КГБ = Клуб на Готините Баби - 196.

Събудих се много рано. Сънен, се чудех какво ми предстоеше днес. Дали беше най-обикновена събота? Не. Имах среща със слон!
ОСЕМ ХИЛЯДИ КИЛОМЕТРА НА ЮГОИЗТОК
Пътепис
Павел Иванов Панев
Първият полет беше до Доха, Катар. Въпреки, че беше доста дълъг, почти не го усетихме, защото катарските авиолинии се бяха погрижили за пълния комфорт на пътниците. За съжаление, не мога да кажа същото за втория - от Доха до Коломбо, Шри Ланка. Макар, че заспах веднага, дискомфортът в ушите от първото кацане не ми позволи да се наспя. Въпреки, че бях „буден“, следващите часове ми бяха като насън. Мама после ми разказа, че някак са ме свалили от самолета и, докато баща ми е чакал дълго да вземе входни визи, просто съм се свлякъл на един от служебните столове на местен мобилен оператор на летището и веднага съм заспал. Разказа ми и за неуспешните опити на служителите да ме събудят, за да се преместя някъде другаде. Не помня как съм минал граница и митница.
Първият ми спомен бе тридесет и пет градусовата жега на излизане от летището и микробусът с шофьор, който ни чакаше там. После пак съм заспал. Пътят до първия хотел, който се намираше в Канди, беше дълъг и съм спал доста. Събудих се тъкмо навреме, когато микробусът беше спрял пред резерват за слонове. Вътре те се движеха свободно сред природата, а част от тях блажено се къпеха в една дълга река. За съжаление бързахме и не можахме да ги пояздим. Продължихме нататък.
Пътувал съм много. Плавал съм с гондола по каналите на Венеция. Качвал съм се на върха на Empire State Building. Виждал съм Burj Khalifa – най-високата сграда в света и най-луксозния хотел - Burj Al Arab. Прекосявал съм дори Сахара. Но това, което видях в Шри Ланка, не можеше да се сравни с нищо. Имах чувството, че съм попаднал в друг свят. Сякаш се бях върнал във времето. Бях заобиколен от дива природа – палми и други екзотични дървета. Пътищата бяха много странни – еднолентови, с ляво движение и много тесни.
В ранния следобед стигнахме до хотела. Намираше се в прекрасна дива местност в средата на джунглата. Веднага си легнахме с брат ми и моментално заспахме.
За вечерта бяхме планирали да гледаме нестинарски танци, но за съжаление се събудихме късно. Решихме да прекараме една спокойна вечер в хотела. Седнах в градината отпред в комфорта на мек диван с книга в ръка. Зачетох се, но станах много бързо. Бях усетил нещо лепкаво върху крака си. Погледнах и подскочих. Там се беше настанила удобно десетсантиметрова жаба.
На следващата сутрин се отправихме с микробуса към Ела, където щяхме да спим на втората вечер. По пътя се отбихме в будистки храм. Направи ми впечатление мъж, който се молеше пред олтар с препарирана гарга. Видях впечатляваща триметрова статуя на Буда и редица запалени огньове с пеещи жени пред тях.
Следващата спирка беше в музей на скъпоценните камъни. Прожектираха ни научно-популярен филм за рудодобива в Шри Ланка. Видях как добиването на скъпоценни камъни се извършва с абсолютно примитивни средства. Група мъже копаят с кирки в почвата, подсилват стените на изкопаните дупки с колове, които режат в момента и осветяват пътя си със свещи, поставени в кошници. На дъното са напълно потопени във вода и тиня. Там загребват със сито и горе, пресявайки, добиват скъпоценните камъни.
Продължихме към хотела. Не спирах да се впечатлявам от гледката навън. В уличното движение участваха основно бусове, камиони, мотори и местните таксита – така наречените „Тук-тук“. Те представляваха странна смесица между мотор и кола с по три колела и без врати. Но основно хората ходеха пеш, с чадъри над главите заради силното слънце. Видяхме много групи с малки деца, които извървяваха километри пеш в жегата по улицата, на сантиметри от стръмните склонове, за да стигнат до училище. Те вървяха уверено с малките си крачета като диви козлета и бяха много спретнати и чистички в ученическите си униформи – бели ризки и къси панталонки.
Тъй като пътят беше дълъг, си измисляхме най-различни занимания. Първо обявих състезание по броене на срещнати по пътя „Тук-тук“. Когато преминахме двеста броя, ни омръзна и започнахме да броим кравите, които се срещаха сравнително по-рядко. Една крава, две крави, три крави, десет крави…И хоп…една, две, три…маймуни?!
След дълъг и изморителен път стигнахме до Ела. Хотелът ни тук се намираше на стръмен и много висок склон. Гледката от стаите беше невероятна - смесица от познати и екзотични дървета. За разлика от останалите места, но които бяхме досега, тук беше много приятно прохладно.
Надвечер, шофьорът ни откара до величествен водопад. Разказа ни, че е висок около хиляда метра. Насладихме се на прекрасната гледка.
На следващата сутрин продължихме пътя си. Отправихме се към последната си спирка – Мириса. Пътят отново бе дълъг и уморителен. Спирахме многократно и имахме възможност да наблюдаваме хората. Бяха изключително сърдечни, мили и спокойни. Баща ми ми разказа, че според проучване, шриландците са сред най-щастливите, макар и сред най-бедните народи. Явно спокойният ритъм на живот и липсата на хаос от натоварен трафик и забързано ежедневие оказваха влияние върху техния манталитет.
Следобед се настанихме във вилата, която се намираше буквално на самия плаж. Тук щяхме да изкараме остатъка от почивката си. Пред нея имаше голяма веранда с маса и столове, А гледката беше към палмови дървета и зад тях – Индийския океан, който се намираше на около петнадесет метра. Градината пред нея беше обширна и пълна с шезлонги и хамаци. Водата в океана беше много приятна. На десетина метра от брега имаше малко островче, до което при отлив можеше да се стигне по суша.
Една вечер решихме да посетим близкото село. Общественият транспорт беше редовен и затова решихме да го използваме. Ако не сте били на космически симулатор, срещу равностойността на 60 стотинки в местна валута, можете да отидете четирима. Беше претъпкан и с отворени врати. Дори не ни изчака да се качим, преди да потегли. При всяко завиване или спиране, пътниците изхвърчаха с по един метър встрани. Някак стигнахме до селото. Връщането не беше по-малко интересно. Решихме да вземем „Тук-тук“. Шофьорът не разбираше английски- Баща ми се опитваше безуспешно да му обясни да кара направо и после да завие надясно. На всяка инструкция на баща ми, шофьорът спираше. Баща ми реши, че със същия успех ще го разбере и на български и му каза "завий надясно". Неизвестно как, шофьорът се подчини. Когато стигнахме до вилата, баща ми изстреля последната команда на български - „Тук-тук“. Не знам как го разбра, но спря.
Един ден се разхождахме и си взехме закуски. Вървяхме известно време и спряхме на едно разширение на пътя, за да ги изядем на спокойствие. Беше точно до едно ресторантче. Собственикът излезе и ни покани да седнем вътре на масата да си ги изядем, за да не стоим прави! Стана ми тъжно, когато се замислих, че подобно нещо не може да се случи в България. Може би по-скоро щяха да ни кажат да се отстраним от вратата.
Вечер с брат ми ритахме топка пред вилата. Много често млади момчета от персонала се присъединяваха към нас, за да ни е по-весело. Бяха изключително мили и сърдечни с нас.
Една сутрин станахме рано и се отправихме на седемчасово пътешествие с корабче в океана. Почти стигнахме до Екватора и за малко не преминахме в южното полукълбо. Видяхме три кита. Знаех, че са големи, но на живо бяха направо внушителни. Предполагам, че бяха сини китове. Мисля, че бяха дълги по тридесет метра.
Китовете не бяха единственото голямо нещо, което видях. Последната вечер, иззад един шезлонг, изпълзя еднометров гущер. Опитах се да го приближа, но за съжаление избяга и не можах да го разгледам отблизо.
Но, както всяко хубаво нещо, и тази почивка свърши. Е, поне усетих жаба отблизо. Видях слонове, китове и маймуни в естествената им среда. Видях и воден варан /освен, ако не беше малко крокодилче  /. Запознах се с будистката култура и прекарах две седмици сред най-симпатичните хора, които бях срещал.
С удоволствие бих се върнал на този райски остров – Шри Ланка!