Здравейте, темата е с конкретна насоченост към понякога трудните взаимоотношения с най-близкия човек, а именно майката.
Тук има много майки и се надявам да чуя и техните съвети.
Аз съм дъщерята и изпитвам трудности в това да помогна на майка си за каквото и да е. Какво имам предвид?
Разговарям с нея за важни неща, които тя би трябвало да е разбрала многократно за годините си.
Днес посмя да ме излъже за нещо от технологично естество, което проверих и разбрах, че от тази лъжа следват още други преди това. По-точно многократно ме е лъгала, че си е търсила работа, а не е.
Имайки предвид ситуацията, в която живее и условията ѝ на живот, възрастта и здравословното състояние, аз се притеснявам за нея. Не сме наблизо и не мога да отида да поговоря с нея лично, но го правя ежедневно от 2-3 години.
Странното е, че преди сякаш не беше такава или аз бях малка и не съм разбирала. Преди имахме мъчителни семейни преживявания, по време на които тя устояваше заради мен. След това нещо ѝ стана и се превърна в мързелив и безотговорен човек, който се е пуснал по течението и някой друг трябва да му оправи живота.
Яд ме е най-много не за това, че ме лъже, а защото е напълно сама и не се взима в ръце. Повярвайте ми, опитвам хиляди пъти с дълги разговори и с добро да ѝ обясня, някой път сме се и карали. После ми затваря телефона и ми се сърди, на мен единственият ѝ близък човек.
Опитвам се да я науча на елементарни навици, за да се справя дори с компютър и телефон, защото е много зле, а за да си намери друга работа това ѝ трябва задължително. И това не може, не иска, не полага усилия, а ме лъже.
Не питайте за мъже в живота ѝ - с баща ми не поддържам връзка и нямаме взаимоотношения, а мъжът, с когото майка ми живее от около 5 години, може би не беше правилният избор. След толкова време заедно тя иска от него да имат поне брак, за да се подсигури, защото самата тя не прави нищо за собствената си сигурност... живее от заплата до заплата, която е близка до минималната.
Жал ми е, яд ме е, че това е човекът, който ме е учил да бъда честна, трудолюбива и отговорна, а тя не е такава.
Разбирате ли парадокса? Защо става така и как да подходя към нея? Има ли друг начин да ме разбере, че всичко това е за нейно добро?
Тук има много майки и се надявам да чуя и техните съвети.
Аз съм дъщерята и изпитвам трудности в това да помогна на майка си за каквото и да е. Какво имам предвид?
Разговарям с нея за важни неща, които тя би трябвало да е разбрала многократно за годините си.
Днес посмя да ме излъже за нещо от технологично естество, което проверих и разбрах, че от тази лъжа следват още други преди това. По-точно многократно ме е лъгала, че си е търсила работа, а не е.
Имайки предвид ситуацията, в която живее и условията ѝ на живот, възрастта и здравословното състояние, аз се притеснявам за нея. Не сме наблизо и не мога да отида да поговоря с нея лично, но го правя ежедневно от 2-3 години.
Странното е, че преди сякаш не беше такава или аз бях малка и не съм разбирала. Преди имахме мъчителни семейни преживявания, по време на които тя устояваше заради мен. След това нещо ѝ стана и се превърна в мързелив и безотговорен човек, който се е пуснал по течението и някой друг трябва да му оправи живота.
Яд ме е най-много не за това, че ме лъже, а защото е напълно сама и не се взима в ръце. Повярвайте ми, опитвам хиляди пъти с дълги разговори и с добро да ѝ обясня, някой път сме се и карали. После ми затваря телефона и ми се сърди, на мен единственият ѝ близък човек.
Опитвам се да я науча на елементарни навици, за да се справя дори с компютър и телефон, защото е много зле, а за да си намери друга работа това ѝ трябва задължително. И това не може, не иска, не полага усилия, а ме лъже.
Не питайте за мъже в живота ѝ - с баща ми не поддържам връзка и нямаме взаимоотношения, а мъжът, с когото майка ми живее от около 5 години, може би не беше правилният избор. След толкова време заедно тя иска от него да имат поне брак, за да се подсигури, защото самата тя не прави нищо за собствената си сигурност... живее от заплата до заплата, която е близка до минималната.
Жал ми е, яд ме е, че това е човекът, който ме е учил да бъда честна, трудолюбива и отговорна, а тя не е такава.
Разбирате ли парадокса? Защо става така и как да подходя към нея? Има ли друг начин да ме разбере, че всичко това е за нейно добро?
