Великолепният век, Кьосем, Мехмед Завоевателя и други исторически сериали №8

Пооправих малко превода на резюмето, че от бързане така го бях нафраскала...  

+1, както е модерно да се пише


И понеже след втория сезон на Кьосем, тук всички станахме големи почитателки на Метин Акдюлгер, споделям линкове с руски превод на новия му сериал Самоличност.
Рамо до рамо с него са Джансу Дере и Неджип Мемили, чието име на героя му в "Кьосем" все не мога да запомня.

https://vk.com/feed?w=wall-50382647_146323

П.п. Някъде ми беше попаднал линк и с трите епизода, но го затрих. Тук са само първите два, но рускините обещават скоро да се появи и трети.

Здравейте ,

Позволявам си да сложа тук информация за една друга битка станала между 11-18 март 921, този път в покрайнините на Константинопол. Константинопол - желаният град. Ако историята се беше развила иначе...

"Битката при Извора" (от гр.Пηγή - пиги, извор) е голямо сражение между българи и византийци при Цариград в местността "Извора" с дворцово-църковния комплекс Света Богородица Живоносен Источник, непосредствено пред Селиврийските врата (Порта Пиги или Празничните врата) на Цариградсите стени , станало между 11 и 18 март 921 г. и завършило с голяма победа на българската армия.

След големите си победи през 917 г., българският цар Симеон I се опитва да седне на византийския трон, виждайки междуособичните проблеми във Византия. Първата стъпка в плана на българския владетел е да стане регент и съвладетел (василеопатор) на малолетния император Константин VII, но през 919 г. младият и амбицизен военначалник Роман Лакапин, който се опитва да ограничи българското влияние над Византия, заменя Зоя (майката на императора и става регент. През 920 г. той се сомопровъзгласява и за съимператор. По този начин открадва замислената програма от Симеон и проваля стремежите му да седне на трона в Константинопол по дипломатически път. През същата 920 г. българският цар започва война и до 924 г. отнема почти всички земи на Византия на Балканите.

През 922 г. голяма българска армия, под командването на кавкан Теодор Сигрица, преминава бързо през Странджа и достига покрайнините на византийската столица - Константинопол. Роман Лакапин изпраща войска начело с Пот Аргир. Атаката на българите е неудържима и византийците обръщат в бяг в опити да се доберат до корабите. По-голямата част от ромейската армия е унищожена или пленена.

Българите изгарят дворците Пиги, опустошват Златния рог и се завръщат триумфално в Преслав."

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0_%D0 … D0%B8%D0%B3%D0%B8

 

По времето на Симеон Велики, Византия е била все още силна, а не като при завладяването на Константинопол от Мехмед Фатих. Не омаловажавам военното му постижение, но едно е да влезеш в битка със силен враг, а друго е с една разпокъсана и вече напълно смалена и сломена империя, която е "на колене" и трудно би удържала да се защити. Точно както е било и Българското царство при падането ни под османско владичество. Истината е, че османците не са срещали силен враг на Балканите, а вече разпокъсани царства и деспотства, които не са имали шанс и да защитят собствените си територии са сключвали съюзи с ОИ срещу съседите си, после те самите са били помитани от османците. Исторически шанс?! Не само, разбира се, но фактите са си факти.

Здравейте!  
Благодаря за всичко, което сте публикували:
за преводите, информациите, припомнянето на нашите славни царе!
Да, не е трябвало да се връщат.  
Лучия  , от утре ще бъдем повече на спомени за историята (когато, разбира се, имаме такива  ).
Все пак киното ще е с предимство.
Дано новото приключение ни донесе хубави преживявания!

И аз нямам търпение за първия епизод.
Но до средата на април съм с два часа назад от Истанбул, а в 18.00 нямам възможност да гледам.
Довечера - каквото хвана.
Тъй като не знам турски, он лайн ще гледам нататък само, ако сериалът ме грабне.
Надявам се „Мехмед Фатих“ да е такъв!!!
За коментиране чакам превода със субтитри.

В духа на първия еп. ви предлагам описанието на интронизацията на Мехмед II в Одрин от Стивън Рънсиман,
което предава атмосферата на събитието и някои интересни данни.



„...Никой вече не изказа съмнение, че Мехмед е законният наследник на трона. Едно запечатано писмо, изпратено от Халил паша, го накара бързо да потегли от Маниса. Щом премина Дарданелите, той бе напълно сигурен, че никой не може да оспори трона му; затова прекара два дни в Галиполи, докато се организира посрещането в Адрианопол. И на 18 февруари пристигна там. Всички високопоставени сановници на държавата начело с великия везир излязоха на коне вън от града да го посрещнат. На една левга от градските врати всички слязоха от конете и тръгнаха пеша към града в процесия, а отпред яздеше само той. След пристигането в двореца Мехмед даде прием. Бащините му министри стояха неспокойно зад него, докато той не нареди на Шехабеддин, главния евнух, да ги покани да заемат своите постоянни места. После Мехмед утвърди главния везир в заемания от него пост. Вторият везир — Исхак паша, най-близкият приятел на покойния му баща, получи управлението на Анадола, един почетен пост, който едновременно го отдели от съюзника му Халил. Саруджа паша и Заганос паша и двамата предани на Мурад, но не толкова близки на Халил, станаха помощници на везира заедно с Шехабеддин. Скоро след това вдовицата на баща му, дъщерята на Ибрахим бей, влезе, за да предаде съболезнованията си за смъртта на Мурад и поздравленията си за възкачването на Мехмед. Докато траеше любезното й приемане, Мехмедовите слуги бързаха за харема да удушат малкия й син в банята. После посъветваха осиротялата майка да се омъжи за Исхак паша и да се оттегли с него в Анадола. Както Сфранцес бе информирал в Трапезунд, Мурадовата християнска съпруга Мара от Сърбия бе изпратена при баща си с големи почести.


След като установи административния апарат и подреди двореца, младият султан се залови да начертае своята политика. Външният свят знаеше за него само това, че е един неопитен младеж, чиято ранна кариера е за оплакване. Но онези, които го виждаха сега, оставаха с най-добри впечатления от неговата приветливост. Той имаше среден ръст и здраво телосложение. Лицето му бе изразително, с пронизващи очи под извити вежди и тънък, извит нос, надвесен над уста с въздебели бърни. По-късно, като остаря, чертите му напомняха папагал, който се готви да яде узрели череши. Маниерите му бяха благородни и по-скоро въздържани, освен когато се напиеше, а той имаше тази фамилна слабост към алкохола. Държеше се учтиво и дори сърдечно, особено към учените и начетени събеседници; обичаше да участва в компании на артисти и беше изключително потаен. Нещастните случаи през неговото детство го бяха научили да не се доверява никому. Изключено беше да се разбере какво мисли. Никога не се стремеше да стане любимец — не изпитваше желание за популярност. Но интелигентността, енергията и решителността му будеха уважение. Всички, които го познаваха, бяха уверени, че този необикновен млад човек не би позволил да бъде отклонен от целите, които си е поставил, а първата и най-важна от всички беше покоряването на Константинопол...“

Привет мили дами,

Лучия, Ваня ако имате време и възможност, драснете два реда след серията...аз ще хвърлям по едно око на темата ...пусто любопитство
Ваня, много интересна информация за възкачването на трона. Дали Лейла хатун е тази вдовица на Мурад II с убитото малко шехзаде и ако е тя, дали тази тайна (за която се споменава в описанието) е свързана с детето?! Нещо в стил Сафие султан и Яхия Може би ще дадат това тази вечер.

 

Пожелавам приятно гледане на епизода довечера!

Лучия благодаря ти!
Странна ми е тази привързаност на Мара хатун към Мехмед Фатих - син на дуга наложница. Мисля, че тя няма синове, май няма деца от Мурад II и може би това е причината, привързала се е към него. Дали Хелена ще е бъдещата Гюлбахар или Чичек

Лека нощ!

Здравейте момичета, Синан! 
Снощи успях да гледам малко, нямах какво да кажа.
Току-що изгледах еп. с озвучка.
Това не ми е любимото, но беше първото, което ми попадна и като видях продължителността на еп. и защото нямах време да търся със субтитри, се хвърлих и изгледах 1 еп.
Преизпълнена съм с впечатления. Хареса ми.
Благодаря на Лучия  за всичко споделено снощи.
Ще чета тук и на други места довечера.
Надявам се късно вечерта или утре рано да мога да си напиша впечатленията.
Сега видях добавения 1 еп. със субтитри.
За Мара: не би трябвало да ге е отгледала.
Майката на Мехмед, доколкото знам, е починала 1449 г., значи той е бил на 17 год.
Някъде четох, че гробницата и е в Бурса с надпис, поставен от Мехмед, в който едва се споменава името на Мурад. 
До по-нататък!

Здравейте в късния час!  

От всичко най-много сега ми се иска да изгледам още веднъж първия епизод, защото сутринта много бързах. Не можах да си споделя веднага първите впечатленията, които обикновено са най-силни. Сега – малко по памет.

Ще се учудите, но най-много ми хареса това, че стилът, в който е направен сериалът за Мехмед Фатих е същият турски стил, който познаваме от „Великолепният век“ (винаги имам предвид и „Кьосем“ в общата  поредица) и който не можеш да сбъркаш с друг, напр. направен в Холивуд. Нямам предвид общият за двата сериала реквизит, а сборът от всичко, което виждаме на екрана.
И нещо повече!

Първатаата сцена „Аз съм Мехмед...“ е точна реплика на първата сцена на „Кьосем“ „Аз съм Ахмед...“
Случайно? Не.

Да видим само формата ли е тази, която сближава сцените от двата сериала.
Двете сцени имат общо съдържание:
Две деца, едното от които – Ахмед на 5 год., предстои да стане, а другото – Мехмед вече на 12 и вече султан , (но „докато не станах султан, бях още дете“) разказват за себе си: чрез своите бащи султани, вписват се в поредицата на султаните от рода на Осман, и основното - изказват мислите и мечтите си, които вълнуват сърцата и ума им. Препоръчвам ви да изгледате сцените една след друга. И ще видите колко точно в детския свят е отразена епохата, в която съдбата им е отредила да се родят, и как съответната епоха сама е предопределила техните мечти и дела.
Докато Мехмед енергично тича, докосва бойните снаряжения, опъва лъка и изрежда войнствените си предходници с техните войнски постижения, към които иска да се присъедини: султаните Осман, Орхан, Баязид, походите на баща му Мурад и мечтае сам да завоюва нови земи,
Ахмед е зад решетката на прозорец, едно малко момченце, вече разбрало, че „Приказките за щастливите принцове са измислица“ , а двамата с по-голямото му братче са заставени от своя баща султан да наблюдават процесията от ковчези на 19 султански братя – настъпил е пикът на приложение на Закона за братоубийството, докато в ушите им звучат думите на самия закон. „Такива са нашите закони“, които обаче не могат да заглушат любовта в сърцата, и е време  за промяна.
Двете първи сцени от двата сериала ни помагат да върнем реда в историческата хронология, нарушен от реда на производство на сериалите. Епохата на Мехмед, епоха на завоевания и строеж на империята, която тъкмо затова ще роди и прословутия закон, последвана от зенита на държавата по времето на Сюлейман и накрая епохата на Ахмед, печалният връх на приложение на този закон и неговото отмиране.
 
Поне за мен, в тази първа сцена е най-голямата приятна изненада, която ми донесе сериалът за Мехмед Фатих. Виждам много ефекти от нея: свързаност във времето, показана е логическата връзка между султана и неговата епоха, между отделните султани и сериалите за тях, логическия ход на историческия процес. Това е голям реверанс и към създателите на знаковия „Великолепният век“, желание за това да си изкажеш мнението, но в разбирателство с другите в името на общото, което ви свързва – в случая, историята на империята и нейните личности. Силен знак към обсъждащите по разни форуми, които се карат безкрай за кой е по- и най-, вкл и по повод на снощния първи епизод.
Много ме зарадва тъкмо това режисьорско решение за начало на сериала!

Ако съдя по първия еп., не видях тенденциозност или излишен екстаз; още в началото е заявено, че „Събитията и героите в сериала са вдъхновени от историята“ и дотук поддържат равновесие между историческите факти и художественото им пресъздаване.

Мехмед: явно са избрали да ни покажат различен от това, което се пише обикновено за него: отвън - благовиден, отвътре - огорчен, озлобен, гневен, затова прикрит и потаен. В еп. го видях силно привързан и то с обич към баща си, който открито е предпочитал по-големия си син, дори заради баща си е изпратил в изгнание майката на сина си Гюлбахар. Готов да умре за баща си, само той да е щастлив.
В един разговор по повод лунното затъмнение, не помня с кого, Мехмед разсъждаваше кое е милост и кое е най-важно: Аллах, природата или човешкият ум и стигна до извода, че човешкият ум е над всичко. След което се отдаде на молитва. Явно трите сили в синхрон с доминиране на човешкия интелект ще ни покажат важни за него.
 
Хареса ми много режисурата с умерения си и ясен символизъм. За първата сцена вече казах.
Друга сцена, която ми хареса, е тази, когато Мехмед достигна с лодката европейския бряг при Дарданелите. Видяхме да разговарят малкият Мехмед – оставащ на азиатския бряг, а на европейския -  големият Мехмед, който тук ще стане султан - за това говори и огънят, който виждаме да гори на отсамната страна. Между тях вода – Босфорът, който дели:  детство и зрялост, минало и настояще, обикновен човек от държавник и т.н., но и събира човека в едно, за да вземе след размисъл решение: дали ще отмъщава или ще следва мечтите си. (Сцената е заснета върху умалена малка проекция от два насипа пръст и вода между тях, представящи Босфора с двата бряга). Знаем, че в Мехмед държавата и великото дело като негова детска мечта ще вземат превез над чисто човешкото желание за отмъщение и това всъщност е неговата зрялост, която настъпва с идването му на отсамния браг, за да седне на трона. Беше интересно, че по пътя ни показаха чрез спомени движещите сили за бързането към Одрин: това са мечтата за Константинопол и страхът от смъртта, която не би му позволила да сбъдне тази мечта (споменът за екзекуцията на Сюлейман, която очаква и него, ако не стане султан).
  
Хареса ми и сцената, когато Халил паша се поклони пред бъдещия султан, а така – и еничарите, върху които има власт: поклони силата в името на държавата, защото от другата страна бяха улемите и народът, доведени от Мара хатун в подкрепа на Мехмед.  

Пашите са отделна тема. Показаха ни накъде ще тръгне всеки от тях и най-вече, че те са си прикрита втора власт на уж абсолютизма в държавата. Със сигурност ще ги обсъждаме нататък.

Във византийския лагер по-малко засега, но и там се очертаха конфликти. Съдбата на Орхан не е за завиждане, той няма друг избор, освен да се бори за трона. (Димитриус дано не си спомня, че го екзекутирах, без да искам.  ) Но засега византийският лагер е представен добре.

(Мисля си, реално сигурно османци и византийци са изглеждали много различно. В сериала чрез облеклото, особено на жените от османския дворец, те са доста приближени, въпреки спецификите.)

Бойните сцени от сериал в сериал стават все по-добри. Мен те не ме вълнуват, но сигурно за други са най-чакани. Напомнят повече тези в „Ертуурул“. Когато Мехмед падна и в мехурчетата видяхме мечтата му за Света София, си спомних веднага битката за Багдад и Мурад, който също падна и също на прага на смъртта си спомни обаче своята Валиде.
 
Писах много.  
Важното е, че сериалът започна.
И шегата настрана, но се чудех какво ще стане със султанките от „Малки убийства“. А те достойно отстъпиха само с едно място и то на такъв султан като Мехмед.  

1451 г.                                                                             1595 г.


 

Здравейте и от мен по късни доби ,

Преди малко изгледах епизода и аз бързам да драсна някой и друг ред. Ваня съгласна съм с мнението ти, до голяма степен се припокрива с моето.
Първи епизод ми хареса, приятно съм изненадана; харесаха ми много ефектите, начина на заснемане и актьорската игра;
Наистина ясно се вижда връзката между историческите саги, начинът на представяне, изграждането на образите още от детските спомени, емоциите и мислите. Очертават се и епохите, ясно се виждат разликите, както и връзките и приемствеността.
Малкият Мехмед - пъргав, енергичен, насочен към бойните снаряжения, мечтаещ за походи и слава...готов за санджак, а от другата страна при съпоставка с ВВ Кьосем: Ахмед -  израснал в харема заедно с брат си, защото баща им е изпитвал страх за властта си. Няма мечти за шехзадетата: походи и победи с бащата, а само страх...мечтата идва по-късно - вече след сядането на трона.
Но от друга страна: видяхме, че в онези ранни времена сякаш е имало отчуждение между шехзадетата, ясно си пролича липсата на близост. При сцената с пристигането на Алладин в двореца ясно пролича, че той не поздрави брат си Мехмед, дори не го удостои с поглед или усмивка. Впоследствие при сцената с мъртвия Алладин, Мехмед до вратата по-скоро скърбеше за баща си, болеше го виждайки мъката му, тъгата му, беше му мъчно и от думите му, а не толкова за това, че е изгубил брат. В противовес на това, при по-късните времена - ВВ и ВВ Кьосем видяхме обичта между братята - някъде повече, другаде по-малко, но имаше силна връзка, която тук сега отсъстваше.

Византийският лагер: имам някои забележки - не ми допадна факта, че се намекна за извънбрачна любовна връзка между Деметриус и Теодора. Тук леко олекнаха - така го почувствах...сякаш се прокрадна известния стереотип за византийците като развратни и пошли. Отделно, исторически Теодора би трябвало отдавна да е покойница, но явно сценаристите са решили да не се съобразят с този факт. Не ме дразни, просто го отбелязвам .
Шехзаде Орхан - хареса ми осанката, лекият хумор при разговорите му с византийците. По исторически данни баща му - също Орхан, според други Касъм (първи братовчед на Мурад II) е защитавал Солун на страната на византийците, но при падането на града бива заловен и ослепен. В това време синът му би трябвало да е в Константинопол. Тук са решили да ни покажат екзекуцията му в Одрин, а малкият Орхан все още в двореца в столицата преди пленничеството му в Константинопол. Надявам се тук Орхан да няма синове, както е според историческите данни, защото не ми се ще допълнителна жестокост във филма. Охх, все едно виждам Кеманкеш в предишен живот .

За женската част: харесаха ми всички. Чудя се коя, каква ще бъде занапред . Предполагам, че въобще няма да ни покажат Гюлбахар султан, тя ще си остане в изгнание. Може би Мелике и Хелена ще са Чичек и Гюлшах. И двете жени са представени със силни характери. Мелике особено ми хареса. Младите влюбени са ми симпатични.

Това, което ми дойде малко в повече беше идеята за предопределеността. Всичко живо беше срещу Мехмед - везирят със своите предпочитания към Орхан, Исхак паша двойно се застрахова в полза на Орхан; унгарците поставиха условия в полза на Орхан, византийците изпратиха убийци за Мехмед; стрелците на кораба не изпуснаха стрелите веднага виждайки лодката, а чакаха луната да се затъмни, за да стрелят и да се чудят какво става. Всичко живо срещу Мехмед, но природата и Всевишния са с него . Очаквах този леко преувеличен патос, очаквам и още подобни патетични ситуации за Константинопол...защото е важно да се оправдае превземането, не само като резултат от мечта, военно постижение и завладяване, но и като някакво право дадено от Бога - не византийците са избрани от съдбата да властват над този град, а османските турци...и това е Божие дело. Имайки предвид политическата конюнктура съвсем очаквано е да се набива това послание.

Това е от мен за сега!