Как американците се съхраняват и мотивират при тяхната огромна конкуренция?

Примерът, който давате говори не само за Вашата неувереност, но е и доста наивен.
Подобен пример би бил колко много кандидати има за Х фактор, а колко се отсяват и остават накрая. Можете ли да видите приликата между моя и Вашия пример? (Давам жокер... някой по-горе е споменал за адекватност при кандидатстване за работа)

Вече 19 години живея в САЩ и съм работила горе-долу на толкова различни места през годините. Никога не съм се замисляла, че за позициите ми кандидастват хиляди или милиони кандидати, нито съм губела ценно време и енергия в особени притеснения дали ще ме хареса някой меринджей, ЧР или подобен.

Просто  е нужно постоянно развитие на себе си, стоене в час с дейността си, възходящо и непрекъснато надграждане на личните умения и голяма доза непукизъм. Вътрешна вяра, че светът е едно забавно и интересно място, най-доброто предстои и животът е едно приключение, в което парите и кариерата са за цвят, а не най-важното в него.

Успех в професионалната реализация и не се самосугесгирай

Много резонно! Понякога, когато желаното стане действителност, започва истинския кошмар и си викаш: "Защо?", "Защо ми трябваше?"  

Кандидатстват хиляди хора,но за десетки хиляди работни места.
Те са спокойни,защото работа има.Въпреки кризите и че идеални условия няма..Не случайно САЩ е страната на хилядите възможности.Има възможности за всеки,според нагласата и мотивацията,но трябва да си гъвкав и реалист.Да си наясно колко да дадеш от себе си и къде е здравословно да спреш.Правиш,каквото можеш,да става,каквото ще.Не е необходимо да се докарваш до самоубийство за правото да служиш на някого срещу част от парите му.Това е най-голямата ни заблуда,щото сме сноби-"човек е това,което работи".Познавам много хора по света,които предпочитат да работят и харчат по-малко,но да живеят повече.Те често взимат ранно пенсиониране,местят се в щат,където животът е по-евтин,намират начин да си намалят данъците и разходите и си дават други възможности.Хора с най-различни професии,вкл.т.нар.престижни,които ги сменят драстично или отиват да практикуват в по-спокоен и евтин район,без толкова стрес и натоварване.
Спешно ни е нужна друга гледна точка.Това с "живея,за да работя" води до раковата болница или психото.

Аз работя в България. С малко дете на няма 3г. съм, преди 1г. (когато то нямаше 2г.) кандидатствах за нова, много добра работа. На изпита бяхме близо 50 човека за едно място, а по документи са отсяли тройно повече, по разкази от колегите ми. Ами въпреки малкото дете (всички знаем как масово потенциални работодатели "отхвърлят" майки) ги отвях и си спечелих мястото. Знаех, че ще има много желаещи, но не мисля, че това е причина за отказване от кандидатстване, напротив. Сега се чудя защо ми трябваше Работа, работа, работа и за вкъщи. Командировки, пак работа. Почивка - пак работа. И така...

Амброзия, хубава история. Все по-абсурдно изглежда дискриминирането нс признак дете и дано скоро да е отживелица.

 Преди няколко месеца ме поканиха на интервю малко неочаквано и не активно търсено за много по-висока позиция от сегашната ми, бях в 28 седмица бременна. На интервюта ходих в 32-ра. При това платиха самолетни билети и за мъжът и 4 годишното ми дете, защото при това положение любезно казах, че не искам да пътувам без мъжа ми, а детето няма на кой да остане. Взеха ни билети и хотел, а после офертата ми беше преговаряна пак с пълното знание, че приоритет са ми не само парите и титлата, но също и неща като гъвкавост, отпуска, болнични и емоционалбата свобода да бъда освен професионалист и майка и точно така ме "уловиха." При това не бих казала, че съм някакъв топ незаменим кадър, просто нямам скрупули и комплекси на тема, че децата ми спъват кариерата или ми намалят интелекта. Всичко е въпрос на условия.
Мъжът ми пък има 16 седмици платено бащинство от фирмата си. На 100 процента. Не вместо мен, а изцяло независимо. Все повече фирми в неговат сфера задържат така топ талант от мъжки пол и на милениалите им е супер важно хем да им текат пари, хем да къпят и гушкат бебета: www.nytimes.com/2017/11/28/well/family/millennials-see-paternity … s-a-priority.html

Стереотипите за това, че човек е или отдаден на децата си или е конкурентноспособен кадър не са това, което бяха. Ако човек си е изиграл картите добре до 30 години, после може да си разиграва коня на бая голям повод, поне в Америка. Затова и на автора на темата пожелавам да си опича добре акъла и да дерзае и катери с бясна скорост сега вместо да се самосугестира, за да може да бере плодове после, а не да се чуди как да съчетава семейство и деца.

Като гледам нивото на прескрибиране и използване на антидепресанти, бензодиазепини и опиати, май не се съхраняват особено.

И какво е нивото на изписването на тези препарати?
Може би ти си от изписващите и за това можеш с размах да вземеш отношение. Дори и така да е, къде отива HIPA

Употребата на подобни лекарства наистина е най-висока в западния свят, наравно горе-долу само с Исландия. Но това не е много ясно дали е показателно непременно за по-голяма честота на депресия и тревожност, защото данните за висока употреба на антидепресенати са свързани с доста по-ниски нива на самоубийство, например, сравнено с някои азиатски държави, където психиатричните заболявания не се лекуват, но нивата на самоубийство са ужасяващи.

Азия има абс. различна традиция на самоубийствата, която може да не се повлияе от медикаменти - културни особености, религията играе роля също. Статистиката не казва цялата история.

Тук определено се прекалява с предписването на медикаменти. Но това, че статистиката не казва всичко важи и в този случай.

На авторката отговарям. Но и другите могат да четат
Заблуждавате се, уважаема. За работа няма кандидати. Нито един в голяма част от случаите. Както в България, така и все повече в Щатите. Има кандидати с милиони (по-скоро кандидатки) за седене на стол и лаладжийство. Ако може и в И-нет и с платени самолетни билети - там вече кандидатките стават милиарди... Е-хе-е-е...

Не, от отпускащите съм.
И в България съветвам пациента за второ мнение от лекар винаги, когато видя зелена рецепта или антидепресант (особено Деанкситната комбинация флупентиксол/мелитрацен) с над 6-месечна употреба,. С опиати не работя.
Американският проблем е огромен и дори българските фармацевти сме научили за него. В крайна сметка основните новини от фармакологията идват от Запад - няма как да не се интересуваш и да не знаеш.

Cherry lady, всъщност повечето такива препарати наистина е необходимо да бъдат приемани над 6 месеца. Разбирам, че сте фармацевт, но ме шокира това, че с такава лекота всявате съмнение за предписано психиатрично лечение от лекар. На много от тези пациенти само това им трябва, за да хвърлят и рецептата, и лекарствата в кофата и да не се вяснат повече при лекар, камо ли за второ мнение. Дори и за известен процент от тях това лечение да не е необходимо, за друг е буквално животоспасяващо. Как отсявате в аптеката едните от другите? А подобно изказване на мнение не е ли в абсолютен разрез с етичния и професионален кодекс на фармацевтите в България или такъв няма? Една интересна разлика по темата е, че в САЩ ако изпратите пациент на второ мнение, ще ви е може би последният такъв преди да ви отнемат лиценза и да ви осъдят.

|
Само че в България специалистът по лекарствата, каквито са антидепресантите, действието им и рационалната им употреба  съм аз, не психиатърът. Фармакология и фармакокинетика - тоест, как действат лекарствата, как се разпространяват в организма и как се отделят от него, как се приемат най-рационално, с кои други лекарства и храни се повлияват взаимно, нежелани реакции - ние учим с години повече от лекарите, както и други специализирани дисциплини за лекарствата. Аз имам правото не само да съветвам за второ мнение, а и да ви откажа да изпълня рецепта, която е написана грешно, с прекомерно висока доза без подпис или по мое усмотрение, ако преценя, че не отговаря на нуждите ви. За това имам пълна автономност при взимането на тези решения, както вашият лекар има пълна автономност каква диагноза да ви даде и какво да изпише. Такъв е законът Повечето лекарски рецепти в БГ, между другото, са изписани грешно - липсват често много атрибути, като име на пациент, възраст, адрес, данни на лекаря, често няма печат, при завишена доза над допустимата няма подпис на лекаря, използват се думи като "по схема", което е забранено, писани лекарства на български, липсващи указания, никой не пише, ако пациентът е бременна/кърмачка - все неща, които са задължителни.  Да препоръчам второ мнение е мое етично и законно право, в нарушение съм само ако отпусна друго лекарство вместо изписаното или дам диагноза.  При изпълнение на рецептата както я е изписал лекарят, двамата си поделяме отговорността. Т.е. ако рецептата е грешна, в мой интерес е да я откажа, иначе ме наказват и мен. Ако липсват задължителни атрибути като описаните в рецептата, а я изпълня, също мога да подлежа на наказание. Тръгна ли да се заяждам, мога да откажа изпълнение на 90% от рецептите само на основа липсващи задължителни атрибути и никой не може да ми каже нищо.  Според закона магистърът по фармация и магистърът по медицина са с споделена отговорност и еднаква тежест, колкото и да им се иска на лекарите да е обратното,. Колегите рядко спират рецепти, защото губят пари от това, но аз го правя, ако преценя, че изпълнението ѝ не е в интерес на пациента. Такива жестоко фрапантни случаи на лекарски безумия с лекарства съм виждала, вкл. и в психиатрия, че после са ми идвали хората с букети.
Повечето антидепресанти не се пият с години на един курс. Не знам какъв гайдлайн и какви клинични статии, или фармакология сте чели и учили вие, но са грешни (може би са ви били стари).  Консенсусът на специалистите е, че антидепресанти трябва да се взимат между 6 и 9 месеца, като средно един курс приключва след 6. Втори курс може да се направи, ако има релапс след време, но да се пият с години често се оказва в разрез с правилата на рационална употреба на лекарствени продукти. Има гайдлайни и за лекари, и за фармацевти, които дискутират тези неща, за съжаление много колеги не ги четат от лоши познания на английски, липса на време и, нека го кажем, мързел и нежелание за развитие. Разбира се, има редки случаи, в които това може да е необходимо, затова препоръчвам второ мнение от лекар. Не твърдя, че решението вземам аз. Да, така поемам отговорност, морална и понякога съдебна, но  и затова съм учила в Медицински университет, за да имам знанията и капацитета да вземам тези решения и да поемам тази отговорност. Затова и чета винаги новите гайдлайни, новите открития, уча нон-стоп и ще уча до края на живота си - да съм компетентен партньор и понякога коректив на лекаря.
Няма да забравя един случай в аптеката ми, в която, докато обслужвах пациентка и препоръчах ОТС лекарство, една жена-лекар от опашката започна да ми се меси и да дава съвети какво да дам на пациента си, говорейки през мене (и то грешно). Засякох я веднага, че не идвам аз в кабинета ѝ да консултирам пациенти и че в моя аптека тя няма правомощия. Отвърна "Аз само да помогна, нали пациентката е без рецепта". На което директно отговорих, че препоръчването от мен лекарство е ОТС, няма нужда от изписване от лекар и че имам пълното право да го отпусна без нейно участие. Освен това обясних, че съвеетът ѝ е грешен и че ибупрофенът в тези случаи е с по-добър профил на обезболяване от ацетаминофена, който тя искаше да дам. Доста се шашна. Но докато не си отстояваме правата  на специалисти по лекарствата, а не продавачи, общественото мнение ще продължава да ни тъпче и да ни принизява до бакали.
Няма да пиша повече, изместваме темата.