Отговорете ми на един въпрос, моля!

Защо така си мислиш?Според теб какво е добро,за да бъде разбрано от едно дете?

Ами ако го помолиш не ти връзва.
Защо трябва да наказвам, да викам и в краен случай да и шляпвам дупето, за да ме слуша!?!?

Може би трябва не да викаш, още по-малко да шляпаш, нито да молиш, а да казваш, ако трябва по-стогичко и да е ясно, че товяа не подлежи на обсъждане... 
Трудно е, но май това е начина.... 

Защото са малки дяволчета

Не става. Ако само кажа, тогава се прави, че изобщо, ама ИЗОБЩО не ме е чула.
Ето ориентировъчна таблица на успеха

1. Казване - 10%
2. Молба - 30%
3. Заповед - 70%
4. Викане или прилагане на мярка наказание - 95%
5. Плясване по дупето - 100%

На колко беше каката?
Фази, етапи...стопи ми нервите....никога не съм предполагала, че ще го оставя да прави, каквото си иска за малко спокойствие

Защото ние не ги разбираме. С всяко неразбиране искат да ни кажат нещо, но са малки още да ни го обяснят. Повече внимание и по-малко излишни нерви и трябва да има резултат. До този извод обаче стигнах след малко повече стаж и наблюдения.

На 4г и 3м.

Като разбереш ми кажи и на мен, че с приказки и на мен не ми връзва

Това сработва когато нямаме нерви и време да обясняваме. Когато съм спокойна и не бързам клякам до сина ми - той е теоретично по-голямото зверче, въпреки че каката ми пили нервите здраво напоследък - гледам го в очите, обяснявам и со кротце, со благо става моята. Това е най-добрият вариант, но ми стигат сили да го прилагам около половината от времето

Има нещо такова и при нас. Странното е, че нас не ни слуша, а всички останали, да.

 На мен ми се струва, че като минеш на попляскване, връщане назад няма! Не говоря от личен опит, защото Емануил е едва на 10м., но имам позната с момиче на 2г и 9м. Меко казано детето е невъзможно! Ако не мине нейната се започва едно диво тръшкане и реване! Дори на най-малката забележка от страна на майка си, започва да пищи! За да са мирни нещата, майка й си я поглезва, но като й писне много започва с пляскането. Според нея, методът работел. Аз се питам, дали пляскането, наистина работи или просто ни е удобно понякога?

Удобно? Не бих казала, че е удобно. Това е крайна мярка, отчаяна.
Затова питам как да постигна послушание с възможно най-леката мярка. Как и аз самата да не се ядосвам.

    Ейййййй, моят син като беше на тази възраст слушаше почти за всичко! Ела обаче да го видиш сега  ! Вече е ученик, много е порастнал, всичко знае и всичко оспорва  ! Шляпването и караниците изобщо не помагат  , а само молбата, а понякога и дългия напоителен разговор, защо нещо трябва да се направи  ! Забелязала съм, че номера с ослушването и спора го пробутва само на мен и на баба си ! Мъж ми казва, че сами сме си виновни, защото много му се обясняваме, а не сме твърди като кажем нещо! Само че аз не искам да заповядвам на детето си, а да го науча!

Защото опознават живота, а животът се основава на максимата "проба-грешка".  Ние възрастните също грешим, въпреки сигналите и предупрежденията на близките ни, но нашите грешки се наказват с шамар от живота. При децата ние сме корективът на тяхната проба. На вас не ви ли се е случвало от дистанцията на времето да кажте " майка ми е била права тогава, но ...". Ние се опитваме да ги предпазим от грешки, но те въпреки това грешат и тук идват силовите методи.

Аз друго не мога да разбера, защо като кажа нещо важно да направи не ме слуша, а за глупости няма проблеми!!
Пресен пример от вчера:
- не пипай боклуците - никаква реакция 
- бегай да пасеш /вече изнервена/ - веднага се наведе над тревата да я яде 

търпение и любов са му майката

Да не забравяме ,че и ние сме минали оттам,когато питах моят син вече ядосана,защо не чуваш ти ,ей омръзна ми вече,той съвсем спокойно ми каза,, еми чувам,но просто в момента,неискам да те слушам,знам какво ще ми кажеш,не е нужно да викаш!"Е от това направо полудях,ако не се разкрещя понякога,просто няма чуване а като ми идва да го напляскам се започва,моля те де,ей сега ще го направя,питам го така ли трябва да се разбираме,и на него не му е приятно,но е факт,че не се разбира от дума,но................Да са ни здрави и по-железни нервите!  

Много е лесно на думи!!!! Но не става наистина!!!

Дай Боже всеки му такива деца - да не те нервират до степен, че да не можеш да  приложиш казаното, че и после да те послушат

Хаха - браво на сина ти. Май е трябвало да се замислиш повече над думите му  

Децата са малки хора и не са ни роби или подчинени, длъжни да изпълняват всяко наше желание или заповед, защото и тях понякога не им се върши това или онова или им е приятно нещо друго.

Минимални забрани, минимални правила е моята тактика. За сега действа и забелязвам, че степента в която се разбираме с Дариа зависи най-вече от това колко съм изнервена, изморена или ядосана за нещо аз.

Добре де,а как от изнервена и изморена мама да се превърна в слънчева,усмихната и разбираща?И на мен много ми се иска,но на практика не става.Досега не съм удряла Ния(тя е на почти 2 години,не мога да си оправя лентичката в подписа ),избягвам да повишавам тон,но на моменти ми се доревава от безсилие Превърнала съм се буквално в кълбо от нерви,понякога за нещо дребно ми идва да удрям и хвърлям Не знам в депресия ли съм,хормони ли да си изследвам или в психиятрия да ходя Постоянно си повтарям,че това са нормалните неща от живота,че трябва да съм щастлива с прекрасното си детенце и да се моля само да е живо и здраво,но....Някакви техники за релаксация май трябва да овладявам
Айде мамите с повече опит да помагат

Bili, ами това си е проблем. Но не мислиш ли, че е ужасно да си го изкарваш на детето? Аз мисля, че е.

Преди седмица за първи път ударих Дариа по дупето - плеснах я съвсем леко и още се чувствам виновна, а колко подигравки отнесох от близки и роднини, защото съм против боя... Ако не ми се бяха струпали толкова проблеми на главата никога не бих я ударила, въпреки, че според много хора си е заслужавала /Тръшкаше се на мокрия и мръсен под на банята, облечена и готова за излизане/. Два дни по-късно я оставих на баба й и отидох да си почина малко, защото наистина смятам, че проблема е в мен, а не в нея.

Ако и ти си толкова изнервена все има решение - градина ако я гледаш ти, ако ходи на градина помоли за свободен уйкенд, иди на фитнес или на кафе с приятелки без детето... Идея нямам какво би те разтоварило. Другото е всеки път като ти иде да се караш или да правиш забележка да се замислиш толкова ли е важно това? Толкова ли е лошо, опасно ли е? Ок - тръшка се на пода в банята с чистите дрехи /в моя случай/ и какво толкова? - Просто ще я преоблека и ще пера един панталон и тениска повече, а разходката ще се забави с 10 мин. В нормална обстановка просто щях да изляза от банята... Има и друго - приеми, че детето не е част от теб и че не можеш да го контролираш на 100%, а и не следва да е така. Гледай на него като на личност, със свои желания, проблеми, капризи, настроения... Опитвай се да го разбереш, а не да му се наложиш с разни глупави мисли от рода на "Ако сега прави това, то после ще прави..."

Моето дете почти не зависи от моето настроение.И в най-спокойните ми дни, когато съм в състояние да обяснявам часове наред спокойно и усмихнато-пак си има изпълнения.В нервни дни, когато ми иде да крещя -тя е спокойна и послушна.Има си моменти, в които прекрасно знаят за какво иде реч и за какво се е скарала мама/ аз забранявам единствено да говори с непознати и да взима от тях неща, всичко останало не подлежи на коментар, тъй като просто е позволено/Питала съм я после-защо не ме послуша, тя ми еотговаряла-с простичкото "така"-значи на инат общо взето.Когато този инат е със заплаха за здравето и-да, ще си понесе последствията/ по принцип я уча, че за всички ни има последствия, дори за големите, т.е. не се делим на малки-които по презумпция трябв да слушат и големи-на които всичко им е разрешено/
Та понякога за мен и шляпването е изход-а тя много добре знае,че я обожавам и не съм я набила ей така за спорта...

    Иса,не си го изкарвам на нея,напротив-държа го в себе си и не знам дали точно в това не е проблема.Никога не съм и крещяла,абсолютно съм против боя,но самата аз ставам все по-зле Знам че не е голяма драма да се тръшне в кална локва точно след като съм я облякла,но това го знам сега,докато ти пиша,а тогава,на момента просто усещам как ми спира дъха от яд.Има кой да ми я гледа,и на фитнес да отида,и с приятелки се виждам,и с мъжа ми излизаме вечер,но явно проблемът се е задълбочил,защото просто нищо от това не ме разтоварва.

Bili, ами и това да го трупаш в себе си е лошо...

М/у другото след като ударих Дариа един познат ми каза, че така съм й показала, че и аз съм човек, а не робот и още, че баща му го е удрял веднъж и след този случай са се почувствали много по-близки.

Та не ти давам съвет да удряш, а да покажеш на детето, че и ти си човек... не е нужно да си перфектна все пак.

Показването на чувствата е от голямо значение, разбира се.Ето-аз вчера се разревах, защото дъщеря ми си скъса една хавлийка, която аз с много лююбов купих за нея и въпреки,че не съм вещоманка, ми стана криво някак си.А преди това я помолих да ме изчака 1 минутка да си измия ръцете и аз да и разкопчая копчето.Ми разревах се, да.И тя разбра, че е трябвало да ме послуша.За едно скъсано копче много ясно,че няма да я бия, но и чувствата си не ги скрих.Така, когато съм ядосана за нещо-също не го тая в себе си и не го крия-казвам какво ме е подразнило.Казала съм също така,че очаквам и тя да реагира по същия начин-когато нещо в мен и баща и я дразни и притеснява-да си каже.

  Често лека мярка няма.Иначе всички щяха да смятат,че да имаш деца е лесна работа.Мисля,че най-малко себе си трябва да щадим в такъв случай.Трудно е да устискаш,да си сдържиш нервите,да проявиш такт,търпение и здрав разум за последиците,но се налага.Нелоши резултати дава понякога егоистичното поведение-в края на краищата и ние сме хора,и ние имаме нужди,желания,настроения.Малчовците трябва да са наясно,че не могат,а и не трябва да са винаги с приоритет.Как ще вдъхнеш доверие на едно дете ако пренебрегваш себе си,само за да му угаждаш?Щом му показваш,че защитните ти механизми не действат дори що се отнася до собствената ти личност?Но не мога да давам напътствия и съвети-само давам за пример подход,който действа в отношенията между мен и моето дете.А в нормални взаимоотношения всеки трябва да е наясно какво дава и какво получава,дори когато става въпрос за децата ни.Аз се старая моята дума да тежи на мястото си и изисквам това от дъщеря си-след известен период на адаптация(не казвам,че е лесен)всичко се превръща в условен рефлекс.Никоя от нас двете не прекалява с капризите,още по-малко за да накара другата да отстъпи.Пак повтарям-не е лесно,особено ако имаш дете с характер.Но пък тези  предизвикателства са много удовлетворявящи!

днес то4но разбрах една моя грешка, 4е трябва да показвам как ме наранява с поведението си, бях забравила заради  голямата разлика с големите!тя изразява например безсилието си от известно време като търси да ме ухапе, рядко съм и се оставяла, но днес я оставих да видя как ще реагира, ами жестоко ме ухапа и после само ме гледаше какво ще предприема, аз се разплаках , а тя не повярва, 4е мога да пла4а и аз, помисли, 4е играя и се опита за смях да го приеме, но после разбра то4ното зна4ение и ревна! и цял ден обяснява как имам хай(болка )и търси лекарство да ме лекува!явно скриването на емоциите, които предизвикват действията им и приемането им от нас като нещо, за което само се говори и се обяснява с думи, ги лишава от правилното възприемане на големите!аз пове4е викам, доскоро дори и шляпка не съм, но напоследък става просто едно мрънкащо и крещящо дете за дребни неща!и прекалено вродено ли, не знам ,4увство за ред и 4истота, 4ак се притеснявам!
пенелопе, на една емоционална вълна сме били напоследък!

Защото децата не обичат да бъдат молени. Едно дете има нужда от конкретни граници, а молейки му се ние му оставяме задачата то да избира границите(въпреки че уж му ги показваме), което е непосилно за него.


П.П. Моля написаното да не се взима под твърде голямо внимание.

Защо бе, аз също мисля така.
Подкрепям и Ваче. Смени тактиката - изненадай я! Вместо да повишаваш тон, да показваш емоции, да шляпаш дупе пробвай с тих равен категоричен гласи съответното действие. На нейната емоция - никаква от твоя страна.
При Силвия действа безотказно и дори се страхува от това ми състояние. Изчезне ли усмивката от лицето ми - значи нещата са сериозни и реагира адекватно. Е, тя е  по-голяма и вече само с думи става. Като по-малка освен да кажа се налагаше и да покажа. Как остава без разходка, без играчка/отива в коша/ , та дори и без внимание, наказанията си остават дори и след извинение от нейна страна/защото 'извинявай' се обезценява страшно бързо в противен случай/.

Търпение! Ако ще те успокои това- просто е в такъв период детето, много познато... 

Да чукна на дърво, но от известно време рядко ми се налага и забележка да правя дори...

моето дете понякога разбира от дума, понякога пък не - като пощръклее . затова рядко му правя забележки, най-вече ако прави нещо, което ми се струва опасно-като излизане по средата на улицата - за това даже съм го била.  наказания не прилагам 

пази се от момента, в който започват да не разбират от пляскането!
започвай винаги с молбата и убеждението

При  децата  в различни възрасти ,различни методи действат.С големия вече разговарям като с голям и му давам право на избор.Когато нещо ми откаже му казвам сам да реши или ще го направи или например няма да излезе с брат си навън.В4ера си облякъл костюма на спайдърмен ,който е от полиестър и много запарва.Аз му казвам ,че е топло и да го свали ,че ще се изпоти а той -нямааааааааа.Казах му ОК щом не искаш,но ако се изприщиш от горещото, ще те сърби и може да се наложи на доктор да ходим.Той поседя малко и ми каза''добре хайде ще го съблека ,че ще ми стане топло

Според мен малките деца трябва да са наясно с гранниците и да знаят 4е не може да ги престъпват каквото и да става. Т.е. когато неможе - неможе, когато трябва - трябва и ще стане на всяка цена. А по големите след 3-4 г. се влияят от това кои им нарежда. Когато е 4овек които много оби4ат и уважават - от уважение няма да се направят 4е не 4уват, но ако на 4овек отсреща не му вярват няма да стане. Това е теорията дано да бях ясна. Ина4е са си деца имат си характер и собствени приоритети - просто трябва да бъдат разбирани и уважавани.

И аз си задавам същия въпрос.Защо трябва да се скарам, да повиша тон или да накажа, за да ме послуша, да се държи добре, да не обижда, да не удря, да не тича на улицата и т.н.Лично на мен ми е много трудно!Моят син е на настроения т.е. ако се събуди усмихнат денят ни ще е приятен, но ако се събуди нацупен и раздразнителен знам, че ме очаква труден ден.
Напоследък се държи наистина ужасно.Говори мръсни думи чути от улицата, удря, прави всичко на инат, дразни ме нарочно(знае, че нещо ме ядосва и го прави нарочно, с усмивка дори).Преди време се оправях лесно-обяснявам защо не е хубаво да прави еди какво си, казвам, че е добро дете, а добрите не правят така, ако наистина ме ядоса му казвах, че съм обидена и няма да му говоря и това вършеше работа, но сега...Много се влияе от другите деца, гледа от тях и прави наистина простотии(напр. веднъж ме наплю), чупи чужди играчки, защото Стефчо примерно му е казал да я счупи и т.н. безброй пакости.Не знам, но ми става все по-трудно и не знам вече как да действам.Ако го накажа(да не излиза днес навън, да не гледа телевизия, не му купувам бонбини примерно)има резултат точно два дни.А после?През ден ли трябва да е наказан за да се държи добре?Веднъж изяде страхотен бой от баща си, защото го удари и му каза, че е тъпанар.Еми сега го гледа в очите и слуша.Аз също съм го плясвала, но на секундата ми минава яда и ми се къса сърчицето.Трудно си е!