"Хуморът" на този автор е нещо, което лично аз мога да приравня на всичко друго, но не и смешно...
Ето нещо негово, което не е хумор. Слагам го в скрит текст, защото не е виц.
Скрит текст:
Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път. Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и Десито от седмия. „Ъм, що не съм го виждал досега”?
„Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”.
Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата.
Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка – чиста и глуха. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея... Побеснях.
На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори.
„Аз тука... таковаа... нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшия”.
„Не, благодаря” -но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях.
Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим.
Решавам да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”.
„А да направим кампания с смс-и?” Било безсмислено.
„Да набия някой?!” Нямало нужда(за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой).
„А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза.
Десито рече: „Виж, Кольо, благодарим ти за загрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра и остават шест месеца живот, нищо не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас”.
„Искам да я видя”.
Родителите се спогледаха... разрешиха ми, само и само да се махна. Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала, гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шест годишната и ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше.
Не знаех какво да кажа, но изтърсих: „Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече:
„Бате, Кольо, аз умирам, няма да стана голяма”.
Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача... нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха безцветни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я... дори леко я чух.
Казах да ми донесат уискито. Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах....
Разказвах и за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините - моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах ѝ усмивка, набутах я в щастието - чувство явно непознато за детето. Така станахме приятели.
Почти всеки ден ходех у тях да ѝ разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз суровият метълист и тя болното полумъртво дете...
Разболя се от друго - пневмония, а имаше още два месеца по дяволите.
С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия... но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен.
Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна: "Кажи ми само какво искаш”.
Детето Вяра отвoри очи: „Искам сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше.
Молех я да обещае, че ще се държи... и тя обеща. Почина същата вечер – мъртвото ѝ тяло тежеше девет килограма.
Сестра ѝ се казва Виктория.
„Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”.
Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата.
Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка – чиста и глуха. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея... Побеснях.
На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори.
„Аз тука... таковаа... нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшия”.
„Не, благодаря” -но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях.
Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим.
Решавам да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”.
„А да направим кампания с смс-и?” Било безсмислено.
„Да набия някой?!” Нямало нужда(за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой).
„А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза.
Десито рече: „Виж, Кольо, благодарим ти за загрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра и остават шест месеца живот, нищо не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас”.
„Искам да я видя”.
Родителите се спогледаха... разрешиха ми, само и само да се махна. Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала, гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шест годишната и ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше.
Не знаех какво да кажа, но изтърсих: „Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече:
„Бате, Кольо, аз умирам, няма да стана голяма”.
Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача... нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха безцветни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я... дори леко я чух.
Казах да ми донесат уискито. Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах....
Разказвах и за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините - моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах ѝ усмивка, набутах я в щастието - чувство явно непознато за детето. Така станахме приятели.
Почти всеки ден ходех у тях да ѝ разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз суровият метълист и тя болното полумъртво дете...
Разболя се от друго - пневмония, а имаше още два месеца по дяволите.
С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия... но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен.
Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна: "Кажи ми само какво искаш”.
Детето Вяра отвoри очи: „Искам сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше.
Молех я да обещае, че ще се държи... и тя обеща. Почина същата вечер – мъртвото ѝ тяло тежеше девет килограма.
Сестра ѝ се казва Виктория.
