Не съм смятала, че точно тук ще потърся съвет, но от много мислене съвсем се обърках, та ми се струва, че ще ми дойдат добре мненията на хора, които не познавам. Имам проблем със съпруга ми. Имаме брак от повече от 10 години и деца. Преди 4 години той се опита да започне собствен бизнес, но се провали и от тогава е без работа. За да подпомогне бизнеса си взе заем, който все още изплаща. Когато го взимаше, аз бях против, но той ме убеди, че съвсем скоро ще го върнем. Това обаче не се случи и сега дължим голяма сума всеки месец. Ситуацията е такава, че винаги сме живели в мое жилище, осигурила съм автомобили и за двамата и смеките съм ги плащала аз. Така се е случило, че аз съм по-добре материално, затова съвсем доброволно и с желание съм приела това положение. И никога дори не съм се замисляла дали е редно или не. Обичали сме се и толкова. смятала съм, че всеки допринася в семейството с каквото може. Но от известно време започна да ми тежи това, че единствено на мой гръб падна цялата издръжка на семейството - сметки, данъци (тях също винаги аз съм ги плащала), за храна, за бензин, за дрехи и всичко останало на децата, за пътувания. Откакто мъжът ми не работи и няма приходи, стана доста трудно парите да стигат за всичко, че и неговия заем да погасяваме. Някъде преди година му казах, че не мога да се грижа и за неговия заем, зщото така не остава нищо за семейството. Надявах се, че още тогава ще си намери някаква работа, за да се стабилизираме финансово, но това не стана. Аз съм в едно такова постоянно напрежение, че все някакви сметки не са платени, всеки месец правя еквилибристики, за да платя най-спешните неща. От друга страна той гледа да върши някаква работа вкъщи. Помага с децата, с някои задължения и преди го оценявах, но после си дадох сметка, че това и без друго е нормално да го прави и сякаш така си намира причина да отложи търсенето на работа. Говорили сме много пъти, обяснявала съм му, че не се чувствам добре, но и съм проявявала разбиране, че има нужда от време да стъпи на крака. На практика, докато той стъпи на крака, аз съм му осигурявала пълния конфорт да няма ангажимент нито към сметки, нито към средства за децата или за каквото и да било друго. В същото време аз работя. Трябва да кажа, че моята работа е кампанийна и на моменти съм много ангажирана и в такива моменти той е поемал грижада за децата, но това не е непрекъснато и не мисля, че може да е оправдание да не си търси работа. Макар че до скоро точно така мислих и поемах вината за това, че той не може да намери време за търсене на работа. Скоро пак имахме разговори и той се активизира да с търси работа. Същевременно си намери хоби, което практикува всяка сутрин. Ходи по интервюта и му предложиха работа, но не му харесаха определени условия и той я отказа. Не го обсъдихме, не взехме заедно решение, че е неподходяща. Той просто го реши. Каза, че усщал, че ще се прости със свободата, ако започне. И на мен тогава нещо ми се обърна тотално. Да, обичах го много. Да, много добър баща е, но само в отношенията с децата. Да, смятах, че е временно, но се проточи прекалено дълго и мисля, че всичко се скапа необратимо. Някак си май изгубих уважението си към него, защото се почувствах използвана. Мисля, че той просто си е намерил "тих пристан" и му е много удобно това положение.
И в момента се чудя какво да предприема. да му дам някакъв срок ли? макар че аз срокове много пъти съм му давала. Да му кажа, че спирам да осигурявам средствата аз и очаквам той да направи нещо? Но по този начин оставям и децата на неговата добра воля? Но пък нали все с тази мисъл съм стигнала до тук. Да се разделим ли? Как ще се почувстват обаче децата? Те го обичат и се чувстват добре с него. И какво ще промени това? Аз пак ще съм нагърбена с всичко. Трябва ли да търпя едни такива взаимоотношения, в които май любов няма, само и само мир да има вкъщи? Трябва ли аз непременно да се чувствам щастлива, че имам равноправен и загрижен партньор, при положение, че освен, че не допринася финансово за нищо вкъщи, с друго почти няма драма? (Аз имам драма с това, че нямаме никакви сексуални взаимоотношения в последно време, но някак си напълно изгубих интерес към него покрай цялата тази история, а и той не показва подобен.) Има мъже, които упражняват насилие. Е, моят не го прави, но аз пак не съм хепи с него. Аз ли съм прекалено изискваща и претенциозна?
Чувствам се ужасно объркана.
И в момента се чудя какво да предприема. да му дам някакъв срок ли? макар че аз срокове много пъти съм му давала. Да му кажа, че спирам да осигурявам средствата аз и очаквам той да направи нещо? Но по този начин оставям и децата на неговата добра воля? Но пък нали все с тази мисъл съм стигнала до тук. Да се разделим ли? Как ще се почувстват обаче децата? Те го обичат и се чувстват добре с него. И какво ще промени това? Аз пак ще съм нагърбена с всичко. Трябва ли да търпя едни такива взаимоотношения, в които май любов няма, само и само мир да има вкъщи? Трябва ли аз непременно да се чувствам щастлива, че имам равноправен и загрижен партньор, при положение, че освен, че не допринася финансово за нищо вкъщи, с друго почти няма драма? (Аз имам драма с това, че нямаме никакви сексуални взаимоотношения в последно време, но някак си напълно изгубих интерес към него покрай цялата тази история, а и той не показва подобен.) Има мъже, които упражняват насилие. Е, моят не го прави, но аз пак не съм хепи с него. Аз ли съм прекалено изискваща и претенциозна?
Чувствам се ужасно объркана.
