Този уютен дом не заслужава да бъде празен. Темичката ни стигнала дъното. Къде се изпокрихте днес - да не започнахте училище и да подвързвате тетрадки и учебници. Аз не мога да ловя новини като вас и затова поставям поредната красота.
- Публикувана: 15 септ. 2018, 23:20 ч.
- Последно мнение: 5 ноем. 2018, 16:00 ч.
♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 73
Споко ! Не разбирам какво пак е сгафил наш Боре! Една от падругите го нарича " аслан аркадаш". Та може ли Лъвчо да те ядоса толкова? 
Кой е казал, че ме е ядосал Боре
Да, вярно, и той ме нерви в последно време, ама снощи друга бе причината да не спя 
А "аслан аркадаш" иде от Елка, затова го наричат така и падругите
НАШАТА ИСТОРИЯ
Глава 10
Дефне стоеше като парализирана, наблюдавайки двете момчета. Старателно претърсваха малкото пространство, надявайки се да намерят нещо ценно. Не смееше да помръдне, следейки с очи ножа, който допреди няколко минути бе допрян до гърлото ѝ. Преглътна сухо, когато този, който го държеше, пристъпи към нея. Черните му очи, единственото, което се виждаше под маската, се впиха в нейните. Заставяйки се да не трепери и отстъпи, тя се опита да изглежда смела.
- Пари? Бижута? Злато?!
- Нямам нищо. Сбъркали сте адреса!
- Не ми се прави на интересна!- Зашлеви я той през лицето.- Не може да нямаш нищо!
- Ако имаше, щяхте да го намерите!- Предизвика го тя, свивайки се, когато той посегна, но не я удари повторно.- Работя като секретарка, семейни бижута нямам!
- Братле, давай да се махаме! Само си загубихме времето тук!- Обади се другия.
- Така изглежда! Хайде!- Ножа отново допря до лицето на Дефне, карайки я да потрепери.- Оставяш ни да напуснем сградата и забравяме за теб! Иначе…
Нямаше нужда от отговор. Двамата се измъкнаха заднешком, след което тя ги чу да тичат надолу по стълбите. Помисли си да иде до прозореца, за да се опита да види лицата им, но краката ѝ не я слушаха. Усети, че залита и скоро се озова в близкото кресло, обгърнала колене и стараейки се да спре сълзите си. Сама се ругаеше, опитвайки да намери онази Дефне, която винаги е била- силната и смела дивачка от махалата. Но сега бе просто една изплашена жена, намираща се на края на силите си. Трудно достигна домашния телефон, защото онези взеха нейния, и набра наизустения номер.
- Дефне?! Какво се сети?! Тъкмо излизам от съда!- Освен гласа на Бурак, тя чуваше и шума на колите, докато той отиваше към своята.- Дефне?!
- Можеш ли да дойдеш вкъщи?!- Попита тя с треперещ глас, който сама не позна. Нито се усети, че е минала на „ти”.- Трябва ми помощ!
- Какво е станало?! Дефне?! Какво се е случило?!- Гласът му бе спокоен, но притеснението в него предизвика нови сълзи в нея.
- Крадци. Полицията. Ела!- Успя да разбере от хлиповете ѝ.
- У вас ли си?!- „Мхм”, което чу, прие за положителен отговор.- Идвам!
Ясемин опитва да се свърже с Дефне през деня, но така и не успя. Остави ѝ около десетина съобщения на гласовата поща, уверявайки я, че не иска да я притеснява, но се тревожи за нея. И Йомер, който също не си вдигаше телефона вече втори ден. Със Синан бяха изпаднали в паника, но тъй като приятелят им имаше този навик- да изчезва, когато иска да остане сам със себе си, донякъде можеха да го разберат. За Дефне обаче това не бе обичайно и мълчанието ѝ ги плашеше.
- Дали роднините ѝ не са разбрали, че се среща отново с Йомер?! Надали ще са доволни от този факт?!- Размишляваше Синан, докато подписваше някакви договори.
- Ако беше така, тя нямаше да се крие. Нещо е станало, със сигурност! Дано не са извършили някоя глупост отново!- Ясемин крачеше пред бюрото му, прекалено изнервена, за да стои.
- Какво повече може да се случи?!
В другия край на града Сердар и Нихан умуваха върху същия въпрос. Нещо се случваше с Дефне, но никой не знаеше какво. През последната седмица бе умислена, звучеше странно по телефона, а и непредвидената ѝ отпуска навяваше само неприятни мисли на семейството. Опитаха се да скрият ставащото от Есра, но дори малката бе забелязала промяната в кака си. Дефне се завръщаше към състоянието си отпреди няколко месеца и ги беше страх, че отново ще се срине. Явно не бе спряла да мисли за миналото, макар да твърдеше, че е така.
- Неджми, още ли не си готов?! Какъв кошмар! Ще закъснеем!- Нериман потропваше нервно пред огледалото, самата тя довършваща грима си.
- Не знам защо въобще се съгласих да отидем! Ами ако Йомер е там?!- Попита недоволно съпруга ѝ, докато излизаше от банята и в движение поправяше възела на вратовръзката си.
- Какво по- хубаво от това?! Ще поговорим с него, ще го убедим да ни прости! Всичко, което направихме, бе за негово добро!
- Той не иска да вижда дори очите ни, Нериман! И е прав! Отказах се, аз няма да идвам! Ако искаш, отиди сама!- Захвърляйки току що завързаната вратовръзка на леглото, Неджми съблече и сакото.- Стигат ми толкова проблеми, не искам да си създавам и нови!
Не бяха разговаряли с племенника си от деня след сватбата му. Вечерта празнуваха като най- щастливите хора на света. На другия ден този свят се срина върху тях.
Хюлюсю пристигна, получил покана от Йомер за семеен обяд. Неджми и Нериман не знаеха нищо за това. Тримата стояха озадачени, когато пристигна виновникът за срещата. Йомер бе като излязъл от филм на ужасите- наболата брада, замъгления от алкохола поглед, яростта и гнева, излъчвани от всяка пора на кожата му. Злобата и омразата, с която ги погледна, накара кръвта им да замръзне.
- Поздравления! Успяхте!- Процеди през зъби той, опитвайки да не удари когото и да е от тях.- Дефне е моя съпруга! Но си отиде! Без дори да вземе и парите! Вие спечелихте!
- Какво говори той, Неджми?! Какво става тук?!- Попита Хюлюсю, местейки поглед между сина и внука си.- Йомер, къде е Дефне?!
- Отиде си! Нали така, лельо?!- Изсмя се той.
- Не знам какво имаш предвид!- Изпищя Нериман.- Какво ти е казала онази никаквица?!
- Истината! Може да е всякаква, но накрая ми отвори очите! Разказа ми всичко!- Изкрещя Йомер, обръщайки се и удряйки с юмрук стената.- Защо?! Защо?!
- Йомер, спри! Недей!- Неджми се опита да хване ръцете му, но той се отдръпна като от огън.- Не сме искали да страдаш, повярвай ми!
- Аз все още не разбирам нищо! Нериман?! Неджми?!- Удари силно с бастуна си Хюлюсю.
- И ние не знаем, татенце!- Сви се снаха му.
- Йомер, моля те! Нека поговорим насаме!- Неджми се опита да го погледне в очите, но погледа на мъжа пред него бе изпълнен единствено с гняв и болка.
- Не искате великият Хюлюсю Ипликчи да разбере какви сте ги свършили?!- Попита през смях Йомер, след което застана сериозно и погледна дядо си в очите.- Скъпите ми леля и чичо са решили, че ми е време за брак и са наели момиче, за което да се оженя! Дефне се е съгласила. Слава Богу, поне струвам доста пари, но момичето така и не успя да си ги вземе! Или леля ще ѝ ги изплати сега, когато договора е изпълнен! Срамота ще е иначе!
- Какво говориш, Йомер? Какъв договор? Кой е наел Дефне? Какви пари?!- Хюлюсю сякаш не можеше да осмисли всичко, което внукът му каза.- Не разбирам!
- Не е така, татенце! Вие нали казахте…
- Нериман! Млъкни!- Неджми опита да я спре, за да спаси поне донякъде възстановената връзка между баща си и Йомер. Но вече бе късно!
- Поисках да намерите съпруга на Йомер! Не да му купите такава!- Ядоса се възрастния.
- Значи отново ти си виновен за всичко?! Защо ли се изненадвам?!- Йомер бе стиснал юмруци и дишайки дълбоко, погледна всеки един от тримата в очите. Гласът му режеше като лед, когато най- после проговори.- Не искам да виждам никого от вас повече! Не ви познавам! За мен вие сте никои! Мъртъвци, чиито гроб няма да посетя никога!
Обърна се и излезе, глух за молбите на дядо си, клетвите на Неджми и плача на Нериман. Повече не погледна никого от тях. Документите за уволнението на Неджми дойдоха още същия ден, като той ги подписа без дори да помисли. Хюлюсю им бе оставил къщата като спомен за глупостта, която бяха извършили. Но бе спрял всички останали приходи, които им осигуряваше. Сега се издържаха с парите, които Неджми бе успял да задели за всичките години, но и те не бяха много. Суде, започнала работа в едно от големите модни списания, настояваше да им помага. Засега ѝ отказваха, но не бе далеч деня, в който щяха да се съгласят. А Нериман продължаваше да се прави, че няма нищо. Продължаваше живота си по предишния начин, ходейки на срещи с приятелки, клюкарейки с Корай по цели дни или просто чудейки се какво още може да си купи, преди Неджми да ѝ е вдигнал поредния скандал. Мине вече идваше само два пъти седмично и това бе друга причина за проблеми. Нериман нямаше на кого да си излива гнева, а това водеше често до нервни кризи. Неджми, вече свикнал след толкова години, се правеше, че не забелязва. Но понякога беше неизбежно.
- Ще ме оставиш сама?! И как си мислиш, че ще мога да се появя там? Всички ще питат защо не си с мен?! И без това сме в устите на хората, не трябва да им даваме излишни поводи за клюки! Ако дори един от тях се усъмни, че нещо не е наред със семейството ни, край с нас! Ще се превърнем в персона нон грата на всички събития! Това ли искаш? Всички да заподозрат, че сме разорени?! Че сме на дъното! Няма да го позволя, Неджми!
- Ние сме там! И единствената, която още не го е разбрала, си ти, Нериман! Вместо да се спреш, да помислиш как да намалиш разходите на и без това ограничения ни бюджет, ти продължаваш да ми говориш за хората и мнението им! Стига толкова!
Захлопвайки вратата зад себе си, той напусна спалнята. Поглеждайки озадачено отражението си, Нериман зададе единствения въпрос, останал в ума ѝ след спора.
- Какво толкова казах този път?!
Йомер караше като луд, повтаряйки си, че всичко е наред. Изкачи стъпалата за минута, удряйки с юмрук по вратата, докато тя не се отвори. Дефне, трепереща като лист, остана загледана в него за секунда. След това се хвърли в обятията му, обвивайки ръце около врата му и притискайки се към него с всичка сила. Самият той я прегърна, повдигайки я леко от земята, и внесе вътре, затваряйки с крак вратата зад гърба си. Седна на дивана и тя се сви плачеща в ръцете му, докато той просто я притискаше до себе си, шепнейки, че всичко вече е минало и той е до нея.
- Шшттт, успокой се!
Ръката му нежно галеше косите и гърба ѝ, докато самият Йомер опитваше да успокои дишането и сърцето си. Почти бе умрял, когато Бурак му каза какво е станало. Или поне това, което самият той знаеше. Йомер не бе сигурен как е стигнал до тук, шофирайки на автопилот, молейки се Дефне да е добре. Но дали беше тя наистина добре?
- Вече си в безопасност. Никой няма да те нарани, скъпа! Тук съм!
- Защо дойде?!- Попита тя тихо, облягайки лице на рамото му. Очите ѝ търсеха неговите.
- Бурак ми се обади. Ефе е в болница и той трябваше да отиде при него. Затова позвъни на мен!- Обясни търпеливо Йомер.- Ще ми разкажеш ли какво се случи?!
- По- късно, може ли?!- Сви се отново под брадичката му и той мълчаливо я прегърна, наслаждавайки се на това да е толкова близо до него. Както преди.
- Когато си готова.
Останаха така известно време, след което тя му разказа накратко какво се бе случило. Полицията вече бе идвала, но нямаше много, което да направят. Онези бяха професионалисти- носеха маски и ръкавици, така че следи от тях почти нямаше. Единствено едва забележимия безпорядък, но дори и той не бе кой знае колко. Бравата не бе разбита и полицаят предположи, че са използвали шперц. Посъветва Дефне да я смени за всеки случай, но срещу такива престъпници никога не бе сигурно. Просто трябваше да приеме и забрави станалото. Но тя не можеше.
За онези няколко минути, в които ножа бе допрян до нея, единствената ѝ мисъл бе, че повече няма да види семейството си. Исо. Йомер. Нямаше да види как ще пораснат племенникът и сестра ѝ. Нямаше да разбере дали съпругът ѝ все още я обича, както твърди, или всичко това е просто игра. Никога повече нямаше да си играе с Ефе, а с баба ѝ щяха да се разделят завинаги скарани и сърдити. Когато опасността премина, мислите останаха. И Дефне осъзна, че всичко е просто един миг. Целият ни живот е просто един миг и ние решаваме как да го изживеем.
Когато Йомер застана пред нея, тя действа инстинктивно. Послуша сърцето, а не ума си. Дори да знаеше, че пред тях няма бъдеще, в този миг тя имаше нужда единствено от него. От ласките и любовта му, дори да бяха фалшиви. Бе съгласна да приеме всичко, което ѝ предложи, само за да може поне за малко отново да е Дефне на Йомер. Но с всяка следваща дума, с всеки следващ жест, реалността се завръщаше в съзнанието ѝ, жестока и безмилостна. Тя не беше с Йомер, той не беше неин. Двамата бяха разделени, скоро щяха да се разведат. Тяхната история бе приключила.
- Съжалявам! Аз, не трябваше!- Дефне се отдръпна, след което стана и му обърна гръб.- Би ли си тръгнал? Благодаря, че дойде и ме успокои. Но вече е време да си вървиш!
- Какво стана?- Йомер се приближи и опита да я прегърне и обърне към себе си, но тя отново се дръпна.- Дефне, не ме отблъсквай! Не мога да те оставя! Особено сега!
- Добре съм! Наистина!- Твърдо изрече тя, стискайки една в друга треперещите си ръце.
- Не си! Любима!
- Не ме наричай така!- Сви се тя, сякаш я бе ударил.- Всичко между нас свърши, разбери го!
- Тялото ти говори друго! Очите! Сърцето ти!- Обви ръце около нея, скривайки лице във врата ѝ, и пренебрегна опитите да се освободи.- Ти си моя!
- Не съм! Вече не съм!- Отчаяно извика тя, но и сега не успя да се отскубне.
- Нищо и никой няма да ни раздели. Обещавам!- Внимателно я обърна с лице към себе си, държейки нежно, но здраво, китките ѝ.- Ти си единствената, която искам, Дефне. Тази, която обичам! Виждам, че е същото при теб! Защо не можем да сме щастливи?!
- Преминахме през прекалено много, за да успеем да опазим любовта си. Нея вече я няма!- Дефне сведе примирено глава, сякаш собствените ѝ думи я нараняваха.- Защо не искаш да го разбереш?! Не мога да се карам с теб! Не искам! Нямам сили да се боря повече. Не ме измъчвай, моля те! Остави ме!
- Не мога! Не разбираш ли, не мога?!
Йомер я пусна, сядайки отново на дивана и хвана главата си с ръце. Сякаш изпитваше адска болка и опитваше да я спре. Дефне се отдръпна по- далеч, питайки се още колко време ще успее да играе ролята си. Сърцето ѝ крещеше да отиде при него и да го прегърне, да го приласкае и успокои. Но разумът ѝ повтаряше, че трябва да е силна. Йомер я бе наранил веднъж, не можеше да си позволи лукса това да се случи отново.
- Моля те, върви си!
Дефне се зае да прави чай, регистрирайки просто с периферното си зрение, че Йомер се изправя и тръгва. Не чу входната врата, но когато се обърна след минутка, тя бе затворена. Тъкмо посягаше да запали котлона, когато друг шум привлече вниманието ѝ. Идваше от спалнята и повтаряйки си, че вече започва да халюцинира, тя се отправи на там, за да се увери, че няма никой. Това обаче не бе така. Йомер бе разтворил гардероба ѝ, една чанта бе поставил на леглото и мяташе в нея най- различни дрехи, мърморейки си нещо под нос.
- Какво правиш?! Остави нещата ми!- Развика се Дефне, опитвайки да го спре. Но той бе глух и сляп за думите и действията ѝ. След секунда вече затваряше чантата, а нея хващаше за ръка.- Какво става? Полудя ли? Йомер?!
- Няма да останеш тук сама след преживяното!- Повлече я към входната врата, оглеждайки мимоходом апартамента.- Къде ти е телефонът?!
- Какво?!
- Телефонът ти! Къде е?!
- Откраднаха го. Утре ще си купя нов!- Отговори тя, опитвайки да измъкне ръката си.- Ще ме пуснеш ли, не искам да ходя никъде?!
- Не съм те питал! Чанта? Портмоне?!
- Не ми трябват! Остави ме!
- Щом така искаш!
Преди да е успяла да каже каквото и да е, вече бяха в коридора. Заслизаха надолу, като тя подтичваше след него, шепнейки му ядосано да я пусне. Отвори колата и я настани на седалката отпред, закопчавайки дори колана ѝ, борейки се с нея. Вратата се затвори и той заключи колата, докато заобиколи. Седна на шофьорското място, едновременно с това захвърляйки чантата отзад и хващайки ръката ѝ, за да не избяга. След секунда колата отново бе заключена.
- Отвличаш ли ме? Какво правиш?! Напълно си откачил!
- Говори каквото си искаш, ти си моя съпруга! Няма да те оставя тук сама!
- Нямаше да съм сама! Няма да успея да мигна, ако съм!- Тихо изрече тя.- Ще се обадя на Нихан и ще отида да спя вкъщи. Пусни ме!
- Не мога! Изплашена си и няма да съм спокоен, ако те оставя сега. А и имаме нужда от малко време заедно, скъпа! Трябва да изясним нещата между нас.
- Няма какво да изясняваме!
- Но не сега, когато си починеш.- Сякаш тя не бе казала нищо, продължи той.- Ще се изкъпеш и ще си легнеш, а аз ще остана да бдя над съня ти. Утре, ако се чувстваш по- добре, ще поговорим. Нали?!
- Нима имам право на избор?!-Саркастично попита тя.- Аз, пленницата?!
- Не искам да го правя, но ти ме принуждаваш. Защо не искаш да говориш с мен, Дефне?
- Не искам! Върни ме вкъщи, Йомер! Полицията ще ме търси, нашите ще се притеснят! Какво ще обяснявам утре?! Стига толкова глупости, хайде! Обърни колата!
- Не ме интересува никой освен теб! Кога най- после ще го разбереш?!
Йомер паркира и остана загледан в къщата. След секунда забеляза, че Дефне също не отделя поглед от сградата. Но докато той гледаше на нея като просто място, където живее, в погледа на Дефне се четеше ужас. Страх и болка. Бе започнала отново да трепери и той разбра.
- Ела тук!- Съблече сакото и го наметна на раменете ѝ, откопчавайки колана и придърпвайки я към гърдите си.- Съжалявам, не помислих! Извинявай! Толкова много съжалявам, Дефне!
- Върни ме вкъщи, Йомер! Моля те!- Толкова тъга и молба имаше в гласа ѝ.
- Няма да те оставя. Никога повече! Почакай ме само минутка!
Върна я на седалката и слезе, заключвайки за всеки случай отново колата. Дефне стоеше като парцалена кукла, отпусната под сакото, сякаш бе птица, чиито крила някой бе прекършил. Знаеше, че я наранява в този момент, но това бе единственият шанс да останат само двамата. Позвъни на Бурак, докато събираше нещата си, и с две изречения го информира за станалото, едновременно с това разбирайки, че приятелят му е в болницата с Ефе. След което изключи телефона си. Благодари хиляди пъти на Бог, че не го бе направил още по обяд. Ако не бе чул онова обаждане, нямаше да си го прости. Изплашения Бурак, обясняващ за случилото се с Дефне и как не може да отиде да ѝ помогне, почти докара Йомер до инфаркт. Дори не изслуша докрай адвоката, обясняващ, че Ефе е вдигнал прекалено висока температура, и обърна колата. Трябваше му повече от час, за да се добере до апартамента ѝ. Най- дългия час в живота му.
- Къде отиваме?!- Попита Дефне, когато се върна в колата.- Йомер?!
- Успокой се. Какво е това?!- Едва сега той забеляза страната ѝ, силно зачервена от шамара. В началото бе помислил, че червенината е от плача.- Какво е станало?!
- Онзи ме зашлеви!- Вдигна рамене тя, докато Йомер се протягаше и нежно очертаваше петното с палец.- Не е нищо страшно!
- Ударил ти е шамар! Трябва да му сложим лед!- Побъркваше се, представяйки си през какво е преминала Дефне.- Що за животно трябва да си, за да удариш жена?! Ако го открия!
- Шшшттт, вече мина! Добре съм!- Хвана ръката му със своята Дефне.
- Толкова се изплаших, когато Бурак се обади. Какви ли не мисли минаха пред ума ми! Няма да понеса, ако нещо ти се случи! Любима!
Оказа се отново притисната в ръцете му, докато той целуваше бузата и челото ѝ. Нежните и леки целувки бяха като балсам за горящата ѝ кожа. Отпусна се, облегната на него, докато ръцете му шареха по нейните. И колкото и да ѝ се искаше да останат в този миг завинаги, скоро го чу да казва:
- Хайде, време е да си идем у дома!
Привет момичета, 
Както винаги налице са новини за нашите симпатяги… или иначе казано хем има нещо ново, хем пък не е доказано… но каквото такова, въпреки това си се надявам да ни зарадват вече с нов проект…
защо ли си мисля за общ такъв? Няма логика… а пък надежда никаква но знаели се.
Затова пък Темпи ни е уважила с продължение по историята за нашите луди млади и упорити Дефне и Йомер.
Прекрасна и загадъчна приказка, прочетена от мен на един дъх… А сега отново чакане, Дефне на Йомер ли ще да е? с Йомер ли? или сингъл? Май този път водещи я… ще е Съпругът на Дефо. Ще си чакам продължението с нетърпение .
Темпи, чета си приказката и си мисля, дали пък тия двамцата не чакат историята която пишеш да бъде завършена, а те да си я изиграят като сериал… и така са си само аркадаши… вече се размечтах – луда работа… до скоро …
Сега ще се посветя на волейбола, че нашите ще имат нужда от подкрепа… то много Поляци много нещо в залата.
Хубава вечер на всички
Както винаги налице са новини за нашите симпатяги… или иначе казано хем има нещо ново, хем пък не е доказано… но каквото такова, въпреки това си се надявам да ни зарадват вече с нов проект…
защо ли си мисля за общ такъв? Няма логика… а пък надежда никаква но знаели се. Затова пък Темпи ни е уважила с продължение по историята за нашите луди млади и упорити Дефне и Йомер. Прекрасна и загадъчна приказка, прочетена от мен на един дъх… А сега отново чакане, Дефне на Йомер ли ще да е? с Йомер ли? или сингъл? Май този път водещи я… ще е Съпругът на Дефо. Ще си чакам продължението с нетърпение .
Темпи, чета си приказката и си мисля, дали пък тия двамцата не чакат историята която пишеш да бъде завършена, а те да си я изиграят като сериал… и така са си само аркадаши… вече се размечтах – луда работа… до скоро …
Сега ще се посветя на волейбола, че нашите ще имат нужда от подкрепа… то много Поляци много нещо в залата.
Хубава вечер на всички
