За болката - чуждата, нашата, на всички ни

Много ми е трудно да дам еднозначен отговор. Няма да си човек, ако не разбираш болката на тези хора, няма как да разбереш напълно някой, докато не си в неговото положение. Но ако не направиш болката твоя, едва ли си лош и безчувствен. Може би трябва някаква граница да има за да оцелееш -помагаш доколкото можеш и до там.

С риск да си навлека гняв и остри коментари....повече от три години съм "изхвърлила" тези емоции от дома си.
Не гледам, не чета, избягвам подобни призиви, апели, информация.
След едно подобно предаване в сутрешния блок на Нова преди 3-4 години, след което ревах почти цял ден, си зададох въпроса "Защо?Защо си го причинявам?Това не е моята болка, а аз си съсипвам нервите."
И оттогава спрях.
По тази причина и изключително рядко отварям Клюкарника, а ако отворя, минавам надолу по страницата, без да гледам закованите теми-призиви за помощ.
Намерила съм дру г начин да помагам, който не рефлектира върху нервите и здравето ми.

И аз започнах да се опитвам емоционално да се предпазя, като умишлено не отварям такива теми, защото, хора, денят ми после минава в рев, ами не мога и не искам да го понеса това! Мисълта за това после ме преследва... Според мен справедливост на този свят не съществува, щом деца страдат и умират.  


Katerin*, не е редно някой да ти се гневи, понеже се опитваш да си спестиш болката. Ако някога се чувствам с толкова емоционална енергия, че да понеса спокойно един такъв призив, отварям го и се информирам, но го правя рядко.

Зависи от степента на емпатия на всеки човек. С две думи ако си емпат направо се съсипваш от чуждата болка.
Личен пример - писах преди месец, че при пътен инцидент загина приятелче на дъщеря ми. Загина на 100 метра от дома ни. Всеки ден минавам покрай оставените от близките цветя и кръстове. Всеки ден плача. Мисля за детето, за близките, за майката, за това, че не разбирам защо се случва това. Поболях се. Не мога да пазя равновесие, повръща ми се. Пия шепа лекарства. Ходя по лекари.  Дали си заслужава ... не знам, но няма как да махна с ръка и да не ми пука. Това е цената да си емпат. Вярвам, че си има и добри страни!

Много зле ми действат новини за болни деца, за животинчета с кофти съдба и всякакви подобни. Изживявам ги, а усещам как ми вреди много, но не съм намерила подходящ начин да го спра.
Често чувствам и някаква странна вина спрямо тези, на които не съм обърнала внимание. Не че в някои случаи моето внимание ще помогне кой знае колко, но примерно ако днес съм прочела за два случая на някого, който търси помощ, третия няма да го пропусна дори да ми е вече много скофтено, защото ми е гузно, че някой ще бъде пренебрегнат.
Не знам дали го обясних добре. Но масово на хората не им дреме. Егоисти са и това са най- щастливите и добре живеещи хора. Да си емпат sucks! Много.

Вярно е. Някои хора са надарени (прокълнати) с изключително голяма емпатия - сякаш нямат никакви защитни механизми. Това е много красиво, но не е здравословно. Моят най-добър приятел е такъв - преди да знам това, съм му споделяла за най-тежките моменти в живота си, които не са малко. Предразполагал ме е така да отворя душата си, че да излезе всичката чернилка, да го обясня с най-драматичните думи, които сама на себе си дори не съм казвала. Пред него се отворих за неща, които отдавна бях погребала нарочно и не бях мислила и плакала. Със неговата загриженост се отприщи нещо страшно в мен и излезе навън. Но....той го е поел. Разбрах твърде късно, когато той беше психиески съсипан, не можеше да спи или е сънувал кошмари с моите истории. Това е човек, който има не по-лека съдба от мен, вкл. дете с аутизъм. Но за неговото говори така, помежду другото, даже мнго малко хора знаят. Моите истории, които той вадеше с памук от душата ми (защо?), съсипаха тотално неговото здраве, та аз се концентрирах само над хубавите страни и смеха от тогава. Но всяка моя дума се е записала в главата му и си е там, всяка моя мъка е съпреживяна от него - това е болезнено състояние и той си го знае, но не може по друг начин. И когато го пазя, все се дразни и ми казва - дръж се с мен като с мъж, а не като със сурово яйце. Приятелството ни е на някакво извънземно ниво, особено неговото усещане към мен. Вярвате ли в някакви такива връзки?

Себе си определям като сравнително емпатична, но по нормалния начин. Имам слабост към underdogs и когато нещо свържа с мен. За останалите страдащи - съчувствие, подкрепа и уважение, но без това да ме поболява. Пазя се. Но ако ми падне гарда и погледна улично куче в очите, мога цял ден да драматизирам какво е да ходиш немил-недраг из улиците, без да имаш приятел, за което кучетата са създадени - да обичат и да служат на човека - само навиквани и подритвани, изгонени, без любов, без дом, гладни, мокри и на студено.


За чувства предпочитам да пиша анонимно, дано нямате нищо против.

Много е трудно да живееш с болка. Преди две години реших да направя благотворителна кампания за едно болно дете. Успяхме да помогнем донякъде, но за съжаление заболяването не се лекува. От тогава спрях да гледам предавания свързани с подобни случаи, подминавам почти винаги всякакви призиви. Просто се съсипах и ощетих семейството си . Винаги съм била много чувствителна и съм взимала доста присърце болката на хората. В един момент обаче усещаш, че не можеш повече. Трябва да съхраниш себе си или ще се погубиш.

Преди години приех присърце една кампания тук във форума.Майката беше с рядка аномалия на плацентата и беше на косъм, и тя и бебето и. Толкова много хора направиха всичко възможно,кой с каквото може, но най-вече с мноооого позитивна енергия, за да помогнат да замине за Германия, където можеха да я спасят..Беше много емоционално, и за радост, майката оцеля, бебето също.Толкова мило ми става като се сетя за този случай....

След време отново имаше кампания за едно болно детенце.Родителите занимаваха и телевизиите даже.Събра се огромна, огромна сума за лечение. Много се трогнах и аз, беше наистина покъртителна история....После се оказа,че детето е в последен стадий на рак,в изключително тежко състояние,буквално му оставали броени дни. Ииии....след няколко месеца, детето по "чудо" оздравява напълно, даже ходи на училище. Не се включвам вече в такива кампании....

Включвам се, помагам с каквото мога. Моята сила е на "свързочник" - като ми попадне информация, че някой се нуждае от нещо, ми светва лампа кой би могъл да има въпросното нещо. Тормозя постоянно приятелите и колегите да събираме разни неща за акции - дрехи и книги най-често.
Лично се усетих силно ангажирана с една кауза преди години... За съжаление човекът си отиде.
Била съм използвана и мамена и пак не се отказвам.

Спейс, да не би да се учатвали в една и съща кампания? Може би имаш предвид момченцето, за което  се събра огромна сума, но после лекарите установиха, че операцията е немислима и лечение няма?Аз бях в ступор като чух жестоката присъда...После върнаха детето в България, родителите написаха във фейсбук, че в момента нямат сили да мислят какво ще правят със събраните пари, как ще ги разпределят по други кампании...и дотам! Минаха
точно три години оттогава,  и след стотици запитвания в страницата на детето, на два пъти се отговори кратко, че момченцето е много добре. Сега пускат снимки с него в профилите си родителите, изглежда наистина добре, което  много ме радва, но...така и никой не даде обяснение как се случи това чудо, с какво го лекуват и в крайна сметка какво стана събраните, неизползвани пари, които бяха около 100 000 евро. Даже бяхме обвинени, че много питаме, че се бъркаме в живота на хората, че не ни интересувало това. Ами интересува ни, защото има хиляди безнадеждно болни, които са готови да се хванат и за сламката и ако това дете по чудо се е спасило посредством някакво алтернативно лечение е редно то да бъде споделено. Роднина на момченцето дори ме попита, дали пък не  очаквам да ми върнат дарените пари обратно, което  много ме обиди...

Christis, защо това те обиди? Реално е редно да върнат парите или ако не могат да ги дадат на друг в нужда. В крайна сметка си дарила пари за лечение, а не да ходят по почивки. Парите си остават твои до изхарчването им по предназначение, а не докато те решат какво ще ги правят. 

Тези хора дори не осъзнават какво сами си навличат.

Да, Кристис, за същият случай става въпрос.Аз не вярвам в такива чудеса, не и при диагнозата, която уж имаше това дете. Доста странно, че близките не пожелаха да споделят как така настъпи внезапно оздравяване при последен стадий на рак. Изключително грозно бяха нападнати хората във фейса, които зададоха въпроса и помолиха за информация как се е случило това, какво лечение е проведено и т.н. Да не говорим за тези, които си позволиха да попитат какво стана с парите, около 400 000 лева, които бяха събрани в кампанията. Родителите са за прокурор, според мен. Внезапно се покриха като мишки. Разбира се, давам си сметка, че ако се вдигне шум около този случай и се направи разследване от медиите, това ще се отрази пагубно на други кампании, където децата, а и не само те, имат истинска нужда от помощ.

Обидих се, защото дадохме душа и сърце по тази кампания, не само пари. В един момент ми се отвръща: " Що питаш, искаш си ги обратно ли?". Колко кампании, базари, концерти,  кутии за дарения, чак беше невероятно, че толкова много пари се събраха за броени дни. Аз лично плаках от радост като разбрах, че привидно невъзможната за събиране сума за такъв кратък период беше факт! После дойде шокът от клиниката в Израел, биопсията показала най-агресивната форма на рак, срастване на тумора с околните тъкани, невъзможност за операция, никакво шанс за лечение. На детето му бяха дадени броени дни живот и изпратиха семейството в България да чакат вкъщи най-лошото. Толкова ужасяващо беше, дори и сега като пиша тези думи-изтръпвам. Разбира се, след като научихме лошата новина никой не отвори дума за парите, никой не помисли за тях. Беше написано и кратко обяснение, че семейството ще помисли на кого да ги дари и ще ни опишат подробно всичко. В последвалите дни, седмици и месеци с ужас следяхме страницата, защото със свити сърца очаквахме неизбежното. Месеци наред нямаше инфо да състоянието на детето, нито за парите. После, през няколко месеца бяха публикувани снимки на едно усмихнато, напълняло и с порозовяли бузки момченце, което така ни зарадва...На два пъти кратки съобщение, че детето е добре и това беше. Сега е ученик, изглежда напълно здрав в профила на родителите си( дано, дано да е здрав!) За вероятното алтернативно лечение-нищо, за парите-пак нищо. Единствено се моля детето да е здраво...за другото има Господ да съди, ама не е честно така. После нищо чудно, че хората се отдръпват от подобни кампании.

Лесно човек може да се отдаде на болката и когато мине един период от време, но продължаваш да не се отделяш от нея, това вече се превръща хем в егоизъм спрямо останалите (защото те се притесняват и за теб + тяхното страдание), хем ти самият вредиш на себе си.
В такива моменти мисля, че човек трябва да се огледа наоколо и да види, че не е единственият страдащ, неговите близки сигурно също страдат - по-добре тази енергия, която ще я вложиш в тръшкане, да отиде за да си полезен и помагащ на тези хора около теб.

Иначе и аз постоянно изпращам средства за всякакви дечица, животинки, където мисля, че мога да съм полезна - помагам. Но съвсем умишлено се опитвам да поставя бариера между тази мъка и себе си, защото знам, че бързо ще ме събори.