Здравейте. Много отдавна не съм писала, но имам нужда от съвет и се надявам, че ще го получа тук.
Дъщеря ми е на 8 години и е едно изключително мило, внимателно и добро дете. Почти никакви проблеми не сме имали с нея по отношение на поведението й - винаги много разбрана, спокойна, добронамерена към другите. Никога не е била агресивна, не е обиждала, не е изпадала в някакви кризи и пр. До скоро.
Напоследък обаче положението излиза извън контрол. Тъй като има образователни затруднения, респективно й е доста трудно и искрено мрази домашните. Големи усилия полагам да съм спокойна и с усмивка да я накарам да седне да направим нещо заедно. Сега лятото ми се искаше поне малко от малко да се занимава с нещо, да чете и пише, дори по половин страничка на ден, колкото да не губи форма. Има случаи, в които сяда без проблем, има и такива, в които започва да нервничи, да казва, че мрази домашните,не иска никога да ходи на училище и да пише нищо. Може би е важно да кажа, че конкретно писането й е доста трудно. Посещава от години всякакви специалисти и постигна невероятен прогрес, но все пак си й е трудно и ако може да избягва тези неща - ги избягва всячески. Днес поредната ситуация, в която не искаше да пише, ядоса се много, аз казах добре, не пиши сега, ще опитаме отново довечера. Тя обаче не се успокои, продължи да вика, крещи, реве и обяснява как мрази домашните и не иска никога да ги пише. Сякаш не е моето дете. Като че ли за секунди се превръща в друг човек, който обзет от някаква ярост не чува и не вижда нищо около себе си. Ядосах се и скрих всички дистанционни от вкъщи - след като не иска да има отговорности, няма да има и забавления. И то не толова заради отказа да пише, колкото заради последвалата истерия. През цялото време полагах нечовешки усилия да запазя самообладание и да не изляза от контрол и аз. Трудно, но все пак си наложих, че няма да влизам в този тон и поведение. Това, което преля чашата е, че си играеше с един лък играчка и се правеше, че стреля по мен. Накрая с абсолютна ярост изкрещя - да имах сега един истински лък да те прострелям наистина. Удари ме, после каза, че това било само на шега и тя нямала това предвид, а на игра... "Мамо, ти си нищо за мен" ... като се сетя за всичко това сърцето ми се свива.
Тя просто не е такова дете, напротив - винаги ни гушка, казва колко ни обича, както и ние нея. Никой вкъщи не се държи така. И това е напълно ново за мен. Обвинявам се и се питам къде сгреших, какво направих, защо се случва всичко това. Знам, че й е трудно в училище, но се опитвам да й помогна всячески, за да й стане по-лесно. Не я товаря особено много със задължения, но пък и не мога да я оставя цяло лято да не пипне абсолютно нищо, така че гледам да е в умерени граници всичко.
Моля ви кажете ми случвало ли се е и на други родители такава смяна в поведението и отношението на детето? Какво да правя и как да реагирам в такава ситуация? Давам си сметка, че изпада в някакво неконтролируемо състояние на афект, но не знам как да му противодействам и как да приемам всичко това. Възможно ли е да са някакви пред-пубертетни състояния? Какво се очаква от мен в момента - искам да й покажа, че поведението й е недопустимо, че думите й нараняват, но не знам как - да се сърдя ли, да се карам ли, да наказвам ли? Обикновено гледам всичко да се изглади с разговор, излизат ми пришки на устата да говоря за човешките взаимоотношения, взаимно уважение и пр. В повечето случаи има чуваемост, но сега искам някак си по-драстично да й покажа, че мина всякаква граница. Тръпки ме побиват като си помисля какво да очаквам в пуберетета ... Ще се радвам на всякакви съвети, идеи и споделен опит. Благодаря
Дъщеря ми е на 8 години и е едно изключително мило, внимателно и добро дете. Почти никакви проблеми не сме имали с нея по отношение на поведението й - винаги много разбрана, спокойна, добронамерена към другите. Никога не е била агресивна, не е обиждала, не е изпадала в някакви кризи и пр. До скоро.
Напоследък обаче положението излиза извън контрол. Тъй като има образователни затруднения, респективно й е доста трудно и искрено мрази домашните. Големи усилия полагам да съм спокойна и с усмивка да я накарам да седне да направим нещо заедно. Сега лятото ми се искаше поне малко от малко да се занимава с нещо, да чете и пише, дори по половин страничка на ден, колкото да не губи форма. Има случаи, в които сяда без проблем, има и такива, в които започва да нервничи, да казва, че мрази домашните,не иска никога да ходи на училище и да пише нищо. Може би е важно да кажа, че конкретно писането й е доста трудно. Посещава от години всякакви специалисти и постигна невероятен прогрес, но все пак си й е трудно и ако може да избягва тези неща - ги избягва всячески. Днес поредната ситуация, в която не искаше да пише, ядоса се много, аз казах добре, не пиши сега, ще опитаме отново довечера. Тя обаче не се успокои, продължи да вика, крещи, реве и обяснява как мрази домашните и не иска никога да ги пише. Сякаш не е моето дете. Като че ли за секунди се превръща в друг човек, който обзет от някаква ярост не чува и не вижда нищо около себе си. Ядосах се и скрих всички дистанционни от вкъщи - след като не иска да има отговорности, няма да има и забавления. И то не толова заради отказа да пише, колкото заради последвалата истерия. През цялото време полагах нечовешки усилия да запазя самообладание и да не изляза от контрол и аз. Трудно, но все пак си наложих, че няма да влизам в този тон и поведение. Това, което преля чашата е, че си играеше с един лък играчка и се правеше, че стреля по мен. Накрая с абсолютна ярост изкрещя - да имах сега един истински лък да те прострелям наистина. Удари ме, после каза, че това било само на шега и тя нямала това предвид, а на игра... "Мамо, ти си нищо за мен" ... като се сетя за всичко това сърцето ми се свива.
Тя просто не е такова дете, напротив - винаги ни гушка, казва колко ни обича, както и ние нея. Никой вкъщи не се държи така. И това е напълно ново за мен. Обвинявам се и се питам къде сгреших, какво направих, защо се случва всичко това. Знам, че й е трудно в училище, но се опитвам да й помогна всячески, за да й стане по-лесно. Не я товаря особено много със задължения, но пък и не мога да я оставя цяло лято да не пипне абсолютно нищо, така че гледам да е в умерени граници всичко. Моля ви кажете ми случвало ли се е и на други родители такава смяна в поведението и отношението на детето? Какво да правя и как да реагирам в такава ситуация? Давам си сметка, че изпада в някакво неконтролируемо състояние на афект, но не знам как да му противодействам и как да приемам всичко това. Възможно ли е да са някакви пред-пубертетни състояния? Какво се очаква от мен в момента - искам да й покажа, че поведението й е недопустимо, че думите й нараняват, но не знам как - да се сърдя ли, да се карам ли, да наказвам ли? Обикновено гледам всичко да се изглади с разговор, излизат ми пришки на устата да говоря за човешките взаимоотношения, взаимно уважение и пр. В повечето случаи има чуваемост, но сега искам някак си по-драстично да й покажа, че мина всякаква граница. Тръпки ме побиват като си помисля какво да очаквам в пуберетета ... Ще се радвам на всякакви съвети, идеи и споделен опит. Благодаря
При нас, както казвате, всяка трудност предизвиква отказ и бурна реакция и има моменти, в които тотално се изчерпвам от към идеи как да подходя.
. 
): печаташ на лист единични големи букви от ръкописен шрифт и детето ги украсява допълнително с цветя, личица, човечета и каквото й душа иска. После избира дума, която й харесва и я апликира върху нещо, с всички възможни декорации, които материалът предполага - плат, хартия, глина, шоколад, тесто (правили сме го с дъщеря ми и с тел, за английския). Полезно е и да се научи да пише на компютър с такъв шрифт, само да е с по-голяма разрядка. Пипкава работа е, затова наистина ваканциите са удачно време за такива експерименти.
Силата на личността идва от детството, от синята му безбрежност, безусловната обич и сигурността. Дали ще пропише на 8, 9 или 13 е все тая. 