когато той си налага мнението?!Прекалено ли съм горда или как да излекувам този мой инат Охх, поста ми стана толкова объркан, простете за което, но много се измъчвам в момента 
А при положение, че живеете при родителите му ( предполагам, че и те са патриархално настроени)... едва ли ще помогне по някакъв начин на връзката ви... 
Не лекувай нищо ти мислиш правилно накарай го да започне да се държи по друг начин с теб накарай го да те разбере иначе по зле за него 
(а когато прекаля с обидите, започва да ми става гузно)
. 
Всеки човек си има трески за дялане.Като човек не е лош, но това което ни дели са именно караниците. 
! Осъзнах че с това нищо не печеля и започнах да се уча как да му "вадя душата с памук", така че да става поне в някакъв процент така както аз съм решила! Опитай - не е трудно! Просто поемаш дълбоко въздух ии започваш да говориш тихичко, но разбрано! Може да включиш и някое мило обръщение, колкото и да ти е черен в момента! Ще видиш, че постепенно така ще свикнеш и ще започнеш да го обработваш, че сам няма да може да се усети от къде му идва!
и да го обсъдите без викане и обиди! 
